Катрин Каултър
Наследницата (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Чудесно, Сюзан, прекрасно — мислеше си Арабела. — Не бих могла да си измисля друго по-приятно развлечение. Татко наистина изобщо не беше прав за теб, Сюзан. Ти си истинска глупава, празноглава кокошка. Бих се обзаложила, че само да те бе видял сега, щеше да се надпреварва с Джъстин да привлече вниманието ти.“

— Чудя се, Ан, какво да правя с моето малко момиче? — каза лейди Талгарт, като поклати уморено покритата си с пясъчни на цвят къдри глава, при все че гордостта и пискливия й глас говореше съвсем друго. — Постоянно се усмихва, постоянно изглежда щастлива. Толкова е красива, нали? Тези нейни невероятно трапчинки на бузите, тези нейни сини като лятно небе очи — просто нищо не може да се сравни с тях. Получи две предложения за женитба само за един сезон в Лондон, Ан. И знаеш ли какво направи малката ми дъщеря? Остави и двамата джентълмени да вехнат по нея. — Тя се наведе напред и впи пронизващия си поглед в Арабела. — Арабела, сигурна съм, че познаваш виконт Грейборн. Такъв хубав млад мъж, да го кажем направо. Ами че баща му е граф на Сенбридж и е доста богат. Не че това има значение, защото двамата с баща й искаме само нашата малка дъщеря да бъде щастлива. Ами къщите им — казаха ми, че бащата на лорд Грейборн притежава пет големи имения, разпръснати из цялата страна. Скъпата ми дъщеря ще може да живее, където й е приятно. Не е ли това цяло щастие?

Арабела премигна, хвърли един поглед към Сюзан и отвърна:

— Лейди Талгарт, нали не говорите за онзи нескопосан млад мъж, който дори няма брадичка?

Сюзан се разсмя с пълно гърло, което предизвика усмивките на присъстващите.

— Виждаш ли, мамо, Арабела е напълно съгласна с мен. Забрави да добавиш, Арабела, че на двайсет и пет години той вече има шкембе. Знам от много сигурен източник, че единствената причина, поради която лорд Грейборн става преди обяд, е, за да не изпусне закуската. Казвали са ми, че обожава бъбреци. Само това е достатъчно да ме накара да избягам във Франция само по фуста.

— Сюзан! Е, надявам се да не мислиш наистина така. Подобно решение наистина се взима трудно, мила моя. Помисли си само за всички разкошни рокли и бижута, които ще имаш. Само си представи всичките тези къщи, разпръснати из цялата страна. Пет къщи, Сюзан!

— Но аз вече имам всички хубави рокли, които изобщо бих искала да имам, мамо. Що се отнася до бижутата… — сви рамене тя. — Мисля, че едва ли бих се съгласила да се държа добре с лорд Грейборн, само за да ми надене диамантена примка около шията. — Усмихна се на Арабела, после извъртя кокетно очи към графа, нацупи розовите си устни и добави с цялата порочност на родена актриса: — По-скоро бих предпочела джентълмен с по-богат опит. Да речем джентълмен с военна кариера… като вас, милорд. Джентълмен, който е решителен, но все пак такъв, който знае как да се отнася с една дама. Колко ли сигурна и добре защитена се чувстваш, Бела!

— Аз съм само две години по-стар от горкия лорд Грейборн — отвърна с усмивка графът, без да вдига очи от чашата си с вино. Сюзан Талгарт определено търсеше свадите.

Съпругата му само стисна столчето на чашата си. Забеляза, че очите на графа се присвиха леко. Насили се да се усмихне и каза на Сюзан:

— Мисля, че наистина е разумно първо да се гледат такива неща като закрилата, която един мъж може да предложи. Мисля обаче, че е доста трудно да се предскажат действията на друг човек.

— Хубави думи, каквото и да значат — рече гостенката. — Но не се съмнявам, че отново си защитила позицията ми. — Извърна се към графа. — Бела винаги се съгласява с мен. Само няколко пъти не се е съгласявала, но тогава аз започвах да говоря, докато накрая тя припадаше в краката ми и само успяваше да кимне утвърдително с глава.

— Започвам да изпитвам известно съжаление към бъдещия ви съпруг — додаде графът.

— Скъпа госпожице Талгарт — намеси се французинът, — сигурен съм, че едва ли опитът, който споменахте, има чак такова голямо значение. Искам да ви кажа, уважаема мадмоазел, че французите се раждаме с тази дарба.

— По мое мнение, все тая — прекъсна ги лейди Талгарт, като смути всички. — Сигурна съм, че нито Арабела, нито ти, Сюзан, можете да обвините лорд Хартланд, че има шкембе или че няма брадичка. От най-сигурно място знам, че той не става преди два следобед. Така че, сами виждате, нищо не можете да му кажете по този въпрос.

Дъщеря й се запъна за голяма изненада на Арабела.

— Сигурно сте права, мадам — побърза да добави младата жена. — Що се отнася до опита… Ами той е почти петдесетгодишен. Вече е погребал две жени, да не говорим за издръжките на няколкото му претенциозни деца. Да, лорд Хартланд наистина ми се струва безукорен. Предполагам, че търси майка на четирите си малки деца, а също и икономка. Не вярвам да очаква да получи и кобила за разплод. Но знаете ли — добави с напълно сериозно изражение, — чух, че не става преди два следобед заради подаграта си. Баща ти, Сюзан, нямаше ли също подагра?

На лейди Талгарт й се прииска да зашлеви Арабела.

Джъстин едва сдържа смеха си. Господи, наистина беше добра! Е, поне понякога. С него се държеше… Не желаеше да мисли за това. Така нищо нямаше да спечели.

— Знаете ли дали принцът е отишъл в Брайтън? — попита високо лейди Ан.

— Колко странно ми се струва Арабела да седи на твоето място, Ан — рече лейди Талгарт.

— Мисля, че определено има зрял вид — вмъкна Сюзан и се разсмя, като видя как Арабела се задави.

— Бях започнала да говоря за принца и Брайтън… — продължи с още по-силен глас лейди Ан.

Сюзан се обърна към нея и каза:

— О, да, татко много се оплаква от подаграта си. Мама го убеждава, че трябва непременно да посетя леля си Серафин. Нейната къща гледа направо към Морската алея, така че човек може да види практически всеки, който влиза или излиза от кралския дом.

Интересно — додаде Арабела, — дали лорд Хартланд и виконт Грейборн планират също да отидат в Брайтън?

— Мога само да се моля, че бъбреците за закуска ще спрат единия, а другият ще бъде възпрян от многото си деца и брендито — отвърна девойката. — Освен това там ще плува много риба. Риба, която още не се е закачила на въдицата. Поне така се надявам.

— Аз, разбира се, ще придружа Сюзан при леля й — заяви лейди Талгарт, без да обръща внимание на дъщеря си, с която смяташе да уреди сметките си по-късно.

Джъстин почука по чашата си с вилицата, за да привлече вниманието на всички.

— Нека пием за посещението ви в Брайтън, лейди Талгарт, както и за джентълмена, който ще има щастието да откъсне такава хубава роза.

Арабела пресуши чашата си. Изненадана бе колко бързо Сюзан се бе научила да се справя с мъжете. Сигурна беше, че хубавата роза е готова да използва по най-ефикасен начин бодлите си стига някой да й препречи пътя. Лейди Ан се изкашля и погледна към дъщеря си.

Арабела стана.

— Господа, бихте ли ни извинили, но дамите ще се оттеглим в Кадифената стая.

Джъстин също стана и рече с приятен глас:

— Тази вечер мисля да се присъединим към дамите, ако те нямат нищо против.

Лейди Талгарт се обърна към лейди Ан и изрече в ухото й с глас, явно предназначен да достигне дори до ушите на Крупър:

— Все пак струва ми се странно Арабела да седи на вашето място, скъпа моя Ан.

Младата жена се престори, че не е чула, и се обърна назад едва когато Сюзан я дръпна за ръкава.

— Божичко, много бързо вървиш! Хайде, Бела, не обръщай внимание на мама. Тя просто завижда, че ти успя да сключиш такава изгодна сделка, а аз още нямам дори неофициален кандидат.

— Говориш така, сякаш наистина си загрижена — отвърна тя и подръпна с любов една къдрица от косата й. — Каза го така, сякаш съм хванала някоя рядка болест, морбили, например.

— Не си права. Аз наистина мисля, че съпругът ти е много хубав. В никакъв случай не бих го сравнила с морбили. А щом ти успя да хванеш граф, значи аз без съмнение ще стана херцогиня. Може би този чуден херцог ще има седем къщи, разпръснати из цяла Англия. Освен това ще ми сложи поне три диамантени примки на шията.

Арабела погледна към засмяното й лице и установи, че самата тя също се усмихва.

— От теб ще излезе идеална херцогиня, Сюз. Надявам се само да си намериш някой млад херцог.

— Е, старите херцози би трябвало да имат синове, нали? Едва ли са ги разграбили всичките. Знаеш ли, мама ще бъде много доволна, ако се омъжа за онзи дебел виконт без брада. При всичките пари, които похарчиха за дрехи за мен само за един сезон. Ами че татко беше пребледнял като смъртник, след като резултатът от хвърлените пари бяха едно посещение на джентълмен, който не можеше да играе вист, и друга една визита на джентълмен, който постоянно говореше за любовницата си. — Тя замълча и се обърна. — Да, мамо, не ме гледай толкова шокирано. Не, никой не ми го е казвал. Просто аз стоях… ъъъ… пред библиотеката на татко и чух какво си говорехте. — Сюзан седна изящно до Арабела и подреди гънките на лилавата си рокля. — Олеле. Елзбет ще свири! Надявам се, че мама няма да поиска от мен да последвам примера й. Сестра ти е толкова талантлива. Направо е потискащо. Сигурна съм, че не се преструва. Не е възможно човек да се преструва толкова дълго.

— Знам. Тя сякаш влага цялата си страст в музиката. Ако можеше да говори така добре, както свири, сигурна съм, че от нея би излязъл чудесен оратор.

След като изслушаха третата прелюдия на Бах, девойката започна да проявява нетърпение. Наведе русата си глава към приятелката си и прошепна:

— Колко си щастлива, Арабела! Графът е толкова красив. Направо дяволски красив! Ако не бях добре възпитана млада дама, отдавна щях да съм те попитала какво се случи през първата брачна нощ. Е, как беше?

— Ще забравя какво си ме питала — отвърна тя, спомняйки си болката и унижението. — Знай само, че първата брачна нощ не е… не, забрави това. Стига си приказвала. Нека послушаме Елзбет.

— Ама че си! Все разваляш удоволствието на другите.

Елзбет приключи изпълнението си и получи обичайните горещи аплодисменти, след което Сюзан представи на майка си убедителното извинение, че пръстът й е така възпален, че дори един-единствен удар по клавишите на пианото би предизвикал ужасна болка. Преминаха към играта на вист. Арабела се озова партньор с Жервез срещу графа и Сюзан.

Скоро откри, че уменията на французина са почти равни на нейните. Започна да играе решително и с вещина — както баща й я бе учил. Неусетно се оказа въвлечена в битка срещу съпруга си и напълно забрави за другите. Когато лейди Ан прекрати играта, за да пият чай, Арабела и Жервез печелеха убедително. Сюзан, която играеше с не по-малка жар, просто се разсмя весело и хвърли колодата върху масата.

— Вие сте като Жана д’Арк. Справяте се с всички противници, застанали на пътя ви — заяви с възхищение контът. Потупа ръката на Арабела й целуна китката й.

Графът присви очи. Наистина изглеждаше готов да извърши убийство. Младата жена издърпа ръката си и отговори:

— Говорите безсмислици. Не обичам ласкателствата. Просто ни дойдоха хубави карти, нищо повече. Сюзан е тази, която може да убие човек заради провалена игра на карти.

— Не, убивам само понякога. Контът е прав, Бела. Ти си същински дракон. Помниш ли, когато бяхме деца и се учехме да играем на карти? Винаги се мъчеше да ми набиеш стратегията на играта в главата.

— Имате прекалено красива глава, за да я пълните с глупави игри, госпожице Талгарт — заяви графът, като й помогна да стане и й подаде ръка.

— Негова светлост намира красивата госпожица Талгарт за изключително забавна, нали, братовчедке?

Тя вдигна сивите си очи към прекалено хубавото лице на Жервез и отговори:

— Смея да кажа, мосю, че аз също я намирам за много забавна. Тя умее да води разговор и развеселява всяка една компания.

Гостенките най-сетне си тръгнаха. Арабела побърза да се извини, че иска да си ляга, и, без да погледне към графа, тръгна бързо нагоре но стълбите. Заключи вратата на графската спалня и въздъхна с облекчение, но миг по-късно ахна изненадана, когато вратата на съседната стая бавно се отвори. Остана като закована по средата на стаята, докато графът бавно се приближаваше към нея.

Джъстин проследи погледа й до нощното шкафче, досети се, че пистолетът е скрит в чекмеджето, и се спря. Арабела сви ръце в юмруци, а лицето й пребледня. За миг си представи една друга картина — Арабела, облечена в красива нощница, усмихната и без капка страх. От първата им брачна нощ сякаш бе изминала цяла вечност.

— Тази вечер оръжието няма да ти трябва, Арабела — изрече той с равен глас. — Просто дойдох да ти пожелая лека нощ. Беше великолепна домакиня. Мисля, че вечерта мина успешно.

— Благодаря. Съгласна съм с теб — отвърна тя. Остана неподвижна, докато той не излезе от стаята и не затвори вратата зад себе си.

 

 

Дъждът биеше по стъклата и се стелеше като пелена над редиците розови храсти. Арабела въздъхна раздразнено заради принудителното бездействие и продължи да търси по рафтовете на библиотеката нещо подходящо за четене през следобедните часове. Колко странно бе, именно тя, любимата дъщеря на граф Страфорд, да се промъква плахо из къщата и да отбягва останалите й обитатели. Дори доктор Брениън, който щеше да дойде по-късно следобед, се бе присъединил към числото на тези, чиито проницателни погледи я караха да се чувства натрапник в собствения си дом.

— О, по дяволите, ама че глупава работа!

Грабна първата попаднала й книга. Чак когато отиде в графската спалня, разбра, че е взела томче с пиеси на френския писател Мирабо. Тъй като френският й беше също тъй плачевен като свиренето й на пиано, четенето се оказа приятно като треска, забита в пръста. След известно време книгата падна в скута й и главата й клюмна.

Не беше сигурна какво я събуди. Може би страха й, че графът ще влезе в стаята и ще я открие? Нещо все пак я бе накарало да застане нащрек.

Погледна към осветената част на стаята и с известно смущение видя прегърбената фигура на Жозет, прислужницата на Елзбет. Старицата се насочи към „Танцът на смъртта“, бързо я огледа и започна да опипва с възлестите си ръце издълбаните в дървото фигури.

Арабела стана от креслото си, излезе от сянката и попита:

— Жозет, какво правиш тук?

Старицата отскочи от резбата и бързешком отпусна ръце до тялото си. Гледаше вцепенена от ужас към младата графиня, а гърлото й беше така пресъхнало от страх, че от устата й излязоха само няколко нечленоразделни звука.

— Хайде, Жозет, кажи ми какво толкова интересно има в „Танцът на смъртта“? Трябваше само да ме попиташ, ако си искала да го разгледаш. А това определено не е оправдание да се промъкваш по този начин — намръщи се младата жена. Самата тя изведнъж се почувства объркана от смутеното и виновно изражение на старата жена.

— Простете ми, милейди — успя най-накрая да прошепне Жозет. — Аз само исках… исках да…

— Какво искаше? — подкани я Арабела, като наклони глава настрани.

Божичко, старицата изглеждаше така, сякаш страшният ухилен скелет от резбата всеки миг ще протегне ръце и ще я стисне за гърлото. Ама че странна история!

Старата жена зачупи ръце пред съсухрените си гърди.

— О, милейди, нямах друг избор. Принудиха ме да го направя. Да, принудиха ме! — Млъкна и извърна очи нагоре. А след това, преди да успее да й зададе друг въпрос, побягна като луда от стаята.

Арабела не се опита да я спре. Погледна към затворената врата, чудейки се какво ли, по дяволите, бе искала да каже старицата. След това отиде при „Танцът на смъртта“ и продължително се вгледа в гротескните фигури. Прекара леко пръсти по повърхността на резбата. Както винаги скелетът крещеше безмълвните си заповеди на демоничните си слуги. Резбата изглеждаше така, както винаги. Арабела остана още миг пред паното, след това сви рамене, обърна се и се върна в тъмния си ъгъл.