Бренда Джойс
Обещанието на розата (22)

21

Стивън я изведе от кухнята. Двамата тръгнаха през двора към централната кула. На Мери й се наложи да тича, за да не изостава. Крачките му бяха големи и решителни. Стискаше здраво ръката й. Явно беше сърдит и си мислеше най-лошото.

— Стивън! Спри! Моля те!

Спряха пред задната врата, през която влизаха само слугите, за да внесат топлата храна в залата. Мери се беше отчаяла и не можеше да повярва на лошия си късмет — Едуард беше дошъл във възможно най-неподходящото време. Защо не дойдеше другия или по-другия месец, когато Стивън щеше да бъде убеден в невинността й или поне когато инцидентът с подслушването бъде позабравен малко? Мери си помисли, че надеждата й съвсем не е напразна, защото тя вярваше, че за един-два месеца той ще склони да капитулира пред доводите й и че те двамата ще изпитват един към друг нещо повече от гореща страст нощем — а именно доверие.

— Не желаеш ли да поздравиш брат си, мадам?

— Не! — Думата изскочи от устата на Мери напълно несъзнателно. В същия миг разбра, че има възможност да откаже да види Едуард и по този начин ще си върне доверието на Стивън. Трябваше да откаже. Ако обърнеше гръб на семейството си особено сега и по такъв категоричен начин, Стивън щеше да приеме факта, че верността й принадлежи само на него.

Но нямаше да постъпи така. Самата й природа се разбунтува при тази мисъл. Беше невинна по отношение обвинението във вероломство, беше най-добрата възможна съпруга на мъжа си и не желаеше да къса връзките си със своето семейство нито сега, нито за в бъдеще. Нямаше да го направи.

А и Едуард носеше вести от нейното семейство. Не беше получавала никакви новини от Шотландия след битката за Карлайл, когато семействата им отново почнаха да враждуват.

— Не искаш ли да говориш с Едуард? — попита Стивън с присвити очи.

В очите на Мери бликнаха сълзи. Имаше мрачното предчувствие, че скоро ще съжалява за този ден.

— Трябва да говоря с него.

Гласът й звучеше едновременно напрегнато и сломено. Неговата усмивка също беше сломена. Махна с ръка.

— След теб, госпожо.

Гласът му беше подигравателен и изпълнен с горчивина. Мери го погледна в очите.

— Не вярвай на най-лошото. Моля те. Няма да те предам, господарю мой.

— Скоро ще разберем, нали? — отвърна студено Стивън.

Мери се ядоса. Колко бързо стигаше Стивън до погрешни заключения! Тя влезе бързо в залата, без да му обръща повече внимание.

Беше съвсем празна, което се случваше рядко. Като изключим брат й, разбира се. Той седеше на дългата маса на подиума. Придружаваше го Фъргъс, един от най-близките роднини на баща й. Сърцето на Мери се изпълни с радост въпреки лошото й предчувствие. Ох, колко обичаше Едуард, а откога не го беше виждала! Тя се дръпна от ръката на мъжа си, хукна през голямата зала и се хвърли в обятията на най-големия си брат.

Извика леко, когато той я прегърна. Едуард я обичаше. Откакто бе проходила, той винаги беше наблизо, за да я предпази да не направи някоя лудория. А след това винаги съумяваше да я сдържи да не прекали с пакостите. Той беше не само най-големият й брат и нещо като герой за нея, но и мил, скъп приятел, приятел, който й беше липсвал много, приятел, от когото имаше голяма нужда. Най-накрая Едуард я предаде на Фъргъс, който я стисна като някакъв гигантски мечок. Мери си изтри сълзите, когато големият червенокос мъж я пусна. Радваше се и тъжеше едновременно.

— Направо светиш от радост, малка сестро — каза тихо Едуард, докато й се усмихваше и я гледаше преценяващо. Когато се усмихваше, се превръщаше в един от най-хубавите мъже, които беше виждала. Зъбите му бяха съвсем бели, а кожата — с хубав кафеникав загар. Косата му беше толкова тъмнокестенява, че приличаше на черна. — Бракът ти се отразява добре.

Мери едва не се разсмя. Преди няколко дена би се съгласила най-чистосърдечно с думите му. След това забеляза, че Стивън стои зад нея и слуша и гледа безмълвно. В усмивката й се появи упоритост.

— Не съжалявам, че се омъжих.

Това беше истината. Надяваше се, че Стивън я разбира.

Погледът, който й хвърли Стивън, определено бе враждебен. Мери едва не отскочи назад. Той й се усмихна подигравателно.

— Порадвай се на гостите си, госпожо. И тъй като явно ти се иска да останеш насаме с тях, ще те оставя и ще ходя да си гледам работата.

Стивън си тръгваше. Мери забрави за брат си и хукна подире му.

— Чакай! Господарю! — Тя го настигна. — Какво правиш, Стивън? Защо ме оставяш сама с Ед? Защо не останеш с нас? — Тя шепнеше бързо и тихо.

— Не се ли доверяваш на самата себе си, Мери?

Тя трепна.

— Искаш да провериш верността ми ли?

— Искам да те оставя сама да си нахлузиш въжето — тросна се той. След това рязко я изостави и изчезна като вихрушка. Тежката врата на централната кула се затръшна с трясък зад гърба му.

Мери потрепери. Мили боже, Стивън изобщо не й вярваше. Би го помислила за луд, ако не й беше казал защо я оставя сама. Но той не беше луд. Защото вместо да седи с нея и брат й и да не й дава никаква възможност за предателство, той най-хладнокръвно беше предпочел да я остави сама с тях и да замисля каквито планове й хрумнат.

— Явно не е много доволен от моето посещение — изрече с въздишка Едуард. — Докато се прегръщахме, гледаше ни така, сякаш ще ни убие всеки момент. Смятам, че това беше проява на неуместна ревност.

— Не, той не ревнува от теб, Ед — успя да промълви Мери.

— Добре ли си, Мери? — попита Едуард, докато Фъргъс се мръщеше.

— Разбира се, че не е добре — заяви грубо Фъргъс. — Омъжена е за самия дявол и при това той я мрази. Трябва да върнем момичето вкъщи с нас, Ед.

— Не! — извика Мери. Тази идея я потресе. — Не е толкова лош, Фъргъс, наистина. — Тя си пое дъх, за да се успокои. — Просто се изненадвам, че ни остави сами.

Но изненадата й постепенно изчезна. Дали Стивън не мислеше да я подмами да разкрие предателската си същност? Реши, че той не би я оставил да заговорничи срещу него. Сигурно е оставил шпиони наоколо. И… и при тази мисъл сърцето й заби по-бързо… тъй като тя нямаше намерение да го предава, шпионите нямаше да имат какво да докладват.

— Мери? — Едуард я хвана за ръката. — Действително ли не съжаляваш, че се омъжи за него? — Говореше тихо, за да не го чуят никакви евентуални шпиони. Едуард също беше съобразителен.

— Не, Ед, не съжалявам, че съм жена на Стивън — отвърна с обичайния си глас и тон тя. Нека да ме слушат шпионите, помисли си тя с внезапно задоволство. — Но не е лесно. Разбираш ли, много се старая да спечеля доверието на мъжа си. Той ме обвини във вероломство, защото ме хвана, че го шпионирам.

Едуард побледня.

— Мери… заради татко ли? Ще шпионираш ли мъжа си?

— Не! Не! Татко каза ли ти, че поиска да шпионирам Стивън? Никога няма да шпионирам мъжа си! Просто проявих любопитство, нали знаеш колко обичам да си завирам навсякъде носа — тя усети, че горещи сълзи започват да парят очите й. — Много съжалявам за глупавата си постъпка. Тъкмо разбрахме колко е приятен бракът, когато Стивън ме завари, че подслушвам. Сега си възстановяваме отношенията отпреди инцидента. Стивън почти ми беше простил. Може би вече беше започнал да разбира, че съм невинна, когато ти дойде. Много се радвам, че те виждам, но сега Стивън си мисли, че пак го предавам. Защото смята, че си дошъл да получиш някакви сведения от мен или за да заговорничиш с мен срещу него.

Едуард въздъхна и я поведе към масата.

— Съжалявам. Всъщност Малкълм ме прати, за да разбера защо не си успяла да го предупредиш за нападението. С радост ще му кажа, че нямаш намерение да нарушаваш брачния си обет. Всъщност вече му го казах, тъй като те познавам като себе си.

Мери прегърна брат си.

— Благодаря ти, Ед.

На върха на езика й беше да попита Едуард как е възможно баща им да иска толкова ужасно нещо от нея, но тази тема беше твърде болезнена и тя се отказа.

Вместо това си спомни за мъжа си. Представи си доклада, който ще му представят шпионите. Настроението й се оправи незабавно.

— А сега стига толкова политика. Добре ли е Едгар? Чух, че са го ранили при Карлайл.

 

 

Едуард и Фъргъс останаха за обяд. Настроението на Мери беше прекрасно. Смееше се доволно и се усмихваше постоянно. Това, което беше започнало като ужасен удар по брака й, се беше превърнало в дар от съдбата! Защото шпионите на Стивън щяха да докладват за разговора между нея и брат й с всички подробности и той щеше да узнае, че тя никога не го е шпионирала.

Стивън сигурно тепърва щеше да разговаря с шпионите, защото на обяд видимо беше недоволен. Не обръщаше внимание на Мери. Всеки път, когато смехът й отекнеше, устните му се присвиваха още по-силно. Тя не се вълнуваше от това. Скоро, съвсем скоро той щеше да узнае истината, и тогава едва ли щеше да я пренебрегва така.

Отначало между Стивън и Едуард имаше известно напрежение. Това не беше първата им среща. Бяха разговаряли в двора в Лондон преди и по време на сватбата й. Мери си спомни, че тогава те се спогаждаха много добре. Но сега, толкова скоро след Карлайл, Едуард беше мрачен и тих, а Стивън — недоволен и потънал в мисли. След като Мери получи твърд отказ на опита си да го включи в разговора, графинята се опита да изглади нещата.

А лейди Сеидре имаше голям опит в уреждането на спорове и наглед непримирими противоречия. Тя бързо въвлече и Стивън, и Едуард в разговор на невинни и безопасни теми. Напрежението спадна и изчезна почти мигновено. Скоро стана ясно, че Стивън и Едуард се харесват въпреки скорошната битка за Карлайл, въпреки продължителната война, която лежеше като зейнала пропаст помежду им. Почнаха да разговарят с нарастваща симпатия. Гледаха да избягват темите, свързани с политиката под мъдрото водачество на графинята. Тя беше видимо доволна и с удоволствие следеше как се развива разговорът.

 

 

Радостта на Мери нарастваше, докато гледаше брат си и мъжа си. Не се и съмняваше, че някой ден Едуард ще стане крал на Шотландия. Това щеше да бъде добре за Нортъмбърланд. Може би, защото брат й не беше толкова войнствен като баща й, макар и да не му отстъпваше по смелост. Беше по-миролюбив и не толкова агресивен. При неговото управление постоянните битки по границата щяха да намалеят и постепенно да спрат. Мери си представи деня, в който щеше да зацарува мир. Дори си представяше още пиршества като това. Мъжът й и брат й щяха да ядат на една и съща маса. Щяха да се държат приятелски и да бъдат добре разположени един към друг.

Едуард и Фъргъс заминаха след обяд. Бяха дошли в Олнуик с доста голям отряд. През цялото време хората им ги бяха чакали извън крепостните стени. Мери ги гледаше как си отиват от крепостта. Чувстваше се едновременно ужасно щастлива и непоносимо тъжна. Кога ли щеше да ги види отново? Дали мечтите й някога щяха да се превърнат в реалност?

 

 

Мери крачеше неспокойно из спалнята. Чакаше Стивън, който си дойде много късно тази вечер. Беше изчезнал след обяда и оттогава не го беше зървала. Очакваше с нетърпение този момент през целия следобед и вечерта. Досега Стивън трябваше да е научил, че е невинна. Най-сетне щеше да може да снеме този товар от плещите си ида почувства облекчение.

Той явно се изненада, когато видя, че е будна. След това високомерният му поглед се плъзна встрани от нея и той почна да се съблича.

Мери беше смаяна. Нищо ли нямаше да й каже? Или бе толкова горделив, че не искаше да си признае, че е сгрешил? Или просто не го интересува? Но не… това беше невъзможно!

— Господарю? Позволи ми да ти помогна.

Тя се втурна към него, но той не я погледна.

— И сам ще се справя — каза той и дръпна ръцете й от колана. — Върви в леглото.

Мери се вцепени. Нещо не беше наред.

— Стивън? — Тя сложи ръка на гърба му. Той вече беше свалил горната си туника, но се обърна рязко и ръката й падна от тялото му.

— Не ми досаждай, Мери.

— Какво… какво има?

— Какво има ли? — Той се засмя грубо. — Нищо, скъпа жено, съвсем нищо.

— Не си ли разговарял с шпионите си? — попита откровено Мери.

Той я погледна, докато си пускаше долната туника на пода. Отражението на пламъците танцуваше по широките му голи мускулести гърди.

— Шпионите ми?

Сърцето на Мери потъна в петите й.

— Нямаше ли шпиони, които да подслушват разговора ми с Едуард?

— Не, Мери, нямаше.

Мери беше толкова разочарована, че дълго не продума. Накрая в очите й се появиха сълзи.

— Много си тъжна.

Той седна на леглото и изрита ботушите си един по един.

— Защо? — прошепна тя. Всичко й беше като в мъгла и не виждаше ясно лицето му. — Защо нямаше?

— Точно поради тази причина, поради която си искала те да са там, госпожо. — Той се съблече чисто гол и мина покрай нея към леглото. — Шпионите ми нямаше да научат нищо ценно, тъй като ти нямаше да признаеш нищо друго освен това, което би поискала те да чуят и да ми докладват.

Мери беше ужасена. Дръпна се машинално от него. Цял ден се беше носила на вълната на въодушевлението. Смяташе, че най-сетне е доказала невинността си. Мислеше си замечтано за радостта, която ще навлезе отново в живота им. Представяше си как Стивън я прегръща, гальовните думи, които ще прошепне в ухото й. А сега мечтите й се срутиха с грохот и тя се озова на дъното на ада.

— Никога не съм мислела така — прошепна тя. Но не беше ли мислела именно така? Не беше ли мислела за шпионите му, докато изричаше всяка дума?

— Хайде, хайде, Мери, та ти си умно момиче! Няма да си губя времето да те шпионирам точно тогава, когато очакваш това.

Погледът му я изпепели, макар че се спря на нея само за миг. След това той се настани в леглото.

Мери се взираше невиждащо в огъня.

— Не съм толкова умна — прошепна тя най-накрая. Извърна се към мъжа си. Той се беше излегнал по гръб със затворени очи, сякаш спеше. А тя беше разярена.

Скочи на леглото и се нахвърли върху Стивън. Заудря го с юмруци. Той сграбчи мигновено ръцете й и я удържа. Лицето му беше потъмняло.

— Какво значи това?

— Мразя те — извика тя. В този миг казваше истината. — Толкова се старах…

Той я вдигна нагоре. Лицата им застанаха едно срещу друго.

— Много си се старала ли, Мери? За какво? За да ме подмамиш със сладкото си тяло да ти се доверя и да забравя миналото?

— Не! — Тя се опита да се изтръгне от него, но не успя. — Толкова се старах да те убедя, че никога няма да наруша брачната си клетва!

— Де да беше вярно — Стивън я пусна. — Де да беше вярно.

— Вярно е, проклет да си! Шпионирах, защото съм шотландка, а ти явно замисляше някакво вероломство срещу Шотландия! Това е, признавам си! Но не се опитах да предупредя Малкълм, нито съм възнамерявала да опитвам!

— Приличаш на ангел отмъстител — Стивън докосна за миг косата й. — Трябва да съм луд, за да се съмнявам в теб.

Тя стоеше неподвижно. Не вярваше на ушите си.

Той се усмихна така, сякаш беше принуден да глътне някакво горчиво лекарство.

— Но трябва да съм луд и за да ти повярвам.

— Не е честно!

— Защо брачната клетва означава толкова много за теб, Мери? Когато си мразила през целия си живот мен, норманите и Англия?

Мери замълча, за да обмисли внимателно отговора си. Защото с отговора си поемаше болезнен риск.

— Вярно е, че мразех норманите, но… не и теб.

Той я изгледа.

Тя почервеня. Надяваше се той да не забележи това. Жалко, че не беше по-горда. В момента се чувстваше така, сякаш не й е останала и капчица достойнство. Гласът й се превърна в шепот.

— Никога не съм те мразила, господарю мой.

И си спомни за първия път, когато го видя. Колко могъщ и непобедим й се стори той, колко горд, колко знатен. Беше се влюбила в него още тогава, в Абърнети, преди цели две години.

Стивън проговори най-сетне. Гласът му звучеше насмешливо.

— Какво смело признание… ти си ме била обичала.

Мери се задави.

— Никак не ми помагаш.

Той впери поглед в нея и замълча.

— Не заслужаваш да те обичам — промълви тя след продължителна пауза. Съмненията и подигравките му й пречеха да му разкрие цялата истина за чувствата й към него. Че любовта й към него е била толкова невъзможна, че е трябвало да я прикрива зад планини от омраза. Изтри една сълза с опакото на ръката си.

— Знам, че няма да получа обичта ти — каза той хапливо.

Мери се обърна.

Стивън я сграбчи. Тя ахна, когато той я повали по гръб под себе си. Очите му пламтяха.

— Опасни игри играеш, госпожо.

Тя поклати глава в знак на отрицание. Нямаше сили да продума. Той беше сърдит, тя уплашена. Обаче Мери изведнъж се въодушеви и остана без дъх при мисълта, че е под него. Подчини се изцяло на волята му.

— Предлагам ти да ми дадеш доказателство — изрече той с тих и дрезгав глас, — ако ме обичаш.

Мери се изпоти от напрежение. Облиза устните си.

— Не съм ли го доказала досега, господарю? — Гласът й беше дрезгав и неузнаваем.

Усмивката му не приличаше на усмивка, а на животинско озъбване.

— Никога няма да ми докажеш любовта си в леглото, Мери. Не за това намеквам.

Погледите им се впиха един в друг. В неговия беше изчезнал първичният трепет. Сърцето на Мери потрепна безсилно, когато тя разбра за какво й намеква той. След това Стивън се обърна и не я докосна повече тази нощ.

 

 

На следващия ден принц Хенри пристигна в Олнуик. Не беше сам. Пътуваше с голяма войска. Многобройните му хора се настаниха на лагер извън стените на замъка. Палатките им стигаха чак до хоризонта. Пустошта се превърна в малко и шумно селище. Местните момичета се изпокриха от страх да не бъдат изнасилени, а селяните с мъка преглътнаха изколването на добитъка, който отиде за храна на пришълците. Войниците си доставяха храна със или без заповед на Стивън. Преди това бе валяло няколко дена, но сега времето се оправи. Това беше добре дошло за наемниците, на които непостоянното време в Англия никак не понасяше. Воините устроиха няколко двубоя за развлечение и подгониха момите. Гледаха да се позабавляват добре.

Мери се зарадва, че ще стоят тук само една нощ. Една от кухненските прислужнички беше пострадала от ръцете на мъжете и Мери видя с очите си последиците от тяхната бруталност и жестокост. Лично се погрижи за горкото разплакано момиче. Беше виждала и преди какво правят воините след битка, но наемниците на Хенри се държаха много по-зле от всички войници, които беше виждала досега.

Въпреки че още не се беше съвзела от събитията снощи, въпреки че беше много ядосана на Стивън и го избягваше така, както и той нея, тя не съумя да сдържи езика си. Намери го, за да изрази негодуванието си от недисциплинираните нормани… и за да разбере защо са дошли тук на север.

— Ще стоят само един ден и една нощ — каза й той. — Хенри не може да ги обуздае, дори и да иска, а той не иска.

— Но ти не разрешаваш на твоите хора да опустошават страната и да грабят и насилват, както им хрумне — възкликна гневно Мери. Изгледа сърдито мъжа си. Трепереше от гняв, който се дължеше на много по-дълбоки причини от злощастното произшествие преди малко.

— Моите хора не са наемници — каза Стивън и я отпрати, преди да му е задала някой нов въпрос.

Мери не беше очаквала Стивън да оправи положението. Реши да не протестира повече и да брани хората с всички възможни средства. Нареди на стражите на входа да пускат всички местни хора вътре в двора на замъка, за да се изплъзнат от нормандските воини. Много добре усещаше иронията на ситуацията, докато даваше тези заповеди. Стивън се отнасяше към нея като към външно лице, а тя вече беше обикнала хората и дома му. Най-искрено смяташе за свое задължение да закриля Олнуик и всички, свързани с него. Надяваше се мъжът й да не разбере за усилията й. Но ако разбереше, тя смяташе, че той не е такъв варварин, че да ги отмени.

 

 

Но какво, за бога, правеше тук принцът? Въпреки че според слуховете той отиваше в Карлайл, за да подсили тамошния гарнизон, Мери се страхуваше, че пристигането му тук има съвсем друга цел.

А Хенри я караше да се чувства неспокойна. Всъщност неговото присъствие я изнервяше много повече от бандитите под негово ръководство. Тя не му вярваше. Той имаше пронизващи похотливи очи, които проникваха твърде дълбоко и знаеха прекалено много. Обаче Мери беше достатъчно благоразумна и гледаше да не се сближава много с него.

Той седеше на подиума заедно с нея, Стивън и графинята. Намираше се между мъжа й и свекърва й. Мери се зарадва, че Стивън й служи като щит от него поне с голямото си тяло. Ако Хенри получеше възможност да размени дори само няколко думи с нея, бързо щеше да надуши, че нещо не е наред.

Почти не спа снощи. Опита се да съблазни Стивън, след като той й обърна гръб. Инстинктивно усещаше, че трябва бързо да си възвърне територията, която беше загубила снощи, територия, която беше спечелила с голяма мъка и усилия през предишната седмица. Не биваше да допуска бракът им да продължи да лети в пропасти. Обаче получи категоричен отказ. Грубото отхвърляне, в което нямаше дори и следа от нежност, беше последният удар. Тя се бе свила примирено в леглото до него. За пръв път в живота си се бе почувствала озадачена и победена.

 

 

На сутринта видя отражението си в стъклената чаша на Изабел. Под очите й имаше черни кръгове. Мери изглеждаше кисела. А ето че и Хенри бе тук. Пронизителният му поглед се плъзна но нея и огледа всеки сантиметър от тялото й. Тя се почувства ужасно неудобно. Подозираше, че той я желае. Погледна го и заподозря, че мислите му са доста неприлични. Не искаше да гадае, но тъй като Стивън я беше запознал с всички видове правене на любов, лесно си ги представи.

Разговаряха малко на вечеря. Разговорът като цяло вървеше леко. Обсъждаха незначителни теми. Хенри открито заяви, че ще подсили гарнизона в Карлайл. След това възнамерявал да се върне в именията си в Нормандия. Мери не я интересуваше много какво кроят за Нормандия, стига това да не засяга Нортъмбърланд или Шотландия, но като всички други знаеше, че Уилям Руфъс ламти за херцогството на брат си Робърт и вероятно някой ден ще тръгне на война, за да го завладее. Щеше ли да тръгне принцът да се бие срещу единия си брат в полза на другия? И ако бе така, кого от двамата щеше да подпомогне този път?

След вечеря имаше обичайните развлечения — менестрел, бард, жонгльори и един клоун. Мери се извини и се оттегли рано. Умората, с която се оправда, беше истинска. Но вместо да си легне, тя излезе да подиша чист въздух вън на крепостните стени. Реши, че утре сутринта най-вероятно ще вали дъжд, ако беззвездната нощ изобщо нещо означаваше.

Стражите й отпратиха учтиви приветствия, а след това спряха да й обръщат внимание и я оставиха на мислите й. Мери се беше загърнала в една подплатена с кожа пелерина. Обви я още по-плътно около себе си и се втренчи в многото угасващи лагерни огньове в полето. Вятърът довя до нея звуците на смях и песни. Някои от гласовете бяха женски. Някаква китара тъжно подрънкваше. Не й се влизаше вътре. Не й се ходеше в спалнята, в която живееха със Стивън. Подозираше, че той ще стои до късно, а в момента крои разни планове с Хенри. Двамата се разбираха много добре. Май бяха големи приятели. Тя не разбираше защо. Хенри определено беше магнетична личност, но беше безжалостен. Но не като мъжа й. Това я плашеше. Подобно на Стивън и той беше могъщ, но за разлика от него беше най-малкият син. Завоевателят не му беше оставил нищо друго освен едно огромно богатство. Хенри беше заграбил доста земи и днес властта и могъществото му подхождаха на положението му. Може би приятелството на Стивън с Хенри се дължи още повече на политически причини, отколкото на лични. За нещастие Мери не мислеше така.

Мери не искаше да мисли за Стивън. Не и ако имаше на какво друго да се посвети. Затова тя огледа почернелите от нощта полета. Грубоватият пейзаж се осветяваше слабо от доста на брой малки ярки пламъчета. Сърцето й се присви. Усети, че гледа на север, към Шотландия, но не й тъжно за дома. Отдавна не беше тъгувала за дома си.

Какво става с мен, запита се тя. Обичам страната си, но тя вече не е мой дом. Как стана това и то толкова бързо? Олнуик е станал мой дом. Днес жадувах да избия мъжете, които бяха наранили моята слугиня… моята слугиня. Мили Боже, май ставам англичанка в края на краищата.

Но нима това бе толкова лошо? Нейната съдба сега беше Нортъмбърланд. Някой ден щеше да стане графиня. А тя беше полуангличанка. Досега не беше обръщала никакво внимание на това, но майка й беше внучка на саксонския крал. Мери се усмихна тъжно. Винаги се беше чувствала шотландка до мозъка на костите си. Още се усещаше такава, но някак си се беше променила, откакто прие брака и новия си дом. Неусетно стана искрено вярна на това място и тези хора и ги заобича. А и те я приеха, всички: от най-могъщия васал до последния крепостник. Не, помисли си бързо тя и силна болка разтърси тялото й, не всички бяха я приели. Не я приемаше в сърцето си нейният господар, който се отнасяше към нея като към чужд човек и дори още по-лошо — като към долна предателка.

За секунда бракът им се беше разпаднал на малки парченца. Тя го бе уверявала толкова страстно, че го обича. А той се бе засмял подигравателно и я бе обвинил, че лъже. Мери искаше да го мрази. Но това не й се удаваше.

Някой сложи ръка на рамото й. Мери подскочи от страх. Хенри й се усмихваше.

— Не исках да те стресна.

Мери се огледа бързо, но мъжът й го нямаше. Тя и принцът бяха сами. За миг по гърба й полазиха ледени тръпки, сякаш някой прокара студена ръка по кожата й. Не, помисли си обезумяло тя, не сме сами. На стената имаше и двама стражи. Тя ги погледна с облекчение.

Хенри се досети какво я вълнува.

— Не се бой, милейди, репутацията ти е в безопасност. Имаме си свидетели.

Гласът му беше насмешлив, както винаги.

Мери съумя да се усмихне.

— Не се тревожа, милорд. Откъде накъде?

Хенри се усмихна и се облегна на стената с лице към нея. Очите му я оглеждаха умишлено бавно. Мери се напрегна. Не й хареса блясъкът в тях.

— Представи си колко се изненадах — изрече тихо той, — когато излязох да подишам малко чист въздух и заварих теб.

Това беше доста неприятно съвпадение, но Мери не изказа на глас мислите си, само обви още по-плътно кожената пелерина около тялото си.

— Стивън отиде ли да си легне?

— Не — измърка Хенри. Тази негова усмивка вероятно бе карала доста женски сърца да забият гръмко. — Долу е, седи и размишлява пред огъня.

— Може би трябва да си вървя.

Ако Мери имаше някакви съмнения, то усмивката на Хенри ги пропъди веднага. Той я намираше за привлекателна и определено се държеше като съблазнител. Не смяташе, че я грози някаква опасност, не и тук, в замъка на мъжа й. Но не й харесваше начинът, по който я гледаше. Презираше държането му, защото то беше не само като на похотлив хищник, но и насмешливо. На него му харесваше да си играе с нея като с някаква играчка. Мери опита да мине покрай него, но той я спря с ръка. На лицето му пак блесна веселата му самоуверена усмивка.

— Боиш ли се от мен, Мери?

— Лейди Мери — изрече задъхано тя. Не беше пуснал ръката й. Тя не вярваше на очите си. Но реши да се преструва, че не се е случило нищо особено. — Не, защо да се страхувам?

— Мисля, че се преструваш — в смеха му имаше нотка на задоволство. След това престана да се смее. Погледна я в очите. — Май си спала лошо. Всичко наред ли е?

— Разбира се — излъга тя. Пак помръдна, като се надяваше неусетно да разхлаби хватката на ръцете му, но той не я пускаше. Играта, която играеха, беше скрита за другите и видима само за тях. Мери не искаше да протестира открито. Досега и двамата спазваха правилата на благоприличието. А Хенри познаваше добре играта. Досещаше се за страховете й от това, как ще свърши всичко. Преструваше се на учтив. Държеше се така, сякаш случайно я е хванал за ръката, докато всъщност в действията му нямаше нищо случайно. Знаеше, че тя няма да настои да я пусне, защото, ако постъпеше така и прекратеше привидно любезния разговор, ще предизвика откритата му враждебност.

— Последният път, когато те видях, Мери, ти светеше от радост. Рядко бях виждал толкова хубава жена. Явно бракът… и Стивън… ти се отразяват добре.

Мери не се усмихна. Той говореше в минало време.

— А колко уморена изглеждаш сега. И колко объркана. Стивън не ти ли харесва вече?

Мери не се сдържаше повече.

— Ама че въпрос! Разбира се, че ми харесва.

Хенри се засмя.

— Не говорех за отношенията ви в леглото, скъпа моя. Не се възмущавай толкова. Познавам Стивън от малък, от шестгодишен. Аз съм само една година по-голям от него. Заедно сме ходили по жени доста пъти. Така че знам на какво е способен в леглото.

Мери не се преструваше повече. Изтръгна си ръката от него.

— Как смееш — изсъска тя. Сега го разбра. Обзеха я едновременно гняв, ужас и възмущение, че Хенри си е представял всички начини, по които Стивън се е любил с нея. Почувства се така, сякаш е стоял в спалнята им нощем и ги е наблюдавал.

— Как смееш да ни се месиш така?

— Аз да съм се намесил? — Той пак се засмя. Погледът му излъчваше невинност. — И как съм се намесил, Мери? Защото познавам добре Стивън, ли мислиш така? Защото го познавам така, както и ти не го познаваш?

Мери не отвърна нищо. Кипеше от гняв.

— Простил ли ти е, Мери? Ще ти прости ли изобщо някога? Не мисля, че това е възможно — Хенри пак се усмихна. — Ти си много глупава. Той също. Не мога да повярвам, че ти е позволил да се срещнеш сама с брат си. Не се преструвай на изненадана. Зная всичко важно, което се случва в това кралство.

— Имаш шпионин тук? — ахна Мери.

— Всички влиятелни хора имат шпиони навсякъде, Мери. Няма как да не знаеш това. Не работиш ли ти тук за баща си?

Мери замахна, за да му удари шамар. Той й хвана ръката. Внезапно пелерината й се изхлузи и тя усети, че е притисната към грубата каменна стена. Притискаше я твърдото тяло на Хенри.

— Веднага ме пусни. Стивън ще те убие.

Обаче не извика. Видя, че стражите са на другия край и стоят с гръб към тях, така че не виждаха какво става. Явно и Хенри разбираше това.

— Или пък аз ще го убия — изрече със смях Хенри. Мери беше ужасена. — Но няма да му кажа за нашата среща лице в лице, ако ти не го направиш.

Мери се взираше в хубавото му лице и в искрящите очи. Прииска й се да го наплюе и да забие ноктите си в него, но той я държеше твърде здраво. Знаеше, че няма да каже нищо, тъй като Хенри беше брат на краля и безстрашен воин. Не искаше да му даде възможност да убие мъжа й.

— Спокойно — изрече прегракнало Хенри. — Ти наистина си много хубава, но всъщност аз защитавам единствено Стивън… и собствените си интереси. Нямам намерение да те изнасилвам, сладурче, колкото и да ми се иска да лежиш под мен. Сигурен съм, че именно тялото ти кара Стивън да нехае за задълженията си към самия себе си и към своето наследство. Признавам си, че това възбужда любопитството ми. Виж, ако ти ме поканиш, това е вече друго нещо. Ще приема с удоволствие — Хенри се изправи и я пусна.

Тялото му все още препречваше пътя на Мери, която беше притиснала гръб към стената. Трепереше от яд и жадуваше да го удари.

— Никога няма да получиш покана от мен!

Смелостта й беше само преструвка, защото трепереше от ужас. Ако ги нямаше стражите, Хенри би я изнасилил веднага, а тя беше безсилна да го спре. Надяваше се той да не разбере истинските й чувства.

— Но знам, че си истинска жена, макар и да се криеш зад тази крехка и привидно невинна фасада. Усетих го в мига, в който те видях. Няма да издържиш дълго без мъж А Стивън още дълго време няма да ти прости за подслушването. Някой ден ще направиш фатална грешка, Мери, фатална. Той никога няма да ти прости и ще те прати в изгнание, нещо, което вече трябваше да е направил. Но не се бой. Аз няма да те забравя. Дори и да си затворена в манастир, пак няма да те забравя.

Мери не помръдваше. Самонадеяността и наглостта на Хенри я плашеха. Ако я пратят в изгнание, както смяташе той, че скоро ще стане, щеше да дойде там, за да облекчи мъката й. Със секс. Тя потрепери. Господ да й е на помощ. Ако я пратеха в изгнание, изобщо не се съмняваше, че Хенри ще потропа на вратата й.

— Никога няма да го предам.

Хенри я изгледа безмълвно известно време. После каза:

— Много странно, но ти вярвам.

— Той се заблуждава. Не съм го предавала и няма да го предам. Никога.

— Нима? Може би съм те преценил погрешно. А може би трябваше вече да си предала мъжа си, приятелко. Искаш ли да ти кажа истинската цел на моето отбиване в Олнуик?

Сърцето на Мери заби ужасено.

— Каква истинска причина? Искаш легло и покрив над главата си… нищо повече!

Хенри се засмя.

— Зная, че не си толкова наивна! Вече казах на Стивън, а сега ще кажа и на теб това, което той несъмнено ще скрие от теб. Баща ти, славният крал, е събрал най-голямата армия, която Шотландия някога е виждала.

Мери нямаше сили да помръдне. Опита се да проговори, но от устата й не излезе и звук. Наложи й се първо да преглътне и да си навлажни устните.

— Защо?

Гласът й приличаше на грачене. Тя вече знаеше.

— За да си отмъсти, разбира се. Нещо повече. Малкълм се е заклел да повали Англия на колене. Всеки момент ще нахлуе в Нортъмбърланд.