Катрин Каултър
Наследницата (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Елзбет го последва без колебание. Изобщо не разбра, че всички членове на семейството й ги следят напрегнато.

Навън беше хладно, но тя не обръщаше внимание на студа. Обърна се към Жервез и вдигна лице за целувка, но той отстъпи крачка назад.

— Не, Елзбет, изслушай ме. През последните няколко дни мислих доста, малка братовчедке. Невъзможно е да заминем заедно, както планирахме. Трябва да ме разбереш правилно, Елзбет. Бих постъпил като мъж, напълно лишен от чест, ако те взема от семейството ти и те обрека на живот, пълен с неизвестност. А аз нямам какво друго да ти предложа.

Елзбет го гледаше със зяпнала уста.

— Не — прошепна, — не! Защо говориш така? Жервез, нали не говориш сериозно? Как можеш да говориш за неизвестност? Нима забрави за десетте ми хиляди лири? Тези пари ще принадлежат и на теб като мой съпруг. Ти си умен, Жервез, и ще ги умножиш. Не ни чака нищо неизвестно или несигурно.

— Съпруг… — повтори той с нисък и дрезгав глас — Твой съпруг? Стига, Елзбет, време е да научиш нещо повече за живота. Време е да станеш жена. Не можеш вечно да се държиш като дете.

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш? Какво си наумил? Бих могла да ти помогна, ако има някакъв проблем. Аз съм вече жена. Ти ме направи жена. Нима самият ти не ме научи какво е да съм истинска жена? — Направи крачка към него.

Жервез вдигна ръка да я възпре.

— Ти си едно романтично дете. Чуваш ли се какво говориш? — Изсмя се презрително. — Изслушай ме, Елзбет. Какво направих аз — отнех девствеността ти, галих моминските ти гърди и ти осигурих малко лятна идилия, нищо повече.

Лицето й побеля от думите му.

— Но ти ми каза, че ме обичаш — прошепна тя. Потрепери, но не от студ, а от страх.

Той просто сви рамене — един толкова типичен за галите жест на нехайство и презрение.

— Разбира се, че ти казах, че те обичам. Ако беше жена, а не дете, щеше да знаеш, че страстните думи правят любовната игра много по-възбуждаща и приятна.

Елзбет потъна в такъв пълен мрак, в такава пустота, каквито едва ли би могла да понесе. Не, не беше възможно Жервез наистина да й казва подобни неща. Тя облиза устни.

— Но ти ми каза, че ме обичаш и съм сигурна, че наистина говореше сериозно.

— Със сигурност те обичам — хладно отвърна, — като… като моя братовчедка. Би било неестествено да не обичам роднините си.

— Тогава защо ми каза, че ще избягаме заедно? Не си ли спомняш какво ми обеща?

Отговорът му беше неприятен смях — звук, който я накара да потрепери. В този миг нещо умря дълбоко в душата й. Жервез отново сви рамене, отхвърляйки я изобщо от числото на тези, които някога би могъл да обича.

— Аз ти казвах само нещата, които самата ти искаше да чуеш, Елзбет. Никога една жена не би могла да бъде част от плановете ми. А фактът, че си повярвала в обратното, показва, че си едно романтично дете. Хайде, мила моя, време е да се излюпиш от какавидата на невинността. Би трябвало да ми благодариш, задето сега ти отворих очите. Постъпвам много по-любезно от нужното. Можех да си замина, без да поговорим. Сама разбираш, че никога вече няма да чуеш за мен.

— Наистина ли съм била такова дете, че съм ти се отдала за нищо?

Сълзите й го измъчваха, но остана непреклонен. Гласът му беше хладен като вечерен вятър, който кара хората да настръхват:

— Да, беше дете. Чуй какво ще ти кажа: ти искаш реализъм и истински неща, когато покрай теб няма нищо друго, освен мечти и фантоми. Трябва да се научиш да гледаш живота в очите, Елзбет, а не да се свиваш от страх и да хленчиш като безпомощно дете. Един ден ще си ми благодарна. Човешкото сърце не може да бъде разбито. Това е само още една от многобройните глупости. Ще ме забравиш, Елзбет. Ще ме забравиш и ще станеш истинска силна жена. Започваш ли да ме разбираш? — Погледът му се смекчи, но тя не го забеляза. Не трябваше да поглежда часовника си, за да разбере, че ставаше късно. Скоро трябваше да тръгва. — Ти си англичанка, Елзбет — бързо добави той. — Бъдещето ти принадлежи на Англия. Ще се омъжиш за някой английски джентълмен. Случката между нас е просто една кратка affeire de coeur^[1]. Но вече е минало. Не, не плачи повече. Моля те, Елзбет… — Внимателно хвана лицето й. — Моля те, не ме помни с лошо.

— Да — отговори тя, като го погледна в очите. — Всичко свърши. — Преглътна сълзите си и изправи гръб. — Моля те, върни ме при лейди Ан.

Жервез остави Елзбет и огледа препълнената зала. Най-накрая очите му се спряха на графа. Той, изглежда, не забелязваше никого другиго, освен младата дама, с която разговаряше. Скоро Жервез щеше да бъде далеч от него. Нямаше да му се налага да понася омразата в погледа му. Нямаше да му се налага да живее с мисълта, че човекът срещу него иска да го убие. Скоро щеше да стане победител, а графът — губещ. Всичко щеше да е приключило и графът нямаше да може да направи нищо, за да му попречи. Всъщност той никога нямаше да разбере какво е станало. По дяволите, колко по-хубаво щеше да бъде, ако знаеше! Може би трябваше да остави някакъв знак, може би дори писмо, така че да го накара да скърца със зъби от яд, че е бил победен.

Остана загледан в Джъстин още няколко минути, после се обърна и покани на танц госпожица Ръдърфорд. Забеляза, че Елзбет танцува с лорд Грейборн, и очите му за миг потъмняха. Не, трябваше да я забрави. Завъртя неочаквано дамата си и я подхвана ловко. Тя ахна и се разсмя от възторг.

 

 

В края на танца Арабела позволи на сър Дериън да я отведе обратно при майка й.

— Изглежда, че тази вечер Елзбет е доста популярна — добродушно отбеляза лейди Ан. — Притесних се, когато я видях да излиза с Жервез на балкона, но той я доведе обратно достатъчно бързо, така че не ми се наложи да се намесвам. Вярвам, че всичко с нея ще бъде наред. Виждам, че се смее с лорд Грейборн. Това е добър знак.

Дъщеря й не каза нито дума, а само кимна.

— Що се отнася до теб, мила — продължи майка й, — видях те да разговаряш с лейди Крюи. Спомням си как една неделя тя ни беше дошла на гости. Изведнъж ми каза, че роклята ми е прекалено момичешка и би трябвало да я сменя. Баща ти ме погледна и се съгласи с нея. Аз, разбира се, побързах да послушам съвета й. За какво си говорихте толкова време?

— Тя е очарователна жена и изобщо не е страшна, мамо. Би трябвало да поговориш с нея. Не престана да сипе похвали по твой адрес.

Къде ли беше Жервез? А, ето го там, танцува с госпожица Ръдърфорд.

— Струва ми се, че сър Дериън е страшно отслабнал, мамо — добави тя.

— Нищо му няма — намеси се доктор Брениън. — Просто възрастта си казва думата, мила моя. Възрастта и нищо друго.

— От историите, които татко ми е разказвал, знам, че сър Дериън е бил доста буен като млад… и не само като млад. Може би заслужава сега да бъде слаб.

Доктор Брениън забеляза, ме Арабела беше с тях само телом, но мислите й са някъде далеч. Гледаше към дансинга.

— Мисля, че Джъстин отиде да донесе чаша пунш на госпожица Елдридж, Бела — усмихнато рече той. — Ако планът на госпожица Талгарт успее, едва ли ще можеш да видиш съпруга си тази вечер.

— Обещавам ви, че ще оцелея и без него, сър. — Тя се обърна и потърси с поглед Жервез. Чу непринудения смях на Сюзан. Не видя никъде французина. Пулсът й се ускори. Огледа отново с надеждата да го зърне.

Беше изчезнал.

Реши да не губи време. Знаеше, че конюшните на семейство Талгарт се намират в източната част на къщата. Огледа се за Джъстин, но той също не се виждаше наоколо. Може би вече беше тръгнал по следите на Жервез, без да я предупреди. Би било типично за него, проклет да е.

Добра се до високите, тесни остъклени врати, дръпна резето и да се измъкне навън, пред огряната от лунната светлина къща. Пое дълбоко дъх и веднага се насочи към източната страна на сградата. От тази страна на къщата се простираше обширна цветна градина, направена по изричното настояване на лейди Талгарт по-голяма и по-красива от тази на Ившам Аби. Резултатът не беше особено задоволителен. Точно зад градината се намираха конюшните.

Арабела напрегнато се огледа с надеждата да различи нещо в мрака. Не видя нищо.

След това изведнъж забеляза мъж с наметало, който бързо вървеше покрай сградата към конюшните. Без съмнение беше Жервез. Никой друг не можеше да има тази наперена походка.

Той наближи източния край на Талгарт Хол. На самия ъгъл неочаквано се обърна и погледна назад. Лунната светлина падаше право върху лицето му и Арабела усети сърцето й да се свива неспокойно. Наистина беше Жервез. В този миг той се обърна и се скри зад ъгъла на къщата.

Трябваше да побърза. Тя влезе обратно в балната зала. Огледа дансинга и хората покрай него, но не забеляза графа. Не можеше да чака повече. Освен това Джъстин навярно вече беше навън и чакаше Жервез да се появи.

Бързо се досети, че ще й отнеме много време да се промъкне през тълпата гости. Измъкна се пак на балкона, надвеси се над перилото и прецени разстоянието до земята. Щеше да бъде рисковано, ако скочеше от такава височина. Погледът й се спря на един стар разклонен бряст, чиито гъсти клони почти докосваха далечния край на балкона. Изтича до края на балкона, вдигна полите си и се хвана за един клон. Скочи от балкона, залюля се и след миг краката й достигнаха възлестия ствол на дърво го. Усети, че клонът пука под тежестта й. Без да обръща внимание на опасността, тя започна да се придвижва по клона, докато стана възможно да се прехвърли на друг, по-долен клон. Роклята й се оплете около краката й и Арабела насмалко не изгуби равновесие. Размаха ръце, но в следващия момент успя да се хване. Проклятие! Ако Господ беше поне малко справедлив към жените, тя щеше да носи панталони.

Погледна към гъстата трева под себе си, пое дълбоко дъх и скочи. Падна леко на крака и веднага хукна към конюшните, като повдигаше досадните поли над глезените си. Някъде в далечината, навярно от другата страна на сградата, се чуваше смехът на слугите, които придружаваха своите господари и господарки. Изведнъж дочу тропот от конски копита.

Бързо коленичи зад един тисов храст и зачака. Само миг по-късно покрай нея премина в галоп ездач. Светлината беше достатъчна, за да различи бледото лице на Жервез.

Заповяда си да не мърда. После мълчаливо започна да брои секундите, докато той не се скри от погледа й. Скочи и отново побягна към конюшните. Стигна до тях запъхтяна. На осветената врата стоеше коняр, който я гледаше удивено.

— Ъъъ, да, милейди?

Арабела си пое дъх, забеляза явното недоверие на лицето на коняря и изрече високомерно:

— Как се казваш?

— Алън, милейди.

— Бързо, Алън. Искам незабавно да оседлаеш Блубел, кобилата на госпожица Талгарт.

Той се поколеба.

— Прави каквото ти казвам или ще съобщя на лорд Талгарт.

Заканата подейства. Алън се раздвижи може би с по-голяма енергия, отколкото бе проявил през целия ден.

Арабела се усмихна след него. Искаше да го попита дали графът вече беше заминал, но предположи, че той едва ли щеше да й каже истината. Трябваше да признае, че на Джъстин се удаваше да плаши слугите много по-ефикасно, отколкото на нея самата.

След малко Алън изведе Блубел. Много по-добре щеше да бъде, ако разполагаше с Луцифер. Е, нямаше друг избор. Конярят й помогна да възседне коня и без повече да му обърне внимание, Арабела заби пети в хълбоците на Блубел.

Знаеше много добре, че постъпва неразумно. Сигурна бе, че Джъстин ще побеснее. Така да бъде. Тя също беше част от тази история и желаеше час по-скоро да види завършека й. В момента нямаше ясна идея какво щеше да прави, след като разбереше целта на Жервез. Може би трябваше да го убие. Да, точно това трябваше да направи. По този начин Елзбет никога нямаше да узнае истината. Приведе се над главата на коня, без да откъсва очи от пътя пред себе си. Студеният вятър брулеше лицето й.

Насочи Блубел по покритата с чакъл алея, която водеше към Ившам Аби. Не се изненада, когато видя коня на Жервез завързан за един храст точно до входа. Сигурно тайно бе отвел коня си в Талгарт Хол през деня.

Арабела дръпна юздите на задъханата Блубел и скочи от седлото. Цялата къща беше неестествено тиха. Само няколко свещи осветяваха прозорците на първия етаж. На втория етаж светеше само един прозорец — този на графската спалня.

Тя изтича по стъпалата и бутна голямата входна врата. Вестибюлът беше празен. Смръщи чело. Къде ли бяха слугите?

Помисли си за пистолета си, който беше прибран на сигурно място в чекмеджето на нощното шкафче до леглото й. Уви, нямаше никаква възможност да го вземе, след като Жервез беше в графската спалня. Прекоси тихо вестибюла, мина покрай Кадифената стая и безшумно се вмъкна в библиотеката. Любимите пистолети на баща й лежаха в една кадифена кутия над камината. Припряно сграбчи единия пистолет и го измъкна от гнездото му. Тръпнеше от вълнение, докато натискаше в цевта барута с шомпола. Най-сетне успя да напълни пистолета и да го зареди.

Бавно се изкачи по стълбите. Мушна пистолета в гънките на роклята си. Не тя, а Жервез бе избрал времето и мястото на сблъсъка им. Дали всъщност самата тя не се опитваше да докаже нещо на Джъстин? Вероятно. Помоли се съпругът й да е наблизо. Нямаше къде другаде да е. През цялото време бе държал под око Жервез.

Вратата към графската спалня беше леко открехната. Пламъкът на една-единствена свещ трепкаше и хвърляше танцуващи отражения по отсрещната стена. Бавно натисна вратата.

 

 

Графът огледа препълнената зала — нещо, което правеше през цялата вечер. Скоро забеляза Лусинда Ръдърфорд, която стоеше съвсем сама и гледаше към света с тъжния поглед на грозно бездомно кученце. „По дяволите“ — промърмори той. Съвсем до скоро — само до преди няколко мига — Жервез бе водил девойката в стъпките на кадрила. Доволен от видяното, Джъстин бе изоставил балната зала, за да придружи лорд Талгарт до библиотеката — негова светлост имаше нужда от силна ръка, на която да се опре.

— Благодаря ти, момче. Дойде ми до гуша от тази шумотевица.

Значи Жервез бе изчезнал само преди миг. Забеляза, че госпожица Талгарт пак се е присламчила до него. Откъде ли бе изникнала?

— Простете ми, Сюзан, но трябва да ви отведа при майка ви.

Тя искаше да знае какво става, но прояви достатъчно разум само да го потупа по ръката, след което го остави да я заведе при майка й.

След това графът се поклони леко на лейди Талгарт и на Сюзан и бързо се насочи към изхода на залата. Отново огледа залата за Жервез. Нямаше го никъде. Явно беше захапал стръвта. Ако Джъстин не побързаше щеше да изгуби всичко, и то не заради нещо друго, а заради собственото си невнимание. Но той бе прекарал с лорд Талгарт не повече от пет минути. Проклятие.

— Джъстин? — Обърна се. Видя доктор Брениън да му маха с ръка. Спря с неохота, защото губеше скъпоценни минути.

— Арабела ви търсеше — каза му лейди Ан. — Видях я да излиза на балкона, но сега никъде не мога да я открия. Виждали ли сте я, Джъстин?

— Не, не съм. Извинете ме. Щом я видите, кажете й, че ще се върна след малко.

— Къде отивате?

Той не отговори на доктор Брениън и продължи да си пробива път през групичките бъбрещи гости. Едва когато излезе навън, проумя смисъла на казаното от лейди Ан. Арабела беше тръгнала след французина.

Заслужаваше да й извие врата. Опърничавата му жена бе хукнала да гони Жервез. О, Господи, може би беше в опасност! Жервез нямаше нищо за губене. Навярно бе готов на всичко, за да постигне целите си. А сега, след като вече знаеше какво точно иска французинът, можеше лесно да предположи, че Арабела би се изложила на смъртна опасност, ако му се изпречи на пътя.

За минутка стигна до конюшните. Конярят стоеше на вратата и пристъпяше нервно. Чудеше се дали не е по-добре да изпрати бележка на лорд Талгарт, че графиня Страфорд е взела коня на госпожица Талгарт.

Графът се спусна към коняря.

— Моят кон е оседланият дорест жребец в дъното. Доведи го веднага.

Господинът бе довел коня си по-рано същия ден. Какво ставаше тук? Не беше ли неговата жена онази дама, която се втурна да преследва младия мъж, който се бе появил най-напред в конюшнята? О, Божичко, ама че вълнуваща история! Едва се сдържаше от нетърпение да разкаже на другите слуги.

Може би негова светлост не знаеше, че…

— Милорд, нейна светлост, вашата съпруга… — думите му се изгубиха в нощта, тъй като граф Страфорд вече препускаше към пътя, възседнал жребеца си. Дори не се обърна да го погледне.

Алън изобщо не се поколеба, когато няколко секунди по-късно една млада дама дойде при конюшните и го помоли да я откара до Ившам Аби. Това беше цяла драма, достойна за Лондон, и Алън не искаше да изпусне най-интересната част. Момчетата можеха да почакат.

 

 

Арабела стоеше неподвижно на прага на графската спалня и стискаше здраво тежкия пистолет, скрит в гънките на полата си.

Наблюдаваше Жервез, който стоеше пред „Танцът на смъртта“ с високо вдигната свещ в ръка. Представи си Жозет, застанала точно на същото място. Старата слугиня бе стояла точно като Жервез — с очи вперени в страховитата резба.

Мъжът внимателно промуши лявата си ръка в една малка кухина точно под вдигнатия щит на скелета. Изглежда, че пръстите му напипаха нещо, може би малък бутон. Долната част на тежкия дървен щит на скелета сякаш по магически начин се отмести встрани и разкри малък отвор, не по-широк от човешки юмрук.

Значи Джъстин се бе досетил, че в паното има нещо. Ето защо бе накарал дърводелецът да закове дюшемето. Просто не е искал Жервез да има достъп до стаята.

— Много хитро скривалище, мосю — каза тя с усмивка. — Може би Жозет щеше да го открие, ако не й бях попречила. Все пак не съм сигурна. Доколкото си спомням, тя дори не се е доближавала до щита на скелета. Навярно не е могла да си спомни къде точно трябва да търси.

Понечи да извади пистолета и да го насочи срещу него, но после реши, че все още не й е нужен.

— Отстъпете настрана, Жервез — спокойно му заповяда тя. Той само я гледаше, без да казва нищо. — О, да, наблюдавах ви внимателно през цялата вечер. Двамата с Джъстин знаехме, че ще предприемете вашия последен ход. Не ви ли учуди, че няма нито един слуга? Джъстин им нареди да останат в кухнята. Искаше да бъдете сам, така че необезпокояван да стигнете до стаята. Както и направихте. Вие сте едно презряно животно, конте!

Жервез съвсем бавно отстъпи от паното. Отначало изражението му беше изненадано, после стана гневно. Накрая на прекалено хубавото му лице не остана нищо, което да издаде чувствата му. Погледна зад нея. Навярно очакваше да се появи Джъстин, а не тя. Е, скоро сигурно и той щеше да дойде. Нямаше съмнение, че скоро проклетият граф ще се появи.

— Виждам, че търсите графа. Скоро ще бъде тук.

Значи Арабела нямаше представа къде е. Навярно искаше да го заблуди — затова говореше толкова силно. Малка глупачка! Несъмнено беше съвсем сама. Жервез й се усмихна любезно. Пистолетът, мушнат под колана му, явно нямаше да му трябва засега. Отпусна ръката си спокойно.

— Арабела, признавам, че ме изненадахте. Надявам се, че няма да прозвучи глупаво, ако ви попитам какво търсите тук?

— Проследих ви. Двамата с Джъстин ви наблюдаваме цяла вечер, Жервез. Бях на балкона и ви видях да се насочвате към конюшните. След това ви проследих.

— Едно малко диво среднощно препускане — усмихна й се той. — При това сте облечена в бална рокля. Колко смело от ваша страна, chere madame. Но времето за любезности и игри свърши. Умолявам ви да не припадате. Няма да ви нараня.

После избухна в смях.