Катрин Каултър
Наследницата (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Значи се споразумяхме. Ще се оженим следващата сряда. Съгласна ли сте, мадам? — Джъстин беше хванал ръката й и леко стискаше студените й пръсти.

— Съгласна съм, сър. Но дотогава има само шест дни. — Тя не се доизказа и извърна глава настрани.

— Какво има, мадам?

— Не мога да се омъжа в черна рокля. Какъв ще бъде тоалетът ми?

Той забеляза, че очите й са блеснали от сълзи, и побърза да попита лейди Ан:

— Тя е права. Какво ще носи на сватбата?

— Ще си облечена в рокля от мека светлосива коприна, украсена с перли. Мисля, че това ще ти подхожда. Бела. Да, ще бъде точно като за теб.

— Добре — кимна Арабела. Преглътна мъчително и побърза да стане.

— О, Арабела, толкова се радвам за теб — рече Елзбет. После прошепна в ухото й: — Лейди Ан ме уверява, че графът е мил. Самата аз мисля така, но хората са странни, не мислиш ли? Кой би могъл да каже, че познава истински някой друг човек? Какво крият те в сърцата си? В мислите си? Но не се безпокой, Арабела. Той със сигурност е мил. Ако не е мил с теб, тогава… ами, просто можеш да го застреляш.

Арабела избухна в смях. Представете си само! Баща й със сигурност би изпаднал във възторг от думите на по-голямата си дъщеря. Защо ли я бе държал през цялото време настрани?

— Искам да ви попитам, сър — обърна се тя към Джъстин. — Ще бъдете ли мил с мен? Или още не сте напълно уверен? Мислите ли, че трябва да се подготвя предварително? Може би трябва да почистя пистолета си? Ще го държа под ръка в случай, че ме накарате да страдам.

— Първо ми дайте шанс, мадам.

— Ще си помисля. А сега смятам да по яздя. Времето е слънчево и ми се иска да се възползвам от него.

Вратата на библиотеката се отвори. Крупър пристъпи в стаята, покашля се и заяви:

— Милорд, лейди Ан, току-що пристигна един млад господин. Един млад джентълмен-чужденец. Но е джентълмен, а не търговец или собственик на магазин.

— Слава Богу! — иронично подхвърли графът. — И откъде е този чужденец?

— Ужасно е рано за посетители — каза лейди Ан и намръщено погледна към вратата.

— Кой е този млад джентълмен, Крупър? — попита отново графът, като стана, мина зад канапето и постави леко ръка върху рамото на Арабела.

— Господинът ме уведоми, милорд, че името му е Жервез дьо Трекаси и е братовчед на госпожица Елзбет. Французин е, милорд. Наистина е чужденец. Нарича себе си граф дьо Трекаси.

— Мили Боже! — възкликна лейди Ан и скочи на крака. — Мислех, че цялото семейство на Магдален е загинало през революцията. Елзбет, този господин трябва да е племенникът на майка ти.

— Значи, племенник? — обади се графът. — Тогава, Крупър, покани го да влезе.

Секунди по-късно един поразително красив млад мъж влезе в библиотеката, следван по петите от Крупър. Не беше едър. Ръстът му беше малко под средния, а телосложението — крехко. Елегантното му облекло се състоеше от кожени панталони и блестящо черно хесенско палто. Косата му беше черна като нощ, а очите му — също тъй тъмни. Графът се улови, че мести поглед от младия мъж към Арабела и обратно, за да прецени реакцията им.

Тя се усмихна на французина, но всъщност навярно го смяташе за конте, а той несъмнено беше такъв. Инкрустираният със скъпоценни камъни часовник беше прекалено претенциозен, а няколкото тежки пръстена, които носеше, определено му придаваха женствен вид. Що се отнася до реверите на ризата му — те почти докосваха гладко избръснатата му брада. След това Арабела премести поглед към очите му — черни интелигентни очи, в които имаше известна загадъчност, а също и порочност. Криеха се под деликатно извитите му черни вежди и умело оформените къдрици. Французинът изглеждаше едновременно нахален и романтичен. Зачуди се дали лорд Байрон прилича донякъде на братовчеда на Елзбет. Можеше да бъде щастлив, ако наистина приличаше.

— Граф дьо Трекаси — донякъде неуместно обяви Крупър. Младият мъж, който определено не беше много по-възрастен от Елзбет, погледна присъстващите с извинителна усмивка. Всъщност изобщо не изглеждаше притеснен. Напротив беше уверен в себе си и в това, че щяха да го приемат добре. Така се бе държал и графът — мъжа, когото не бе познавала допреди една седмица и който щеше да й стане съпруг след още една.

Лейди Ан се надигна грациозно, оправи полите на роклята си и му подаде ръка.

— Това е истинска изненада, скъпи мой графе. Нямах представа, че някои от близките на Магдален е останал жив. Не е нужно да казвам колко ми е приятно да ви видя.

За нейна изненада той стисна пръстите й и по френски маниер докосна с устни дланта й. Всъщност това можеше да се очаква. В края на краищата той беше французин.

— Удоволствието е изцяло мое, милейди. Надявам се да ми простите, че ви се натрапвам в траура ви, но съвсем наскоро научих новината за смъртта на графа. Исках лично да изразя съболезнованията си. Надявам се да нямате нищо против.

Говореше с мек, напевен акцент, който определено накара трите жени в стаята с готовност да му простят натрапничеството.

— Нямам нищо против — отвърна спокойно лейди Ан.

— А вие трябва да сте граф Страфорд, милорд? — обърна се той към Джъстин, след като пусна ръката на лейди Ан. За един кратък миг двамата мъже се изгледаха един друг, след което графът отбеляза с нехайна любезност:

— Да, аз съм Страфорд. Лейди Ан ни осведоми, че сте племенник на покойната съпруга на графа.

Французинът кимна утвърдително.

— О, Боже! — възкликна лейди Ан. — Къде останаха добрите ми обноски? Драги графе, позволете ми да ви представя вашата братовчедка, Елзбет, дъщерята на Магдален, а също и дъщеря ми Арабела.

Тя не се изненада, че дори обикновено въздържаната й дъщеря посреща младия мъж с усмивка, която би засенчила дори чара на розите в градината. Елзбет кимна безмълвна. Предпочете да се отдръпне за миг, за да даде възможност на сестра си да говори първа.

— Макар да не ни свързва роднинска връзка — започна тя, като го погледна с обичайната си прямота, — аз също се радвам, че сте дошли да ни посетите. Приятно ми е да се запозная с вас, сър.

Той се усмихна любезно. Не целуна дланта й, а се задоволи само да се поклони. Това накара лейди Ан да заключи, че наистина е много добре възпитан.

— А, скъпа моя братовчедке! — обърна се контът към Елзбет. — Особено съм щастлив, че най-сетне се запознах с последната останала дама от нашето уважаемо семейство. Вие сте красива като майка си, усмивката ви е сладка като нейната, а очите — също така нежни. Виждате ли, баща ми има неин портрет.

Вместо да вземе ръката й, контът сложи ръце на раменете й и леко я целуна по двете бузи. Лицето на Елзбет стана пурпурно, но не се отдръпна. Погледът й се втренчи в братовчед й с нещо, което наподобяваше очаровано страхопочитание.

Той отстъпи крачка назад, разпери ръце, сякаш да прегърне цялата група, и каза с усмивка:

— Всички вие сте толкова любезни към мен, един чужденец. Вече чувствам всички ви като свое семейство, макар да имам кръвна връзка само с малката си братовчедка — замълча и ги погледна очаквателно.

Графът, който съзря на лицата на трите жени нетърпението им да изпълни домакинските си задължения, се изкашля и заяви с глас, който се стори на Арабела донякъде ненужно хладен:

— Мосю, позволете ми да ви поканя да останете за известно време в Ившам Аби, ако, разбира се, нямате други неотложни ангажименти. От само себе си се разбира, че ако…

— Бях тръгнал с приятели на лов в Шотландия — побърза да каже гостът, като отново разпери ръце, при което графът изпита желание да го удари. — Но смея да ви уверя, милорд, че оставането ми тук би ми доставило огромно удоволствие. Едно особено приятно удоволствие.

В този момент графът вече беше сигурен, че иска да застреля Жервез дьо Трекаси.

— Чудесно, графе — каза Арабела.

— О, моля ви, наричайте ме Жервез. За нещастие моята титла не е нищо повече от една празна дума. Пред вас стои един обикновен емигрант, откъснат от дома си от онзи проклет корсикански парвеню.

— Какъв ужас! — обади се Елзбет и в очите й блеснаха сълзи.

„О, Господи, каза си Джъстин, направо да повърнеш!“

— Е, поне успях да оцелея. Ще продължа да се боря за оцеляването си и след смъртта или победата над онзи корсиканец ще си възвърна онова, което е по право мое. Моя скъпа Елзбет, вие имате сърце на ангел, след като сте в състояние така добре да разберете чувствата ми. Колко приличате на майка си! Моята леля Магдален беше една богиня, една истинска нежна и любяща богиня.

Трудно му беше, но все пак Джъстин успя да сдържи изсумтяването си. Любезният глас на французина обаче накара черните му вежди да се извият иронично. Стори му се, че забелязва пресметлив блясък в тези черни очи всеки път, щом погледнеше Елзбет. Споходи го циничната мисъл за десетте хиляди лири на девойката. Французинът беше облечен като богат млад денди, което го наведе на още по-циничната мисъл, че бе много вероятно настойчивите кредитори да посетят Ившам Аби.

— Скъпо мое момче — рече лейди Ан, като леко докосна ръката му. — Наближава време за обяд. Сега ще позвъня на лакея да внесе багажа ви. Следобедът е на наше разположение, за да се опознаем по-добре.

Гостът я дари с момчешка усмивка, която, помисли си Джъстин, беше предварително пресметната да разбуди майчинските й чувства.

— Аз съм ваш роб, скъпа госпожо — промърмори Жервез над ръката й, което отново възмути графа.

В края на вечерта графът бе стигнал до извода, че всъщност младият мъж не е ничий роб. Напротив, трите жени бяха до голяма степен завладени от чара му. Дори неговата Арабела приемаше присъствието му без да задава въпроси. Тази вечер тя се бе усмихвала повече пъти, отколкото през дните, откакто той самият бе дошъл в имението. Това не му харесваше.

 

 

Следващите няколко дни накараха графът да се чуди дали все още е сгоден. Виждаше Арабела съвсем рядко. Ако не беше заета с пробите за булчинската си рокля при шивачката, тя беше на езда, за риба, на разходка из околността, на гости на съседите, следвана неотлъчно от французина. Накратко — държеше се с пълно безразличие към графа, своя годеник. Щеше да бъде разярен, ако я бе заловил да флиртува с Жервез дьо Трекаси. Но не, това, което виждаше, бе една млада жена, която останалите всячески се стремят да разсеят от скръбта й. Много пъти с удивление я бе виждал радостна и пълна с живот. Беше жалко, че самият той, изглежда, не бе в състояние да я накара да се чувства така. Фактът, че Елзбет придружаваше Арабела и братовчед си в разходките им, не го успокояваше. Все по-силно усещаше товара на несправедливостта. Но след като беше граф и следователно много важна личност, той всячески се стараеше да запази спокойствие и самообладание. В резултат на това се оказа, че се държи към трите жени като техен весел и толерантен чичо. Поведението му караше лейди Ан често да повдига учудено вежди, а ако Арабела можеше дори само да предположи мислите му, сигурно щеше да започне да скърца със зъби.

Единственият си съюзник графът откри в лицето на доктор Брениън. Една вечер, докато лейди Ан и тримата по-млади членове на компанията играеха вист, като Арабела партнираше на французина, докторът заяви на Джъстин:

— Несъмнено младият конт е напълно безвредна личност, въпреки че не преставам да се чудя на схващанията му за време. Бих казал, че ги намирам за подозрително безгрижни. Питам се защо той не се е обадил още преди години? В края на краищата старият граф беше негов чичо по брак. Защо е чакал той да умре, за да се обади? Да, този въпрос не ми дава покой.

Графът, който наблюдаваше как французинът умишлено губи ръка в полза на лейди Ан, предизвиквайки по този начин Арабела, отговори.

— Великолепно наблюдение, бих казал. Може би обяснението се крие в предишните му занимания.

— Едва ли би могъл да има богат предишен опит. Прекалено е млад. Попитах го за възрастта му и той ми отговори, че е на двайсет и три. Това означава, че е само четири години по-млад от вас, Джъстин. На мен ми се струва просто момче.

— А аз старец ли ви изглеждам?

— Не, но сте мъж. Знаете кой и какво сте. Що се отнася до конта… — той сви рамене. — Чудя се за какво ли мисли постоянно. А той не престава да мисли върху нещо, дори по-скоро нещо да планира. Не ми харесва тази работа.

— А аз започнах да се чудя откъде извира този негов неизчерпаем чар. Може би му е вроден? Много добре се справя. Доста по-добре от други мъже, които са два пъти по-възрастни от него. Планира, казвате? Ще видим.

В този миг Жервез хвърли картите си с престорено отчаяние и възкликна:

— Елзбет, вие ми взехте пиката. Не го очаквах. Арабела, простете грешката ми, но какво мога да очаквам, след като съм обграден от три красиви жени? Доволен съм, че успях да спечеля поне две ръце.

— Бяхте невнимателен, Жервез — отвърна Арабела. Тя не обичаше да губи, но все пак усмивката не бе слязла от лицето й. — Мамо, Елзбет, поздравления. Добре се справихте.

— Чудя се дали ще ни поканят с вас за чая — каза графът на доктор Брениън. После стана бавно, приковал поглед в годеницата си. — Мадам — обърна се той към нея. — умираме от жажда. Имате ли някакво подходящо предложение?

— Да — каза тя, като се приближи към него. Надигна се на пръсти и добави: — Само почакайте, докато се венчаем, и ще видите. Едва тогава ще можете да оцените по достойнство предложенията ми.

— Мадам, вие ме шокирате — отвърна извънредно доволен графът.

— Защо я нарича мадам, а не Арабела — обърна се контът към лейди Ан.

— Защото все още не са женени — отговори му тя и намигна на графа.

 

 

На следващата сутрин графът с удоволствие установи, че Арабела бе дошла да закуси с него.

— А, ето ви и вас. Надявах се да дойдете. Как сте днес?

— Спах добре. Слава Богу, нямах никакви призрачни гости. Защо сте се надявали да ме срещнете на закусва? — Той седна и остави Крупър да му сервира.

— Откакто французинът дойде в Ившам Аби, не сме имали много възможността да се виждаме. Виждам, че сте добре, че се усмихвате и изглеждате напълно доволен. Това е добре. А сега трябва да вървя. Беше ми приятно да ви видя, сър. — Грабна една препечена филия, отпи глътка от кафето си и скочи от стола, приковала вече очи във вратата.

— Мадам? Имате трохи на брадичката си. Загубили сте и благоприличието си, ако изобщо някога сте го имали. Но преди всичко, едва ли искате гостът да ви сметне за лакомница.

Арабела махна с пръсти трохите.

— Благодаря ви, че ми казахте. А сега трябва да побързам. Не ми се иска да закъсняваме много следобед.

— Къде смятате да отидете днес? — В гласа му прозвуча раздразнение, макар че не искаше да се издава. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

Тя спря, обърна се и му се усмихна с любов. Да, сигурен беше, усмихна му се с любов или с нещо достатъчно близко до нея.

— Ще отидем с Жервез и, разбира се, с Елзбет да разгледаме римските развалини в Сейнт Едмъндс.

— Не си спомням да сте ме канили. — Сега пък хленчеше като глупак.

Арабела наклони глава на една страна.

— Но, сър, вие вече посетихте развалините. Не помните ли? Казахте ми, че преди да дойдете в Ившам Аби, сте се разходили из околността.

— Мадам, след два дни ще бъдем женени. — Мили Боже, сега пък тонът му беше като на пребито куче.

— Това е нещо, което едва ли ще забравя — отвърна му. — Ако желаете, можете да се присъедините към нас, сър. Сигурна съм, че Жервез и Елзбет няма да имат нищо против. Просто не ми се искаше да ви отегчавам.

Графът се надигна от стола си, приближи се до годеницата си и сложи ръце на раменете й.

— Държа се така, защото не сте край мен през последните няколко дни.

Арабела усети как пръстите му леко галят раменете й. Харесваше й. Искаше й се да продължава да го прави. Вдигна глава с надеждата, че той може би ще я целуне. Не го направи. Не го бе правил от онази нощ преди седмица.

— Можете да ме имате толкова, колкото пожелаете — каза тя, като го гледаше напрегнато в устата. — Искате ли днес да си остана вкъщи?

— Не. — Всъщност искаше да каже да. Искаше да я заведе при езерото с лилиите и да я люби. — Не, вървете. Само не ме забравяйте, мадам.

— Това е невъзможно — въздъхна тя и отпусна глава върху рамото му, а ръцете й се плъзнаха зад гърба му. — Толкова е приятен допирът до вас, сър. Вие сте такъв стегнат, силен и уверен… — едва не добави, че се чувства като в прегръдката на баща си, но реши, че това не е най-подходящото нещо, което може да каже на бъдещия си съпруг.

— Вие също, мадам — мека, силна, и уверена. Особено ми харесва допирът на гърдите ви до рамото ми — ето, беше я шокирал. Но тя го заслужаваше. Вместо да се възмути, Арабела се надигна на пръсти и целуна трапчинката на брадата му. Притисна се по-силно към него и се засмя:

— Харесва ми как гърдите ви притискат бюста ми.

Само за миг Джъстин стана по-твърд от крак на стол.

Внимателно я отдалечи от себе си.

— А сега вървете или ще ви съборя на масата сред яйцата и херингата и ще направя с вас това, за което от доста време мисля.

Слава Богу, че оставаха по-малко от четирийсет и осем часа, преди похотта му да бъдеше провъзгласена за съвсем законна, което щеше да му даде възможността да предяви съпружеските си права.

Арабела го прегърна отново, целуна брадата му още веднъж и излезе от трапезарията.

Графът се зае със закуската си. Опита се да отвлече мислите си от изтънченото удоволствие, което знаеше, че го чака през първата брачна нощ, и се съсредоточи върху говеждото филе.

Беше си съставил план, който да заангажира изцяло ума и тялото му през деня. Сутринта има среща с Блекуотър, по-късно сподели обеда си с лейди Ан и доктор Брениън, който, както мислено си отбеляза, напоследък бе станал ежедневен посетител на Ившам Аби, а следобеда наобиколи десетина от арендаторите си. Беше доста късно, когато се върна в имението си и прибра жребеца си в конюшнята. Тъй като все още бе достатъчно светло, реши да огледа набързо стопанския двор. Кравите не бяха още прибрани за вечерното доене и само няколко пилета кълвяха лениво покрай насипания с чакъл двор на курника. Отиде към голямата, двуетажна плевня и спря за миг, за да вдъхне дълбоко сладкия мирис на сено. За негова изненада и удоволствие Арабела се появи иззад плевнята, бавно отвори предната врата и се скри вътре.

Няколко минути остана неподвижен, докато в главата му се бореха желанието на тялото му да я последва и мисълта за клонките на подобно действие.

— О, по дяволите! — рече той на козела, който се взираше в ботушите му. Вече си представяше как Арабела е легнала по гръб върху дебел пласт сено. Лесно можеше да види себе си върху нея — как я гали, как целува всеки сантиметър от тялото й. Какво значение имаха два дни? Тя щеше да стане негова жена.

Направи крачка към плевнята и замръзна. Долови някакво движение. Обърна се и видя Дьо Трекаси да крачи към плевнята, а плащът му се развяваше при всяка негова крачка.

Обзе го някакво предчувствие. Не се обади на французина. Не се помръдна, за да го поздрави. Остана на мястото си, без да откъсва очи от елегантния млад мъж, когото не бе мразил до този момент, а само бе презирал, защото не му бе вярвал.

Жервез спря за миг пред вратата на плевнята, хвърли бърз поглед наоколо, дръпна дръжката на вратата и както Арабела вече бе сторила, изчезна в сумрака.

Графът посегна към хълбока си. Там години наред бе стоял смъртоносният му меч. Ръката му се сви в юмрук, защото там нямаше нищо по-смъртоносно от джоба му. Пое дълбоко дъх няколко пъти и остана на мястото си, без да откъсва очи от вратата. Арабела беше в плевнята. Французинът също бе отишъл в плевнята.

Не, не можеше да повярва на очите си. Сигурно имаше някакво обяснение. Обяснение, което щеше да го накара да се смее над самия себе си. Потърси го, но усети само как стомахът му се свива на топка от черните, вцепеняващи мисли. Почувства как губи част от себе си — част, която още не бе напълно разбрал и изследвал. Но не, не бе възможно това да е истина.

Времето минаваше, но той не помръдваше. Откъм ливадата, която се намираше точно зад стопанския двор, долетя настойчивото мучене на кравите. Слънцето бързо клонеше на запад и къпеше плевнята в нежното злато на залеза. Денят си отиваше така, както си бяха отишли много други дни.

Вратата на плевнята се отвори и отвътре припряно се измъкна гостът. Отново се огледа с вид на човек, който не желае да бъде разкрит. Оправи копчетата на панталоните си с движение, което накара графът да потрепери от ярост, после изчисти няколко сламки от краката и наметалото си и се насочи към Ившам Аби.

Джъстин отново остана на мястото си, без да откъсва очи от вратата на плевнята. Не му се наложи да чака дълго. Вратата се отвори и отвътре излезе Арабела. Косата й падаше разрошена над раменете й. Тя спря за миг, протегна се отмаляло и тръгна бавно към къщата, като си тананикаше тихо. На всеки няколко стъпки спираше, за да почисти сламките от дрехата си.

После помаха на момчетата, които подкарваха кравите към плевнята за вечерното доене.

В главата на графа се въртеше ужасяващ калейдоскоп от картини. Ясно виждаше първия човек, когото бе убил в бой — един млад френски войник. Куршумът му бе оставил смъртоносно червено петно върху ярката му куртка. Виждаше съсухреното, изкривено от болка лице на стария сержант, когото бе пробол с меча си. Виждаше удивлението от неизбежната смърт, изписано в очите му. Сега му се искаше да повърне, както тогава.

Графът не хранеше романтични илюзии. Житейският му опит отдавна го бе научил, че животът е твърде скъпоценен, за да бъде пропилян в жарта на страстта.

Обърна се и тръгна към новия си дом. Раменете му бяха изправени, походката му — стегната, а изражението — овладяно. Но очите му оставаха празни.