Катрин Каултър
Аристократът (4)

ТРЕТА ГЛАВА

— Харлоу, насилваш ме.

— Е, Брант, само след час ще сме там.

— Нямах това предвид. И ти, и Стареца го знаете! Аз много мислих за… за всичко и реших да предоставя известна сума на Дафни. Тогава тя няма да остане без пукната пара и ще може да живее живота си, без да…

— Боже мили, Брант! Не можеш да направиш такова нещо! Искам да кажа, това не е каквото Стареца, тоест…

Вече се уморих да вдигам вежди, помисли Брант.

— А, Брант, и през ум да не ти минава да се откажеш! Ще ти хареса, ще видиш. Първо трябва да видиш имението, преди да решиш каквото и да е, а Дафни…

— Ти някога виждал ли си го?

— Е, всъщност…

— И аз така си помислих. От друга страна, аз самият съм го виждал на снимка и не ми пука за него.

— Не ти пука?

— Все ми е едно. Бих могъл да плюя на него, без да се замисля.

— Да плюеш на него?

— Да го зарежа, да се откажа, да го пратя по дяволите.

— Ъъъ… Добре де, само още четиридесет и осем минути.

Брант се облегна на удобната седалка на лимузината и затвори очи. Пейзажът бе красив, но той не искаше да гледа повече идеални ниви и старателно подрязани живи плетове. Хъксли старши, старият дявол, го задържа цяла седмица в Лондон, след което взе да настоява той да дойде в Съри, за да види „дома на своите предци“. Всяка скапана пиеса, която видя на „Друри Лейн“, вече бе гледал в Ню Йорк. Ти си един тъп американец, каза си Брант. И освен това не си справедлив. Уестминстърското Абатство дълбоко го развълнува, както и, колкото и да е странно, Британския музей. Кой не би се развълнувал, като види оригинала на Магна Харта? Винаги, когато успяваше да се отърве от вездесъщия Харлоу, скиташе из Лондон и се разхождаше с истинско удоволствие както по „Грейт Ръсел Стрийт“, така и по „Пикадили“. Дори музеят на Мадам Тюсо го очарова.

Имението Ашърууд. Старо, навяващо мисли за тъмното минало. На една официална вечеря със смокинги в „Савой“ Хъксли старши старателно му разказа неговата история. За разлика от Харлоу, Стареца го бе посещавал много пъти.

— Стари червени тухли, момчето ми, със смекчен от времето цвят, които толкова добре контрастират със зеленината върху тях или около тях. Река Уей се извива наоколо по най-романтичен начин. Колкото до подробностите, Брант, сър Ричард Уортън получил имението от онзи зъл дявол, Хенри Осми. После имал големи проблеми с краля и Ан Болейн, но семейството оцеляло и дори процъфтявало по времето на Елизабет. А, някои от прозорците са измежду най-добрите образци на архитектурата от времето на Тюдорите. Има дори няколко стъклописа „ан солей“, нали знаете, от времето на Едуард Четвърти.

— „Ан солей“? Колко интересно! Сигурен ли сте, че не са фалшиви?

— Наистина, Брант — намръщи се Харлоу на сарказма му, — те са неповторими, повярвай ми.

— Колко стаи има? — попита Брант, когато Стареца прекъсна монолога си, за да изяде гъбената си супа.

— Всъщност имението не е голямо. Не повече от двадесет стаи.

— Едва ли са достатъчни и за домашните любимци — съгласи се Брант.

След тази вечеря в „Савой“ той просто не можеше да мисли за заминаване, защото щеше да има официален прием в негова чест, даден от графа и графинята на Ръдърфорд.

— Виж, Брант — дръпна го за ръкава Харлоу, — това е Уей. — Страхотно красиво, нали?

— Безкрайно страхотно — съгласи се Брант, загледан в бавно извиващата се река, покафеняла от зимната кал.

— Сега преминаваме през Гилфърд. Ще стигнем след секунда.

Гилфърд бе поредното сънливо селце с много кичести дървета и живописни кръчмички, пръснати покрай затревения селски площад. В изкуственото езерце в средата на ливадата имаше дори гъски.

Брант се размърда неспокойно. Искаше да си отиде у дома. Дори нямаше желание да се запознае с онази пуйка Дафни.

Внезапно попита:

— Ти нали спомена, че Дафни е в Гърция?

— Стареца така каза.

В такъв случай, помисли Брант, момичето би могло да е кой знае къде…

— И не знае за условията на завещанието?

— Стареца…

— Да, Стареца така ти е казал.

— А, май стигнахме!

Лимузината зави между две високи каменни колони. Над тях върху извитата ръждясала желязна порта беше изписано „Ашърууд“. От двете страни на широката павирана алея имаше още по-кичести дървета. Дъбове, помисли Брант. А може би букове. Изведнъж, кой знае защо, изпита странното чувство, сякаш нападател го бе ударил в корема — непреодолимото чувство, че по някакъв начин, в далечното минало е бил свързан с това място.

Вгледа се в голямата къща. Бавно слезе от лимузината, без да откъсва очи от изящната стара постройка пред себе си. Тя бе на три етажа, не съвсем квадратна, а бръшлянът се издигаше по косия покрив чак до комините и се виеше по стръмните фронтони. Усети някаква гордост, чувство за собственост. Изведнъж му се прииска да изстърже старите прозорци, докато заблестят, да изтръгне бръшляна и да пусне светлина в стаите. Искаше му се с любов да подмени всяка счупена керемида на покрива.

„Започвам да изкукуригвам.“

Искаше му се да изтрие с длани мухъла от двойните дъбови врати и да им върне предишния блясък. Искаше му се да излъска огромните месингови дръжки с форма на кучешка глава.

Губя си ума.

Пое дълбоко въздух. Изведнъж вратите се отвориха и той чу как пантите им изскърцаха. От годините са се изметнали, помисли си. Как ли ще ги оправя?

Излезе войнствена на вид жена, която си бършеше ръцете в престилката. Изглеждаше древна като горски дух. Тя огледа Брант и Харлоу предпазливо, сякаш бяха дошли да приберат неплатената й сметка в бакалията.

— Госпожа Мълроу? — поде Харлоу. — Това е лорд Ашърууд.

— Оу! — откликна госпожа Мълроу и за най-голяма изненада на Брант му направи реверанс. — Добре дошли, милорд. — Гласът й скърцаше, както вероятно и старите й кости. Брант се чу да мърмори нещо в отговор.

— Нали ни очаквахте, госпожо Мълроу? — попита Харлоу.

— О, ъъъ… — измънка госпожата. — Не е кой знае какво посрещане за негова светлост, обаче ние с две момичета от селото взехме да разчистваме боклука, както нареди господин Реджи. Колкото до господин Уинтърспуун, той още е в отпуск. Старата Мади се съгласи да готви за малко, докато негова светлост намери някого за постоянно. Ще има вкус на мухоловка, но коя съм аз да съдя. О, ама вие сте голям мъж, милорд! Никога не съм виждала толкова голям лорд, ако не възразявате да го кажа.

— Не, не възразявам.

Каменните стъпала бяха подбити. Надяваше се, че в Англия има каменоделци, които знаят как да ги поправят и къде да намерят нужния вид камък.

— Е, добре. Искаш ли да разгледаш отвътре, Брант?

— Да.

Стори му се, че Харлоу го гледа малко странно, ала не го интересуваше. Наистина, Харлоу едва ли би могъл да чете мислите му.

Древният горски дух пооправи редкия си посивял кок и ги поведе през огромния коридор, покрит с черни и бели мраморни плочи. Дали има специални машини за почистване и полиране на мрамор, зачуди се Брант. Таванът бе просто долната страна на покрива, висок дванадесетина метра. Точно насреща имаше красива стара вита дъбова стълба, водеща към втория етаж. Той се приближи и погали гладкото дърво. За миг бе сигурен, че усеща топлината от ръцете, които стотици години са докосвали тези перила.

— Това тук е оръжейната — съобщи госпожа Мълроу без капка страхопочитание в гласа.

Брант неохотно я последва, мина през шестметровата порта и затаи дъх. Никога не си беше представял, че може да съществува такава стая. Тя бе поне дванадесет метра дълга и около седем-осем метра широка. Имаше богато украсен таван, камина в далечния край, тесни високи прозорци и много странна смесица от мебели. Ризници, някои от тях с липсващи части, стояха или седяха покрай стените като пияни войници. Боздугани, пики, лъкове, бойни брадви и различни други средновековни оръжия, чиито имена Брант не знаеше, бяха закрепени по олющените стени над пияните войници. Една бойна брадва очевидно по някое време бе паднала и ударила долната ризница по шлема, след което отново е била окачена на стената малко накриво. Брант тръгна да разгледа един странен средновековен стол, спъна се в килима и полетя.

— Внимавай! — извика Харлоу. — Тук не е безопасно.

Брант се освободи от ръката му, усмихна се на съсухрения смях, който се изтръгна от Древния дух, и започна да оглежда по-внимателно. Господи, колко работа имаше да се свърши! Как например се сменяха части на ризници? Не можеше да си представи да отиде в универсалния магазин и да поиска желязна ръка номер четирийсет и две. Камината бе достатъчно голяма, за да се опече в нея цяла крава и толкова почерняла, че приличаше на огромна тъмна пещера. Тежките дъбови мебели изглеждаха така, сякаш не са били полирани поне два века.

— Оу, милорд — скастри го госпожа Мълроу със заповеднически тон, — време е да разгледате и останалото. Не може да прекарвате по цял ден във всяка стая. Онези мързеливки са в кухнята и сигурно пият чай, като ме няма да им нареждам какво да правят.

Брант се изкуши да отдаде чест на Древния дух.

На първия етаж имаше още десет стаи, между които една дълга и тясна столова, напомняща приказки за свещи и духове, голяма бална зала с пръснати из нея тежки викториански дивани и Златния салон. Когато влезе в него, той отново изпита онова странно, неспокойно чувство. Не знаеше почти нищо за архитектура, но в тази стая усети как поколения наред са се трудили с любов. Тук нямаше разруха, нямаше мирис на прах и олющена боя. Тя бе светла, широка и, както забеляза, би изглеждала много просторна, ако проклетия бръшлян се разчистеше от прозорците. По корнизите на тавана имаше херувими и разни други фигури, а камината бе от великолепен светъл мрамор, който някой глупак бе позлатил. Мебелите бяха разположени в малки кътове за разговори, всеки от различна епоха — нежно бели със златни орнаменти до прозореца, малко по-встрани тежки, от тъмен махагон, за които подозираше, че са викториански, и дори съвременни дивани и столове от светло дърво. Навсякъде имаше старинни вази и други красиви предмети, а на полицата над камината се мъдреха цяла редица фотографии. Краката сами го понесоха натам. Вгледа се в пожълтелите черно-бели снимки. Толкова много хора, които никога не бе виждал! Имаше и няколко по-нови: възрастна дама с очарователни очи, които сякаш се надсмиваха на целия свят, и една по-млада, която се взираше в обектива през грозни дебели очила, косата й бе опъната назад в дебел кок и носеше безформен старомоден пуловер. Изведнъж се усмихна. Надписът отдолу гласеше: „Дафни Ашърууд“. Пуйката! После изстина. Значи очакваха от него да се ожени за това нещо!? Ръцете му се изпотиха и Брант ги пъхна в джобовете на панталоните си. На излизане от салона след Харлоу и Горския дух забеляза, че подът е в ужасно състояние. Как ли щеше да успее да му върне предишната красота?

— Оу, милорд! — заповяда Горския дух с генералски тон, — време е да се качим горе.

Следващият половин час мина като в сън. Шестте стаи на горния етаж бяха в отчайващ вид, но всяка от тях го очарова. Имаше безброй тесни ъгълчета, бюфети и дори една свещеническа килия, която старият Горски дух му показа гордо. Имаше дълга, тясна картинна галерия, пълна с портрети от няколко века, някои от тях толкова потъмнели, че лицата трудно се различаваха. Брант преглътна мъчително. Щеше да струва цяло състояние да повика специалист, който да ги почисти. Щеше да изяде доста от четиристотинте хиляди лири.

На целия етаж имаше само една баня и тя бе паметник на непрактичния разкош на миналия век. Той все още си блъскаше главата как да я модернизира, когато госпожа Мълроу го въведе в апартамента на стария лорд Ашърууд.

Боже мой, помисли Брант все още малко замаяно, това е моята стая! Тя бе богата и хубава като Златния салон долу, странна комбинация от стилове, която по-скоро очароваше, отколкото да отблъсква. Веднага отиде до прозореца и разтвори тежките тъмночервени завеси.

Ще трябва да боядисам стените в светъл цвят, да махна тези глупави тъмни тапети.

— Обюсон, така му викат — обясни госпожа Мълроу, сочейки към красивия червен килим, поне шест на шест метра. Над леглото имаше балдахин, някакво чудовищно съоръжение, което се извисяваше над всичко. Брант изведнъж си представи как се катери да легне и се усмихна. Пурпурната покривка трябваше да изчезне. Поне две поколения бе хранила молците.

— Надявам се, че не си твърде разочарован, Брант — обади се Харлоу, докато се връщаха долу. — Къщата е в ужасяващо състояние, нещо, което Стареца не ми спомена. Но е изпълнена с традиция…

— Да, корени.

— Надявам се, че не си твърде разочарован.

Разочарован?! Брант го погледна, сякаш е луд.

— Идеална е — отговори той кратко и се обърна. Главата му бе пълна с планове.