Катрин Каултър
Наследницата (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Изобщо не е имала треска — доволно заяви доктор Брениън. Предпочете да премълчи, че оздравяването й така го бе зарадвало, та бе обещал да извършва добри дела до края на дните си. — Да, Ан, точно както ти казах. Здрава е като кон.

Само преди секунда бе сменил превръзката й, беше кимнал одобрително и сега тъкмо миеше ръцете си в легена, който графът му бе подал.

— Като кон, значи? Защо поне не ми позволите да бъда кобила? Една хубава млада кобилка?

— В никакъв случай. И нека изясним нещо. Аз ви върнах от онзи свят. Е, не съвсем сам, разбира се. Джъстин влизаше от време на време да кърши ръце покрай вас. Майка ви също надникна няколко пъти да се поинтересува как сте.

Арабела се разсмя.

— Отвратителен сте. Замислям се дали да ви взема за втори баща — каза и хвана ръката на Джъстин. После го притегли да седне до нея на леглото. — Наистина ли си идвал от време на време? И си кършил ръце? Поне малко?

— Поне веднъж на ден, и то за по цели пет минути — отвърна той, наведе се и я целуна по устата. — Същото се отнася и за кършенето на ръце.

Тя понечи да го погали по лицето, но си спомни, че майка й и човекът, който скоро щеше да й бъде втори баща, стояха точно зад Джъстин, и отпусна ръка върху завивката.

— Хубаво е да си жив! Благодаря на всички ви. Как е Елзбет?

— Добре е, особено след като научи, че ще живееш — отвърна лейди Ан. — Не се безпокой за нея, Арабела. Всичко, което трябваше да й бъде казано, й беше казано, а онова, което не трябваше, беше премълчано.

Графът подсвирна.

— Ама че засукано изречение, Ан. Мисля, че говори добре за интелигентността ми — факта, че успях да разбера какво имате предвид.

— Сега вече съм спокойна — изрече Арабела. В следващата минута вече спеше.

— Изглежда, че наистина е спокойна, след като заспа — каза графът.

 

 

— Джъстин, ама наистина. Говориш глупости. Разбира се, че имам достатъчно сили да прекося сама спалнята.

Протестите на Арабела не оказаха никакъв ефект. Джъстин само й се усмихна и продължи да върви към удобното канапе, което беше преместил под прозореца. Беше слънчев следобед, слава на добрия Бог.

— Ето така, мадам — каза той и внимателно я настани на канапето. После пъхна възглавницата под главата й и зави краката й с леко карирано одеяло. Младата жена беше облечена в съблазнителен пеньоар, който бе облякла внимателно с негова помощ. Изобщо нямаше представа как изглежда в него. Джъстин пое дълбоко дъх и й каза: — Споменах ли ти вече, че си невероятно красива?

— Да, тази сутрин това беше първото нещо, което ми каза, още щом отворих очи. Но мисля, че се престараваш. Доколкото си спомням, косата ми беше съвсем разрошена.

— Казах ли ти, че си по-ценна за мен от оръжейната ми колекция?

— Не още. Но не се чувствай принуден да го правиш. Ако не желаеш все още да ми го кажеш, ще се постарая да те разбера. Може би ще трябва да го обмислиш, милорд, защото е наистина голяма стъпка.

— Добре, тогава — рече той, притегли едно кресло близо до нея и седна. — Ще се възползвам от съвета ти и няма да прибързвам. — Приведе се към нея, целуна я, а после леко прекара пръсти по носа й и по страните й, — Ако се държиш прилично, мога дори да измия косата ти.

Сивите й очи заблестяха от възбуда. Косата й беше прибрана в дебела плитка над рамото.

— Това би ми харесало повече от всичко друго. Кажи ми как да се държа прилично?

— Е, не можеш да получиш всичко наведнъж. Същото е като с колекцията ми от оръжия.

Тя не го разбра, но той не го и очакваше. Усмихна й се безсрамно и я потупа по бузата.

— Добре, довечера, може би. Не, не спори. Искам добре да си починеш, а след това ще вечеряме заедно. Ще те оставя да ми се наложиш, ако довечера изглеждаш все така съблазнителна за целуване както сега.

Арабела му се усмихна. Може би това беше най-красивата усмивка, с която бе възнаграждаван през целия си живот. Пое дълбоко дъх и я целуна веднъж, а после още веднъж. След това някой се изкашля на прага и Джъстин скочи на крака.

— А, Пол, да ни досадите ли сте дошли?

Младата жена се опита да придърпа по-нагоре одеялото. Болката от това просто движение я накара да трепне.

Графът внимателно повдигна ръката й и я постави върху завивката.

— Нали ти казах, че искам да си починеш. В програмата не са включени никакви движения на рамото ти. Бъди послушна, Арабела, или ще оставя Пол да ти даде от лекарствата си.

— Поне най-накрая ми позволихте да облека нощница.

— Не ми се искаше особено да го правя — каза графът, като я целуна още веднъж, — но Пол настоя. Каза, че не може да ми позволи да се разсейвам с подобни неща поне още две седмици.

— Наистина ли съм казал това? — попита доктор Брениън, като се приближи до тях. — Мила моя… — започна и веднага сложи ръка на челото й. След това се наведе да чуе сърцето й. Най-накрая вдигна китката й. — Виждате ли, аз съм толкова добър лекар, че направо съм изненадан от самия себе си. Изминала е само една седмица и я се вижте. Изглеждате толкова красива. А, ето я вашата още по-красива майка. Ан, ела да полекуваш малко дъщеря си с присъствието си.

Арабела се разсмя. „Отново се смее“ — мислено отбеляза графът и му се прииска да извика от щастие.

Доктор Брениън набързо прегледа рамото й, а после се изправи и кимна.

— Чудесно!

— Щях да доведа Елзбет с мен, но тя е на езда с лорд Грейборн. — Лейди Ан застана до дъщеря си и я потупа по ръката. — Той, разбира се, вече не гостува в Талгарт Хол. Това би било твърде голямо изпитание за добрия характер на Аурелия. Сега е отседнал в „Короната на изменника“, в най-добрата стая, която госпожа Кърънт успя да осигури. Е, скъпа, кажи ми. Провокираха ли те тези двама джентълмени?

— О, мамо, доктор Брениън само ме прегледа набързо. А пък милорд, хмм… той обеща довечера да ми измие косата.

— Така е — обади се графът, — но само ако ме слуша. За всичко.

Лейди Ан премигна, а после се изкиска.

— Това разбирателство между двама ви започва да ме притеснява. Струва ми се, че е някак неестествено. Арабела, моля те, оздравявай по-бързо. Искам отново да бъдеш равностоен противник на Джъстин. Бих желала да ви чуя отново да си крещите един на друг.

— Никога — каза графът.

— О, мамо — додаде Арабела — той е направо светец.

Лейди Ан започна да брои нещо на пръсти.

— Какво правиш, мамо?

— Смятам колко дни ще са нужни, за да се изпълни желанието ми. Готова съм дори да се хвана на бас. Мисля, че са ви нужни осем дни и после ще сте готови за първото състезание по надвикване. Очаквам го с нетърпение. Крайно време е Ившам Аби отново да заприлича на истински дом.

— Този подход към нещата е едностранчив — заяви графът.

— Осем дни ли казваш, мамо? Само толкова ли ни даваш?

— Може да се окажат напълно достатъчни — рече Джъстин и я хвана за ръка.

— Току-що си спомних нещо — неочаквано се обърна доктор Брениън към графа. — Джъстин, ти тъкмо щеше да ни казваш нещо, когато Арабела се събуди. Какво беше то? Да, знам, че е било преди пет дни. Спомняш ли си дали е било нещо важно? Беше започнал да казваш, че ако не си бил излъгал Жервез, тогава може би нещата са щели да се развият по друг начин.

Графът пусна ръката на Арабела.

— Напълно бях забравил за това. Секунда само, ако обичате. — Стана и отиде при малкото бюро в другия край на огромната спалня. Върна се с огърлицата от смарагди и диаманти. Зелените камъни светеха на ярката светлина.

— Огърлицата? — каза жена му. — Какво общо има тя с цялата история?

— През онази нощ аз държах смарагдите пред очите на Жервез и го дразнех с тях. След това му ги подхвърлих, сякаш не струваха нищо. Е, истината е, че те действително не струват нищо. И те, и диамантите са просто стъкло. Ето това трябваше да му кажа. Ако го знаеше, той може би нямаше да рискува.

— Всъщност не мисля, че би имало някаква разлика — додаде след миг Арабела. — Ако му го беше казал и той ти бе повярвал, навярно само щеше да се разяри още повече.

— Права си — каза графът след секунда, а сивите му очи проблеснаха. — Едва ли щеше да ми повярва дори за миг. Аз също не бих повярвал на негово място.

— Стъкло… — замислено каза лейди Ан. Тя взе смарагдите и ги вдигна срещу светлината. — Стъкло! Значи тези беди ни сполетяха само заради една огърлица без никаква стойност. Очевидно родителите на Магдален са знаели, че камъните са фалшиви, когато са й ги дали, за да ги донесе на баща ти, Арабела. Помните ли, предполага се, че те са част от зестрата й? И са дали на дъщеря си огърлица от фалшиви камъни, които тя е трябвало да отнесе на съпруга си. Едва ли са смятали, че покойният граф няма да забележи измамата. Но насилието във Франция се е ширело всеки ден. — Тя поклати глава, без да откъсва очи от смарагдите. — Фалшификати!

— Освен това проклетата огърлица е стояла скрита в „Танцът на смъртта“ през всичките тези години — намеси се доктор Брениън. — Очаквала е да бъде намерена. Може би е щяло да бъде по-добре, ако това проклето нещо изобщо не е съществувало.

Изведнъж по лицето на Арабела се търкулна сълза.

— Недей, скъпа — каза графът и нежно я притегли в ръцете си. — Не плачи. Нали ми вярваш?

Тя мълчаливо кимна и се опита да преглътне сълзите си, но те продължаваха да се стичат една след друга…

— Добре. Искам всички да чуете тази история. Знаете, че следобеда преди бала в Талгарт Хол аз претърсих стаята на Жервез. Открих едно писмо до Жервез от чичо му, Томас дьо Трекаси, брата на Магдален. Явно той също не е имал представа, че огърлицата е имитация. По указанията в това писмо намерих къде точно е скрита огърлицата. Но не това е най-важното. По-важното е другото писмо, което изпадна от обувката на Арабела, докато я събличах, след като Жервез я простреля.

— Не, Джъстин, недей!

— Моля те, довери ми се. Няма от какво да се боиш. Вярвай ми.

Арабела не искаше да му повярва, но той стискаше ръката й и я гледаше напрегнато, опитвайки се да й вдъхне вяра в него. Накрая тя отстъпи и кимна.

— Пол — продължи графът, — моля, прочетете това писмо. То е от Магдален до нейния любовник Шарл — скелета, който Арабела откри в развалините на стария манастир.

Доктор Брениън взе измачкания и пожълтял лист хартия. После го приглади, доколкото бе възможно, и се приближи до прозореца. Известно време остана безмълвен. На няколко пъти се намръщи, а думите, които не разбираше, го караха да гледа озадачено. Най-накрая вдигна глава.

— Това е невероятно, просто невероятно! Бела, мила моя, вие сте се бояли да кажете какво сте открили?

— Той ми беше баща. Аз го обичах. Разказах на Джъстин за писмото само защото мислех, че може да умра. Виждате ли, от това писмо става ясно, че баща ми е истински убиец. Моля ви, обещайте ми, че чутото няма да излезе от тази стая.

— Няма — обеща й Джъстин. — Но мисля, че е време всички да научим истината. Пол, бихте ли ни разказали?

— Да, виждам, че наистина е време. Магдален се върна от Франция само за да вземе Елзбет. След това вероятно е смятала да отпътува за колониите с любовника си. Вероятно е донесла със себе си смарагдовата огърлица.

— Баща ви, Арабела, навярно ги е хванал. Разбрал е, че жена му е изневерила, че е искала да открадне детето им и да избяга с любовника си. Вероятно е бил бесен. Да, изглежда, много вероятно да е застрелял Шарл. Но това ни най-малко не петни честта му.

— Но, чуйте ме, Бела. Баща ви не е убивал Магдален. Тя се самоуби. Аз бях тук. Бях с нея през последните й часове. Няма да ви лъжа, като се мъча да ви убедя, че баща ви я е обичал и е бил съкрушен, когато се е опитала да избяга от него, защото това не е истина. Истината е, че Магдален му е изневерила. Баща ви не я е убивал, въпреки че от това писмо лесно мога да си представя как сте стигнали до това заключение. Не, тя се самоуби. Кълна се. Навярно е скрила смарагдите и е писала на брат си къде се намират, преди баща ви да е разбрал за намеренията й. Вероятно е мислела да ги остави като наследство на сина си Жервез — доктор Брениън спря и пое дълбоко дъх. — М-да. Баща ви не е обичал Магдален, но не я е убивал.

Сълзите й секнаха, макар все още да не вдигаше глава. Джъстин забеляза в очите й болка и се досети, че навярно рамото я боли. Не каза нищо. Трябваше тя самата да възвърне самообладанието си.

— Най-сетне съмненията и несигурността не тежат повече на сърцето ми — каза тя. — А вие, сър, сте знаели през цялото време. Просто не съм се сетила да ви попитам.

— Не съм сигурен, че щях да ви отговоря, ако ме бяхте попитали, Бела. Много време измина оттогава. Освен това тя беше мой пациент. Но сега, за да изясним всички тези загадки… с една дума, мисля, че тя не би имала нищо против.

— Но как разбрахте вие, Джъстин? — обади се лейди Ан. — Вие никога не бихте поели подобен риск, ако не знаехте отговора. Кажете ни, откъде бяхте толкова сигурен, че графът не я е убил?

Джъстин само сви рамене и отвърна:.

— Самият той ми каза преди няколко години. Просто спомена, че първата му жена е посегнала на живота си. Не бях сигурен, че ще ми повярвате, затова помолих доктор Брениън да ви го разкаже.

— Мисля, че е време да унищожите това писмо, Джъстин — каза лекарят. — То вече не е нужно никому. Що се отнася до съседите ни, аз вече започнах да разпространявам версията, че Жервез е бил отчаян млад мъж, който по някакъв начин открил за съществуването на смарагдите. За да подхраним още слуховете и клюките, Ан и аз поотделно казахме на определени хора, че пистолетът е гръмнал случайно. Що се отнася до Жервез, той просто е бил застрелян, докато се е опитвал да избяга с огърлицата.

— Дори не съм се сетил за това — рече графът. — Благодаря ви и на двамата.

Доктор Брениън се усмихна на Арабела.

— А сега вие, млада госпожо, имате нужда от почивка. Не, не ми противоречете, защото имам един страхотен съюзник в лицето на съпруга ви. Освен това той ми каза, че ще ви измие косата, ако го слушате. — Прекара длан по студеното й чело. — Да, наистина, едва ли има друг такъв добър лекар в цялото графство.

Доктор Брениън и лейди Ан излязоха от графската спалня хванати под ръка.

— А сега ще ми се закълнеш ли, че ти самият винаги ще ми вярваш?

Тя го погледна изпитателно. После го притегли бавно към себе си и прошепна в ухото му:

— Джъстин, казах ли ти за второто писмо?

Той се дръпна и я загледа изненадано.

— Ах, ти, палавнице! Така ме изплаши. Кажи ми честно, Арабела. Нали няма второ писмо?

— Не — отвърна тя и се разсмя. Рамото я болеше, но смехът я караше да се чувства по-добре.

Джъстин я целуна по носа.

— Нали когато не си крещим един на друг, можем от време на време да се смеем заедно?

— Ще ми е много приятно — отвърна тя. — Боли ме рамото, като те дърпам. Защо просто не дойдеш доброволно?

Той се наведе и я целуна, докато Арабела не се задъха, а очите й се замъглиха. След това леко докосна с длан гърдите й. Сърцето й направо щеше да изхвръкне. Целуна я отново и каза:

— Животът е хубав, нали?