Катрин Каултър
Наследницата (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Арабела неочаквано усети движение зад гърба си. Извъртя се рязко, като едва не изпусна речника, който беше толкова дебел и тежък, че сигурно щеше да й счупи крака. Озова се лице в лице с графа, който беше застанал небрежно, подпрял се с две ръце върху голямото писалище. Устата й пресъхна. Чувстваше се виновна, макар че нямаше причина за това. Дори беше чела на глас. Дали я беше чул? Несъмнено.

— Е, скъпа моя съпруго, коя ли дума се е оказала от такъв интерес за теб, че те е накарала да я потърсиш в речника?

Гласът му звучеше дори по-хладно от предишната нощ. Държанието му беше като на напълно чужд човек. Нещо повече, с всяко свое действие той изразяваше презрението си към нея. Дали отново щеше да й причини болка? Дали пак щеше да разкъса дрехите й? Тя тръсна глава. Очите й попаднаха на същата дума, на същата проклета дума. Понечи да затвори речника. Джъстин се оказа по-бърз и го издърпа от ръцете й.

— Нима можем да имаме тайни един от друг? Не сме ли вече женени? Ако искаш да узнаеш значението на някоя дума, просто ме попитай.

За миг й се прииска да го накара отново да я нарича мадам, но всичко се беше променило. Сега положението й беше много по-лошо. Предпочете да замълчи. Нямаше надежда за нея. Джъстин щеше да намери думата. Не беше направила нищо лошо. Проклета да бъде, ако продължава да се държи като виновна. Опита се да придаде на гласа си студенина поне колкото неговата и заяви:

— Търсех една дума, която снощи изкрещя в лицето ми. Исках да разбера какво значи.

— И каква дума съм изкрещял снощи в лицето ти?

— Содомия.

Черните му вежди се вдигнаха. Срам нямаше, проклетата уличница. Навираше изневярата си право в лицето му, пъхаше я право в носа му. Така да бъде. Джъстин се обърна бавно и остави речника на писалището. След това отново погледна към Арабела. Стоеше изправена, с изпънати рамене. Мислено я съблече гола — така както бе направил предишната нощ. Всичко отново излезе наяве пред очите му — порицанието, пренебрежението й, яростта му.

— Горката Арабела! Французинът не ти ли обясни коя дума се използва за това, което правите? Казвали са ми, че е доста болезнено, когато един мъж прониква в една жена по този начин. Самият аз никога не съм опитвал. Но може би сега аз също ще пробвам. Беше ли внимателен с теб? Но ти си интелигентна жена. Чудя се защо ли не ти е казал как се нарича това, което прави с теб. Колко немарливо от негова страна!

— Аз нямам любовник — изрече тя с най-спокойния глас, който някога изобщо бе чувала да излиза от устата й. — Той не ми е любовник. Нямам представа какво означава содомия. Или ми кажи какво значи, или се махай от пътя ми. Ще ти повторя още веднъж — този мъж не ми е любовник. Изобщо нямам никакъв любовник. Кажи ми или се отмести.

И тя наистина се опита да го избута от пътя си. Той сграбчи ръцете й и насила ги притисна до тялото й.

— Содомия? — рече той бавно, без да откъсва очи от нея. — Много добре! Ще ти обясня какво значи. Ще се досетиш бързо, а аз ще разбера това по очите ти. Когато те е обладал, ти си била на четири крака или по корем. По дяволите, престани да ме гледаш така. Обладал те е отзад. Това достатъчно ли ти е? Обладал те е така, както би го направил с момче, ако беше педераст.

— Но това е невъзможно! Конете не го правят, а аз съм ги виждала, когато се съешават. Мили Боже, сигурно е ужасно! Не, това не е редно, нито за човек, нито за животно. Какво значи педераст? Какво искаше да кажеш?

— Млъкни, по дяволите! Много добре, значи не се е възползвал от теб по този начин. Тогава остава устата ти. — Той я дръпна рязко към себе си и я целуна грубо. — Отвори си устата — рече, без да отделя устни от нейните. — Разтвори си устните, за да те вкуся. В устата ти ли се изпразни онова нещастно дребно копеле?

Арабела не разтвори устни въпреки натиска му. Най-накрая Джъстин я пусна. Вдигна глава нагоре и леко докосна с пръсти устните й.

— Да — тихо изрече, — накарал те е да го задоволиш с уста. Имаш красива уста — мека и податлива. Макар да отричаш, че си го направила, мога да си представя как се е чувствал, когато е галил с члена си тези твои устни.

Арабела си представи мислено как дългият му, твърд член прониква в устата й. Не, това беше невъзможно. Прекара език по устните си. Джъстин се разсмя. Прииска й се да го убие. Значи той смяташе, че французинът е слагал члена си в устата й? И че след това се е изпразнил в устата и? Потръпна от отвращение.

Усмихна му се и спокойно заяви:

— Лъжеш! Никой не би сторил това, което описваш. Това е абсурдно, невероятно! За последен път ти казвам, че този мъж не ми е любовник. Ха! Виж се само! Та ти напълно си вярваш! Значи си се доверил на човека, който ти е разказал тази измислица. Кой беше той, Джъстин? Кажи ми, кой ти го разказа?

Не тя, а той отстъпи крачка назад. Беше се заклел пред себе си, че повече няма да позволи на горчивия си гняв и разочарованието да го завладяват. Но тя го подбуждаше с това нейно спокойствие. Опитваше се да обърне играта в своя полза, да изкара него виновен. С усилие успя да наподоби усмивка. Искаше му се да я удуши. Не, по-добре да я хвърли върху килима, да вдигне нагоре полата й и да проникне дълбоко в тялото й. Пое дълбоко дъх.

— Никой не ме е лъгал за теб, Арабела. Обвинявай само себе си за това, че знам истината. Видях те! Видях и него!

— Видял си ме? Видял си французина? Какво значение има? За каква проклета истина говориш? Нищичко не разбирам от думите ти. За какво говориш, по дяволите? Проклет да си, не стой там като свещеник, който търси вещици! Кажи ми!

— Може би другия път, като се видите в плевнята, ще му покажеш какво ново си научила? Можеш да му кажеш, че искаш да пробваш насладите на содомията. Само го предупреди да бъде внимателен. Кажи му да започне бавно, защото…

Стори й се, че ще повърне. Замахна и го удари с юмрук по брадата. Главата му се отметна назад от силата на удара й.

Тя повдигна полите си и хукна към вратата.

— Ще си платиш за това, Арабела — извика той след нея, като разтриваше челюстта си.

— Вече платих! — прошепна тя, като отвори вратата и се промуши навън.

 

 

— Мисля, че ще си взема още една ореховка — усмихна се доктор Брениън на лейди Ан, докато слагаше нова курабийка в чинията си.

— Елзбет, искаш ли още чай?

— Не, благодаря ви, лейди Ан — отговори момичето, спря за миг блуждаещия си поглед на мащехата си.

— Мисля, едва ли може да се приеме за странно, че графът и Арабела не се присъединиха към нас — додаде французинът, като разпери ръце в изразителен жест, а тъмните му очи блеснаха.

Лейди Ан му отправи един свой особен поглед, който бе използвала само веднъж срещу сър Артър Бенингтън — местен барон, който веднъж се бе опитал да я целуне зад стълбището. Блясъкът в очите на Жервез изчезна бързо. Дори французите разбираха от такъв поглед. Тя кимна, вирна високо брадичката си и се обърна към доктор Брениън:

— Пол, надявам се да се присъедините към нас за вечеря. Днес е четвъртък и готвачката ще приготви свинско печено за Арабела.

— Свинско? Хмм, защо не — рече той. Погледна часовника над камината и бързо стана. — Трябва да побързам с пациентите си, ако искам да успея за вечерята. В шест часа?

Лейди Ан кимна и го придружи до изхода. При голямата двойна външна врата Брениън спря, обърна се към нея и каза тихо:

— Ан, нещо ви тревожи. А, сигурно е заради брака на дъщеря ви, нали? Още не сте свикнали с мисълта, че Арабела е вече омъжена дама.

Тя не знаеше какво да прави. Вдигна поглед към лицето му — лице, което обичаше толкова много, че й се искаше да го докосва и целува. Трябваше да му каже истината. Поне за Арабела. Собствените й чувства можеха да почакат. Нямаше представа какви са неговите чувства към нея. О, да, той беше привързан към нея, това поне беше очевидно. Но дали имаше нещо повече…

— За това няма никакъв проблем — отвърна му. — Имам чувството, че Арабела се е родила пораснала. Не ме затруднява да приема, че е станала омъжена дама? — Пое дълбоко дъх. — Има обаче нещо нередно между тях двамата. Нещо сериозно.

Натъжените й сини очи накараха доктор Брениън да се намръщи.

— Нищо не бих могъл да кажа, защото днес не съм ги виждал. Обещавам тази вечер да ги наблюдавам внимателно. Надявам се да грешиш, Ан. Искрено се надявам.

— Аз също. Проблемът е, че съм права.

Замисли се за миг, дали да не му каже за разкъсаната нощница. Не, не трябваше да отива толкова далеч. Тази подробност беше прекалено интимна.

Господи, как само мразеше да я вижда разстроена! Вдигна ръката й и нежно докосна с устни дланта й. Усети как по ръката й премина лека тръпка. Пръстите й се впиха в неговите. Брениън забрави всичките си мисли освен страстта си към нея. Погледна гладно устните й, после вдигна глава към очите й. Отначало не повярва на онова, което видя там, при все че дори слепец не би сбъркал — толкова ясно бе изписаното в тях.

— Ан, скъпа моя любов!

В гласа му имаше такъв копнеж, толкова много обещания, че лейди Ан не забеляза приближаващия коняр.

Докторът обаче го забеляза. Опита се да се усмихне, но му беше трудно, защото най-много от всичко искаше да я целува дотогава, докато двамата не останат без дъх. Отчаяно искаше да я докосне. Само това и нищо друго. Но нямаше тази възможност. Пое дълбоко дъх и преглътна една цветиста ругатня.

— Тук не сме сами. Смятам да говоря с баща ти, Ан.

Тя впи поглед в устните му и прошепна без колебание:

— Кога?

Той се засмя и пусна ръката й.

— Не искам нищо повече от това да те имам само за себе си. Още в този миг. По дяволите! Пациентите ме чакат.

— Тогава утре — рече тя.

Брениън хвана подадената му сламка.

— Ан, нали знаеш онова езеро с рибките, което е толкова красиво по това време на годината. Как мислиш, ще ти допадне ли една разходка край него утре следобед?

Всъщност той си я представяше легнала по гръб сред нарцисите с разпилени покрай лицето й разкошни коси. Картината го накара да преглътне мъчително.

— Мисля, че нищо не би ми харесало повече — отвърна тя, отново без капчица колебание.

— Животът може би все пак е хубав — рече той, като погали леко бузата й и й се усмихна нежно. — Ще се видим на вечеря и ти обещавам да наблюдавам внимателно. А утре ще се срещнем в един часа, скъпа Ан. — Обърна се и слезе по стъпалата към коня, който го очакваше. Стъпките му бяха леки и уверени. Махна й и пришпори коня в лек галон по алея, покрита с чакъл.

— Да, Пол, може би животът все пак е хубав.

Беше толкова щастлива, че я обзе абсурдното желание да се затича след отдалечаващия се коняр и да го прегърне.

Докато се върне в салона, бе успяла да угаси издайническите искри в очите си. Помисли си, че само Джъстин би забелязал някаква промяна в нея.

С изненада откри, че в салона е останал само французинът. Усмихна му се, повдигайки въпросително вежди.

— Ma petite cousine пожела да се оттегли в стаята си, за да се приготви за вечеря. Предполагам, че е изморена — той й се усмихна и сви рамене.

— Разбирам — каза лейди Ан. Как й се искаше той също да бе отишъл да се приготвя за вечеря. А може би самата тя трябваше да се прибере направо в стаята си или да отиде в зимната градина. Искаше да остане сама, да прехвърли наум отново всичко казано от Пол, да се наслади на недоизказаното — просто да си го представи мислено и да се усмихва на това, което може би ще дойде, на това, което може би ще се случи.

— Лейди Ан, радвам се, че най-сетне имам възможността да разговарям насаме с вас — неочаквано изрече с напрегнат глас французинът. — Виждате ли, chere madame, само вие можете да ми разкажете за леля ми Магдален.

— За Магдален ли? Но, Жервез, аз не знам почти нищо за нея. Тя е умряла, преди да се запозная с покойния граф. Сигурна съм, че брат й — вашият баща — би могъл да ви разкаже много повече за…

— За голямо нещастие той може да ми разкаже само за детството й във Франция — поклати глава той. — Дори за този период спомените му са доста объркани. За престоя й в Англия не знае нищо. Моля ви, разкажете ми каквото знаете за нея. Сигурен съм, че ще си спомните нещичко.

— Добре, нека помисля за миг. — Господи, знаеше толкова малко за Магдален. Разрови спомените си, събирайки къс по къс информацията за първата жена на съпруга си. — Доколкото знам, графът срещнал леля ви по време на визитата си във френския кралски двор през 1788 година. Не знам как точно са протекли събитията, но скоро след това те се венчали в замъка Трекаси и не след дълго се завърнали в Англия. Елзбет, както знаете, се родила през 1789 година, тоест само година след сватбата им. — Тя спря и се усмихна на младия мъж. — А вие, Жервез, едва ли бихте могли да бъдете много по-възрастен от Елзбет. Предполагам, че сте роден горе-долу по същото време.

Той сви рамене и я подкани да продължава.

— Оттук насетне не съм сигурна за фактите. Доколкото знам, Магдален се завърнала във Франция малко след избухването на революцията. Не зная какво я е подтикнало да пътува в такова опасно време — поклати глава лейди Ан. — Сигурна съм, че вие знаете останалото. За нещастие скоро след връщането си в Ившам Аби Магдален се разболяла тежко и починала през 1790 година.

— Нищо повече ли не знаете, мадам?

— Не, съжалявам, Жервез.

Хубаво беше, че искаше да узнае нещо повече за леля си, но разочарованието му от оскъдните й знания определено беше малко пресилено. За миг видя образа на Пол. Какво хубаво име!

Младият мъж се отпусна назад в креслото и започна да потупва с пръсти.

— Мисля, че бих могъл да добавя нещичко към вашите данни — изрече бавно той, без да откъсва поглед от лицето на лейди Ан. — Не желая да ви наранявам, лейди Ан, но, изглежда, че когато съпругът ви отишъл във Франция през 1787 година, неговото състояние — нали тази дума използвате в Англия? — та неговото състояние за съжаление имало нужда от подкрепа. Баща ми ми каза, че граф Дьо Трекаси предложил на съпруга ви огромна сума, за да се съгласи на този брак. Тази „помощ“ имала и втора част, която щяла да бъде изплатена при изпълнението на определени условия.

Лейди Ан замълча за миг, мислейки си за собствената си огромна зестра и за не чак дотам добре прикритите мотиви на графа да се ожени бързо за нея. Спомни си за горчивото си разочарование, когато веднъж случайно бе чула годеникът си небрежно да подхвърля на свой приятел, че зестрата й не е чак толкова закръглена, колкото приносителката й, но все пак тя е дъщеря на маркиз, а това определено значи нещо. След което бе добавил, че се надява девствената й кръв да не е оцветена в просташко червено.

Какви ли трябва да са били мотивите на граф Дьо Трекаси, за да предложи такава огромна зестра за Магдален? В края на краищата произходът на Магдален беше безупречен. Родословната линия на рода Трекаси можеше да бъде проследена чак до сливането им с Капетите. Излизаше, че зестрата й е била нещо като подкуп. Това беше наистина странно. Но защо?

Французинът стана и изпъна жълтата си жилетка. Той наистина беше хубав млад мъж, а тези негови черни очи…

— Простете ми, chere madame, че ви отнех толкова много време.

Лейди Ан се отърси от спомените си и се усмихна.

— Съжалявам, Жервез, че не можах да ви кажа нищо повече. Но разбирате ли — разпери изразително ръце, — Магдален и вашето семейство почти никога не са били споменавани в мое присъствие.

Знаеше, че това не се бе дължало на неутешимата любов на покойния й съпруг към първата му жена. Не, достатъчно беше само да се види какво бе сторил с бедната Елзбет. Определено за горката Магдален не бе имало повече любов и грижи, отколкото за нея самата.

— Напълно разбираемо. Кой ли мъж би започнал да говори за първата си жена в присъствието на втората? О, лейди Ан, пропуснах да ви кажа, че намирам за очарователни перлите, които носите. Като се има предвид, че сте графиня Страфорд, навярно се налага да пазите със стража кутията си със скъпоценности. Сигурно си заслужава.

— Благодаря, Жервез — механично отвърна тя, без дори да чуе последните му думи, защото отново мислеше за Пол. Щеше да го види само след три часа. Три часа! Доста дълго време без него. — А, скъпоценностите на Страфордови! — добави след малко, като насочи вниманието си отново към Жервез. — Те са толкова нищожни, че, уверявам ви, принц-регентът не би ги дал дори на принцеса Керълайн, която, както разбрах, е изпаднала в немилост.

— Мисля, че това е много любопитно — отвърна той. — Наистина много любопитно.

— Щом казвате. Човек се чуди как е възможен такъв брак да се сключи между две страни, между които цари такава силна взаимна антипатия.

— А? О, да, така е. Това е типично за кралските особи, chere madame. — Той се поклони, след което се насочи към стаята си.

Лейди Ан оправи колите си и тръгна към вратата. Може би трябваше да облече розовата копринена рокля, обсипана с копринени розови пъпки? Едва ли щеше да направи нещо много лошо, ако нарушеше само веднъж еднообразието на черните си траурни дрехи. Докато се качваше по стълбите, си помисли, че деколтето на тази рокля е твърде предизвикателно, и се усмихна. Също като Арабела. Или по-точно, също както Арабела се усмихваше, преди да се омъжи за Джъстин.

О, Боже!