Катрин Каултър
Аристократът (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Помниш ли песента „Пуф, вълшебният дракон“?

— О, да, много е популярна в Англия.

— Е, старият Пуф е бил от Ханалей, едно градче на северния бряг на Хавай. Ще отидем там да плуваме и да се гмуркаме.

Дафни се облегна назад на стола и се потупа по корема, натежал от вкусния обед.

— Достатъчно дълго ли ще пътуваме, за да не потъна веднага като ютия?

— Довърши си пунша и ще потънеш щастлива.

Брант се загледа навън. Задната част на „Киахуана голф клуб“ бе покрит вътрешен двор и въздухът бе изпълнен с аромат на цветя и прясно окосена трева. Чувстваше се добре. Бе открил, че му харесва свободата на семейния живот, харесва му и нарастващата близост между него и Дафни. Хвърли й един сънен поглед. Бе се грижил винаги да е добре намазана с плажно масло и през последните два дни тя леко почервеня, но не изгоря. Днес бе сплела косата си на плитка и изглеждаше толкова свежа, толкова привлекателна… Затвори за миг очи и си я представи с онези скандални оранжеви бански, които Кло й бе купила. Чудно как никой не я бе нападнал на плажа в Крит. Тук единствено неговото присъствие я спасяваше.

— Кога ще се возим на хеликоптер? Нали ми каза, че много от снимките на „Птиците умират сами“ са направени тук. Искам да видя плажа, където отец Ралф се е любил с Меги.

— За вдъхновение ли?

— От това нямам нужда.

— Харесва ми да съм женен за теб — заяви той и се протегна замечтано.

— И на мен…

— Крайно време е да направим нещо. Хайде да ти покажа острова… — Очите му се спряха върху гърдите й толкова настойчиво, че Дафни трепна.

— Никога няма да го видя, ако продължаваш да ме гледаш така — рече тя нерешително. — Много си съблазнителен.

— Ти също. Може би ще те изоставя, когато станеш на петдесет години.

— Толкова скоро? Просто си те представям като един дребен старец, който подпира бастунчето си до леглото и се пъха под завивките.

— И се разчувства от теб… — Брант вдигна поглед и видя усмихнатата сервитьорка, изправена до него. — Сметката ни, моля. — По навик я огледа, докато се отдалечаваше.

— Как не те е срам!

— Старите навици трудно се забравят.

Излязоха от голф клуба и се прибраха пеша.

— Искаш ли да се научиш да играеш голф? — попита той.

— Изглежда ми доста глупава игра, но ще трябва да опитам. Какво ще правим следобед?

— Защо да не го обсъдим в леглото?

Обаче не го обсъдиха. Гърбът й се изви към него, а дебелата плитка бе преметната през рамото й. Брант полудяваше от леко загорялото й тяло и млечнобелите й гърди и корем. Привлече я върху себе си и започна да я целува.

Когато в очите й се появи изненаданият поглед от все по-силните усещания, той се отпусна и се отдаде на удоволствието. После я привлече отново към себе си и я погали по главата.

— Ти си страхотна — прошепна в ухото й. — И ми харесва как гледаш невярващо, точно преди да започнеш да издаваш онези тихи звуци.

Дафни няколко минути не бе способна да му отговори. Струваше й се, че през последните два дни е била като в мъгла. Тя се притисна до него и той не би могъл да намери повече нито една дума, дори ако от това зависеше животът му.

В четири часа най-после се довлякоха до плажа и заспаха на слънце.

 

 

— Под нас е водопадът Уайлуа. Ако ти изглежда познат, това е защото с него започва филмът „Островът на мечтите“.

Хеликоптерът се спусна надолу и Дафни направи три снимки.

— Това е Националният резерват „Хулея“. Тук е снимана част от „По следите на изгубения кивот“. Всички са го гледали.

— Ами — измърмори тя, — аз не си падам по киното.

Брант я потупа съчувствено по коляното. Перките на хеликоптера бръмчаха и беше трудно да се говори.

— Ако искаш, пак ще се повозим — рече той, когато се приземиха. — Хареса ли ти?

— О, да! Не мога да забравя каньона Уаймеа. Също като снимките на Гранд каньон! Ами водопадите! Това е най-мокрото място в цял свят!

Брант се усмихна на възторга й. Когато Дафни най-после свърши с разказа си за всичко, което са видели, той й съобщи:

— А довечера отиваме в „Шератън“ да ядем луау. Обичаш ли свинско?

— Стига да не гледам как го пекат.

— Няма. Много е забавно. И, обещавам, ще има достатъчно пунш, за да те държи във форма.

По пътя към вкъщи Брант спря в Колоа и паркира пред цяла редица магазини. Взеха няколко национални рокли и той я остави да плати, докато отиде до друг магазин. За пръв път след пристигането им на Хаваите тя се сблъска с действителността.

— Извинете, госпожо, но ми трябва подписа на вашия съпруг върху чека.

Дафни осъзна, че няма нито стотинка. А всички чекове бяха на името на Брант.

— Но аз имам същото име — обясни тя.

— Извинете, госпожо — повтори продавачът. — Не мога да нарушавам правилата.

— Разбирам — отвърна Дафни, остави пликовете с дрехите на щанда и излезе да седне на стълбите пред магазина. Не че беше свикнала да има свои собствени пари. Защото не беше. Просто й звучеше странно и някак смущаващо, че тя, омъжена жена, за всичко и напълно зависи от съпруга си.

— Здрасти, красавице — повика я Брант и развя новата си сламена шапка. — Какво става? Къде са дрехите ти?

Дафни вдигна поглед към красивото му лице, толкова почерняло, че очите му изглеждаха още по-сини.

— Не можех да подпиша твоя чек — отговори безстрастно.

— А, това ли било? Връщам се след минутка.

Тя не влезе с него в магазина. Когато той се появи с пликовете, Дафни разглеждаше пощенските картички.

— Ще бъдеш страхотна. Най-много ми харесва онази, златистата, с тънките презрамки.

Той не е виновен, каза си тя и се усмихна насила:

— Благодаря ти. Роклите са прекрасни. Много ми харесват.

Брант вдигна вежди:

— Това ми прозвуча като на грамофонна плоча. Какво има, мила моя? Да не би да си размислила за роклите?

Дафни отговори чак когато бяха вече в колата. Там се обърна към него и попита:

— Брант, има нещо, което не разбирам. Наследството от чичо Кларънс… твое ли е или мое?

— Наше е, разбира се — изненада се той. — Нали сме женени!

— Не е съвсем така. Ти ли наследи парите, или аз?

— Аз. Но какво значение има? Всичко мое е и твое.

— И всичко мое е твое, само че аз нямам нищо, което да споделя с теб. Нищичко.

Брант отби извън пътя и изключи двигателя.

— Добре, кажи какъв е проблемът. И не се опитвай да се измъкнеш. — Тя прехапа устни и поклати глава. — Даф, да не би да си ядосана, че всички чекове са на мое име? Ако е така, извинявай. Просто не съм се замислил. Утре ще отида в Уайохай и ще прехвърля някои на твое име.

— Благодаря…

— Възторгът ти е убийствен! — Сви рамене: — Слушай, предполагам, че просто съм свикнал да живея сам. И дори когато не съм бил сам — добави той със закачлива усмивка, — никой никога не е възразявал аз да плащам сметката. Когато се върнем в Ню Йорк, ще открия чекова книжка на твое име.

— И все пак парите са твои, а не мои. Това е като да дадеш разрешение на едно дете.

Ръцете му се свиха върху кормилото.

— Не ставай глупава — отсече Брант кисело. — Ти си моя жена, аз нося отговорност за теб…

— Аз съм ти в тежест, аз съм паразит, аз съм… зависима.

Той изруга тихо, включи двигателя и се понесе с вой по тясното шосе. Паркира пред къщата и мълчаливо се изкачиха до третия етаж. Брант отключи и отстъпи да я пусне пред себе си.

— Ела тук и седни. Трябва да изясним някои неща.

Искаше й се да му каже да върви по дяволите, ала навикът да се подчини, да превие волята си пред по-силния, си каза думата. Пък и, в края на краищата, какво лошо бе направил? Нищо, помисли Дафни и отпусна примирено рамене. После седна.

— Мислех — започна той, изправен пред нея със скръстени пред гърдите ръце, — че сме се разбрали за разпределението на ролите. Както се казва, аз нося, ти месиш. Но ако се дразниш, че нямаш свои собствени пари, ще ти прехвърля половината от наследството. Това ли искаш? То ще те направи независима. Ще можеш да имаш колкото си искаш проклети чекове на твое име.

— Аз не съм спечелила тези пари — възрази тя и леко вдигна глава.

— Глупости, не си! Колко години си била робиня на стареца? Плащаше ли ти той заплата за всичката работа, която си вършила? Нека приемем твоята половина от наследството като обезщетение. Можеш да направиш с него каквото искаш — да го похарчиш, да го вложиш, да го скриеш под възглавницата си.

— Ти си много… мил.

Брант й хвърли гневен поглед, загубил търпение:

— Даф, за Бога, аз искам да си щастлива. Ти си моя жена. Ти ще раждаш нашите деца.

Тя се вторачи в него и побледня под загара си.

— Деца ли?! Никога не съм се замисляла за това…

Раздразнението му се изпари за части от секундата.

Хвана я за раменете и я привлече към себе си.

— Извинявай, мила моя. Оказва се, че всичко решавам вместо теб. Просто приемах, че… е, вече ще се грижа да те пазя. Когато се върнем у дома, ти ще решиш какво искаш да правиш. Става ли?

За миг й се прииска той да започне да крещи, да я ругае и да я нарича идиотка, както редовно бе правил чичо Кларънс. Но Брант бе толкова разумен, толкова внимателен. Наистина се опитваше да се държи добре с нея. Това бе почти потискащо. Почувства се като глупачка, чувстваше, че не е права.

— Добре — прошепна в рамото му. — Извинявай. Моля те, прости ми.

— Не ти трябва да се извиняващ, глупавичката ми. Изглежда в нашите разговори не сме засегнали някои много важни теми. Разбира се, че не си виновна, задето си толкова прелестна… — Целуна я по носа. — Това тук ивица лунички ли са?

Тя се усмихна.

— Не знам дали е ивица. Лично аз бих предпочела да са разпръснати тук-там.

— А може би да са като ято или стадо?

Дафни го мушна в корема и той послушно изсумтя. После я прегърна през кръста и я повдигна към себе си.

— Имаме още два часа до нашето луау. Имаш ли някаква идея как искаш да ги прекараме?

— Какво ще кажеш да отидем на плаж? Може би ще събера стадо лунички.

— Хич и не си мисли!

 

 

Луау бе нещо специално, осъзна Дафни, когато спряха на паркинга пред хотел „Шератън“. Имаше поне сто души, много смях и приповдигнато настроение. Нямаше отделни маси, така че седнаха с още две двойки. Един възрастен мъж от Чикаго позна Брант и Дафни можа да види как съпругът й проявява очарованието си пред всички на масата.

— Младоженци ли сте, скъпа? — обърна се жената на стареца към Дафни, докато мъжете обсъждаха шансовете на „Звездите“ през следващия сезон за Суперкупата.

— Да.

— Ти си англичанка, нали?

— Да, госпожо.

— Наричай ме Агнес. За пръв път ли си в Хавай?

Другата жена, пищна брюнетка от Сиатъл, скоро се присъедини към тях и Дафни забрави за своята срамежливост.

— Каква приятна вечер — призна тя по-късно на Брант с леко замаян от алкохола глас.

— Гордея се с теб, Даф — отвърна той и я прегърна. Малко се бе страхувал, че тя ще се свие пред непознатите хора, но за негова радост не стана така.

— Брант — попита Дафни след няколко минути, когато вече седяха на терасата си, — обади ли се на майка си?

Той бе доволен, че е тъмно и не може да се види как се изчервява.

— Да, позвъних й преди два дни, когато бях в Уайохай.

Защо ли не се бе обадил от къщата?

— И какво каза тя?

Брант я погали по врата.

— След като й премина шокът, започна да сипе поздравления. — Това не бе съвсем вярно, ала все пак много близо до истината. Всъщност той бе усетил как майка му се чуди защо се е оженил толкова бързо за англичанка. Накрая й бе разказал за условията на завещанието. — Няма търпение да се запознае с теб, мила моя, и много се радва, че искаш още една сватба за нея и семейството. Ще се омъжиш ли за мен следващия месец?

Дафни му отвърна с такава лъчезарна усмивка, че Брант за миг замръзна, развълнуван от неочакваните чувства, които тази усмивка събуди в него.

— Да — отвърна тя. — Достатъчно съм се компрометирала с теб без благословията на свещеника.

— Сигурна ли си, че в предишния си живот не си била викторианска девица? Компрометирала се… Бива си те.

До края на престоя им на Хаваите нямаше повече сътресения. Той й разказа за всичките си съотборници, за да не се смущава, когато се запознае с тях. Обсъдиха имението Ашърууд и стигнаха до съгласие за всички нововъведения. Три дни преди да заминат, Дафни заяви, че няма да се тревожи, ако забременее и Брант простена драматично, че тогава ще трябва да живее в банята под студения душ. Шегата му разсея смущението й, което всъщност бе и неговата цел.

Започна като шега по време на полета към Лос Анджелис: „Защо да не повикаме Уинтърспуун в Ню Йорк, за да ни бъде иконом?“ И свърши като план: „Нямам търпение да подхвърля на Марси поредната сензация — футболна звезда има английски камериер!“

— Коя е Марси? — хвана се веднага Дафни за непознатото досега име.

— Марси ли? — повтори Брант внимателно. — Просто приятелка, мила моя. Репортерка в един нюйоркски вестник.

Аха, помисли тя, значи жена, която е направила в живота си нещо повече от задължението да живее според волята на някой друг. Но това не е вярно, укори се Дафни наум. И тя щеше да направи нещо. Нямаше да се мотае в къщата на Брант, без да върши нищо.

Пристигането им на летище „Кенеди“ в Ню Йорк бе истински кошмар. Там бе и майка му, обкръжена от цяла група журналисти. В лицето на Дафни блесна светкавица и тя премигна объркано.

— По дяволите! — измърмори Брант и се помъчи да се усмихне. Знаеше, че тя е почти безчувствена от толкова хапчета. Как ли бе научила пресата кога пристигат?

Следобедният вестник я превърна в безмълвен призрак. „Известен футболист спечелва титла и богата жена.“ Подписът беше на Марси.