Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceived, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 118гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Бътрис Мол. Брачен договор

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „Seven“

ИК „Торнадо“, Габрово, 1999

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

Глава 6

На следващия ден Марта събуди господарката си в десет часа. Тя нежно я разтърси и когато Аврора отвори очи, каза:

— Донесох ви закуската, мис. — Повдигна възглавниците, помогна на Аврора да се настани удобно и постави подноса в скута й. — Графът ме попита дали ще яздите с него тази сутрин, но аз му отговорих, че още спите. Казах му, че сте изтощена от пътуването. Надявам се, че съм постъпила правилно, мис.

Разочарованието, което изпита, беше примесено с облекчение.

— Правилно си постъпила, Марта. Наистина съм много уморена. Мисля да взема пример от Кели и да прекарам сутринта в леглото.

— Отлична идея, мис. От камериерката й знам, че старата графиня ще направи същото.

— Говори ли с Уикъм? Джордж добре ли е вече?

— Добре е. Изял е обилна закуска и е излязъл с графа — отговори Марта с усмивка. — Има масло, мед и рохко сварени яйца. Трябва да изядете всичко, мис. Трябва да възвърнете силите си.

Приятно е да те глезят, помисли си Аврора и захапа филийката, щедро намазана с мед. Това, което се беше случило снощи, сигурно беше плод на въображението й. Валериън Хоксуърт беше джентълмен и със сигурност не би си позволил волности със сестрата на съпругата си. Чисто и просто е била преуморена и фантазията й е взела връх над нея. Първо пътуването от Сейнт Тимъти до Англия, а после и онези нескончаеми балове… Кели беше свикнала с това, но не и те. Провинциалният живот щеше да бъде благоприятна промяна за нея и Джордж.

През цялата сутрин остана в леглото. Каландра не се виждаше никъде. Аврора заключи, че и тя е все още в спалнята си. Джордж и графът не се бяха върнали още. Старата графиня също беше в леглото си. Аврора намери сама библиотеката, избра си книга, свързана с историята на семейство Хоксуърт, и се настани в едно кресло близо до огъня. Питър, икономът, я прекъсна за малко само за да я попита дали би искала да й поднесат лек обяд.

— Колко е часът? — попита го Аврора.

— Почти един, мис — отговори икономът.

— Това означава ли, че никой няма да обядва?

— Двете графини, младата и старата, поръчаха обяд в стаите си, мис. Графът и мастър Джордж не са се върнали още. Канеха се да яздят до фабриката „Малвърн“, а тя е доста далеч. Без съмнение, са спрели в някоя от фермите за обяд. Само вие не сте обядвали.

Гладна съм. — Без да иска, Аврора изрази мисълта си на глас.

— Искате ли и чаша чай, мис? — попита я икономът.

— Да, моля — отговори тя. — Благодаря ви, Питърс.

Икономът леко се поклони. Мис Аврора има приятни маниери, помисли си той, докато затваряше вратата на библиотеката. Младата графиня беше най-неблагодарната жена, която слугите познаваха. На всичкото отгоре, беше много капризна и вечно искаше нещо. Камериерката й, Сали, не беше по-добра от нея. Надяваше се, че те няма да имат пагубно влияние върху Мол. Мол беше негова внучка. Ако успееха да развалят характера й, Мол нямаше да служи добре на господарите си и можеше да загуби мястото си.

Аврора чете цял ден, докато светлината в библиотеката стана толкова оскъдна, че не можеше да различава буквите. Питърс й беше сервирал обяд. Една от жените беше сложила дърва в огъня на два пъти. Най-накрая в стаята влезе едно от момичетата и започна да пали свещите. Аврора остави книгата на мястото й и бързо се заизкачва по стълбите. Трябваше да се преоблече за вечеря. Не беше чула завръщането на графа и Джордж и не знаеше дали вече са в къщата. Знаеше, че Кели не е питала за нея, защото икономът щеше да й съобщи, ако го беше направила. Чудеше се докога сестра й ще позволява на лошото настроение и гнева да владеят душата й.

Когато влезе във всекидневната, видя, че графът и Джордж вече я чакат. Кели и старата графиня все още възстановяваха силите си след пътуването. Джордж беше особено разговорлив. Беше изпълнен с ентусиазъм. Всичко, което беше видял този ден, му беше направило силно впечатление.

— Мисля, че когато в Сейнт Тимъти построим цех за бутилиране на ром, ще можем да използваме някои от принципите на работа във фабриките на Валериън — каза той. — Но първо ще ни трябва разрешително за производство на ром. Познаваш ли някого, който може да ни помогне, Валериън?

Аврора ги остави да приказват. Вечеряше мълчаливо. Когато вечерята наближи края си, между двамата мъже се възцари мълчание. Графът се обърна към нея:

— Аврора, виждала ли си Каландра днес?

Тя се стресна при споменаването на името й и бързо вдигна поглед.

— Какво? Извинявай, Валериън, но се бях замислила.

— Виждала ли си Каландра? — повтори той.

— Не. Сутринта прекарах в леглото, а следобеда — в библиотеката — отговори тя, без да го поглежда.

— Харесаха ли ти книгите ми? — попита той.

— Това е най-голямата библиотека, която някога съм виждала! — възкликна тя. — Надявам се, не ми се сърдиш, че си позволих да вляза там, Валериън.

— Никак не съм сърдит. Какво чете? — Тъмносините му очи я подканяха да вдигне поглед към тях, но тя не го направи.

— Четох книга за историята на семейство Хоксуърт. Очарователна е — каза му тя. Чувстваше върху себе си втренчения му поглед, затова се обърна към брат си: — Трябва да влезеш в библиотеката, Джордж. Има цяла секция с книги по история на древна Гърция. Знам колко много обичаш да четеш за тази цивилизация.

— Наистина! Ще се радвам, ако мога да прочета няколко от тях — каза Джордж с радостна възбуда.

— Защо не заведеш Джордж в библиотеката още сега? — предложи Валериън. — Аз трябва да ви оставя. Ще отида да видя какво става с Каландра. — Той стана от мястото си и учтиво им се поклони. — Желая и на двама ви лека нощ.

Валериън Хоксуърт бавно се изкачи по стълбите. Вместо да влезе в спалнята на жена си, влезе в своята собствена. С помощта на Браун той се съблече, изкъпа се, изми зъбите си и изплакна устата си. Отказа да облече копринената нощна риза, която Браун му предложи. Загърна се в подплатен копринен халат, който беше с цвета на любимото му вино бордо. После учтиво се освободи от присъствието на камериера си. Браун излезе от стаята. Лицето му, което не издаваше определена възраст, в момента беше абсолютно безизразно. Той знаеше какво ще последва, но никога дори не намекваше за това пред останалите слуги в къщата. Клюките са за жените. Той стоеше над тези неща.

Валериън влезе при жена си през вратата, която свързваше неговата спалня с нейната. Кели стоеше пред тоалетката. Сали разресваше дългата й черна коса. Чу как момичето брои колко движения е направила ръката му. Той прекоси стаята, взе сребърната четка от Сали и каза:

— Свободна си за през нощта, Сали. А също така и Мол. — Той започна да разресва косата на Кели, като поднови броенето от там, където беше спряла камериерката. — Колко пъти трябва да разреша косата ти? — попита той Каландра.

— Обикновено я разресвам двеста пъти — отговори тя.

Вратата се затвори след двете момичета. Той продължи да брои, докато и последното движение беше извършено. Не искаше да разстройва Каландра. Може би сега, когато най-после си бяха у дома, когато Каландра знаеше, че той вече няма да търпи глупостите й, може би сега тя щеше да му се отдаде с готовност и да му роди децата, които той толкова силно желаеше.

— Двеста — каза той най-сетне.

Остави четката на тоалетната масичка, хвана Каландра за раменете, изправи я и я завъртя с лице към себе си. Наведе се да я целуне. На лицето й се изписа неподправено отвращение. Тя се изскубна от ръцете му.

— Валериън, наистина ли трябва да го направиш? — попита го тя студено.

— Ти си моя съпруга — отговори й тихо той.

— И това ти дава право да ми налагаш животинските си желания? Не е честно! — каза Каландра.

„Какво й става?“ — запита се той. В малкото случаи, когато беше проявил съпружеските си права, беше мил и внимателен. Пое си рязко дъх:

— Какво в нашата интимност те тревожи, Каландра? — попита я. Трябваше да бъде търпелив. — Намираш ме непривлекателен? Какво да направя, за да ти угодя, мила моя?

— Ако наистина искаш да ми угодиш, Валериън, ще ме оставиш на мира. Ще ми позволиш да се върна в Лондон при приятелите си.

Изведнъж той изпита ревност. Не че проявяваше истински интерес към това глупаво момиче, което беше негова съпруга. Беше засегната гордостта му. Хвана я за ръката и гневно рече:

— Трехърн ли е твой любовник? Него намираш ли го привлекателен? Няма да имаш повече любовници, докато не ми родиш наследник, Каландра! Няма да ходиш никъде, докато не ме дариш с дете!

— Трехърн! — Изненадата й беше неподправена. Тя се засмя. — Предполагам, че е достатъчно привлекателен, но не ми е любовник. Аз нямам любовници. Ти си единственият мъж, който ме е познал в библейския смисъл на думата. Аз не харесвам акта. Мразя момента, в който пъхаш члена си в тялото ми. Мразя онези звуци, които издаваш, когато онази отвратителна течност ме изпълва. Ще бъда щастлива, ако не ми се налага никога да го правя. Но предполагам, че за това си дошъл тази вечер.

Той беше изненадан от признанието й.

— Само мен или всички мъже презираш по този начин?

— Всички — Беше искрена. — Не обичам да го правя. Не ми харесва да бъда притисната под тежестта на нечие тяло. Миризмата, която отделяш в този момент, ми е особено неприятна. Цялата работа е ужасно отвратителна. Няма нищо приятно. Не искам да го правя. Ако се опиташ да ме насилиш, ще пищя, докато вдигна цялата къща на крак, Валериън. Сега, когато ти обясних как се чувствам, може би ще ме освободиш от това неприятно задължение завинаги.

Той изпита нужда да пийне нещо силно. В спалнята обаче нямаше никакви напитки. Отново си пое дълбоко дъх и каза с глас, който изразяваше спокойствие, каквото всъщност не изпитваше.

— Кога разбра какво изпитваш към акта, Каландра? Майка ти не ти ли обясни, че по този начин се правят децата?

— Почувствах отвращение още първия път, когато ме докосна — бързо отговори тя. Прекалено бързо.

— Не. — Той не се съгласи с нея. — Лъжеш. — Ръцете му отново я сграбчиха здраво за раменете. — Кажи ми истината, Каландра!

— Бях девствена, когато се оженихме! — извика тя. — Бях!

— Знам — каза той спокойно. — Кажи ми!

— Когато бях малко момиче, може би на осем години, се появи онзи плантатор от Барбадос. Той непрекъснато пътуваше от Барбадос до Ямайка и винаги спираше на Сейнт Тимъти. Той носеше на мама клюките за нейното семейство и приятелите й. Тя отдавна беше отделена от тях, но все още искаше да знае как тече животът им. Плантаторът беше огромен мъжага. Той ме предпочиташе пред Аврора. Винаги ме вземаше в скута си, щипеше ме по бузите и казваше, че съм най-прелестното малко момиченце на света. След това започна да ме търси навън и все гледаше наоколо да няма никой друг. Вземаше ме в скута си, пъхаше ръка под рокличката ми и ме докосваше там, където и сама не смеех да се докосна. На мен не ми харесваше, но той ме успокояваше с целувка и с бонбон. Казваше, че това е нашата малка тайна и че не бива да я издавам на никого. После ме пускаше. Веднъж извади члена си от панталона и ми каза да го докосна. Тогава Марта ни намери Тя му каза, че няма да издаде отвратителната му тайна, само ако й обещае, че веднага ще си тръгне и никога повече няма да идва на Сейнт Тимъти. А после започна да ме разпитва точно какво се е случило и откога продължава това. Каза ми да запазя всичко в тайна, защото иначе ще ме сметнат за развалено момиче и нито един почтен младеж няма да ме вземе за жена. — Каландра се засмя горчиво. — Тогава разбрах, че няма да позволя на нито един мъж да ме докосва, ако мога да го избегна.

— Но ти знаеше в какво се състоят съпружеските задължения, когато се омъжи за мен — каза графът. — И все пак прие брака. Защо, Каландра?

— Исках да бъда графиня — отговори му тя просто. — А и когато те видях за първи път, ти беше толкова красив. Помислих, че ще мога да преодолея отвращението си. Поне дотолкова, че да мога да ти дам деца. Реших, че след това ще си намериш любовница и на мен няма да ми се налага да понасям вниманието ти. Наистина мислех, че ще се получи, Валериън. Наистина!

— Ще трябва да го направиш, Каландра — каза й той. — В противен случай ще трябва да анулирам брака, като изтъкна, че ти отказваш да ме дариш с деца. Съжалявам, но трябва да имам наследници.

— Не можеш да ме захвърлиш — извика Каландра. — Харесва ми да бъда графиня! Мисля, че си много жесток с мен. Ако се опиташ да анулираш брака, ще кажа, че си извратен тип, че искаш да правиш разни перверзни с мен. Ще те съсипя. Нито една майка няма да ти даде дъщеря си за съпруга. Никога няма да имаш деца, Валериън! Никога! Никога! Никога!

Валериън Хоксуърт притежаваше огнен темперамент, макар никога да не му позволяваше да се проявява. Сега обаче гневът му избухна с пълна сила.

— Ти се осмеляваш да ме заплашваш! Ти, малка, студенокръвна, мраморна Венера!

Каландра отстъпи назад, като видя как тъмносините му очи потъмняха още повече от гняв. Всъщност те станаха почти черни. Графът успя да хване един кичур от дългата й коса. Уви го около китката си, с което я придърпа плътно до себе си. Двамата застанаха лице в лице.

— Ще ми дадеш наследник, Каландра — каза й той. — След като искаш да останеш графиня, ще изпълниш дълга си към моето семейство.

Свободната му ръка хвана деколтето на нощницата й и го разкъса. Тя изпищя. Той я хвърли на леглото, извади от джоба си носна кърпа и запуши устата й. Изправи се и се съблече.

Валериън се ядосваше на себе си. Никога през живота си не беше постъпвал така с жена. С която и да е жена. Ако изпълнеше заплахата си, щеше да има основателна причина. Дори да успееше да анулира брака, нейните обвинения щяха да съсипят репутацията му. Щяха да го лишат от шансове да се ожени повторно, дори за Аврора. Скандалът щеше да бъде невероятен. Семейството му щеше да бъде изгонено от двора. Грешката беше изцяло негова. Трябваше да повика семейство Кимбърли в Англия и да ги опознае, преди да вземе решение да се ожени за Каландра. Трябваше да изпита подозрение, когато тя му отказваше дори целувки в градината на плантацията. Нали тогава беше негова годеница, а не момиче, което се опитва да съблазни. Трябваше да се досети, че нещо не е наред. Грешката беше негова. И нищо не можеше да се направи сега. Тя трябваше да му даде наследници независимо дали иска, или не.

— Няма да ти се налага да понасяш страстта ми — каза й той, — когато ми дадеш наследник.

Сведе поглед към нея. Беше много красива, но не изпитваше желание към нея. Членът му висеше отпуснат. Каландра го погледна презрително. В очите й се четеше мълчалива насмешка. Беше готов да се закълне, че тя се усмихва. Тази кучка му се присмиваше! В този момент разбра колко силно я мрази. Толкова силно, колкото обичаше Аврора.

Аврора. В паметта му изплува споменът за онзи ден на Сейнт Тимъти, когато случайно се беше озовал близо до брега и я беше видял да се радва на топлите морски води. А после беше излязла на брега, цялата позлатена от слънцето. И беше топла като слънчевата светлина. Спомни си дългите й крака, съвършено кръглите й гърди с големината на узрели праскови, красивите къдрави косъмчета между бедрата й, по които блестяха кристални капчици вода. Беше я пожелал тогава. Желаеше я и сега.

Кели заскимтя. Очите й бяха приковани в слабините му. Членът му се беше изправил и беше корав като желязо, готов да се гмурне в плътта й. Безстрастно, той погледна първо нея, а после члена си. С безразличие разтвори краката й, хвана двете й ръце в дланта си и влезе в тялото й. Желанието му към Аврора беше огромно и семето му бързо се изля в утробата на съпругата му. Отвращението, което беше изписано на лицето й, прогони угризенията му. Остана при нея достатъчно дълго да се увери, че тя няма да измие течността от тялото си. След това махна носната кърпичка от устата й и се изправи.

— Ще правим това всяка вечер, докато забременееш, Каландра — каза й той с жестока откровеност. — Ако се опиташ да викаш, отново ще ти запуша устата. Няма да причиняваш безредици в къщата ми. Когато ме дариш със здраво дете, и то син, ще те оставя на мира до края на дните ти. Тогава ще можеш да отидеш в Лондон. Или в Париж. Или по дяволите, ако пожелаеш. Това няма да ме интересува. Но дотогава ще стоиш тук и ще изпълняваш задълженията си. Ясно ли е?

Тя кимна. Беше изненадана от решителността и неотстъпчивостта му.

— Утре ще слезеш за вечеря. Няма да понасям повече лошото ти настроение. Ясно ли е и това?

— Да — прошепна Кели.

Графът вдигна халата си от пода, загърна се плътно в него и отново премина през вратата, която свързваше двете спални. Когато остана сам, захвърли халата и облече нощната си риза. Чувстваше се като изцеден. Беше отвратен от себе си, но дали имаше друг избор? Беше чувал, че някои жени са като Каландра, че те изобщо не се радват на половия акт. Знаеше, че съществуват жени и мъже, които предпочитат да правят секс с представители на собствения си пол. Знаеше, че има хора, които могат да правят любов и с двата пола. Жените като неговата съпруга, за които физическата страст беше отблъскваща, бяха сравнително малко. Колко жалко, че онзи плантатор от Барбадос е станал причина тя да се чувства така. Не е трябвало да я докосва там в тази крехка детска възраст. Той беше сигурен, че плантаторът се е канел да я изнасили някой ден. За щастие, Марта ги е открила навреме.

Дали Каландра е родена с отвращението си към секса? Дали онова преживяване я е изплашило и отвратило? Дали, ако се беше отнасял с нея по-различно, можеше да я научи на радостите на страстта? Искаше му се да вярва, че това е възможно, но всъщност знаеше, че не е. Никога не беше проявявал грубост към жена си. Поне до тази нощ. Винаги беше търпелив и мил с нея. Цели три нощи ляга до нея, без да посмее да й отнеме девствеността. Валериън Хоксуърт не се сещаше за нищо, което е пропуснал. Не знаеше какво друго може да се направи. И двамата нямаха друг избор. Той се нуждаеше от наследник, а Каландра искаше да остане графиня Фарминстър. Той въздъхна и се пъхна между чаршафите, които имаха аромата на лавандула.

Беше видял ужаса в очите на Каландра, когато членът му беше отговорил на тайните му копнежи по Аврора. Запита се какво ли щеше да си помисли съпругата му, ако знаеше, че обектът на сексуалните му мечти е нейната собствена сестра. Господи, колко силно я желаеше! Но никога нямаше да я притежава. Освен в мечтите си. Щеше да помогне на баба си да намери съпруг за Аврора. Щеше да стои отстрани и да гледа как тя се омъжва за друг. Непознат, който щеше да се потопи в сладката кадифена мекота на Аврора — там, където той никога нямаше да проникне.

 

Сутрин дамите винаги закусваха в стаите си. Но на обяд графът беше изненадан от присъствието на съпругата си на трапезата. Макар и по-бледа от обикновено, Каландра не изглеждаше зле. Тя го поздрави любезно, зае мястото си и се усмихна лъчезарно на всички около масата.

— Почти се възстанових от пътуването — каза тя. После се обърна към графинята: — А вие, мадам? Днес изглеждате добре.

Тънките вежди на Мери Роуз Хоксуърт се повдигнаха почти незабележимо.

— Все още съм уморена — каза тя. — Но съм много по-възрастна от теб, мило дете. Аврора, казаха ми, че се забавляваш прекрасно в библиотеката.

— Библиотеката ви е великолепна — отговори Аврора. — Кели, колко си красива днес — обърна се тя към сестра си. — Тревожех се за теб.

— Не е трябвало да се безпокоиш — отговори Кели. — Колко типично за теб, Аврора — да прекарваш по цели дни в библиотеката. Ще повредиш очите си. Страхувам се, че може да ти се появят и бръчки. — Тя отново се обърна към старата графиня. — Трябва да дадем бал, мадам, ако искаме да помогнем на сестра ми и брат ми да сключат бракове. Вие познавате хората, които трябва да поканим.

— Така е. Мислех си, Каландра, че може би първи май е подходяща дата. Тогава всички празнуват пролетта с огньове и фойерверки. Удобно ли ще бъде за теб?

— А не може ли да стане по-скоро? — попита Кели.

Старицата поклати глава.

— Страхувам се, че не. Един бал изисква много подготовка, както ще се увериш сама, Каландра. Очаквам, че ще ми помогнеш с планирането и другите неща. По-късно сама ще организираш баловете си, но тъй като това ще бъде първото ти увеселение в „Хоукис Хил“, аз ще ти помогна. Ще има много работа.

— Каква? — Любопитството на Кели беше неподправено.

— Да започнем с това — каза старата графиня, — че балната зала трябва да бъде почистена и подът й — излъскан и полиран до блясък. Кристалните полилеи трябва да се измият. Свещите трябва да бъдат съвсем нови. За онези, които ще бъдат поканени по-рано, трябва да се подбере меню. За вечеря можем да поканим само петдесет души. Разбира се, ще трябва да им изпратим покани, които те ще получат в един и същи ден. Иначе някой може да се обиди, че е получил поканата си по-късно. Градинарите ще трябва да отгледат достатъчно цветя в оранжериите. Цветя трябва да има в коридорите, във всекидневната, в трапезарията и в балната зала. Ако не стигнат, ще помолим съседите да ни услужат с цветя от техните оранжерии. Ще трябва да наемем млади мъже и жени от селото, за да ни помогнат. Те ще изпълняват ролята на сервитьори, лакеи и работници в кухнята. Може би ще трябва малко да ги обучим. И, разбира се, ще ни трябват музиканти! Някои от гостите може да останат и за през нощта. Трябва да приготвим няколко от спалните.

— Изглежда, подробностите наистина са много — каза Каландра, внезапно загубила ентусиазма си. — Не можем ли да наемем някого, който да свърши цялата работа вместо нас? Ами шивачка? Ще ми трябва нова бална рокля. Не мога да посрещна гостите в някоя от старите си рокли.

— Тъй като никой от поканените няма да е виждал роклите ти, Каландра, няма смисъл да си поръчваш нова рокля — отбеляза сухо Валериън.

Тя го погледна ядосано.

— Не бъди такъв скъперник по отношение на мен, сър. Няма да се унижа да се появя на бала в стара рокля.

— Добре, ще имаш нова рокля — каза той. — А също и всички останали дами. Ще извикаме шивачка, която ще ушие нови рокли на теб, на Аврора и на баба. Мисля, че така е справедливо.

— Каква прекрасна идея! — каза баба му, а в очите й блестеше дяволито пламъче.

— Всъщност аз нямам нужда от нова рокля — каза Аврора, — но няма да отхвърля любезното ти предложение, Валериън. Кели, ще ми разрешиш ли да ви помогна с подготовката на бала, за да се отблагодаря на графа за загрижеността?

— О, да! Винаги си се справяла по-добре от мен с подобен род задачи — каза Кели, извънредно радостна, че сестра й доброволно е предложила услугите си. Може би вече трябваше да прости на Аврора. — Мама винаги казваше, че умееш да планираш забавленията.

„Добре — помисли си вдовстващата графиня. — Може би все пак ще получа помощ от някого.“ Тя бързо беше разбрала, че Каландра въобще няма да й е от полза. Обаче Аврора със сигурност щеше да й бъде полезна. Старицата подозираше, че тя ще се сети и ще се погрижи за всички подробности.

Следващият ден беше неделя. Те всички отидоха до селото, за да посетят неделната служба. Беше вече месец март и над полето подухваше леко свеж ветрец. Някои дървета бяха цъфнали, на други пъпките се бяха разтворили и отвътре се подаваха зелени листенца. Тук-там се виждаха яркожълти глухарчета. Конете весело подтичваха по пътя. Спряха едва пред църквата „Сейнт Ан“. Един от лакеите пътуваше на капрата. Сега той скочи от мястото си, отвори вратичката и спусна стълбичката. Подаде ръка на дамите, за да им помогне да слязат от каретата. Джентълмените ги следваха на конете си. Те също спряха пред църквата и скочиха от гърбовете на животните.

Към входа на църквата ги поведе графинята. Тя кимаше ту наляво, ту надясно, защото от всички страни я поздравяваха. Някои от жените правеха реверанс. Всички мъже, без изключение, сваляха шапките си. Понякога тя се спираше, за да поздрави някого. Знаеше имената на някои от хората от селото. Когато стигнаха до каменния портал на църквата, острите й очи съзряха жените, които беше търсила през цялото време.

— Ах! — възкликна графинята. — Мила моя лейди Боуен. Как сте? Ах, ето ги и прекрасните ви дъщери! А също и мастър Уилям! Прекрасен ден, нали? Срещали ли сте се със съпругата на внука ми, младата графиня?

Лейди Боуен беше дребна, подобна на птиче, жена, с бледосини очи и пясъчножълти къдри. Тя направи реверанс.

— Колко е хубаво отново да видим Ваше благородие — едва-едва се отрони от устните й. Всъщност тя малко се страхуваше от старата графиня. — Не, все още не съм се срещала с младата дама.

Очите й неуверено огледаха двете момичета. Мери Роуз Хоксуърт избута Каландра напред.

— Каландра, графиня Фарминстър. Лейди Елзи Боуен, съпругата на викария.

Лейди Боуен отново направи реверанс. Кели студено кимна. Беше виждала лондонските си приятели да правят така, когато им представяха по-нискостоящи от тях.

— А това е сестрата на графинята, мис Аврора Спенсър-Кимбърли — продължи старицата. Изпита удоволствие, когато Аврора протегна ръката си, направи лек реверанс и поздрави лейди Боуен учтиво. Никак не й харесаха високомерният тон и обидните маниери на Каландра. Тя се обърна и извика: — Валериън, ела да поздравиш лейди Боуен, преди службата да е започнала. И доведи Джордж.

Двамата джентълмени се подчиниха. Присъединиха се към тях. Валериън учтиво поздрави съпругата на викария, а старата графиня представи на Джордж семейство Боуен. Започна от майката и сина. Уилям, който, според клюките, беше малко дяволит и караше майка си да изпада в отчаяние. И продължи:

— А това, Джордж, са мис Елизабет, мис Изабел, мис Сюзън, мис Керълайн и мис Мариън Боуен. Момичетата ви са толкова красиви, лейди Боуен — направи тя комплимент на майката. — Чувала съм, че всичките са съвършени. Вие наистина сте щастливи родители. Сигурна съм, че всичките ще си намерят съпрузи, когато станат на съответната възраст.

— О! — заекна лейди Боуен. — Бетси вече е на възраст!

— Нима? — измърка доволно старата графиня и кимна на семейството си да я последва в църквата.

— Какви ги приказваш, мамо! — гневно избухна Елизабет, без да се смущава от ентусиазма, изписан по лицето на майка й.

— Наистина, ти си достатъчно голяма, за да встъпиш в брак — защити се майка й. — Казаха ми, че мистър Спенсър-Кимбърли си търси съпруга. Той ще се върне в Западните Индии, където е роден и отраснал, и ще продължи да управлява плантацията. Но след като си намери подходяща съпруга. Той има наследство, а също така и доход, което е по-важно. Така ми казаха. Наистина ли ще бъде толкова ужасно, ако той те хареса и ти предложи брак, Бетси?

— Как, за Бога, успя да се сдобиеш с всичката тази информация, и то толкова бързо? — попита Бетси Боуен. — Та графът и семейството му едва са се върнали във Фарминстър, мамо!

— Имам си източници — отговори самодоволно майка й. — Помни, Бетси, че ти не си единствената кандидатка и единственото подходящо момиче. Чух, че се готви бал в имението. Най-вероятно ще се състои през май. Бързо ще лапнат по такъв прекрасен младеж като мистър Спенсър-Кимбърли, а твоята зестра не ти позволява да обръщаш гръб на тази възможност.

— Мамо! Мамо! Хорът вече започва да пее! — извика Уилям Боуен.

— Господи! Благодаря ти, Уили. Елате, момичета. Закъсняваме!

И лейди Боуен се втурна с развети поли в църквата. Семейството й я последва. Те бързо заеха местата си на първите две пейки, които бяха точно срещу местата, запазени за семейството на графа. Започнаха да пеят химна. Бетси Боуен не можа да се сдържи и хвърли на Джордж поглед, изпълнен с любопитство. Наистина беше красив. Той поздрави и нея, и сестрите й, като се обърна към тях по имена. Изглежда, не беше високомерен. Само ако мама не я объркваше с непрекъснатите си подканяния да го привлече в мрежите си. „По-добре да взема нещата в свои ръце, преди да се е стигнало дотам“ — помисли си тя.

Когато службата свърши и те излязоха от църквата, Бетси успя да направи така, че се озова редом с Джордж Спенсър-Кимбърли.

— Яздите ли, сър? — попита го тя. — Тук наоколо има много красиви местности.

— Може би вие ще ми ги покажете — отговори той. — Ако, разбира се, родителите ви позволят, мис Елизабет.

Той вече харесваше това момиче. Тя не беше глупава и суетна флиртаджийка като жените, които беше срещнал в Лондон. Беше пряма и изглеждаше разумна.

— Мамо, мистър Спенсър-Кимбърли би искал да поязди някоя сутрин с мен, ако му дадеш разрешението си — извика Бетси на майка си.

Лейди Боуен беше силно изненадана. Мили Боже, как ли Бетси беше успяла да си издейства тази покана? Тя се молеше на Бога Бетси да не се изложи, като направи първата крачка. Тогава Джордж можеше да я помисли за леко момиче.

— Ще трябва да говоря с баща ти, Бетси — отговори тя. — Ще дойдете ли днес на чай, мистър Спенсър-Кимбърли? Ще бъдем много доволни, ако ни погостувате. В пет часа.

— С удоволствие, мадам — отговори Джордж.

— О, Господи! — тихичко възкликна Бетси.

— Обещавам да не настройвам майка ви против вас, мис Елизабет — прошепна Джордж в ухото й и се засмя.

Изненадана, тя вдигна очи към него и срещна погледа му. Изчерви се и тихо отговори:

— Вие разбирате, нали?

Той кимна.

— Аз също имам майка, която изглупява на тази тема. — След тези думи той се поклони и повдигна шапката си. — До следобед — каза той.

„Наистина е необикновен. И е толкова добър. Не може да бъде истина това, което става — помисли си Бетси, изненадана от късмета си. — Щом е толкова чудесен, ние ще се сгодим, преди да е дошло времето за бала. А може и да загубя! Може някое друго момиче да го спечели!“

Остана загледана след него, докато той се отдалечаваше с графа.

— Как успя да го накараш да те покани на езда? — попита я сестра й Изабел. Тя беше на петнайсет години. — Мама ще получи нервен припадък, ако той те помисли за лесна плячка.

— Просто го попитах дали язди и му казах, че тук има много красиви местности — отговори Бетси и хвана сестра си под ръка. Двете вървяха бавно към къщи.

— Мислиш ли, че ще ме поканят на бала, който ще устроят през май? — попита по-младото момиче. — О, Бетси, толкова много искам да отида! Никога досега не съм ходила на бал. Сигурно ще бъде чудесно!

— Е — започна да мисли на глас сестра й, — ще навършиш шестнайсет на тринайсети април, мила. Ако си включена в поканата, аз ще настоявам пред мама. Винаги е по-лесно да се справиш с татко.

— О, Бетси! Ти си най-добрата сестра на света! — каза Изабел.

Двете махнаха с ръка, когато покрай тях мина каретата на старата графиня. Мери Роуз Хоксуърт им махна в отговор.

— Хубави момичета са, нали? — каза тя на двете си придружителки. — Разбира се, Изабел е много малка за Джордж, но Елизабет е подходяща. Мисля, че тя го харесва. Видяхте ли колко умно успя да го накара да я покани на езда? А днес следобед той ще трябва да отиде у дома им на чай. Много съм доволна — завърши с усмивка и доволна се облегна на възглавничките.

— Църквата е малка — отбеляза Каландра.

— Това е провинциална църква, Кели. Много е очарователна — каза Аврора. — Църквите на остров Барбадос не са по-големи, сигурна съм.

— Кой го е грижа за Барбадос? — беше отговорът на сестра й. — Никога не сме ходили там на църква, така че не бихме могли да знаем. Църквите в Лондон обаче са много по-големи и по-пищно украсени.

— Ходила ли си на служба в някоя от тях? — заяде се Аврора. — Имам предвид, преди да пристигнем аз и Джордж. Доколкото си спомням, нито веднъж не дойде с нас.

— Нима очакваш от мен да ставам и да ходя на църква рано сутринта, след като съм танцувала до зори? — каза Кели, вече доста раздразнена.

— Какво щастие, че тук, в провинцията, няма да имаш този проблем — отговори язвително старата графиня. — Ходим на църква всяка неделя, Каландра. Ние даваме пример на останалите.

— Мисля, че службата беше добра — каза Аврора.

— Викарият е добър проповедник — съгласи се Мери Хоксуърт.

— Беше прекалено кратка — каза Кели.

Аврора прехапа устни, за да не се разсмее.

Дните минаваха. Пролетта дойде с цялата си красота. Джордж беше постигнал успех. Всеки ден яздеше с мис Елизабет Боуен. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-рядко той оставаше в имението. Почти целия ден прекарваше в жилището на викария. Очевидно беше, че любовта между двамата става все по-силна, макар Джордж да не беше отронил и дума за това.

— Мисля, че той има намерение да й предложи брак — каза Аврора един следобед, в който двете с Каландра пишеха поканите за бала. — Ще ми липсва, когато се върне на Сейнт Тимъти. А на теб?

Кели кимна.

— Били сме заедно през целия си живот. С изключение на месеците, в които аз бях в Англия, а вие — на Сейнт Тимъти. Ще е много странно да не виждам Джордж всеки ден. И ти ли ще заминеш, Аврора? Не искам да си отиваш. Не сега! Особено сега — не! Не бих могла да понеса, че ще остана сама!

— Защо си толкова нещастна? — попита Аврора направо.

— Заради Валериън — прошепна Каландра. — Той е такъв звяр! Искам просто да се върна в Лондон, но той не ме пуска. Насилва ме да правя любов всяка нощ. Казах му, че не искам деца. Искам да се върна в Лондон и да се забавлявам!

— Кели, Кели — поклати глава сестра й. — Децата са плодът, който бракът дава. Щом не искаш деца, не е трябвало да се омъжваш. Знам, че съпругът ти е добър човек. Дай му децата, които иска, и той ще ти разреши да се върнеш в Лондон за сезона.

— Искам да живея там през цялата година — каза Кели. — Ако не се бях омъжила за него, щеше да се наложи ти да го направиш. Освен това толкова много исках да бъда графиня, Аврора. А ти не искаше! О, защо ли въобще говорим пак за това? Как можеш да ме разбереш? Ти си глупава малка девственица, но един ден ще узнаеш колко е противно в леглото ти да лежи мъж, да те мачка и да влиза в тялото ти. Мразя това! — Лицето на Каландра изразяваше погнуса и отвращение.

Аврора потрепери.

— Мама като че ли нямаше нищо против татко да е в леглото й — възрази тя меко.

— На някои жени им харесва — каза Каландра мрачно. — Но на мен — не. Ако не успея скоро да избягам от този ужас, ще полудея.

— След като родиш — каза Аврора, — ще се чувстваш по-различно. Сигурна съм, Кели.

 

Поканите бяха изпратени. Нито една от тях не беше отказана. Всички в околността нямаха търпение да присъстват на бала, който даваше графиня Фарминстър. Много от съседите все още не се бяха срещали с Каландра, защото почти веднага след пристигането си тя беше избягала в Лондон. Разбира се, имаше много клюки. Всички имаха или роднини, или приятели в Лондон и получаваха оттам информация. Освен това графинята имаше по-възрастен брат и по-малка сестра, които бяха добри партии. Говореше се, че и двамата имали приличен доход. Наистина, беше изненадващо, че и двамата не бяха успели да си намерят любими в Лондон. Очевидно висшето общество не ги привличаше. Може би годините, прекарани в колониите, ги бяха отдалечили от обществото. Тези подробности обаче не бяха съществени за младежите и девойките от провинцията, които си търсеха съпрузи. Те с удоволствие щяха да си затворят очите и за по-големи недостатъци от пренебрежението към висшето общество.

Освен че помогна в написването на поканите, Каландра с нищо не беше полезна. Цялото й внимание беше погълнато от новата бална рокля. Аврора беше помогнала на графинята с всички, дори и с най-дребните, подробности. Беше се погрижила балната зала да заблести. Беше помогнала в избора на цветята. Сама ги беше подредила във вазите с помощта на икономката. Беше изпратила в Лондон хора, които да наемат музиканти оттам. Старата графиня беше избрала малкото щастливци, които щяха да бъдат поканени и на вечеря. Между тях бяха и викарият със съпругата си, лейди Елзи и двете им най-големи дъщери. Те щяха да останат и да пренощуват. Джордж вече беше признал на покровителката си, че има намерение да помоли мис Елизабет за ръката й. А графинята го беше уверила, че ако Бетси е съгласна, родителите й с удоволствие ще се съгласят на този брак. Официалният разговор с тях Джордж щеше да проведе в следобеда преди бала.

С наближаването на деня, определен за бала, Каландра ставаше все по-развълнувана. Смяташе, че роклята й е шедьовър, който ще накара всички жени да й завиждат. Беше от розова коприна. С дълбоко деколте, което позволяваше на алабастровата й кожа да блести в цялото си великолепие. Долната фуста беше в златножълто, с избродирани на ръка рози. Деколтето беше украсено със златножълти дантели и рози от коприна. Ръкавите бяха украсени с дантели, отново в златножълт цвят. Чорапите й бяха на жълти и розови ивици. Обувките — в златножълто, украсени с рози от коприна. Черната й коса щеше да бъде вдигната на кок и украсена с рози. От лявата страна щеше да пада самотната къдрица. Щеше да носи перлени обеци и тежка перлена огърлица. Перлите бяха от времето на кралица Елизабет. Бяха успели да ги укрият, когато Комуната изземаше имуществото на благородниците. Може би щеше да бъде малко претрупана, защото по това време жените носеха много малко бижута, но Каландра пет пари не даваше. Бижутата се правят, за да бъдат носени от жените, а не да стоят в тъмните чекмеджета.

— Роклята ти не е ли малко къса? — попита Аврора, когато забеляза, че полите не стигат до пода.

— Такава е последната мода! — извика Каландра. — Балната рокля трябва да стига едва до глезена, за да може човек удобно да танцува. Едва ли някой от гостите ни ще бъде в крак с модата като нас.

— Практично е — каза замислено старата графиня. — Но човек не бива да кара гостите си да се чувстват неудобно, Каландра. По никакъв повод.

— Да, мадам — отговори Кели и се изчерви от гняв, че старата жена отново си позволява да я порицава.

— А твоята рокля, дете? — обърна се графинята към Аврора.

— Аврора махна от закачалката плата, който предпазваше роклята й от прах, и разкри копринена рокля в морско синьозелено. Долната фуста беше от шифон с избродирани на ръка сребърни звезди. Малки сребристи звезди от коприна украсяваха деколтето. Ръкавите бяха от шифон и украсени с дантели.

— Прекрасно! Роклята е с цвета на очите ти — каза очарована старата графиня. — Очарователна е! Ще бъдете двете най-красиви дами на бала, обзалагам се. Има ли необходимите обръчи за полите и долни фусти?

— Да, мадам — отговори Кели. — Шивачката ни предложи голям избор и от двете.

— А бижутата ти, Аврора? Какви украшения ще носиш?

— Само моята златна верижка, мадам — каза момичето.

— Имам чифт аквамаринени обеци, които идеално ще подхождат на роклята ти — каза графинята. — Щом Каландра ще бъде най-красивата жена, ти трябва да бъдеш най-красивото момиче. Бижутата ти не трябва да са съвсем скромни. Нали търсим най-подходящия за теб съпруг! Какво ще кажеш, Каландра?

— Съгласна съм, мадам — отговори Кели. Успя да прикрие ревността, която изпита, когато старата графиня предложи на Аврора семейните скъпоценности. Усмихна се и каза: — А вашата рокля, мадам? Каква е тя?

— Не е така прекрасна като вашите. — От тъмносиня коприна е. Шивачката каза, че платът се наричал „Мароканска нощ“. Вече не бива да се обличам в ярки цветове — завърши Мери Роуз Хоксуърт. — Нямам никакво желание да си хвана нов съпруг.

Двете дъщери на семейство Боуен пристигнаха късно сутринта в деня на бала. По-младата се беше поболяла от възбуда и нетърпение. Аврора незабавно хвана Изабел под ръка.

— Това е само забава, на която всички ще танцуват — увери тя момичето. — Когато бяхме в Лондон, ходехме на бал всяка вечер. През целия ден нямах сили. Бях направо изтощена. Ще прекараме чудесно, обещавам ви. Колко сте красиви! Ще привлечете всички кавалери. Аз съм вече на осемнайсет години. Всъщност вече съм стара мома!

— О! — каза Изабел. — Аз не съм и наполовина толкова красива като вас, мис Спенсър-Кимбърли. Ще останете ли до мен довечера?

— Разбира се — отговори Аврора и потупа момичето по ръката.

— Мислите ли, че брат ви ще предложи брак на сестра ми? — попита Изабел, без да се притеснява. — Напоследък родителите ни често си шушукат, а когато някоя от нас се приближи до тях, внезапно млъкват. Бетси е лудо влюбена в Джордж, знаете ли това, мис Спенсър-Кимбърли? Мисля, че той е прекрасен. Бих искала да не съм само на шестнайсет.

— Но сте — каза Аврора. — Има предостатъчно време, Изабел. Ще се появи младежът, който ще открадне сърцето ви. Защо не ме наричате Аврора? — Тя сниши глас. — Та ние сме почти едно семейство.

— Нима? — възкликна Изабел, а после също сниши глас. — Наистина ли? Сигурна ли сте? О, колко силно желая сестра ми да се омъжи за брат ви!

— Да оставим нещата да следват своя ход. Нека Бетси получи изненадата си — предложи Аврора. — Ела, трябва да видиш градините. Точно сега те са прекрасни. Не са така екзотични като нашите градини на Сейнт Тимъти. Красиви са, но по различен начин.

Двете момичета излязоха от къщата, хванати за ръце.

— Какво сладко момиче е мис Спенсър-Кимбърли — каза лейди Елзи на вдовстващата графиня. — Успя веднага да успокои и предразположи нашата Изабел. Какво ли толкова й каза? Колко е мила! Жалко, че нашият Уили е още дете. Тя със сигурност ще бъде прекрасна съпруга. Имате ли нещо предвид за нея?

— Не — дойде отговорът. — Аврора е млада жена с изграден вкус. Тя е много разумна. Ще я оставя сама да намери съпруга си. Сигурна съм, че ще се справи.

Двете жени влязоха в салона, където ги очакваха Джордж и викарият. По лицето на сър Роналд грееше широка усмивка.

— Мила моя — каза той на съпругата си, — мистър Спенсър-Кимбърли помоли за моето разрешение да поиска ръката на дъщеря ни. Разбира се, аз му го дадох. Мисля, че можем да бъдем сигурни, че Бетси няма да отхвърли предложението, нали?

Той се усмихна още по-широко. Викарият беше висок и пълен мъж. Лицето му беше червендалесто, а косата — с цвят на пясък.

— О, мило мое момче! — извика лейди Елзи и приближи до очите си носна кърпичка.

— Отиди да намериш момичето, Джордж! — каза доста остро старата графиня. — Да приключим с това, преди всички да сме умрели от възбуда.

Джордж се усмихна, поклони се на тримата и отиде да потърси любимата си. Тя беше в коридора и наблюдаваше как свалят багажа им от каретата. Особено внимание беше посветено на куфара, в който бяха балните им рокли.

— Ела тук, Бетси! — каза й той. — Питърс ще се погрижи за багажа ви, обещавам ви. Нали така, Питърс?

— Наистина, сър — отговори икономът. — Ще наредя веднага да разопаковат балните ви рокли и да ги огладят, мис Боуен.

— Благодаря ви — извика Бетси, докато Джордж я дърпаше за ръката. Излязоха навън.

— Къде отиваме? — попита го тя.

— Ще видиш — каза той. Прекосиха красивите градини, заобиколиха езерото и влязоха в мраморната беседка, която гледаше към водите му. Джордж накара Бетси да седне на една от мраморните пейки и коленичи в краката й. — Мис Боуен — започна той, — хм, Бетси, ще ме удостоиш ли с честта… хм, с високата чест, да станеш моя съпруга?

— Да — каза Бетси Боуен.

— Няма да останем в Англия — призна честно Джордж. — Много скоро ще трябва да се върна на Сейнт Тимъти. Ще живеем там, в Западните Индии. Само понякога, може би съвсем рядко, ще посещаваме Англия.

— Добре — съгласи се Бетси Боуен.

— Животът там е уединен. Обясних ти го и по-рано. Освен майка ми и слугините, там има много малко жени, които да ти бъдат другарки. Разбира се, можем да ходим до Барбадос и Ямайка, когато имаме възможност. Ще се сприятелим с хората, които живеят там.

— Джордж, изправи се — каза му Бетси Боуен. — Обичам те. Ще се омъжа за теб. Разбирам, че животът на Сейнт Тимъти е различен от този в Хиърфордшир, но знам, че ще бъда щастлива, щом сме заедно.

Той бавно се изправи.

— Ще се омъжиш за мен?

— Да, Джордж — отговори тя. Мъжете са толкова глупави понякога. — Къде е годежният ми пръстен? Искам да си го сложа тази вечер, за да зашеметя всички онези момичета, които ще дойдат специално за да те оплетат в мрежите си. Ще бъдат силно разочаровани. Искаш ли татко официално да обяви годежа ни? Кога ще бъде сватбата? Мисля, че ще бъде скоро.

— Не се налага да бързаме да се върнем на Сейнт Тимъти. Ще бъда необходим там едва в края на есента — каза той. — От юни до октомври има опасност от силни бури. Вероятно ще тръгнем в началото на ноември. Ще пристигнем навреме за Коледа. Мама ще бъде много доволна — каза той.

— Мислиш ли, че майка ти ще ме хареса?

— Сигурен съм, че ще те обикне! — каза той щастлив. Извади от джоба си годежния пръстен и го сложи на ръката й. — Не е много голям, защото аз не съм богат — обясни той.

Бетси сведе поглед към кръглата розова перла, обградена с диаманти. Протегна ръка, за да се възхити по-добре на пръстена. После погледна Джордж и се усмихна през сълзи.

— Красив е! — каза тя.

— Ти плачеш! — извика той. Седна до нея и я прегърна през раменете.

— От щастие — обясни тя — Толкова съм щастлива! Няма ли да ме целунеш, Джордж? Мисля, че точно това се прави в подобни случаи.

Той нежно погали бузите й, за да избърше сълзите. А после целуна пълните розови устни на Бетси Боуен. Това не беше тяхната първа целувка. Той винаги изпитваше силна радост, когато устните им се срещнеха. Тази красива млада жена с тъмноруса коса и големи сивосини очи имаше странно физическо въздействие върху него. Беше сладка като захарен сироп и топла като уиски, което пари гърлото. Знаеше, че изборът му е добър. Бетси щеше да бъде добра и любеща съпруга. Той се изправи и й помогна да стане.

— Да отидем да кажем на родителите ти и на сестрите ми за нашето щастие — каза той.

Тя кимна. Върнаха се в къщата, хванати за ръце. Там ги очакваха вдовстващата графиня, Аврора, Каландра, семейство Боуен и Валериън. Всички тръпнеха в очакване. Мери Роуз Хоксуърт беше извънредно доволна от себе си. Беше планирала успешно запознаването на Джордж и Бетси Боуен. Всичко се беше развило така, както се беше надявала. Сега, макар да беше заявила другояче, тя щеше да се погрижи да намери съпруг за Аврора. Трябваше обаче да бъде много умна, за да не се досети момичето за нейното вмешателство.

Вратата на салона се отвори и влязоха Джордж и Бетси.

— Трябва да ви съобщим нещо — каза Джордж с широка усмивка и прегърна Бетси през кръста, с което не остави никакво съмнение относно разкритието, което щеше да направи.