Катрин Каултър
Наследницата (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Оглушителен гръм раздра тишината. Арабела почувства как нещо с огромна сила удари тялото й и я отхвърли назад. Джъстин я подхвана през кръста, за да не падне. После видя как Жервез отчаяно се хвърля към пистолета на масата. Лицето му беше разкривено от ярост и разочарование. Усети как Джъстин вдига ръка, видя в дланта му собствения си пистолет и чу екота на ответния изстрел. Колко странен стана изведнъж Жервез! Той сложи ръка на гърдите си и бавно се отпусна на колене върху килима. Чу Джъстин да ругае, а Елзбет да пищи. Звукът сякаш идваше някъде отдалеч. Цялото й тяло бе натежало от някаква странна умора.

Видя над себе си лицето на съпруга си сякаш през мъглата на вечерния здрач.

— Джъстин, нали си добре? Любов моя, нали не си ранен?

Изведнъж се почувства безтегловна. Смътно долови, че съпругът й я е вдигнал на ръце. Като че ли й говореше нещо, но не можеше да разбере думите му. Чу Елзбет да ридае. Трябваше да успокои сестра си, но не можеше да помръдне. Джъстин я стискаше здраво. Усети как тялото й сякаш става безплътно и се разтваря в нищото.

— Добре съм — чу да казва графът. — Съжалявам, Арабела. Пистолетът беше в джоба ми, защото знаех, че си с Жервез и ме беше страх да не ти причини нещо лошо. По дяволите, виж какво ни докара на главите глупостта ми. Трябваше да вляза и да застрелям копелето. Без да казвам нищо, без да правя нищо.

— Не — прошепна тя с глас тих като полъх от крило на птица. — Вината не е твоя — опита се да фокусира погледа си върху лицето на съпруга си, но вместо това забеляза някакво движение. Дълбок страх начаса върна усещанията й. Жервез се бе изправил на крака и сега, вече по-бързо, се движеше към вратата. Видя го как блъсна настрана Елзбет. Сестра й се строполи тежко на пода, удари се в крака на леглото и извика.

— Ще избяга!

— Не се безпокой, Арабела. Няма да стигне далеч. Кучият син беше прав. Поставил съм отвън дузина мъже, които само го чакат да се появи.

Най-сетне успя да види ясно любимото лице над себе си.

— Джъстин — каза тя, — исках да го убия. Той заслужава да умре заради това, което причини на Елзбет.

Усилието беше по-голямо, отколкото можеше да издържи. Болката я прониза, смаза я и я повлече след себе си в мрачна бездна, от която знаеше, че излизане няма. Не искаше да умира. Не искаше да изостави съпруга си точно сега, когато най-сетне се бяха открили един друг.

Усети леглото под себе си. После видя лицето на Джъстин над себе си — едно размазано бледо петно.

— Всичко е наред, Арабела. Остави Жервез да си върви. Нека прави каквото иска. Само ти си важна. Само ти!

Тя не отговори. Имаше обаче нещо друго, нещо важно, което трябваше да му каже. Направи усилие да задържи мрака далеч от себе си. Ако му се дадеше за миг, той можеше да я отнеме от Джъстин завинаги.

— Джъстин, чуй ме.

— Не, любима, мълчи, моля те. — Усети как ръцете му разкъсват роклята й.

Опита се отново с последните останали й сили.

— Не искам да умирам, но знаеш, че смъртта може да ме настигне. Трябва да знаеш истината в случай, че си ида. Моля те, Джъстин, изслушай ме. — Джъстин се приведе по-близо до лицето й, за да я чува по-добре. — Елзбет е половин сестра на Жервез. Магдален е тяхна майка. Намерих едно писмо в скелета сред развалините. Скелетът е на бащата на Жервез. Той е бил любовник на Магдален. Баща ми, о, Боже, бащи ми ги е убил и двамата!

Гласът му беше спокоен като нощ:

— Разбрах те, Арабела. Вярвай ми. Сега не трябва да се безпокоиш за нищо.

Вече беше споделила тайната си. Тя остави мрака да се сключи над нея и да отнеме болката й.

Графът разкъса корсажа й и копринената риза под него, за да стигне до раната в рамото й. Куршумът беше я пронизал точно над лявата гърда. Ако Арабела не се бе хвърлила пред него, мрачно си помисли той, куршумът щеше да го прониже право през сърцето. Работеше със сръчността, на която го бяха научили годините, прекарани в армията. Цялото му усилие сега бе съсредоточено да спре кръвотечението. Нави носната си кърпа в стегнат тампон и го притисна над раната. Дочу стъпките на някой слуга, който припряно се изкачи но стълбите, а после изтича но коридора. Дори не погледна към вратата.

Един мъж на име Потър, когото графът бе наел, за да ръководи мъжете, чиято цел бе да заловят Жервез, дотича запъхтян и докладва:

— Спипахме го, милорд. Съжалявам, но се наложи да го застреляме.

Джъстин чу как Елзбет изплака.

— Мъртъв ли е?

— Не още, милорд, но не му давам много време.

Беше заповядал на слугите да не мърдат от долния етаж през цялата вечер, но стрелбата ги бе подтикнала да нарушат заповедите му. Джайлс вече стоеше задъхан на прага.

— О, Господи, милорд! О, Исусе, какво е ставало тук?

— Джайлс, вземи един кон и препускай към Талгарт Хол — нареди графът. — Доведи доктор Брениън. Кажи му, че графинята е простреляна и трябва да дойде спешно. Върви, побързай! Кажи му също, че всичко е свършило.

Чу познатия хриптящ глас на Крупър, който се опитваше да научи нещо от Джайлс.

— Джайлс отиде да доведе доктор Брениън. Крупър, накарай госпожа Тъкър да накъса на ивици чист чаршаф и да донесе гореща вода. Побързай, човече.

— Да, милорд. Но ми позволете първо да убия онзи проклет гад!

— По-късно можеш да се заемеш с това, Крупър. Първо ми донеси чисти превръзки и гореща вода.

— Да, милорд. Всяко нещо по реда си. Разбира се, че нейна светлост е по-важна от онази чуждоземна слузеста твар.

Графът само му кимна с глава. Не му се говореше. Притискаше раната и се молеше наум. Погледна към Елзбет и я видя да се олюлява с лице бяло като платно. Сега наистина забеляза каква огромна прилика имаше между нея и Жервез. Никога нямаше да узнае истината за брат си. Нито той, нито Арабела щяха да й кажат.

— Елзбет, вече всичко е наред. Съжалявам, че Жервез те е мамил по този отвратителен начин. Но сега вече всичко свърши. Ти си добре. А той ще плати за стореното. Недей, Елзбет, не плачи. Не желаех смъртта му. Но чуй ме, мила, Жервез само получи онова, което заслужаваше.

Елзбет коленичи на пода. Отначало се разплака, но после тръсна глава и избърса сълзите от лицето си.

— Не! — рече. — Няма да плача. Прав си, Джъстин, той не го заслужава. Но аз не плачех за него. Моля те, кажи ми, че Арабела ще се оправи. Моля те, Джъстин, не я оставяй да умре. Моля те! Моя ще е вината, ако тя умре.

— Не, Елзбет, Арабела няма да умре. Никаква вина нямаш. Кълна ти се, че сестра ти няма да умре. Не виждаш ли, тя е част от живота ми. Не мога да й позволя да умре, защото без нея аз съм нищо.

После обърна гръб на Елзбет и притисна още по-здраво кърпата. Погледна бледото лице на жена си. Слава Богу, беше в безсъзнание. Поне нямаше да чувства болка. Куршумът беше заседнал в гърдите й, Трябваше да бъде изваден.

Крупър влезе в стаята с леген гореща вода и купчина кърпи, преметнати през дясната му ръка.

— Мисля, че не трябва да пускаме никого в стаята, милорд. Разбрах, че доктор Брениън ще дойде всеки миг. Вече казах на Грейс да придружи госпожица Елзбет до спалнята й. О, госпожо Тъкър, тук ли сте? Е, милорд, едва ли бих могъл да спра госпожа Тъкър точно сега.

— Знам — каза графът.

Жената изглеждаше готова да припадне.

— Моля ви, госпожо Тъкър, отведете госпожица Елзбет до стаята й — внимателно й рече той. — Благодаря ви. Знам, че мога да ви се доверя да не пускате никой друг в стаята.

— Но, милорд, какво да правим с французина?

— Още ли е жив, Крупър?

— Не знам, милорд. Ще отида да проверя състоянието му. Надявам се да не е добро.

— Благодаря, Крупър. — Джъстин намести тампона и пак го натисна силно. Платът се бе пропил с кръвта на Арабела. Поднови молитвите си. След известно време кървенето намаля. Той сложи ръка на гърдите на Арабела. Сърцето й биеше бързо, но равномерно. Погледна бледото й лице. Тъмните й мигли лежаха неподвижно над пребледнелите бузи. Сякаш гледаше самия себе си. Само нямаше трапчинка на брадичката. Спомни си онзи далечен ден, в който се бяха запознали. Тогава Арабела му бе казала, че тя няма трапчинка. Спомни си горчивината й, тъгата й, неутешимата скръб по баща й.

Но сега беше негова. Всички проблеми вече бяха решени. Не можеше да й позволи да умре. В никакъв случай.

Най-накрая бавно вдигна кърпата от раната. Въздъхна с облекчение. Кръвта едва се процеждаше от отвора.

Не откъсна повече поглед от жена си, докато в стаята не влезе доктор Брениън.

— Мили Боже, Джъстин, какво се е случило тук? Джайлс ми каза, че Жервез е прострелял Бела. Какво, по дяволите…

Графът внимателно вдигна тампона от рамото на Арабела и погледна към доктор Брениън.

Той спря, обърна се и вдигна ръка, за да попречи на лейди Ан да влезе в стаята.

— Ан, не искам да оставаш тук — рязко изрече. — Слез долу или върви при Елзбет и остани с нея. По-късно ще разберем какво точно се е случило. Ще дойда при теб веднага, щом мога.

— Не, Пол! Тя е моя дъщеря!

— Моля ви, Ан — обади се графът. — Щом Пол иска да излезете, по-добре го послушайте. Жервез я простреля в рамото. Самият той най-вероятно е вече мъртъв. Моля ви, направете както ви каза Пол.

— Моля те, скъпа. Ще ме разсейваш, ако останеш. Остави ме да се погрижа за дъщеря ти както трябва. Изпрати Джайлс горе, веднага да ми донесе инструментите.

Графът не каза нито дума. Лейди Ан се обърна бавно. Страх и печал се смесваха във всяко нейно движение.

— Тя ще оживее, Ан — подвикна след нея Пол. — Обещавам ти.

Лейди Ан кимна, после си помисли, че Елзбет вече беше тук. Дали не знаеше какво се е случило? Трябваше да поговори с нея. Повдигна роклята си и се втурна по коридора.

Доктор Брениън почисти раната и опипа мястото около нея, за да определи колко дълбоко бе заседнал куршумът. Междувременно графът му бе разказал какво се бе случило, като обвиняваше себе си за всичко. Пол отбеляза, че подобно самообвиняване е чиста глупост.

— Не, напротив. Постъпих като идиот, като не взех пистолет със себе си.

— Не, бояли сте се за безопасността на Арабела. Това ли е цялата история? — вдигна очи към него доктор Брениън.

Графът се замисли за миг.

— Не, има и други неща, но не аз мога да реша дали да ви ги разкажа. Мисля, че ще бъде по-честно, ако оставя Арабела сама да прецени дали да ви се довери. Нали?

Доктор Брениън кимна утвърдително. После се изправи.

— Знаете, че щом Джайлс пристигне с инструментите ми, ще трябва да извадя куршума. Вие, Джъстин, имате опит с подобни рани. Ще ми помагате.

— Да, ще ви помагам. Тя ще оживее, Пол, нали? Трябва да оживее. Тя е моята друга половина.

— Знам — съгласи се лекарят и тъжно погледна младежкото лице на графа — лице, което бе опознал и обикнал през последните седмици. Толкова много загадки и опасности бяха преминали край тях. А сега Бела лежеше на косъм от смъртта. Но не можеше да каже това на съпруга й.

Джъстин осъзна, че неволно бе стиснал ръката на Арабела.

Тя простена.

Звукът накара двамата мъже да се сепнат. Погледите им се срещнаха.

— Не е честно, Пол! — рече графът с глас дрезгав от гняв. — Не е честно. Защо Бела трябва да страда, докато вадиш куршума от рамото й?

Отначало Арабела усещаше само една огромна тежест върху гърдите си. С усилие отвори очи и ги спря върху съпруга си.

— Джъстин? Пол? Двамата сте тук? — удиви се тя. — О, Божичко, не мога да понеса това! — изохка и се изви. — Не ми се сърдете, че съм толкова страхлива.

Болката беше непоносима, дълбока и разкъсваща. Притисна глава с всичка сила към възглавницата. Отново се надигна, напразно мъчейки се да избяга от болката. Усети как някой избърса с влажна кърпа челото й. После нечии силни ръце хванаха раменете й и я стиснаха неподвижно.

— Скъпа, чуваш ли ме?

Гласът на Джъстин. Защо ли беше толкова обезпокоен? Насили се да отвори очи.

— Да, милорд, какво мога да направя за теб? Кажи ми и аз ще направя всичко, което пожелаеш.

— Да направиш за мен ли? Бела, сега трябва да събереш цялата си смелост. Разбираш ли ме? Куршумът трябва да бъде изваден от рамото ти. Доктор Брениън е тук. Знаеш, че той е отличен лекар. Скоро ще ти бъде втори баща. Той те обича много. Ще се постарае да свърши добре работата си. С него си в безопасност.

— Жервез отклони вниманието ми, Джъстин. Иначе щях да го убия. Обърках цялата работа. Съжалявам.

Смях ли чу? Миг по-късно тя вече изобщо не можеше дори да помисли за Джъстин. Безбрежната чернота на болката я погълна.

Джайлс влезе на пръсти с хирургическото куфарче на доктор Брениън в ръка. Джъстин погледна острото, лъскаво острие на скалпела и множеството други също тъй неприятни инструменти и прошепна:

— Господи, как бих искал да й спестя това! — Много пъти бе виждал по време на битка мъже да викат от болка.

— Джъстин, дръж я здраво — заповяда доктор Брениън. — Ще извадя куршума възможно най-бързо. Не й позволявай да помръдне. Едно погрешно движение и мога да я убия. Дръж я съвсем неподвижно. — Джъстин се поколеба и той добави малко по-благо: — Жалостта ти няма да й помогне. Само силата ти.

Графът застана над Арабела и постави ръце на раменете й. Отначало си помисли, че тя не би могла да издържи тежестта му. След това реши, че може би отново е изпаднала в безсъзнание. Доктор Брениън с решително движение заби скалпела си в раната.

Арабела се изви рязко в ръцете му, а от гърлото й се откъсна задавен вик.

— Дръж я, по дяволите! — изкрещя Брениън.

Младата жена изведнъж видя баща си. Той стои до нея, поглежда я подигравателно и подхвърля с насмешка: „Едно леко падане и веднага започваш да лееш сълзи. Сълзите не помагат на болката. Разочарован съм от теб, Арабела.“ После хваща ухото й и го издърпва. „Никога вече няма да ревеш като момиче. За последен път ти казвам.“

Лицето на баща й се смени от това на Джъстин. Той беше тук и нямаше да я изостави. Отчаяно хапеше долната си устна. Мъчеше се да преглътне писъците си. Облиза пресъхналите си устни и усети вкуса на собствената си кръв. Преглътна конвулсивно и стисна зъби.

— Не ме е страх — прошепна тя на лицето над себе си.

Графът само я погледна безпомощно. Арабела не откъсваше очи от него. От устните й обаче не излизаше нито звук.

— Слава Богу, намерих го. Дръж я здраво, Джъстин. Трябва да измъкна куршума.

Извитият нож се заби под куршума. Арабела усети непоносима болка. Отчаяно се опита да се откъсне от страданието, някак да му избяга, но не можеше да помръдне.

Погледна безпомощно лицето над себе си, изхлипа задавено и пропадна в благодатния мрак.

— Арабела!

— Не е мъртва, Джъстин. Просто изгуби съзнание. Направо е удивително, че издържа на болката толкова дълго.

Графът с усилие откъсна очи от бледото лице на жена си и погледна кървавия куршум.

— Не се е раздробил, нали?

— Не, слава Богу. Моята малка Бела има късмет. — Доктор Брениън остави на масата до леглото куршума и ножа си. Изправи се и обърса с опакото на ръката си потното си чело.

Джъстин навлажни едно парче плат и внимателно избърса кръвта около раната. После със смръщено чело отми кървавите ручейчета, които се бяха стекли между гърдите й.

— Подай ми онова лекарство, Джъстин. Ще я намажа, а после ще я бинтоваме и ще направим превръзка за ръката й.

Графът изпълни нарежданията. За негова голяма изненада ръцете му се справяха със задачите си. Скоро бинтовете бяха на мястото си, а ръката й беше прихваната с превръзка от бял плат, която минаваше над рамото й. Доктор Брениън стана и сложи ръка на рамото на графа.

— Добре се справи, Джъстин. Кървенето почти е спряло. Единственото, от което можем да се боим сега, е треската.

Графът изведнъж осъзна, че Арабела все още е гола до кръста.

— Трябва да й облечем нощницата. Пол. Не искам лейди Ан да я вижда в такова състояние.

— Не, не още. Помогни ми да свалим дрехите й, а след това само ще я покрием с една лека завивка. Не искам раната отново да започне да кърви. Никакви нощници засега.

Съблякоха Арабела, която лежеше неподвижна като статуя и я покриха с тънка завивка до брадичката. Графът се изправи и погледна към доктор Брениън.

— Ще остана с нея, Пол. Може би трябва да отидеш и да поговориш с лейди Ан и Елзбет.

— Да. А после ще доведа лейди Ан да я види. Тя има твърд характер. Предполагам, че раната на дъщеря й няма да я пречупи.

Графът се задоволи да му кимне и насочи цялото си внимание към жена си.