Катрин Каултър
Наследницата (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Защо не чувствам нищо? Моля те. Господи, нека да почувствам нещо? Това ли е твоето наказание за греха ми? О, моля те, позволи ми да усетя любовта му към мен? Само веднъж.“

Устните му гладно покриваха с целувки малките й гърди. Тя зарови пръсти в късата му черна къдрава коса и го притисна към себе си. Помислил жеста й за породен от желанието й, той засмука силно гърдата й. Беше млад и прекалено самоуверен.

Болката я накара да скръцне със зъби. Искаше й се да изкрещи. Обхвана главата му с длани и повдигна лицето му от гърдите си към устните си. Блясъкът в хубавите му тъмни очи издаваше желанието му да я има. Той беше нетърпелив. Тя не беше като другите жени. Беше бавна. Навярно не беше жена за него. О, Господи, трябваше да направи нещо! Боеше се той да не отгатне, че ласките, целувките, докосването на ръцете му не й носят удоволствие. Напротив, карат я да се вледенява. Тя инстинктивно простена и се изви към него. Усети възбудата му и за миг изпита непреодолимо желание да го отхвърли от себе си, да го помоли да не я обладава. Това беше най-лошото от всичко. Сдържа дъха си, засрамена от собствените си неестествени мисли, и търпеливо пожертва устата си на търсещия му език. Трябваше да помни, че той я обича и че не иска да го губи или да го кара да изпитва отвращение към нея.

Опита се да се отпусне, да вдъхне сладкия аромат на сеното, но усещаше единствено неговата миризма — мириса на мъж, мириса на възбудата му. „Ти си щастливка, ти си избраницата. Той не желае Арабела или някоя друга жена. Като отдаващ тялото му, ти му доказваш любовта си, доказваш собствената си цена за него.“

Той изведнъж се отдръпна назад, коленичи, хвана коленете й и ги разтвори. Пръстите му започнаха да я галят и тя стисна здраво очи. Чу го как ръмжи разочаровано и червеният воал на срама забули мислите й. Почувства как пръстите му я трият, как проникват в нея. Тялото й потрепери, щом той натисна по-дълбоко и я разтвори. Нещастно си помисли как ли щеше да понесе отново онзи дебел прът в себе си.

Неспособен да се сдържа повече, той се надигна и грубо проникна в нея. Времето сякаш за миг спря. Семето му навлажни малкия, стегнат проход и той навлезе още по-дълбоко в нея. Изпита моментния екстаз на животинската победа, на доказателството за мъжествеността си, на превъзходството си на мъжкар над тази женска. Малките й ръце стиснаха раменете му, а той отново си помисли, че я е завладял така, както един мъж трябва да притежава една жена, че я притежава напълно и че страстта му я е дарила с удовлетворението на жената.

Повдигна се на лакти, целуна леко влажните й устни и се претърколи на една страна. Миризмата му изпълни ноздрите й. Тя си помисли за миг, че ще се задуши. Чувстваше се натежала, сякаш излята от олово. Потта, оставена от тялото му, блестеше навсякъде по нея и хладният въздух я боцкаше с хиляди игли.

— Обожавам те, ma petite cousine — каза той, защото знаеше, че като неин завоевател това е едно от задълженията му. Беше неин любовник, беше мъж, когото тя обожаваше, значи трябваше да й даде тези обвързващи думи, които му струваха толкова малко. Суетността му определено се ласкаеше от това, че беше успял да прелъсти срамежливата си братовчедка. Все пак, за да затвърди напълно завоеванието си, бе решил, че трябва да притежава и тялото й. Девствеността й само бе увеличила удоволствието му.

— И аз теб, Жервез — прошепна Елзбет, макар тялото й още да беше сковано от оказаното над него насилие, а главата й бе замъглена от болка и унижение. Помисли си отново колко благословена сред всички жени бе тя. Нали я обичаше един толкова красив мъж, с хубави бели зъби, а тъмните му очи с формата на бадем приличаха толкова много на нейните. Жервез беше много по-красив от графа, който я плашеше със самия си ръст, особено след като вече знаеше какво мъжете искат от жените. Възвишените й мисли отново отстъпиха на заден план. Само да можеше поне за миг да изпита удоволствие, да почувства щастието на страстта! А може би само мъжете сумтяха и пъшкаха, и викаха, когато ги обземеше страстта? Опита се да отклони мислите си от подобни себични желания. Трябваше да търси в себе си причината за това, че нещо липсваше. Трябваше да вярва, че за нея е напълно достатъчно, че го има и че той намира удоволствие в тялото й.

— Знаеш ли, Елзбет — додаде той след малко, — разговарях с лейди Ан за майка ти. Тя знае доста по-малко за нейния живот в Англия, отколкото предполагах.

Младата жена се загъна с наметалото му и се обърна настрани, с лице към него.

— Какво имаш предвид?

Защо ли Жервез повдигаше въпроса за отдавна починалата й майка? Защо не искаше да говори за тяхното бъдеще?

Той я потупа леко по бузата и плъзна ръка надолу по гърдата й. Прибързваше. Не трябваше веднага да започва с тази тема. Жените са странни малки създания. Нуждаят се от постоянни уверения. Той сви рамене с престорено безразличие и се отвърна:

— О, нищо, нищо особено.

Елзбет се усмихна успокоена, доволна, че вниманието му отново е насочено към нея.

Но нямаше как. Не можеше да изостави тази тема. Нямаше много време. Усещаше, че графът иска да му види гърба. Не, проклетият граф по-скоро искаше да го убие. Как ли бе разбрал за връзката му с Елзбет? Защо нищо не му казваше? И какво ли изобщо му влизаше в работата? Но беше факт: Жервез виждаше гнева му, сдържаната ярост в очите му.

Налагаше се да бърза.

— Може би не трябваше да използвам тази дума — обстоятелства. Научих някои доста интересни случки за живота на майка ти. Не се ли интересуваш от майка си, Елзбет? — попита той с лек упрек в гласа си. А тя, подобно на добре обучено куче, веднага застана нащрек.

— Разбира се. Просто тя е умряла толкова отдавна, когато аз съм била още бебе. Нямам никакъв спомен за нея. Що се отнася до живота й, с удоволствие бих научила повече подробности.

— Тогава може би някой път ще ти ги разкажа — как лесно само можеше да насочва мислите й. Беше му лесно да открие в нея несигурното малко дете, готово на всичко, за да се хареса. Елзбет беше здраво привързана към него, беше сигурен в това. Не знаеше обаче дали верността й към лейди Ан и Арабела няма да се окаже непреодолима пречка да извърши онова, което искаше от нея.

Придаде си отегчен вид. Засега беше достатъчно, че бе посял семената на любопитството. Загледа се в тялото й, без да каже нищо повече. От опит знаеше, че всяка жена в подобна ситуация би си помислила, че мъжът преценява тялото й, така че й остава само да се моли да я сметне за красива. Не можеше да знае, че Елзбет междувременно отчаяно търси тема за разговор, която да го отвлече от тялото й, така че той да не пожелае отново да я люби.

— Жервез, това е чудесно, че искаш да узнаеш повече за майка ми. Знаеш ли, прислужницата ми Жозет е била кърмачка на майка ми. Тя се е грижила за нея като бебе, а след като майка се омъжила за татко, я придружила тук, в Ившам Аби. Навярно тя знае всичко за нея.

Той се бе втренчил в белия й корем. Господи, какъв глупак само беше! Жозет, разбира се! Значи сега вече можеше да не разчита само на Елзбет. Дали Жозет щеше да прояви верността си към фамилията Дьо Трекаси? Изпита увереност. Реши да възнагради Елзбет, загдето му бе дала тази информация. Раздуха позагасналите въглени на страстта си и пъхна ръце между бедрата й. Смъкна наметалото си от гърба й и я привлече властно към себе си. За миг му се стори, че тя се опитва да го отблъсне, но след това Елзбет простена тихо до гърдите му. Устните й бяха меки и влажни, а ръцете й с готовност го прегърнаха.

— Да, о, да! — изстена той, като целуваше шията й.

 

 

Елзбет погледна малкия позлатен часовник на масичката до месинговата вана, въздъхна доволно и се отпусна още по-дълбоко в топлата, ароматна вода. Чувстваше се извънредно доволна. Стоя дълго в топлата вода, докато грубата, смущаваща страна на мъжката любов не бе напълно забравена. Безкрайно беше удоволствието да си представя Жервез в романтичния образ на обаятелен, галантен любовник — мъжа, когото обожаваше, и което беше още по-важно, който обожаваше нея повече от всички останали жени на света. Включително Арабела. За него сестра й дори не съществуваше. Това сигурно значеше нещо.

— Хайде, агънце, става късно. Нали не искаш да закъснееш за вечеря?

Елзбет спокойно вдигна глава, без да забележи необичайната острота в гласа на прислужницата. Погледът й срещна старческите очи на Жозет.

— Хайде, господарке — повтори прислужницата, като разгърна една голяма хавлия.

— Да, добре — отвърна тихо Елзбет и стана, като протегна ръце за хавлията.

— Ама наистина, момичето ми, ти си дама, а не някоя гризетка, че да се разхождаш гола. — Побърза да загърне господарката си в хавлията, като се стараеше да не гледа към нея.

Елзбет погледна старата вярна прислужница и се усмихна.

— Хайде, Жозет, не ми се карай. Толкова съм щастлива! Най-сетне чувствам, че живея, Жозет! Най-сетне узнах това, което трябваше да зная!

Старицата само изсумтя. Нахлузи ризата на Елзбет през главата й, а после започна да завързва с изкривените си от артрита пръсти дантелените връзки. Болката в пръстите й я накара да се тросне сърдито:

— Това, че сега сте богата млада дама с десет хиляди лири състояние, не значи, че можете да търчите нагоре-надолу като някоя слугиня и да крещите с пълно гърло.

— Аз не крещя. Е, добре, ще ти кажа, защото знам, че ме следиш като орел с острите си очи и скоро така или иначе ще разбереш. — Тя се завъртя, после сграбчи загрубелите ръце на Жозет и я придърпа към себе си. — Аз съм влюбена!

Старицата за момент изпита странно объркване. Не, не Магдален беше влюбена. Значи Елзбет? Ама това беше невъзможно. Тя отстъпи назад и изненадано ахна:

— О, не, миличка! Не трябва да се влюбваш в графа. Та той е женен за Арабела! — Опита се да си спомни по-добре. — Той нали се ожени за Арабела?

Елзбет се разсмя закачливо и притисна към себе си прегърбените рамене на старата жена.

— Да, Жозет, графът се ожени за Арабела. Но не е графът, не е.

— Че в кого си се влюбила тогава? — попита Жозет, мъчейки се да открие кого обича Елзбет. Успя само да се обърка още повече. Искаше й се нежното, усмихнато момиче пред нея да не прилича толкова на Магдален.

— Братовчед ми. Контът. Жервез. Не е ли хубав и изобщо чудесен?

— Контът — промърмори Жозет.

— Скъпа Жозет, не е ли великолепно? Аз съм най-щастливата жена. Той ме обича, а сега, след като вече съм независима, мога да се омъжа за него. Баща ми все пак ме е обичал, Жозет. Обичал ме е!

Старата жена изведнъж се стегна в ръцете й. Отблъсна я назад и прекара ръка по челото си.

— Жозет, какво има? — изплашено попита Елзбет.

Лицето на старицата се сви, сякаш някаква незнайна сила се бе пробудила в нея и си пробиваше път навън. Отметна глава назад и извика:

— Не, за Бога, не!

Елзбет изплашена отскочи назад и се загледа ужасена в старата жена. Реши, че сигурно вярната прислужница накрая се е побъркала. Изпълни я състрадание.

— Жозет, Жозет, кажи ми какво има! Трябва да ми кажеш какво не е наред!

Ужасеният вик на Жозет я накара да залитне още крачка назад.

— Не, не можеш да се омъжиш за него, Магдален! В никакъв случай! Това противоречи на всичко свято!

— Жозет, аз не съм Магдален. Хайде, погледни ме. Виждаш ли, аз съм Елзбет, нейната дъщеря.

Тя се взря в младата си господарка и безмълвно започна да клати глава. Няколко кичура посивели коси се измъкнаха изпод бонето й.

— Това е! Най-сетне дойде Божието възмездие! — започна да нарежда с напевен глас. — Всичко вече е свършено. Край! Трябваше да се досетя, че краят идва, но не можах.

Не можа повече да издържи, обърна се и се потътри навън от спалнята.

— Почакай, Жозет — прошепна Елзбет. Всъщност не желаеше старицата да се върне. Не, не още. Цялата настръхна, а стомахът й се сви на топка. Тъжно поклати глава. Жозет явно бе започнала да се побърква.

„Но защо, Жозет, защо си мърмореше за Бог и Неговото възмездие? Знам, че ме мислеше за Магдален, но защо все пак трябваше да казваш такива неща за майка ми?“

Забрави тревожните въпроси в мига, в който лейди Ан й каза, че очакват лейди Талгарт и госпожица Сюзан Талгарт на вечеря. Елзбет се ядоса, че заради странното си настроение Жозет не бе направила прическата й, Когато гостенките пристигнаха в тоалети от атлаз и бледолилав тюл, Елзбет вече ги чакаше, облечена в черната си рокля. Завистта се бе събрала на буца в гърлото й. Винаги се чувстваше отвратително и не знаеше какво да каже в присъствието на засмяната и сластолюбива Сюзан. Погледна към лейди Ан и Арабела и реши, че всички жени от семейство Девърил изглеждат зле в черните си дрехи.

Докато отиваха към трапезарията, Жервез прошепна в ухото й:

— Колко уязвима и деликатна изглеждаш, ma petite, а не като оная облечена в бяло и розово английска крава. Да ти кажа, тя направо ме отблъсква.

Думите му повдигнаха духа й. Прииска й се да му извика, че го обича. Чу смеха на графа, обърна се и видя тъмнокосата му глава приведена над златистите къдри на госпожица Талгарт. Очите й се насочиха към Арабела. Със смущение откри, че природената й сестра се усмихва на двойката. Защо се усмихваше? Защо не беше разгневена на Сюзан Талгарт? Елзбет си помисли, че би убила всяка жена, която би си позволила да флиртува с любимия й но начина, по който Сюзан го правеше с графа.

Нищо не разбираше.