Катрин Каултър
Наследницата (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Арабела тихо се промъкна в съседната стая. Халатът й беше небрежно пристегнат в кръста, а черната й коса падаше свободно над гърба й. Безшумно се доближи до леглото на графа.

— Джъстин, Джъстин, събуди се! — настойчиво го разтърси за рамото тя.

Той отвори очи и се надигна.

— Какво? А, Арабела! — в миг се разсъни. Чертите й едва се различаваха в сумрачната светлина на зората.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Жозет, прислужницата на Елзбет! Мъртва е! Току-що я открих при стълбището: Мисля, че си е счупила врата.

— Мили Боже! — Джъстин отметна завивката си, без дори да се замисли, че е гол, и нетърпеливо я подкани: — Хайде, по-бързо ми подай халата.

Арабела му подаде брокатения халат и погледът й неволно се насочи към тялото му. Наистина имаше хубаво тяло: едро, мускулесто, гърдите, слабините му бяха покрити с черни косми. Тя отстъпи назад, засрамена от себе си. Дали той бе забелязал, че го гледа?

Графът не обърна никакво внимание на паниката й. Облече се и тръгна към вратата, като подхвърли безцеремонно през рамо:

— Хайде, не стой там, а ела с мен, Бела. В края на краищата сама дойде при мен, нали?

— При теб, разбира се. При кого другиго бих могла да отида? — Това беше самата истина. Наложи й се да побърза, за да се изравни с него. — Не можах да заспя и бях тръгнала към библиотеката да си налея глътка бренди.

— Слава Богу, че слугите още спят и не са разбрали какво се е случило.

Щом наближиха стълбището, тя изостана. Джъстин се приведе над сгърченото тяло на старицата. Миг по-късно се изправи и кимна.

— Права си. Вратът й е счупен. Освен това е почти напълно вкочанена. Мъртва е от доста време. — Замълча, погледна нагоре към стълбите, после обратно към безформеното тяло. Смръщи вежди и остана така замислен.

— Какво мислиш, Джъстин? — попита го Арабела.

— Всъщност в момента не съм напълно сигурен какво точно мисля — бавно отвърна той. След това добави: — Нека първо се заемем с най-важните неща. Донеси ми едно одеяло да я завием. Ще отнеса тялото в задния салон. След това ще изпратя да извикат доктор Брениън.

 

 

Доктор Брениън пристигна след час със загрижено изражение на лицето, тъй като слугата не бе успял да му каже нищо конкретно.

След огледа на тялото той с благодарност прие да изпие чаша горещо кафе в Кадифената стая.

— Има няколко счупени кости, но както правилно сте предположили, смъртта е настъпила вследствие на счупване на врата по време на падането й по стълбите. Наистина жалко — въздъхна той. — Трудно е да си представи човек, че я няма. Та тя е в Англия от повече от двайсет години! Знаете, била е прислужница на Магдален. Освен това се грижеше за Елзбет още от раждането й. Смъртта й сигурно доста ще разстрои девойката. Събудихте ли майка си? — обърна се той към Арабела. — Предлагам Ан да съобщи на сестра ви. Аз ще остана и ще й дам успокоително, ако се наложи. Ех, горката Елзбет!

 

 

Лейди Ан остана с момичето през по-голямата част от деня. Появи се само за малко за обяд.

— Нямах представа, че братовчедка ми толкова ще се разстрои от смъртта на една слугиня — заяви Жервез, докато си взимаше от печената шунка.

— Жозет беше като майка за Елзбет — побърза да поясни лейди Ан. — Цял живот са били близки. Щях да се изненадам, ако не се бе натъжила. Но мисля, че бедното дете е вече малко по-добре.

Арабела погледна към французина, учудена от безсърдечието му. А той, сякаш почувствал всеобщото неодобрение на всички на масата, разпери извинително ръце и додаде:

— Лейди Ан, моля ви да ми простите неуместните думи. Сигурно се дължи на факта, че англичаните взимат подобни неща присърце, за разлика от французите. Права сте, разбира се. Напълно разбирам чувствата на братовчедка си. Наистина нелепа случайност.

Графът стана рязко и хвърли салфетката до чинията си.

— Пол, бихте ли ме придружили до библиотеката? Необходими са някои последни приготовления. Майсторът на ковчези ще дойде всеки момент.

След това кимна на двете жени и излезе от трапезарията.

 

 

Майсторът на ковчези си тръгна късно следобед. Тялото на Жозет беше натоварено на катафалката му. Арабела необяснимо защо изпита желание да види заминаването й. Графът също излезе пред големите врати на парадния вход и мълчаливо застана до нея.

— Господи, как мразя смъртта! — изрече тя с дрезгав глас. — Виж само — посочи катафалката, която отнасяше тялото на Жозет, — прилича на предвестник на смъртта с тези черни пердета на прозорците и черните пера на конете. Виж и мен. Цялата съм облечена в цвета на смъртта — горчиво добави. — Самата аз съм едно доказателство, че смъртта е непобедима. Всички ние сме едно нищо. О, Господи, защо трябва да губим от живота си хората, които обичаме?!

Графът погледна внимателно бледото й, напрегнато лице и тихо каза:

— Въпросът ти е една от основните теми на философите. Но дори техните отговори са само предположения, повечето от които напълно абсурдни. За нещастие страданието винаги остава за живите, защото онези, които сме обичали, са вече отвъд всяка болка. Мисълта, че съществуваме само миг във вечния живот на природата, е мъчителна. Ето че сега аз започнах да говоря глупости. Бела, защо не подариш всичките си черни рокли на кюрето? В края на краищата любовта и спомените към баща ти са в теб и не зависят от някаква рокля. Нужно ли е да следваш глупавите ограничения на обществото?

— Знаеш ли — бавно отвърна тя, — татко винаги е мразил черното. — Обърна се с намерение да отиде в стаята си, но в същия момент си спомни за странното посещение на Жозет в графската спалня предния ден, Спря и пак се извърна към съпруга си: — Джъстин, сетих се нещо. Може би не е нищо особено и е без значение, но вчера следобед Жозет беше при „Танцът на смъртта“. Бях задрямала в голямото кресло в ъгъла и тя не ме видя. Когато й се обадих, изглеждаше ужасно изплашена. Питах я какво прави там, но тя не можа да ми отговори нищо смислено. Опитах се по-настойчиво да разбера нещо, но тя хукна да бяга така, сякаш я беше подгонил самият дявол.

— Какво точно ти каза?

— Успя да смутолеви нещо неясно, че е била принудена да влезе в стаята. Както ти казах, нищо не можах да й разбера. Поведението й ми се стори доста странно. Навярно умът й е бил толкова объркан, че си е помислила, че Магдален е още жива и е в графската спалня. — Замълча и поклати глава.

— Има ли още нещо?

— Чудех се защо ли Жозет се е разхождала посред нощ без свещ в ръка?

Джъстин неочаквано си припомни една знойна нощ в Португалия. Той заедно с още неколцина войници дебнеха в горичката край едно селце. Внезапно долови някаква опасност. Накара другарите си да се хвърлят по корем на земята тъкмо в момента, в който над главите им затрещяха изстрели. Сега почувства опасността по същия начин — разбира се, не под формата на промъкващи се главорези, но все пак някаква опасност. Реши, че е по-добре да не споделя с Арабела предчувствията си. Отвърна й шеговито, без да се замисля:

— Може би Жозет е била тръгнала на среща с таен любовник. Затова свещта е щяла да я намери сама.

Арабела се отдръпна, сякаш я бяха ударили. Вина и срам изпълниха очите й. И горчивина. Убеждението му, че му е изневерила, отново издигна стена между тях.

— Арабела, почакай. Не исках да кажа… По дяволите! — извика той, ядосан на самия себе си, но тя вече си бе отишла.

 

 

— Представяш ли си, Бела, нашият безбрад виконт случайно, повтарям ти, случайно бил наблизо до татко, докато пътувал за Брайтън. Мама веднага започнала да се суети покрай него. Татко обаче, благословени да са думите му, се отнесъл доста безцеремонно с него. Разбира се, единствената причина за поведението му е била подаграта му, но във всеки случай мама била направо бясна. Как само му се кара, че бил провалил шансовете ми да ми сложат оковите.

Сюзан Талгарт подръпна юздите на кобилата си и я потупа по шията.

— А когато му казах, че щом Арабела Девърил си е намерила граф, значи аз със сигурност ще хвана херцог, татко започна да се смее толкова силно, че стана морав.

Арабела погледна замислено към приятелката си.

— Знаеш ли, Сюз, шегата наистина е страхотна, но не мисля, че е разумно да…

— Господи, Бела, какво ти става? Толкова си се променила, откакто се омъжи. Станала си твърде тиха. Аз се старая да те развличам, а ти сякаш гледаш през мен. За какво говориш? Какво, по дяволите, не е разумно?

— Всъщност не мисля, че съм се променила. Само дето… не, това не ти влиза в работата. Ще ти кажа какво не е разумно. А то е възпитаването на момичетата в глупавата вяра, че някакъв си специален мъж ще стане техен съпруг. Ето това е истинска глупост.

— Внимавай какво говориш, Бела. Това са думи на една разочарована жена. Мама наистина се опита да ме възпита по този начин, но ти ме познаваш. Щом един мъж е глупак, значи си е такъв. Знаеш ли, понякога си мисля, че не аз, а ти си по-голяма романтичка от двете ни. Струва ми се, че си се надявала да срещнеш голямата любов, нали? — Мълчанието на приятелката й я накара да избухне в смях. Тя шляпна с юздите лъскавата кафява шия на кобилата си Блубел и подвикна през рамо: — Почти стигнахме Сейнт Едмъндс. Накарай Луцифер да се размърда. Толкова е красиво тук! Хайде да разгледаме развалините.

Не отидоха да гледат развалините. Сюзан се настани грациозно на тревиста могилка в сянката на един голям бряст, потупа мястото до себе си и продължи мисълта си:

— Не, аз никога не бих повярвала в голямата любов. Напротив, струва ми се абсурдно съществуването на подобно нещо, особено след като години наред съм наблюдавала родителите си. Всъщност — смръщи се леко тя — любовта навярно е само за обикновените хора, защото не съм забелязвала такова чувство сред семействата от нашата класа. Предполагам, че все пак е приятно да я има. Мислиш ли, че това е възможно?

— Нямах представа, че си такава циничка, Сюз — отвърна приятелката й. — Може би наистина си права, защото момичетата като нас се женят за онзи, за когото им кажат. Точно както направих аз — подчиних се на заповедта на баща си, макар той вече да беше мъртъв.

Приглади гънките на синия си костюм за езда. Колко приятно й беше да прибере всичките онези черни рокли!

Сюзан проследи движението й и поклати глава.

— Харесва ми роклята ти. Аз също не обичам черното. Майка ми ще припадне, щом те види, но няма да й обръщаш внимание. А сега кажи ми пак, циничка ли съм? Не, не съм, Бела, просто съм реалистка. Моят херцог несъмнено ще е прехвърлил четиридесетте, ще е склонен към напълняване и често ще играе комар в Карлтън Хаус. Но в замяна на това ще бъда ваше височество, ще имам безчет слуги, които да изпълняват всеки мой каприз, и ще се наслаждавам на всичко, което е предвидено за наслада. Като например превъзходни блюда с омари и шампанско.

— Значи ти наистина не вярваш, че можеш да обикнеш човека, за когото ще се омъжиш? — попита Арабела с такъв нещастен вид, сякаш думите й присядаха в гърлото.

— Ти ли задаваш този въпрос, Арабела? А, ето че забравих хубавия ти мъж. Той е красив, спор няма. Освен това е очарователен и… хмм… властен, но в смисъл, че иска да те защитава. Може би си допадате един на друг. Това би било хубаво. Смятам, че имаш късмет да се омъжиш за такъв човек. Той има брадичка и няма подагра. Освен това е умен. В Лондон не видях много като него. Всъщност предполагам, че баща ти специално го е подбрал за теб. Ако изборът беше оставен на теб, ти определено можеше да попаднеш на много по-лош кандидат. А доколкото те познавам, ако горкият човечец не можеше да язди като шампион, ти щеше направо да го сравниш със земята.

— Да, идеята беше на баща ми. По-скоро заповедта му — отвърна Арабела, загледана в развалините. — Аз нямах право на избор. Виждаш ли, не можех да напусна Ившам Аби.

— Колко странно! — отбеляза след малко Сюзан. — Когато бяхме деца, не можех да си те представя като омъжена дама. Ти винаги се държеше така самоуверено. Спокойно можеше да минеш за мъж, ако не беше толкова красива. Баща ми все ми повтаряше да не ти се оставям да ме караш да правим пакости. Казваше, че е трябвало да се родиш момче, защото баща ти само поощрявал лудориите ти. Все се чудеше защо не е лейди Ан тази, която се грижи за теб. Но всеки път, когато сумтеше и се оплакваше от теб, в очите му виждах възхищението му.

— Спомням си доста случаи, когато точно ти си ме вкарвала в беля — възрази Арабела. — Що се отнася до мнението ти, че нямало да се омъжа, намирам го за доста странно. Че какво друго би могла да направи една жена? Да бъда като онази глупачка Станхоуп или като леля ми Гренхилд? Не, ние сме предопределени за брак. А що се отнася до самоувереността и силата ми… — замълча, подбирайки внимателно думите си — може би сега за мен щеше да бъде по-добре, ако бях по-отстъпчива и податлива.

— А, стигнахме пак до твоя съпруг. Смятам, че двамата със съпруга ти се борите за надмощие на волите, Бела. За мен е очевидно, че въпреки целия ти кураж и предишните ти думи ти просто не следваш елементарната женска мъдрост.

— Женската мъдрост ли? Все едно че говориш за стара циганка, която вари любовна отвара. За какво говориш, по дяволите?

Закачливите искрици в очите на Сюзан изчезнаха и тя изведнъж стана сериозна.

— Ще ти кажа, Бела. Ти имаш силен характер, но това просто не е женски характер. Не, не ме прекъсвай тъкмо когато наближавам същината. Никога не съм те виждала да се отказваш от нещо, дори да ти е неприятно. Винаги си била пряма, честна и вярна, а тези черти са все добродетели, които би трябвало да има един джентълмен. И ето тук ти е проблемът. Господата си мислят, че си играем игрички дори когато сме напълно честни. А когато случаят ни принуди да не бъдем напълно честни, те не могат да направят разлика. Защо в такъв случай да ги разочароваме, мила моя приятелко?

— Много неща изприказва, Сюзан, и не съм сигурна, че напълно разбрах какво искаш да ми кажеш. Аз съм честна, както повечето жени, макар за мъжете това да няма значение. Това ли искаше да кажеш?

— Горе-долу.

Арабела въздъхна, откъсна стръкче трева и започна да го дъвче.

— Поканих те да пояздиш с мен, за да ме развеселиш. Навярно знаеш, че Елзбет е много потисната, откакто почина Жозет, прислужницата й. Очаквах малко съчувствие от теб. А ти критикуваш характера ми.

Приятелката й също въздъхна и стисна устни.

— Виждам, че цялата ми мъдрост ще иде нахалост. Ще ти кажа истината, Бела. Мисля, че си същата отвеяна романтичка като Елзбет.

Арабела я погледна изненадано.

— Хайде, Сюз, обясни ми какво искаше да кажеш. Смяташ, че Елзбет е романтичка? Ама че абсурд! Тя е невинна като дете, въпреки ме е на двайсет и една години. Сигурна съм, че дори насън не се сеща за тези неща.

— Горката Арабела! Елзбет просто се преструва, макар изобщо да не е така добра като теб. Не си ли забелязала как поглъща всяка дума на конта? Готова съм да се закълна, че е доста хлътнала по младия французин. Той не й ли е братовчед?

— Да, братовчед й е. Майката на Елзбет му е леля. Но наистина, Сюз…

Сюзан протегна ръце.

— О, Бела, как може да си толкова сляпа? Скъпата ти сестра изобщо не е невинно дете. Казвам ти, че е хвърлила око на братовчед си. Снощи случайно я погледнах, докато той играеше вист с теб. Знаеш ли само каква омраза имаше в очите й, Бела! Омраза и ревност от теб, и всичко това само защото той се държеше като французин.

„Елзбет и Жервез? Не е възможно. Но почакай Арабела, спомни си нещо. Не се ли е случвало често и двамата да отсъстват по цял ден? Не ти ли се стори на самата теб, че Елзбет е станала по-уверена, по-сигурна в себе си? И разговаря някак напълно свободно с Жервез.“

— О, Господи! — възкликна тя и скочи на крака. „Джъстин смята, че французинът е мой любовник. Не можах да го разбера. Не му дадох никакъв отговор. Възможно ли е наистина Елзбет, моята срамежлива, несигурна Елзбет да е любовница на братовчед си?“

Сюзан се изправи до Арабела. Тя гледаше със стъклен поглед, което й действаше доста изнервящо. Девойката сграбчи ръката й и я разтърси.

— Бела, какво ти стана? Може би греша. Нали ме познаваш, все говоря и не винаги мисля, преди да кажа нещо.

Арабела погледна приятелката си и каза бавно:

— Не, мисля, че наистина си права. Била съм сляпа за това, което става край мен. Платих скъпо за слепотата си. А също и Джъстин. Но как ли е разбрал? Защо е сметнал, че съм аз? Беше толкова сигурен, сякаш наистина ме е видял, но това не е възможно, нали? — добави и стисна силно камшика. — Трябва веднага да се върна в Ившам Аби, Сюзан. Трябва да обмисля някои неща. О, Господи, толкова много има за казване и толкова много за научаване! Чуй ме, Сюз. Моля те, запази казаното в тайна. Благодаря ти, че го сподели с мен. Благодаря ти от все сърце!

Арабела се метна на гърба на Луцифер и го пришпори, преди приятелката й да успее да се опомни.