Катрин Каултър
Наследницата (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Веднага ли си тръгна оттам?

— Искаш да кажеш, че ако бях останал няколко минути повече, щях да видя Елзбет да излиза от плевнята?

— Да!

Джъстин прекара пръсти през гъстата си черна коса.

— Защо не ми каза?

Тя само го изгледа.

Той се досети какво бе казал току-що и само поклати глава.

— Не, всъщност ти ми каза, нали? Но не спомена за Елзбет.

— Да, казах ти го веднага, щом разбрах в какво ме обвиняваш, но ти не искаше да ме чуеш. Беше ме приел за виновна, без дори да ме изслушаш.

— Да. Така е. Вярвах на това, което видяха очите ми. Изобщо не се съмнявах. Но след това… — Повдигна рамене и погледна Арабела. — После започнах да смятам, че не си съвсем виновна за стореното от теб. Реших, че си се почувствала заловена в капан от завещанието на баща си, по чиято воля ти насила трябваше да се омъжиш за мен. Единственото, което исках от теб, бе да ми кажеш истината. Ти, разбира се, отказваше. Кога научи за Елзбет?

— Докато яздехме със Сюзан. Спомена ми, че ги е видяла как се гледат. Тя ме насочи в правилната посока. Отначало само я гледах недоумяващо. Направо не можах да повярвам — срамежливата Елзбет, толкова нерешителна, направо дете.

— Тя не е дете, щом се е отдала на Жервез.

— Да, но все още е невинна.

— Сега пък я защитаваш.

Арабела кимна. Ако му разкажеше всичко, щеше да излезе наяве, че баща й е убиец. Тази тайна щеше да отнесе в гроба си. Сега вече беше сигурна в това. Джъстин никога не трябваше да го узнае.

— Тя е моя заварена сестра — каза.

Съпругът й се приближи до нея и я вдигна на ръце.

— Това вече не е важно. Искам само да ми простиш. Мили Боже, как само се молех да ми признаеш, че си ми изневерила, а аз като великодушен джентълмен щях да ти простя. Заслужавам да ме набият с камшик.

— Да — отвърна тя. — Но не точно сега. Може би утре самата аз ще се заема с камшика. Или по-добре да изчакам до някой по-шумен спор. Какво ще кажеш?

Той я целуна, съвсем леко, съвсем нежно. Прииска й се да заплаче.

— Сега вече наистина ли ми вярваш? — прошепна тя.

— Да, вярвам ти. Никога вече няма да се усъмня в думите ти.

Той взе в длани лицето й.

— Ти си моя жена и ако ми простиш, можем да започнем отново.

— Много бих искала.

— Ще ми простиш ли?

— Да, налага се. Наистина нямам друг избор.

— За онази първа нощ, Арабела… Ти беше девствена, напълно невинна, толкова щастлива и изпълнена с радостно предусещане, а аз те насилих. Толкова съжалявам. Ще ми дадеш ли още една възможност? Ще ми позволиш ли да те любя? Кълна ти се, че мога да поправя стореното.

Тя си спомни за онази нощ, за унижението, което бе изпитала, припомни си болката и безпомощността.

— Трудно е — каза, а топлият й дъх погали устните му. — Много е трудно. Но те обичам и изглежда, че не мога да го променя. Да, Джъстин, ще ти позволя да ме любиш.

Той я целуна отново и отново, но сега вече изобщо не беше толкова нежен.

А не след дълго тя лежеше по гръб, нощницата й беше на пода. Съпругът й беше над нея, а ръцете му нежно галеха гърдите и корема й.

— Бракът ни не започна много успешно — каза му тя.

— Не, но от този миг нататък ще се постарая да бъде идеален. — Ръката му се плъзна по-надолу и я погали. Арабела стисна устни и го погледна сепнато. Джъстин й се усмихваше, а сивите му очи грееха немирно. — Да — добави той, докато целуваше гърдите й, — погледът ти е съвсем същият, когато си особено доволна от себе си.

Доведе я до оргазъм, преди да е проникнал в нея. Искаше да отнеме страха и колебанията й. Сърцето й препускаше в галоп, неспособно да се успокои след това диво, невероятно силно изживяване. Никога не бе подозирала, че може да съществува подобно удоволствие.

— Беше много приятно, Джъстин — успя да промълви тя след малко.

— Има други неща, които, надявам се, също ще ти харесат.

Той проникна в нея и усети как тя се стяга около него, как мускулите й се напрягат от удоволствие. Потъна още и още навътре. А тя бе неспособна да приеме, че е възможно да съществува нещо подобно, че може да изпита нещо такова.

— Ти си част от мен — каза тя в ухото му, а след това го ухапа по шията. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и притиснаха хълбоците му към нея. — Никога няма да те пусна.

— Да, никога — отвърна той. И се превърна в един подивял човек. Обзет от удоволствие, отметна глава назад и извика.

Тежеше й, но тя не помръдна. Захапа леко рамото му, после го целуна.

— Не беше лошо — рече тя. — Можем да го повторим, а?

Повдигна се на лакти и я погледна.

— Няма да мога — отвърна той. — Аз съм само един мъж, Арабела, а ти ме изцеди.

— Не съм сигурна, че казаното ми харесва.

Джъстин се наведе и я целуна по носа.

— Дай ми малко време и ще го направим отново. — Замълча, а после прошепна: — Прощаваш ли ми, че те нараних? Ще можеш ли изобщо да ми простиш?

Все още беше дълбоко в нея. Тя повдигна нагоре бедра и Джъстин простена.

— Да — каза тя, а той започна да се движи дълбоко в нея. О, колко хубаво беше! Копнееше усещането никога да не спира. Скоро последва ритъма му и двамата забравиха за всичко друго.

Арабела се сгуши под топлата завивка, притисна се плътно до съпруга си и скоро заспа.

Изведнъж усети, че се е озовала отново сред развалините на стария манастир. Камъните се търкаляха и падаха, удряха я по главата, по лицето и раменете. Тя се хвърли по очи, за да избегне острите назъбени камъни. Отчаяно вдигна ръце над главата си. Пръстите й се вкопчиха в нещо чупливо. Усети, че нещо стиска ръцете й и я дърпа със сила напред. Въпреки че покрай нея цареше пълен мрак, тя успя с ужасяваща яснота да види кой я държи тъй безмилостно. Стискаше я костеливата ръка на един скелет. Лишените от плът пръсти се забиваха дълбоко в китките й. Дочу слаб плач, а сетне стон на омраза и болка — шумовете на неизбежната смърт. Скелетът се надигна и изпотрошените зъби заваляха от кухината на устата му. Костите на ръцете му бавно започнаха да се разпадат пред очите й. Главата се търколи назад и с пукот се разтроши на парчета, които се разпиляха по земята. Покрай нея се разнесе адски писък. Почувства как смъртта я обгръща, как сключва костеливите си ръце върху гърлото й и я завива със савана на ужаса.

Арабела се събуди с писък. Ръцете й отчаяно дращеха по чаршафите.

— Арабела, събуди се най-сетне, по дяволите! — чу тя силен вик.

Графът запали една свещ и я вдигна над главата си. Светлината падна върху ухиления скелет от „Танца на смъртта“ и тя се дръпна назад сепнато. Сън и реалност се смесваха. От скелета ли се разнасяха онези писъци? А дали не беше бебешки плач? И безнадеждният плач на една жена? Дали не бе чула гласовете на духовете на Ившам Аби?

— Арабела, събуди се. Ела, любов моя, да те прегърна. Имаше кошмар. Било е само сън. — Притегли я към себе си и започна да я гали по гърба.

Тя пое дъх на пресекулки.

— Сънувах ужасния скелет в развалините на манастира. След това вероятно съм чула гласовете на духовете, но сега вече не съм сигурна дали не са били моите писъци. О, Господи, беше толкова ужасно!

— Аз също чух духовете. — Той погледна към „Танцът на смъртта“. — Не харесвам това нещо. Дали да не заповядам да го качат на тавана?

Арабела кимна утвърдително.

— Джъстин, знаеш ли, може да ти прозвучи странно, но това пано по някакъв начин беше част от съня ми. Не мога да ти обясня точно. Наистина е по-добре да го качим на тавана. Сега вече не означава нищо за никого. — Тя се сгуши до него. — Този следобед бях на косъм от смъртта. Щях да умра, без да съм разбрала почти нищо от живота. Щях да умра, без да те познавам истински като мой съпруг. Благодаря ти, че ме спаси.

— Цялата трепериш. — Той я целуна по слепоочието, после отмести кичур от челото й. — Струва ми се, че се боя да говоря открито с теб. Може би защото съм мъж? Ние, мъжете не говорим открито за нещата, които ни вълнуват. Може да ти прозвучи глупаво, но чуй какво ще ти кажа: ако беше умряла, аз нямаше да го преживея. Ето това е.

— Жервез се опита да ме убие днес. Не, не клати глава. Със сигурност знам, че се е опитал. Камъните се срутиха само в килията, в която бях аз. Той ме помоли да стоя там. Каза, че иска да огледа другите помещения. Защо, Джъстин? Защо би искал да ме убие? Дълго мислих, но не можах да открия нито една причина. Защо Жервез го направи?

Графът мълчеше, но не отпускаше прегръдката си. Пръстите му леко галеха рамото й, наслаждавайки се на мекотата на кожата й.

— Той не е искал да убие теб — каза най-накрая. — Целта му е била да ме накара да напусна Ившам Аби. Знам, че иска да дойде тук, в нашата спалня. В тази стая има нещо скрито, нещо, което той иска. Навярно старата Жозет е знаела какво е то и затова той е убил бедната старица. Не те ли учуди, че държах тази стая заключена? Или пък защо дадох онова глупаво обяснение, че има хлабави дъски от дюшемето и това представлява опасност? Просто исках да го задържа настрана, докато не разбера какво цели.

— Изложих живота ти на опасност, защото исках да хвана в капан онова дребно копеле. Днес едва се сдържах да не извия шията му. Но играта е към края си. Той няма да си тръгне, преди да е опитал за последен път да проникне в тази стая и да намери това, което търси.

— Значи знаеш, че той е убил Жозет.

— Каза го така, сякаш сама вече си се била досетила. Защо не? Нали ти ми подсказа, че старицата не е носела свещ? Да, това е единственото обяснение. Дали не го е заплашила, че ще го издаде? Не знам. Предполагам, че мога да го хвана и да го бия или докато не умре, или докато не ми каже истината защо е дошъл тук.

— Сигурен съм обаче, че ще се опита още веднъж да влезе тук, преди да си тръгне от Ившам Аби. Днес, когато дойде тичешком да ми каже, че си затрупана в стария манастир, аз веднага тръгнах към вратата. Обърнах се и го видях да се изкачва по стълбите. Затрупал те е нарочно, за да ме задържи достатъчно дълго далеч оттук, така че да може да влезе в стаята.

— Да го убием. Още сега.

Джъстин зяпна от изненада и я изгледа недоумяващо. Досега в живота си не беше срещал друга такава жена. После се засмя и я целуна по ухото.

— Възхищавам ти се. Не си някоя разтреперана госпожичка и това ме радва. Острият ти език навярно много пъти ще ме критикува през идните дни. Ти си направо великолепна. А сега ми кажи нещо. Как точно смяташ да убием копелето?

— Можем да го завържем и да го оставим сред развалините на стария манастир, докато не ни каже защо е дошъл тук.

— Идеята ти ми харесва — рече той и стисна леко със зъби ухото й. — Ще му даваме ли вода?

— Вода, да, но без храна. Ще бъде съвсем сам. Ще ходиш при него веднъж на ден и ще му задаваш този въпрос, Ако не пожелае да отговори, ще го оставяш пак там. Предполагам, че най-късно на третия ден иде се пречупи.

— Съжалявам, Бела, но едва ли можем да го направим. Все пак ми харесва идеята ти. Сега да помислим за Елзбет. Какво ще правим с нея?

Арабела преглътна. Трябваше да вземе решение. Но все още не беше готова. Обърна се с лице към него.

— Нека оставим това за после. Прегърни ме пак, Джъстин. Люби ме!

Той я послуша. Пак се превърнаха в две диви и отчаяни същества. А след това, докато слушаше равномерното му, спокойно дишане, тя разбра, че продължава да не знае какво да прави.

Животът не е просто нещо. Толкова много неща в него я отегчаваха, особено след като бе преоткрила съпруга си. Сега единственото й желание бе да прави любов с него, докато не падне в несвяст, а за това щяха да са им нужни поне няколко години. Най-сетне искаше от него всичко. А това, което той й даваше, беше възхитително. Искаше да има този мъж завинаги.