Катрин Каултър
Наследницата (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Арабела с досада започна да разглежда ноктите си, чакайки Жервез да престане да се смее.

— А, най-сетне спряхте? Добре. Да, прав сте. Този път няма да ме нараните, конте. Знаете ли, килията, в която ме затворихте в развалините беше малко тясна за вкуса ми, но този път се надявам да измислите нещо по-интересно. Не се смущавайте от мен, продължавайте търсенето си.

Той я погледна изненадано, после сви рамене — този проклет галски жест, който значеше всичко и нищо, но винаги се възприемаше като обида.

— Много добре. Можете да гледате как ще взема наследството си. — Пъхна ръка в малкия отвор. От гърлото му се изтръгна яростен вик: — Изчезнали са! Не, не е възможно. Никой друг не знаеше освен Магдален и аз.

Започна да търси като обезумял в тясното скривалище, но там нямаше нищо. Беше полудял от ярост и разочарование.

Неочакваното му избухване сепна младата жена.

— Какво е изчезнало, мосю? Какво е била скрила Магдален в тайника?

Жервез сякаш не забелязваше присъствието й.

— Смарагдите на фамилията Трекаси. Струват колкото царски откуп. Изчезнали са! Изчезнали са!

За миг Арабела си представи размазаните редове в писмото на Магдален до любовника й, които не бе успяла да разчете. Усети как стомахът й се свива. Баща й бе изпратил Магдален във Франция по време на революцията, за да му донесе смарагдите. Навярно това бе имала предвид тя, пишейки на любовника си, че ще станат богати от алчността му. Двамата са смятали да избягат от бащата на Арабела. Може би Магдален се е опитала да избяга от Ившам Аби с Елзбет на ръце, за да се срещне с любовника си сред развалините на стария манастир? Дали съпругът й не я е хванал? А после е убил любовника й? И накрая, в яростта си е убил самата Магдален.

Арабела се почувства ужасно от мисълта за това, което бе извършил баща й.

Жервез бе възвърнал самообладанието си.

— Скъпа моя Арабела — изрече той със значително по-спокоен глас, — намирам за много любопитно, че сте така добре уведомена за моите дела. Може би вие сте открили смарагдите? — Направи крачка към нея.

— Не, мосю. Не съм намирала смарагдите — тихо каза тя. Мислите й все още се въртяха край баща й и насилствената смърт на любовника на Магдален.

— Не ви вярвам съвсем. — Протегна ръка с намерение да я сграбчи.

Арабела отскочи назад и измъкна пистолета от полата си. После го изгледа с презрение.

— Не съм толкова глупава, мосю, че да се изправя пред един убиец без оръжие.

Жервез огледа преценяващо пистолета, после отстъпи крачка назад. Протегна ръце пред себе си с объркан вид.

— Нали ви казах, че няма да ви нараня? За какво убийство говорите? Кажете, мадам, за какво убийство? Аз — убиец? Това е абсурд. Престанете, моля ви. Вие сте съчинили всичко това в момичешките си фантазии.

— О, не, Жервез. Знам, че сте помогнали на горката Жозет да умре. Беше очевидно. Защо би тръгнала да се разхожда посред нощ из Ившам Аби без свещ? Постъпили сте невнимателно, като не сте оставили свещ близо до нея. Защо я убихте, Жервез? Заради това ли, че я хванах в графската спалня да опипва „Танцът на смъртта“? Или може би сте се страхували, че ще ми каже за смарагдите?

Жервез не отговори нищо. А Арабела добави с още по-студен глас:

— Може би тя ви е заплашила, мосю, че ще каже на всички, че сте извънбрачно дете и че сте син на Магдален? Тя каза ли ви, че като прелъстихте Елзбет, вие нарушихте най-елементарните закони на природата? Моля се само Елзбет никога да не открие, че сте брат и сестра. Това би я убило.

Лицето му пребледня, тъмните му очи ослепяха от гняв и горчивина.

— Не, по дяволите, Елзбет не знае — извика той с дрезгав глас. — Не знаех, че съм син на Магдален, докато проклетата вещица не ми каза. А ако вие, мадам, не се бяхте намесили, ако не беше проклетият ви съпруг, сега вече щях да съм далеч и да притежавам онова, което е по право мое. За нищо нямам вина, за нищо! Дойдох тук само за да взема това, което е мое. Мое, чувате ли?

— Какво, Жервез, е ваше по право? Напълно сигурно е, че не сте никакъв граф. Дори не сте Трекаси. Вие сте просто едно копеле. Ако смарагдите наистина съществуват, те ще принадлежат на Елзбет, защото тя е законородено дете. Нищо тук не ви принадлежи.

Той впи очи в нея. Устните му се движеха беззвучно — толкова силни бяха болката и яростта му, че не можеше да намери думи.

— Проклета да сте, къде са ми смарагдите?

— Нямам представа. Не ви ли хрумна, че скелетът в стария манастир може да е на баща ви? Знам го със сигурност, защото след като вие така услужливо ме погребахте в онази килия, аз открих в джоба на панталоните му едно писмо от Магдален. Няма място за съмнение, Жервез. Казвал се е Шарл. Той е вашият баща.

Арабела видя как в тъмните му очи проблясва прозрението, съзря в тях целия низ от събития, довели до този ден.

— В ада да се продъните дано! — извика той. — Баща ви го е убил!

Жервез се хвърли като обезумял върху нея и я свари неподготвена. Пръстите му се впиха болезнено в китката й. Пистолетът тупна глухо на пода.

Жервез я отблъсна от себе си. Дишаше толкова тежко, та човек би помислил, че всеки миг ще се строполи в несвяст. Арабела успя да се хване за облегалката на един стол и не падна. А той взе пистолета на баща й и го остави на масата. Ръцете му трепереха. Въпреки това тя не изпитваше страх от него. Изпълваше я само гняв към самата нея, че така глупаво го бе оставила да я изненада. Беше готова да го нападне, стига да успееше да се добере близо до масата.

— А сега, мила моя Арабела — заяви той с напевен глас, сякаш нищо не се бе случило, — а сега ще ми кажете истината. Побързайте, защото съпругът ви може би е вече близо.

— Не мога да ви помогна, Жервез. Не знам нищо за смарагдите на фамилията Трекаси.

Жервез изведнъж се преобрази. Тъмните му очи се разтвориха широко. На лицето му се изписа неприятна усмивка. Сега вече Арабела наистина усети страх. А той каза все със същия напевен глас:

— Знаете ли, скъпа графиньо, вие сте наистина красива. Може би няма да ми е зле, ако ви взема с мен. Поне докато вашият богат съпруг не ми осигури достатъчно голям откуп. Аз, разбира се, бих предпочел смарагдите, но ако не ми кажете къде сте ги скрили, няма да протестирам. Ще видите, че в Брюксел ще ви хареса, Арабела. А съм сигурен, че ще ви допадна и като любовник. Ще ви се наслаждавам, докато съпругът ви не си плати за освобождението ви. Е, може би след това няма да искате да се върнете при него. Какво мислите?

Тя се засмя.

— Наистина ли смятате, че можете да ме принудите да дойда с вас? Вярвате ли, че ще ви позволя да ме изнасилите? Наистина ли мислите, че съпругът ми няма да ви убие с голи ръце, ако аз, разбира се, не успея да го сторя преди това? Виждам, че дори насън не можете да повярвате в нещо подобно. А сега, да се върнем на въпроса. Не знам нищо за смарагдите ви, Жервез. Да, виждам, че мисълта да ме извлечете от тук крещяща и ритаща ви кара да се замислите. Навярно защото никога няма да познаете нещо друго, освен омраза от мен и страх от смъртта. Не се съмнявайте в това, Жервез.

Изведнъж зад нея се разнесе дълбок мъжки глас:

— Не, аз ще ви убия, преди жена ми да е успяла да го стори, копеле нещастно. И както тя каза, ще го направя с голи ръце.

Арабела се извърна и видя графа на прага. В протегнатата си дясна ръка той държеше купчина яркозелени камъни, а сред тях проблясваха множество дребни диаманти. Огромните зелени камъни сияеха на светлината на свещта. Смарагдите на фамилията Трекаси. Но Джъстин не носеше оръжие.

— Да, мосю, аз взех проклетите ви смарагди.

Видът му накара сърцето й да подскочи — толкова спокоен и овладян.

— О, Джъстин, ти си тук! Знаех, че ще дойдеш бързо. Съжалявам, че изгубих пистолета си, наистина съжалявам. Ако бях малко по-внимателна, сега вече щях да съм го застреляла. Моля те, прости ми.

— Ще видим — рече той. После й се усмихна. Усмивката му изразяваше огромна любов и ярост — странна комбинация, но тя я разбираше и приемаше. В този миг разбра, че между тях винаги щеше да бъде така. Толкова си приличаха, че винаги щяха да се борят като демони, излезли от самата преизподня. От друга страна, ги свързваше дълбока връзка, която можеше само да става все по-силна и по-силна. Знаеше го така сигурно, както и че двамата несъмнено щяха да преживеят тази нощ.

— Знаехме, че ще се върнете тази нощ — каза най-сетне графът на Жервез. — Нямахте друг избор, тъй като ви заповядах утре да напуснете Ившам Аби. Щяхте ли да си тръгнете, ако не бяхте открили смарагдите? Или щяхте да се притаите някъде в гората с надеждата да опитате повторно?

— Не — отвърна французинът. — Щях да взема една от жените и да я държа като заложница, докато не ми върнехте онова, което ми принадлежи. Смарагдите са мои. Дайте ми ги.

Графът само поклати глава, макар че все още държеше в протегната към Жервез ръка купчината смарагди.

— Да, такъв план би бил по-добър. Но нямаше да проработи. За глупак ли ме мислите, Жервез? От седмици знам, че не сте никакъв граф Дьо Трекаси. Осведомителят ми не беше напълно сигурен за истинския ви произход, но аз все пак му наредих да продължава търсенето. Да, мосю, потърсих повече информация за вас. Не исках да ви гоня от къщата си, преди да съм разбрал какво целите. Предположих, че сте някой дребен мошеник. Знаех, че сте опасен, но не предполагах каква е истинската степен на заплахата, докато двамата с Арабела не открихме тялото на Жозет. По-късно се досетих, че пак вие сте причинили срутването в стария манастир и по този начин изложихте живота на Арабела на опасност. Тогава разбрах, че търсите нещо, което е скрито в графската спалня. Във всяка друга стая можехте да влезете. Как ли сте скърцали със зъби, когато започнах да заключвам вратата на спалнята?… Но, достатъчно. Претърсих стаята ви днес следобед, докато Арабела ви държеше настрана от Ившам Аби. Без точни указания къде се намира скривалището на смарагдите които Магдален бе изпратила на Томас дьо Трекаси аз навярно никога нямаше да узная какво да търся. С инструкциите в ръка всичко беше просто и лесно. Представям си какво е било разочарованието ви след всичките тези седмици на очакване. Мисля, че дори бих изпитал жал към вас, ако не знаех що за злодей сте.

— Проклет да сте! Смарагдите са мои!

Графът го погледна замислено. После се обърна към съпругата си:

— Наистина щеше да е по-добре, ако беше останала на бала.

Жервез погледна към графа. Всичко беше толкова лесно! Ето, той бе приковал цялото си внимание в жена си. Глупакът нямаше оръжие. Жервез измъкна пистолета си и го насочи към него.

— Искам си камъните още сега, милорд. Дайте ми проклетите смарагди.

За голяма изненада на Арабела графът погледна към французина с досада. Досада ли?

— Както желаете, мосю — рече. — Знаете ли, тези камъни всъщност изобщо не са важни за мен.

— Не ви вярвам. Защо сте невъоръжен? Намислили сте нещо, знам си. Какво е то, говорете?

Джъстин просто сви рамене. След това подхвърли огърлицата на Жервез, който я подхвана и я мушна бързо в джоба си. След това французинът бавно насочи пистолета си право срещу графа.

— Знаете ли, милорд — спокойно рече, — щеше да бъде толкова лесно да взема смарагдите. Но не, вие трябваше да се намесите. Заявихте на всеослушание, че има хлабави дъски в спалнята ви и заключихте вратата. И Арабела, тя също трябваше да се забърка. Принудихте ме да прибягна към отчаяни мерки, милорд. Иначе как щях да взема онова, което по право ми принадлежи? Старата прислужница Жозет се превърна в пречка с гръмките си фрази за чест и дълг. Съжалявам за смъртта й. Всъщност не ме интересува дали ми вярвате или не, но ще ви кажа нещо: онази нощ исках само да поговоря със старицата, но тя побягна. Толкова бе изплашена, че се спъна в тъмния коридор и падна по стълбите. Що се отнася до срутването в стария манастир, аз не исках да ви нараня, Арабела. Целта ми беше единствено да освободя Ившам Аби от присъствието на негова светлост, който щеше да ми попречи. Е, играта стана заплетена, милорд, но мисля, че ще се справя. Знам, че не бихте застанали пред мен без оръжие, освен ако навън не ни чака цяла армия. Така е, нали?

— Може би. Няма да разберете, докато не се опитате да излезете.

Жервез замълча, а след това продължи замислено:

— Знаете ли, милорд, никога не съм ви харесвал. Вие сте високомерен и горд, също като стария граф, този гаден старец. Разбира се, нямаше как да дойда за наследството си, докато той беше жив. Томас дьо Трекаси ме предупреди да бъда предпазлив и търпелив.

— Не! Жервез, не! Не може да е вярно! Значи си крадец? Искаш да ограбиш Джъстин?

Всички с изненада погледнаха към Елзбет, която току-що бе влязла в спалнята. Момичето дишаше тежко, защото бе тичало нагоре по стълбите.

— Не, Жервез, прекрати веднага тази игра! Ти ме обичаш, нали? Поне толкова, колкото може да се обича един братовчед. Не прави това. Не мога да го понеса.

Пръв се съвзе Жервез. Изгледа я с такова безизразно лице, сякаш бе непозната.

— Елзбет, не трябваше да идвате. Аз тъкмо си тръгвах. Нищо не съм откраднал. Онова, което взех, е мое.

— Значи сте дошли само за да ме прелъстите, така ли? Искали сте да получите някакво перверзно възмездие?

— Не, скъпа моя — рече той с неочаквано нежен глас. — Просто дойдох тук, за да намеря смарагдите на фамилията Трекаси. А вие паднахте в ръцете ми като зряла слива. Винаги съм обичал девствениците, Елзбет. Очакванията им, страховете им, начина, по който хленчат от болка. Но дори като девственица вие не представлявахте особен интерес за мен. Простете ми, Елзбет, но един джентълмен не би трябвало да казва подобно нещо на една дама, нали?

— Мисля, че вие не сте джентълмен, господине — бавно отвърна тя. — Прелъстихте ме, излъгахте ме, че ме обичате, а всъщност не ви интересувам ни най-малко. Какво искахте от мен?

Той измъкна смарагдовата огърлица от джоба си.

— Ето това — каза. — Тези смарагди са мои. Дойдох само да си ги взема. А сега, след като вече ги имам, ще си вървя. Не ви желая нищо лошо, Елзбет. Но не се месете. Стойте на мястото си, мило мое момиче, или изобщо няма да ви хареса онова, което ще сторя със сестра ви.

— Жервез, не ми ли казахте, че няма да ме нараните? — разсмя се Арабела. — Карате ме да се чувствам безпомощно девойче, което хленчи.

— Млъкнете, по дяволите.

— Жервез — додаде Елзбет, без да помръдне, — правите голяма грешка. Заклевате ли ми се, че ще си тръгнете просто така? Заклевате ли ми се, че няма да нараните никого?

— Не, прескъпа братовчедке, не мога да се закълна в подобно нещо. Ако не беше толкова невероятно доверчива, толкова простодушна, ти сама би се досетила, че поне двайсет души ме чакат само да си покажа носа от Ившам Аби. Всъщност не разбирам защо са ви пропуснали. Не ги ли видяхте? Клатите глава. Е, може би им е заповядано да останат скрити, докато не ме видят. Освен това сигурно проклетият граф им е заповядал да ме убият. Ето защо той изглежда толкова спокоен и надменен… По природа аз не съм убиец, както баща ви, мадам — обърна се Жервез към Арабела. — Все пак, скъпи графе, едва ли нещастната ви кончина ще ме опечали особено много. Око за око, както казвате вие, англичаните. А после ще взема красивата ви Арабела. Тя ще бъде моя заложница. Няма да взимам Елзбет. Виж, графинята е нещо друго. Тя е негова дъщеря, на онова мръсно копеле. Нито един от хората ви няма да посмее да ме пипне дори с пръсти, докато държа Арабела. Да, мисля, че така ще постъпя най-разумно.

Графът бързо прецени разстоянието от себе си до французина и бръкна в джоба на наметалото си за малкия пистолет на Арабела, който бе взел от нощното й шкафче.

— Дано изгниеш в ада заедно с баща й — изкрещя Жервез, като пристъпи напред и стреля.

— Проклет да си, не! — извика Арабела и се хвърли пред съпруга си.