Кристина Дод
Твоята целувка (1)

1

Лондон, 1806 година

Каретата на херцогиня Магнус спря пред високата къща на Бъркли скуеър, вратичката се отвори и отвътре излезе една самозванка.

Нейната дълга, практична пелерина прикриваше тъмен пътнически костюм. Тялото й беше високо и закръглено където трябва, също като на херцогинята, а аристократичният й акцент можеше да се мери с този на знатната дама. Черната й коса на свой ред беше опъната назад по абсолютно същия начин.

И все пак разликите бяха очевидни за зоркото око. Лицето на самозванката беше по-сладко и по-кръгло, с огромни, поразително ведри сини очи. Гласът й беше дрезгав, топъл, чувствен. Ръцете й почиваха на кръста, движенията й — грациозни и елегантни — нямаха нищо общо с бодрата увереност на херцогинята. Самозванката се усмихваше бавно, мръщеше се бавно и никога не даваше воля на великолепния си смях. И действително, тя претегляше всяка емоция, преди да й даде израз, сякаш нещо в миналото бе изсмукало до капка нейната импулсивност. Не че самозванката се цупеше, но беше сдържана, нащрек и прекалено тиха.

Да, всеки, който познаваше херцогинята, щеше да забележи разликите. За щастие на мис Елинор Мадлин Ан Елизабет де Лейси за момента в Лондон нямаше такива хора с изключение на коняря, кочияшите и лакеите, които бяха безумно предани на братовчедка й, истинската херцогиня, и никога нямаше да издадат мисията на Елинор.

Нямаше да издадат истината на мистър Ремингтън Найт.

— Нейна светлост херцогиня Магнус. — Гласът на строгия, намръщен иконом прокънтя в огромното преддверие и сърцето на Елинор се сви. Това толкова официално представяне почти я накара да се огледа за братовчедка си. Какво не би дала Мадлин да е до нея! Но по пътя към Лондон и Ремингтън Найт братовчедка й беше отклонена от по-важна задача.

Ох, защо Елинор се беше съгласила да се представя за нея!

Един лакей в другия край на помещението се поклони и изчезна през някаква врата. Забави се само за момент, после се върна и наклони глава към иконома, който от своя страна се обърна към Елинор:

— Господарят е зает, но ще ви приеме скоро. Междувременно, мадам, аз съм Бриджпорт. Мога ли да взема пелерината и бонето ви?

Въпреки че беше следобед, сивкавата мъгла още не се беше вдигнала. Светлината на свещите не можеше да разпръсне мрака в ъглите на огромното преддверие, преддверие, без съмнение построено, за да демонстрира богатството на собственика.

Ноздрите на Елинор потръпнаха от презрение.

Бриджпорт отскочи назад, сякаш очакваше тя да си го изкара на него за отсъствието на господаря му.

Разбира се, че мистър Найт щеше да купи тази къща, нали искаше всичко живо да узнае, че тъне в разкош. В крайна сметка той беше просто един американски парвеню, който мечтаеше за жена с титла.

Но все пак украсата на преддверието издаваше забележително добър вкус: кадифени драперии в тъмнозелено и златно, стъкларии от шлифован кристал, изобилие от огледала. Елинор се утеши с мисълта, че мистър Найт е заварил всичко в това състояние и сега планира да го замени с китайска позлата — моден стил, който въобще не отстъпваше по вулгарност — устните й се извиха в усмивка, пълна с хумор — на самия Уелски принц.

Бриджпорт се отпусна и възвърна невъзмутимия си вид.

Този иконом я наблюдаваше прекалено внимателно. Защото мислеше, че тя е херцогиня? Или защото бе инструктиран така от господаря си?

Елинор махна бонето, свали си ръкавиците и ги натъпка в него, след което подаде вързопчето на Бриджпорт без следа от емоция. В края на краищата имаше ли смисъл да показва, че е развълнувана? Това щеше да бъде поредното доказателство, че макар да е пропътувала половин Европа с Мадлин, тя още няма нейния хъс. И не поради липса на изпитания, каквито двете жени преодоляха с купове, а поради… Елинор въздъхна и позволи на иконома да свали пелерината й. Просто по рождение беше плаха — това е. Не помнеше да е имало случай да не се парализира от страх пред крясъците на баща си, или да не се превърне в тресящо се желе под присвития поглед на мащехата си. Ето защо се беше научила да прикрива всичко това под ведра фасада: не виждаше причина да обяви на всеослушание, че е страхливка.

— Ако ваша светлост благоволи да ме последва в дневната, ще поръчам освежителни питиета. Навярно сте много изморена от дългото пътуване.

— Не беше чак толкова дълго. — Елинор последва Бриджпорт през високата врата вляво. — Нощта прекарах в хана „Червеношийката“ и тази сутрин пътувах само няколко часа.

За миг лакеят изгуби самоувереното си изражение и по лицето му се плъзна сянка на ужас.

— Ваша светлост, ако ми позволите, бих ви посъветвал да не признавате пред мистър Найт, че не сте изпълнили нарежданията му с нужната бързина.

Елинор се откъсна от съзерцанието на хубавата стая и високомерно повдигна вежди в имитация на братовчедка си. Леденият й поглед се спря на иконома.

Очевидно постигна целения ефект, защото Бриджпорт се поклони.

— Простете, ваша светлост. Ще наредя да ви донесат чай.

— Благодаря — овладяно отвърна Елинор. — Подкрепления към него са добре дошли. — Подозираше, че мистър Найт ще я накара да чака, а от закуска вече бяха изминали пет часа.

Бриджпорт остави Елинор да разгледа величествения си затвор.

Високите прозорци пропускаха плахата слънчева светлина, а свещите пръскаха меки златисти отблясъци. Една стена беше заета с книги чак до четириметровия таван. Мебелите бяха стилно тапицирани с дамаски в аристократични карминени и кремави шарки. Ориенталският килим беше кристално-син с карминени цветя на кремав фон, а от високите синьо-бели ориенталски вази й кимаха карминени рози. Миризмите на кожени подвързии, свежи карамфили и полирано дърво се смесваха, за да създадат познато ухание, ухание, което според Елинор беше типично британско. В тази стая един англичанин щеше да се почувства като у дома си и точно такова бе предназначението й.

Но Елинор нямаше да се отпусне и за миг. Подобна липса на бдителност би била неразумна, а и в интерес на истината при мисълта за предстоящата среща с мистър Найт стомахът й се свиваше на топка. Но също така нямаше да играе по свирката на този арогантен американец. Без съмнение мистър Найт очакваше тя да се изнерви от чакането.

Е, вече бе изнервена, но той никога нямаше да го узнае.

Със съвършена имитация на небрежност Елинор отиде при лавиците с книги и разгледа заглавията. Откри „Илиада“ и „Одисея“ и изсумтя презрително. Мистър Найт беше варварин от колониите и следователно бе невежа. По всяка вероятност книгите бяха на предишния собственик. А може би мистър Найт си ги беше купил, за да се опива от разкошното ухание на подвързиите им?

Един опърпан екземпляр обаче привлече вниманието й. „Робинзон Крузо“ на Даниел Дефо беше стар приятел и Елинор се опита да я вземе от лавицата. Книгата беше точно над главата й и тя не успя да я хване здраво. Огледа се и видя библиотечната стълба. Елинор я домъкна, качи се на първото стъпало и триумфално измъкна книгата.

Четеният и препрочитан екземпляр лесно се отвори на страницата, където Робинзон намира Петкан. Това беше любимата част на Елинор. Тя не устоя и прочете първите няколко реда. И следващите няколко. И по-следващите, и още по-следващите.

Не разбра какво я откъсна от самотния остров, където Робинзон оцеляваше в отчаяние. Не чу нищо, но по гръбнака й пролазиха тръпки, сякаш някой я докосваше с топлата си ръка. Бавно, с предпазливостта на жертва, опитваща да се измъкне от кръвожадния хищник, Елинор обърна глава — и срещна погледа на елегантния джентълмен, който се облягаше на вратата.

По време на пътешествията си Елинор бе видяла много чаровни и красиви мъже, но никой не беше красив като него… и никой не бе по-малко чаровен. Този мъж беше статуя в черно и бяло, изсечена от суров гранит и нежни девически мечти. Лицето му не бе красиво в същинския смисъл на думата: той имаше орлов нос, хлътнали бузи, широки скули, очи с тежки клепачи. Но около него витаеше излъчване на власт и непреклонност, от което на Елинор й се дощя да скрие лице в полите си като последна страхливка.

Тогава той се усмихна и дъхът й секна от вълнение. Устата му… каква великолепна чувствена уста. Устните му бяха широки, твърде широки и твърде големи. Зъбите му — бели, чисти и остри като на вълк. Мистър Найт имаше вид на човек, който рядко открива някакви радости в живота, но беше очевидно, че сега се забавлява и Елинор се почувства унизена, когато си даде сметка, че стои на стълбата, чете книгата му и е загубила всякаква представа за сложността на ситуацията. Дефакто тя беше самозванка, изпратена да умилостиви този мъж до пристигането на истинската херцогиня.

Да го умилостиви ли? Него? Друг път. Този мъж не можеше да бъде умилостивен. Освен ако… освен ако не получи това, което иска. Каквото и да иска. А Елинор беше достатъчно умна, за да се досеща какво може да е то.

Трябваше някак си да слезе на пода и, ще не ще, да му разкрие глезените си. А той щеше да гледа. Вече я наблюдаваше и преценяваше тялото й — деликатно, наистина, но пък осезаемо. Погледът му я обходи от глава до пети с невероятна съсредоточеност. Елинор доби впечатлението, че той вече знае какъв е видът й по долна риза, което й подейства съкрушително.

Добре тогава. Не можеше да се пули насреща му цяла вечност. Елинор рязко затвори книгата.

— Мистър Найт, тъкмо се захласвах по впечатляващата ви библиотека. — Елинор махна с ръка към книгите. Надяваше се да го е приветствала с ведър тон. Колко съм спокойна. И изключително вежлива. — Толкова много заглавия. — Ама че съм безмозъчна патка.

Той продължаваше да мълчи. Не отговори на словесния й гамбит с жест или дума.

Елинор почувства нужда да се защити. Ако целта на този мъж беше да я сплаши, засега той се справяше отлично. Тъкмо когато се канеше да каже нещо — не знаеше какво точно, просто нещо, което да смаже този арогантен тип и претенциите му — мистър Найт тръгна към нея.

Елинор моментално разбра, че го е преценила правилно. Той бе звяр. Движеше се като пантера на лов — грациозно и бавно — и вървеше към нея с дългите си мускулести крака. С всяка крачка той изглеждаше все по-голям и широкоплещест. Приличаше й на природна стихия, на непристъпна планина, на мощен океан — или на звяр, на огромен, безмилостен звяр

За момент самозванката се паникьоса. За бога, Мадлин, в какво ме забърка? В същия миг той застана до нея. Елинор го погледна. Косата му бе толкова светлоруса, че обрамчваше като ореол грубо изсеченото му, обветрено лице. Дали ще ме сграбчи в ноктите си?

Той бавно протегна грамадните си ръце и ги обви около кръста й. Все едно я погълнаха огнени пламъци след дългия мраз на зимата. Досега никой мъж не я бе докосвал. Определено не и хищник с огромен потенциал от агресивност, безмилостно решителен мъж, който си въобразяваше, че може да си проправи път в затворените кръгове на английското висше общество. Но ето че той я докосваше и притискаше с ръце плътта й, сякаш пробваше дали тялото й пасва на дланите му. Ако се съдеше по изражението му, мистър Найт я намираше приемлива. Дори нещо повече — изключително приемлива.

А тя… сетивата й го поглъщаха с жадно нетърпение, което я остави смутена и крайно заинтригувана. Откри че едва диша — все едно някой по-дълбок дъх би причинил спонтанното й възпламеняване.

Неговата миризма увеличаваше дискомфорта й. Той ухаеше на… на студения и режещ алпийски вятър. На ливански кедър.

На мъж, способен да й дари удоволствие… Откъде пък се взе последното? Та тя беше чиста като навята преспа сняг и вероятно щеше да си остане такава до края на дните си.

Мъжете не се женеха за двайсет и четири годишни компаньонки без зестра и без изгледи за наследство.

Мистър Найт затегна хватката си около кръста й и я вдигна от стълбата.

Елинор беше толкова изненадана, че изпусна книгата, помъчи се да я сграбчи и за малко не се прекатури.

„Робинзон Крузо“ тупна на пода.

Мистър Найт я притисна към себе си.

Замаяна, осланяща се изцяло на инстинкта си, Елинор се улови за раменете му. Той дори не трепна, толкова як бе — като скала в буря.

Бавно и постепенно мистър Найт я остави да се плъзне по него, сякаш тялото му беше пързалка, а тя — безхитростно дете. Елинор се почувства като… жена. Жена объркана, покорена, завладяна от нелепия копнеж по един мъж, когото едва бе видяла. Мъж, за когото беше всеизвестно, че е изумително дързък негодник. Тя, която бе направила всичко възможно да се отърси веднъж завинаги от подобни емоции…

Точно преди краката й да докоснат пода, той спря и се взря в нея.

Очите му, забеляза Елинор, бяха светлосини като късчета замръзнало небе. Те я смущаваха с прямотата си и я ласкаеха безмълвно.

Тя се изчерви. Отлично знаеше колко лесно се зачервяваше бялата й кожа. Сигурно цялото й лице пламтеше.

Притеснена, заинтригувана и застрашена повече от когато и да е било в живота си, Елинор опита да се сети как би постъпила херцогинята в тази ситуация. Но Мадлин — пряма, жизнена и властна — никога не би се озовала в такова двусмислено положение.

Найт заговори с дрезгавия, плътен глас на опитен съблазнител:

— Добре дошли в дома ми, ваша светлост. — Той я остави да стъпи на пода и зачака, сякаш искаше да провери дали тя ще побегне.

Вместо това Елинор се изправи пред него с достолепието на истинската херцогиня.

Той отдръпна ръцете си, но преди това ги задържа на кръста й малко повече, отколкото трябваше. Когато отново заговори, гласът му съдържаше недвусмислена заплаха:

— Очаквам този ден от много, много отдавна.