Катрин Каултър
Наследницата (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Графът нетърпеливо барабанеше с пръсти по последните страници от счетоводната книга на имението. Не беше свикнал с безкрайните редове от числа, които трябва да се събират, с всичките подробности какво да се прави или да не се прави с дадено вложение, с пресмятането на наемите, които биха му осигурили най-добър доход. Беше сигурен, че всичките тези цифри ще изчезнат безследно по магически начин точно така, както бе изчезнел преди една седмица духът на Ившам Аби, оставяйки го с пресъхнала уста.

Облегна се в креслото и остави перото върху отворената страница. Беше прекарал живота си като войник — начело на мъже, а не на тези проклети числа, които сякаш скачаха от колона в колона. Ето — в Сиудад Родриго се бе провела битка, и то решаваща. Въпреки това, продължи да размишлява той, като взе перото и почука с него по страницата, Наполеон продължаваше да стиска Европа в корсиканските си ръце. Англия страдаше от френската блокада и ако слуховете бяха верни, Наполеон вече хвърляше алчни погледи на изток, към Русия.

А той седеше тук, далеч от мястото на събитията, нагърбен с тази проклета титла и огромното имение. Графът изсумтя недоволно и като поклати глава, отново се съсредоточи върху написаното в книгата. Арабела — ето от това се нуждаеше. Само за един следобед тя му бе обяснила сбито и ясно неща като наеми, пазарни цени, посеви и други подобни. Блекуотър, неговият търговски агент, му беше от много по-малка полза. Умисленият дребен човечец, изглежда, се затрудняваше да съсредоточи отслабващия си разум върху фактите на новия век.

Арабела! През изминалата седмица тя бе неуловима като призрачните му посетители. Джъстин предполагаше, че закусва много рано в стаята си, за да го отбягва. Яздеше Луцифер сама и често не се завръщаше, докато слънцето не се скриеше зад кедъра на Чарлз II.

Той благоразумно предпочете да я остави на мира. Поне мислеше, че постъпва мъдро. В повечето случаи тя се стараеше да не остава сама с него. Щеше да се почувства напълно изоставен насред морето, ако на няколко пъти не бе усетил върху себе си погледа на сивите й очи, докато разговаряше с някой друг.

Сепна го тътенът на далечна гръмотевица. Най-сетне нещо, което да го отвлече от проклетата работа. Стана и отиде до прозореца. На изток ниско над хоризонта заплашително бяха надвиснали тъмни дъждовни облаци. Надяваше се, че Арабела — или по-скоро мадам — нямаше да бъде заварена на открито от дъжда.

 

 

Хладният тежък въздух сякаш се увиваше около Арабела. Бурята бързо приближаваше. Въпреки това тя не помръдваше от мястото си върху най-високия камък от руините на стария манастир. Баща й винаги бе мразил тези развалини. Даже като дете й бе забранил да се приближава до тях. Това беше единственият случай, в който си спомняше да не му се бе подчинила. Прокара пръсти по камъка, припомняйки си детските си приключения сред руините.

Вече не беше дете, а развалините си бяха просто развалини. На бузата й капна дъждовна капка. Арабела въздъхна. Какво да прави? Знаеше, разбира се, че няма избор, но искаше поне една възможност — истинска възможност за избор, която да не я кара да се чувства възмутена и огорчена.

Опита се да си представа Джъстин. Беше същински неин близнак, като се изключеше трапчинката на брадата му. Беше я оставил за известно време на спокойствие, сама с мислите си и с това й допадна. Всъщност го харесваше заради много неща — заради силата му, заради способността му да се шегува, заради почтеността му. Харесваше го дори когато се държеше като магаре. Допадаше й даже когато й се подиграваше или й се надсмиваше, или пък се отнасяше с нея като с глупачка. От него сигурно нямаше да излезе лош съпруг. Несъмнено характерът му беше труден, но като познаваше себе си, Арабела бе научила доста за трудните характери. Тази мисъл я накара да се усмихне широко и една дъждовна капка падна направо в устата й. Сега вече се разсмя и неохотно се изправи. Погледна към Ившам Аби. Къщата едва се виждаше в сгъстяващия се мрак. Беше малко вероятно лейди Ан и Елзбет да тръгнат в такова време от Талгарт Хол. Преди няколко часа ги видя да се качват в семейната карета, придружени само от кочияша Джон. Зачуди се защо графът не ги придружи. Сега бе доволна, че е останал. Радваше се, че е останала сама с него. Арабела повдигна полите си и тръгна към имението. Беше направила избора си. Щеше да се омъжи за него.

 

 

Графът стоеше под укрепеното с колони преддверие. На няколко крачки от него дъждът плющеше, а студения вятър развяваше ръкавите на бялата му риза.

— Значи лейди Арабела не е взимала Луцифер? — попита той главния коняр.

— Не, милорд.

— Благодаря, Джеймс, че дойде до къщата. Наметни се с нещо, преди да се върнеш в конюшнята.

Проклятие! Нима тя намираше компанията му за така противна, че предпочиташе да стои на студа? За кратко време безпокойството му за нейната безопасност беше прераснало в гняв. Заслужаваше да я удуши, задето се държи като идиот и е навън в такова време.

Тъкмо планираше как точно ще й извие врата, когато забеляза някой да тича от конюшнята към къщата. Фигурата се приближи и Джъстин успя да различи Арабела. Тя спря задъхана пред него. Беше вир-вода. Джъстин я огледа от главата до петите и попита с престорено безразличие:

— Наистина ли смятате за разумно да се разхождате в такова време?

— Не, ни най-малко. Но знаете, че подобни неща се случват понякога — сви рамене тя.

— И къде, по дяволите, бяхте?

Девойката отмести мокрите коси от челото си, повдигна учудено вежди и заяви:

— Бягах под дъжда, както виждате, косата и роклята ми са мокри. Трябва да се преоблека.

Джъстин погледна шията й и си представи как пръстите му я стискат.

— Наистина, сър, не трябва да стоите навън. Хладно е и може да се простудите. Вижте само какъв вятър духа.

Дайте на Джъстин криза и той се превръщаше в най-спокойния човек. Дайте му нова ситуация и той бързо се ориентираше, и показваше опита си. Дайте му един взвод кавалерия и той никога не би изгубил самоконтрол. Арабела мина покрай него и влезе във вестибюла. Джъстин се обърна след нея, погледна я за миг и после изкрещя:

— Мадам, върнете се тук, по дяволите! Имам нещо да ви кажа. Проклета да сте! Няма да ме пренебрегвате със свиване на рамене или с повдигане на вежди!

Тя спря точно под полилея. Искаше му се да не го бе правила, защото мократа рокля очертаваше тялото й. Можеше ясно да различи гърдите и бедрата й. Не му харесваха чувствата, които тази гледка извикваше в него. Не желаеше да бъде твърд като камък към нея всеки път, щом й беше ядосан. А точно в този момент тя не заслужаваше той да я желае.

— Е, какво искате да ми кажете?

Имаше наглостта да потропва с мократа си обувка по мраморния под.

— Сър, да не, би внезапно да онемяхте? Мислех, че имате нещо да ми казвате.

— След трийсет минути ще вечеряме в Кадифената стая, мадам — рече той с неочаквано спокоен глас. — Не желая повече да отлагам вечерята си.

Арабела тръгна нагоре по стълбите, оставяйки локви вода след себе си. После спря, обърна се и го погледна.

— Сега разбирам. Ядосан сте ми, защото сте до такава степен джентълмен, че не можете да вечеряте без мен. Съжалявам, но не съм забелязала как е отлетяло времето. Обещавам да сляза веднага щом се преоблека.

Графът се огледа за нещо подходящо за ритане в хола, но не намери нищо, освен двете огромни кресла от седемнайсети век. Те вероятно тежаха повече от самия него.

Едва бе успял да пресуши една чаша бренди, когато Арабела влезе в стаята, облечена както обикновено в черна коприна. Изглеждаше освежена и пълна с живот. Освен това изглеждаше невинна и простодушна. Вече я познаваше добре. Видът й не можеше да го заблуди. Само да не бе видял гърдите и бедрата й така ясно очертани под мократа й рокля! Щеше да бъде по-добре, ако успееше да задържи тази проклета жена на разстояние. Щеше да се ожени за нея, по-скоро, трябваше да се ожени, но все пак не искаше да знае за нищо друго от нея.

Имаше имунитет към тази жена, по-скоро голяма част от тялото му беше невъзприемчиво към нея. Не изглеждаше особено модерна в черната траурна рокля. Но пък тази нейна коса! Спускаше се по гърба й на влажни вълни, гъста и лъскава. Тясна черна панделка я придържаше да не пада над челото й. Искаше му се да докосне, да я увие около ръката си и да придърпа главата й към себе си, докато усети натиска на гърдите й.

Само това не!

— Надявам се да не се налага да викаме доктор Брениън, за да ви предписва лекарства против простуда.

Говореше с раздразнение, което определено беше странно. Раздразнен само защото щеше да вечеря малко по-късно?

Арабела му се усмихна широко, защото знаеше, че тя бе момичето, което бе постоянен източник на раздразнение, особено на неговото раздразнение.

— Господ ме е дарил с доброто здраве на баща ми — осведоми го тя. После бавно тръгна напред. Спря едва на няколко стъпки от него. Какво правеше тя? Да не се опитваше да раздразни мечката в бърлогата й? Графът усети, че го обхваща лек страх. Не, той никога не се боеше.

Просто тя се държеше така, както не се бе държала цяла седмица, вместо да го отбягва, сама се приближаваше към него. Джъстин се обърна и се насочи към вратата. По-добре да отиде в трапезарията. Това беше най-доброто решение, тъй като й бе споменал, че е закъсняла за вечеря.

— Джъстин?

Той се завъртя и я изгледа недоверчиво. Не бе възможно да е чул правилно. Защо тя се държеше така странно?

— За вас съм „сър“.

— Да, бяхте „сър“. Имате ли нещо против да се обръщам към вас с името ви.

— Не се познаваме достатъчно добре, за да мога да преценя. Не, по-добре да остана „сър“ за вас — отвърна той. А след това удивен я видя как прокарва език по долната си устна. Една много красива, пълна долна устна, каза си, която сега блестеше, навлажнена от езика й.

— Опитвам се да се държа по-приятелски. Може би ще промените решението си? Навярно след вечеря?

— Сигурно вие не сте Арабела Девърил — поклати глава той. — Навярно сте нейна сестра-близначка, която през цялото време са крили от мен на тавана, под някой от онези четирийсет островърхи покрива.

— Не, тя с още там — окована във вериги. Чували ли сте я как вие към луната? Не, едва ли. Не е имало пълнолуние, откакто сте тук. Тя вие само при пълнолуние — усмихна му се безсрамно тя. — А сега, сър, моля елата и седнете. Двамата имаме да обсъждаме сериозни въпроси.

— Какви сериозни въпроси? — попита я, без да помръдне. — Не ми казвайте нищо. Ако имаме някаква сериозна тема за разговор, това може да означава само едно. Не е прието една жена да ухажва мъж. Освен това не желая да разговарям за нищо важно, преди да съм вечерял.

Той дръпна силно въжето на звънеца.

— Баща ми винаги казваше, че стомахът на мъжа е важен за него. Не най-важен — той никога не ми казваше какво е най-важно за него — но все пак… Предполагам, че трябва да сте с пълен корем, за да сте в добра форма.

Задоволи се само да я изгледа. Щеше да се ожени за нея, а след като тя споделеше постелята му, поне нямаше да има този невинен вид.

— А, ето ви и вас, Крупър. Кажете на лакея да донесе вечерята тук. Лейди Арабела не желае да измине дългия път до трапезарията.

Само след няколко минути графът гледаше към печеното свинско и пресния грах.

— Точно както лейди Арабела поръча, милорд — поклони се Крупър.

— Вие сте поръчали тази вечеря?

Тя кимна мълчаливо.

— Аз не обичам много печено свинско, Крупър. Има ли нещо друго?

— Разбира се, че има и други ястия — отвърна Арабела, но в четвъртък готвачката винаги ми приготвя свинско печено.

— По дяволите, Крупър, остави това проклето свинско и забрави за другите ястия. Свинското ще свърши работа.

Езикът на негова светлост ставаше твърде груб. Лейди Арабела обаче не изглеждаше обезпокоена, така че слугата реши също да не обръща внимание на този факт. Напоследък в Ившам Аби бяха настъпили доста промени. Беше време на изпитание за всички. Щом графът е решил да ругае, вероятно така е най-добре за всички. По-добре това, отколкото да хвърля каквото му падне. С годините му бе все по-трудно да се навежда, а при предишния граф много пъти му се бе налагало да отбягва хвърлените по него предмети.

Почтително приведен, Крупър бе стигнал до вратата, когато се сети да предаде съобщението:

— Пристигна един лакей от Талгарт Хол, милорд. Лейди Ан и лейди Елзбет са решили да останат за вечеря, за да не пътуват в такова лошо време.

„Значи — каза си Джъстин, — ще бъда сам с нея. За първи път.“ Дали щеше да се опита отново да се измъкне. Не, едва ли, особено като се имаше предвид странният начин, по който се държеше, откакто бе слязла за вечеря

Опомни се навреме, за да отговори:

— Благодаря, Крупър.

През следващите десет минути се хранеха мълчаливо.

— Харесва ли ви свинското, сър? — обади се най-накрая Арабела.

Той се усети, че се тъпче като прасе. Едва ли можеше да й отговори, че свинското дразни стомаха му.

— Не е лошо — отвърна, като набучи отново голям къс на вилицата си. След това размисли, остави вилицата в чинията, облегна се назад и кръстоса ръце пред гърдите си. Пръв й бе подал ръка и тя я бе приела, така че той, а не тя, владееше положението. Реши да се възползва от създалата се ситуация.

— Да не би цяла седмица да сте репетирали за тази вечер?

— Не знам за какво говорите.

Знаеше много добре.

— Имам предвид, че ме отбягвахте. Вероятно всеки път, щом е имало опасност да ме срещнете, сте се крили под стълбите. Единственото разумно обяснение за мен е, че сте се приготвяли за тазвечерното си представление. Решихте ли каква точно сделка да ми предложите?

Беше я хванал натясно, но тя не бе готова лесно да се предаде. Бавно остави вилицата си и се облегна назад. После наклони глава на една страна и каза:

— Знаете ли, сър, трапчинката на брадата ви ви прави много привлекателен. Отначало се чудех дали изобщо ми харесвате с нея, но накрая реших, че ми допада. Мога да кажа, че сте доста красив с тази трапчинка, сър.

— Значи продължавате играта си? Добре тогава, мадам. Бихте ли желали да изследвате по-отблизо трапчинката ми? — Замълча само за миг, после кимна. — Ако не сте забелязали, освен нея по мен има още доста неща, които, уверен съм, ще намерите също тъй привлекателни.

— Уверена съм, че намирате мен самата привлекателна, сър.

— След като ви видях в мократа ви, доста прилепнала рокля, мадам, признавам, че не очаквам да остана разочарован. Но да си кажа право, аз съм човек, който предпочита преките доказателства пред догадките.

Значи искаше да говори прямо. Щеше да си го получи. С неговите камъни по неговата глава.

— О, разбирам! Искате да кажете, че предпочитате да сваля дрехите си?

— Би било едно превъзходно начало, но се съмнявам, че е най-подходящото нещо за тази вечер. Хайде, мадам, стига сме се дуелирали напразно. Нека седнем край огъня и да обсъдим вашите сериозни въпроси.

Джъстин я отведе до малкото канапе пред камината и я настани близо до себе си. Може би прекалено близо и тъкмо това беше най-лошото.

Арабела вдигна глава и го погледна право в сивите очи.

— Реших да се омъжа за вас.

— Право в целта! — възкликна той, взе ръката й и започна да изучава пръстите й. — Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че току-що сте ме направили най-щастливия човек на света? Да, виждам, че няма да ми повярвате. Всъщност аз също едва ли бих си повярвал.

— Това няма нищо общо с щастието, сър. Защо разглеждате пръстите ми? Играете си с тях. Това са просто най-обикновени пръсти.

— Имате красиви ръце. Тук поне не си приличаме. За разлика от мен имате изящни ръце. Значи никакво щастие за нас, мадам?

— Знаете много добре защо трябва да се оженим. Аз искам да изпълня своята роля. Готов ли сте да изпълните вашата?

— Роля! Интересна дума избрахте. Ако се оженим, мадам, ще трябва да изиграем още много роли. Наистина ли искате да ме приемете като мъж, а не просто като някого, който случайно живее под един покрив с вас?

— Какво точно искате да кажете?

Той вдигна ръката й към устните си и целуна един по един пръстите й.

— Увод, мадам.

Придърпа я по-близо до себе си и я целуна по устата. Не дълбока целувка, а само едно леко докосване. Все пак Арабела се отдръпна. Той се вгледа продължително в очите й. Докосна с пръсти брадичката й, а после погали страната й.

— Никога преди не сте се целували, нали?

Тя само поклати глава. Погледна го в очите, после насочи поглед към устата му и към ръката си, която той все още стискаше, към пръстите, които той бе целувал.

— Освен целувките има и други неща. Може би няма да ви се сторят отблъскващи. Но всяко нещо с времето си. Искате ли да ви целуна отново?

— Добре — кимна тя.

Този път тя се приближи до него и постави леко длани на гърдите му. Едната й длан беше над сърцето му и той знаеше, че усеща ускорените му удари. Целуна я пак, отново съвсем леко, без да я принуждава. Докосна леко с език долната й устна — същата, която тя бе облизала. Арабела подскочи. Той обхвана с длани лицето й. Всъщност му се искаше да я събори по гръб и да смъкне дрехите й. Можеше само да си представя колко е красива. А след това щеше да я целува и после да плъзне ръце между бедрата й. Езикът му нежно проникна в устата й.

Този път девойката не подскочи. Ако не грешеше, а това беше самата истина, тя беше заинтригувана и ставаше все по-разпалена с всеки изминал миг. Ръцете му се плъзнаха по косата й, пръстите му се заровиха в нея, навиваха гъстите кичури. Арабела се приближи, докато гърдите й се притиснаха в него. Ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Това е само началото — промълви той в устата й. — Останалото ще последва, когато се оженим. Омъжете се по-скоро за мен, мадам, или ще издъхна от страст по вас.

Арабела вдигна глава. Изглежда, че нямаше какво да каже, което беше наистина изненадващо. Откакто я познаваше, тя винаги се бе държала високомерно и нахално, готова да се нахвърли върху всеки новодошъл и особено върху него. Девойката докосна трапчинката на брадата му. Изучаваше я.

— Само началото — повтори тя, като се наведе напред и го целуна по брадата. — Харесва ми всичко видяно дотук.

— Това е добре.

— Палтото ви също ми харесва. „Уестън“ ли е? — Това беше шивачът на баща й.

— Да — кимна той и продължи да гали меките й коси.

Арабела отпусна глава и опря чело на брадата му. Няколко пъти пое дълбоко дъх и накрая едва чуто изрече:

— Бях толкова изплашена. Не от страх, това е някаква нова уплаха, която буквално преобърна всичко. Знам, че не се отнесох добре с вас. Може би дори сте ме сметнали за глезла, преди да реша да стоя настрана от вас. Мислих дълго, сър, и смятам, че може би ще успеем да изградим брака си. Един добър брак. Ще се опитам да се справя с моята роля. Какво мислите за това?

Джъстин се разсмя, целуна я и я притегли към себе си.

— Мисля, че отсега нататък ще бъде много интересен. Нека се оженим, мадам. Нека го направим по-скоро. Аз също ще се опитам да се справя с моята част.

— Бихме могли да отпразнуваме споразумението си. Можете, да речем, да ме целунете отново. Аз наистина няма да имам нищо против.

Графът вече усещаше вкуса на устните й. Тя беше толкова близо до него. Този път можеше да я научи да отваря устните си, а след това да…

— По-дяволите — възкликна той и я отблъсна от себе си в мига, в който лейди Ан и Елзбет влязоха със смях в стаята. Наметалата им блестяха от дъждовните капки. Крупър ги следваше по петите.

— Вали като из ведро — заяви лейди Ан, като подаде на слугата мократа си дреха. — Може би трябваше да останем в Талгарт Хол, но и на двете с Елзбет ни се искаше да се приберем у дома. А, вие сте вечеряли тук. Но, за Бога, храната е почти недокосната… — Тя млъкна. Погледна първо дъщеря си, а после Джъстин. Не й беше трудно да си представи какво е ставало тук преди ненавременната им поява с Елзбет. Лицето на Арабела беше зачервено. Хубавата й коса беше разрошена от докосването на мъжка ръка.

Графът се надигна. Слава Богу, възбудата му беше спаднала бързо.

— Лейди Ан, Елзбет — поздрави ги той. — Добре дошли у дома. Може би желаете чай?

Лейди Ан едва не се засмя. Възпираше я единствено смущението на дъщеря й. Забеляза, че Елзбет също изглежда объркана. Гледаше учудено сестра си.

— Мила моя Елзбет — побърза да се намеси лейди Ан, — мисля, че двете с теб ще направим най-добре да се оттеглим в стаите си.

Девойката изобщо не бързаше да си ляга. По-скоро й се искаше да остане и да поговори.

— Да, двете сте мокри до кости — додаде графът. — Ще се видим утре сутрин.

— По-скоро мисля, че с Елзбет ще слезем за чая — възрази лейди Ан, едва сдържаше смеха си. — След половин час. Какво ще кажете, Джъстин?

Бе готов да изругае, но, разбира се, не го направи. Искаше му се да отведе Арабела със себе си на тавана и да й покаже останалото, за което й бе споменал и което тя навярно вече започваше да си представя. Въздъхна и кимна:

— Добре, след половин час.

Никога преди не бе допускал, че Ан би му сторила това. Но тя очевидно се забавляваше извънредно много. Що се отнася до него, едва ли щеше да посмее да целуне Арабела през следващите трийсет минути. Тъй като не би могъл да се спре, ако я целунеше отново.

След около половин час двете жени се върнаха в стаята. Графът ги посрещна с кристални чаши с шампанско.

— Пожелайте ни щастие, лейди Ан. Мадам ми направи честта да приеме предложението ми за брак.

— О! — възкликна Елзбет. — Значи затова изглеждахте така… хм, не точно странно, но някак отнесени, ако разбирате какво имам предвид. Имахте такъв вид, сякаш най-голямото ви желание беше двете с лейди Ан незабавно да се отправим на пътешествие до Луната.

— Всъщност, да — съгласи се графът. — Но виждате ли, така е с всички хора, които възнамеряват да се женят. Най-голямото им желание е роднините им да стоят настрана.

— Това е самата истина — додаде лейди Ан. — И ние ще стоим настрана, само че не още. — Тя се разсмя и вдигна чаша към тях. — За ваше здраве и щастие, мили мои.