Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceived, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 118гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Сканиране
?

Издание:

Бътрис Мол. Брачен договор

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „Seven“

ИК „Торнадо“, Габрово, 1999

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

Глава 16

— Въпросът ми ще ви се стори странен — каза граф Бът на граф Фарминстър. — Знаете ли къде е била снощи съпругата ви, Валериън?

Джон Стюарт наля в кристалните чаши уиски за себе си и за госта си. Уискито беше първокачествено, беше от собствените му изби в Хайленд, Шотландия. Подаде едната на госта си и, с другата в ръка, седна срещу него. Бяха в частния апартамент на граф Бът в двореца „Сейнт Джеймс“. В камината гореше весел огън и стопляше студения пролетен въздух.

— Аврора беше с Трехърн — каза графът. — Защо?

— А знаете ли къде са били? — попита Бът.

— На частно парти на улица „Сейнт Джеймс“. Мисля, че съпругата ми каза така. Защо задавате всички тези въпроси, Джон? Защо се интересувате от обществения живот на Аврора?

— Тази сутрин чух ужасна клюка, Валериън. И тя засяга съпругата ви — каза му граф Бът. — Фактът, че тя е била с Трехърн, донякъде потвърждава клюката, защото точно той е в устата и ушите на хората.

— Започвам да се плаша от сериозността ви, Джон. Трябва да ми кажете за какво става въпрос — отговори графът и бавно отпи от уискито, наслаждавайки се първокачествения му вкус.

Джон Стюарт заби поглед в чашата си. После пое дълбоко дъх, вдигна глава и погледна право в очите събеседника си.

— Съпругата ви е била в „Бримстоун Клъб“. Говорят, че се забавлявала безсрамно и е шокирала намиращите се там дами.

— „Бримстоун Клъб“! Не знаех, че клубът все още съществува — каза графът. — И съм изненадан, че точно там нещо може да се стори на хората безсрамно и шокиращо. Мили Джон, вие знаете що за хора ходят там! Аврора не би участвала в подобни развлечения. Освен това тя се прибра половин час, след като излезе с Трехърн.

— Говорят, че съпругата ви се е разсъблякла бавно, дреха по дреха, докато останала съвсем гола. А после Трехърн предложил всички, които искат, да се възползват от нея. Няколко мъже го направили Развратът завършил по следния начин: Трехърн зачервил дупето й от бой с камшик, докато тя задоволявала орално лорд Болтън. А после Трехърн я обладал отзад. Когато свършили, тя благодарила на всички джентълмени за приятно прекараното време, загърнала се в пелерината си и напуснала клуба.

Слепоочията му пулсираха, но Валериън Хоксуърт успя да запази гласа си спокоен.

— И защо всички са убедени, че тази развратница е била моята съпруга? — попита той. — Със сигурност това, че е била придружена от Трехърн, не е достатъчно.

— Жената била с маска — каза граф Бът, — но всички видели съпругата ви да влиза там, облечена в доста екстравагантна рокля. Очевидно си е сложила маската по-късно, в напразен опит да прикрие самоличността си. Но роклята я издала.

— Съпругата ми наистина излезе с Трехърн снощи — каза графът. — И наистина беше облечена екстравагантно. Но се върна у дома половин час по-късно. Нощта прекарахме заедно. Не може да е била Аврора, Джон. Въпросът е: коя е била жената и защо се опитват да навредят на съпругата ми?

— Да, било е доста късно, почти призори — каза замислено графът. — Знам всичко, защото мъжете, които са взели участие, са едни от най-известните в обществото. Преди снощната случка, не биха позволили никой да ги зърне в „Бримстоун Клъб“. Лесно е да се провери времето. Трябва обаче бързо да заглушим скандала, преди да е достигнал до ушите на краля. Защото, ако това стане, нито на вас, нито на съпругата ви, ще бъде разрешено да оставате в една и съща стая с техни величества. Знаете какъв е кралят. А кралицата ще му се подчини, дори да не е съгласна с нареждането му.

— Какво предлагате? — попита графът.

— Ще започна дискретно да разпитвам замесените мъже. А вие, макар да вярвате, че съпругата ви е невинна, все пак я разпитайте. Тя е била с Трехърн и са я видели да влиза в „Бримстоун Клъб“ по-рано същата вечер — отговори граф Бът. — Първо трябва да се уверим, че онази жена не е била графиня Фарминстър, както се говори. После ще трябва да открием коя е била всъщност, защо са я облекли в роклята на съпругата ви и, най-важното, кое е разпространил клюката, и то почти незабавно. Не е обичайно членовете на „Бримстоун Клъб“ да се хвалят публично.

Валериън Хоксуърт се върна у дома, във „Фарминстър Хаус“. Съпругата му беше в библиотеката и пишеше.

— На кого пишеш? — попита той, като седна близо до нея.

— На майка си. — Не съм получила писмо още откакто й писах за смъртта на Кели. Бетси писа, за да ми каже, че мама страда дълбоко. Но мама не е отговорила на нито едно от писмата ми. Сигурно мисли, че аз съм виновна за смъртта на Кели! Знам, че си го мисли! Но аз ще продължавам да й пиша с надеждата, че тя най-после ще ми прости.

— Беше ли снощи в „Бримстоун Клъб“! — попита той направо, за да не може тя да го излъже.

— Не знаех, че е възможно да съществува такова място. Беше ужасно, отвратително! — тихо отговори Аврора. — Веднага щом видях къде ме е завел Трехърн, си тръгнах.

— А защо не ми каза истината, когато те попитах къде си била? — настоя графът.

— Знаеш какво е онова място, нали, Валериън? Страхувах се, че ще се ядосаш и ще извикаш Трехърн на дуел. Не исках още един скандал. Тръгнах си веднага. Нищо лошо не ми се случи. Казах на Трехърн да не идва у дома известно време. Наистина съм много ядосана, задето е сметнал, че може да ме заведе там. Каза, че е водил там Кели, но аз знам, че това не е истина. Кели щеше да бъде дори по-ужасена и от мен. Също така има наглостта да излъже, че Кели му е била любовница. Мисля, че много се излъгахме в лорд Трехърн. Той не е джентълмен — заключи Аврора. Сложи дланта си върху неговата. — Обещай ми, че няма да го извикаш на дуел. Той не заслужава около него да се вдига шум, любов моя.

— Току-що се срещнах с лорд Бът. Той ми каза, че се носи ужасна клюка. Говорят за теб и Трехърн.

— Каква клюка?

Започваше да се ядосва. Не изглеждаше виновна. Не се страхуваше. Беше ядосана. Той й предаде всичко, което му разказа Джон Стюарт. Наблюдаваше я внимателно, за да не изпусне и най-малкия знак за нейната виновност. Но такъв нямаше. Аврора беше побледняла от ужас. Изражението й издаваше колко е отвратена. После гневът й избухна с пълна сила.

— Как се осмеляват да мислят, че онази развратница в розовата копринена рокля съм била аз!

— Къде е роклята? — попита съпругът й.

— Манърс! Веднага изпрати тук Марта — извика Аврора на иконома. Когато камериерката застана пред нея, тя я попита: — Къде е роклята, в която бях облечена снощи, Марта?

— В гардероба, господарке. Дадох я на Сали да я прибере — отговори Марта.

— Донеси я, моля те — каза Аврора.

И тримата се изкачиха до апартамента на Аврора. Марта отиде да потърси исканата рокля. Върна се след няколко минути, озадачена.

— Не мога да я намеря, господарке. Не е там, където трябва да бъде. Няма я никъде. Дадох я на Сали, като ясно й казах какво трябва да направи с нея. Трябваше да почисти роклята и да я сложи в гардероба.

— Доведи Сали — каза графът.

— Ще й одера кожата, ако тя стои зад всичко това — каза гневно Аврора. — Тя беше камериерка на Кели и затова я оставих на работа. Никога не съм я харесвала. Тя е подла и потайна.

Графът кимна.

— Манърс ми е говорил за нея. Много е нахална.

Марта се върна със Сали.

— Не съм й казала нищо — каза по-старшата прислужница.

— Къде е розовата копринена рокля, в която бях облечена снощи, Сали? — попита Аврора.

— В гардероба, господарке — прекалено бързо отговори Сали.

— Не е там — каза Аврора.

— Тогава… нямам представа къде може да е — отговори Сали, но не се осмели да погледне господарката си в очите.

— На кого даде роклята, Сали? И не ме лъжи, момиче — каза остро графът. — Истината!

Сали нервно пристъпи от крак на крак. Очите й все още бяха сведени надолу.

— Не знам за какво говорите, Ваше благородие — каза тя.

— Лъжеш! — извика Валериън и сграбчи момичето за ръката.

— Оооу! — Тя се опита да се отскубне. — Боли ме, Ваше благородие. Пуснете ме!

— Не и докато не науча истината. — Хайде, още един път, момиче. Какво направи с роклята? — Той я разтърси, като я гледаше гневно.

Тя заплака.

— Ваше благородие! Нима ще му позволите да се отнася така с мен?! След като толкова дълго съм със семейството ви? Няма ли капка благодарност у вас?

— Ако зависи от мен, Сали — каза остро Аврора, — ще бъдеш бита, докато не можеш вече да ходиш! Ти си безсрамница. Откраднала си роклята ми. Искам да знам защо и ако не ми кажеш, ще те нарежа на парчета и ще те хвърля в реката!

— Ох, Ваше благородие, няма да й позволите да направи това, нали? — изхлипа Сали. — Та това ще бъде убийство!

— Ти си камериерка на Нейно благородие, момиче, и тя може да прави с теб каквото си поиска — отговори графът. — Освен това, кой ще те потърси? Кой го е грижа дали в Лондон има една лоша слугиня по-малко?

— Нареди на иконома да я завърже — каза Аврора.

— Оооу! Ще ви кажа! Ще ви кажа! — изпищя Сали. — Не ме убивайте, моля ви!

— Много добре — отговори графът и пусна ръката й. — Говори, момиче.

— Беше лорд Трехърн! На него дадох роклята! Но той обеща, че ще я върне, наистина обеща, лъжецът! — Сали подсмърчаше. — Не биваше да знаете, господарке. Каза, че иска да изиграе шега на някого и че веднага ще я върне. Но не го направи.

— Кога ти я поиска, Сали? — попита Аврора.

— Преди няколко дни отидох до парфюмерийното магазинче за сапуна ви, господарке. Той ме пресрещна на улицата и ми каза, че във вторник вечерта ще ви заведе на някакво специално място. Каза още, че там няма да ви хареса, затова ще се приберете рано. А после каза, че иска да изиграе лоша шега на някого, и затова да му дам роклята, която ще облечете във вторник вечер. Обеща, че веднага ще я върне. Цяла нощ го чаках долу, до входа на кухнята, но той не се върна. Мислех да го попитам, когато отново посети Ваше благородие. Не знаех, че ще забележите липсата на роклята, защото вие никак не я харесвахте. Мислех, че няма да я потърсите скоро. Как разбрахте толкова бързо? — Тя подсмърчаше и бършеше носа си с ръка.

— Лорд Трехърн наистина е изиграл шегата си, Сали, но тя е толкова гадна, че сериозно заплашва репутацията ми — каза Аврора на хленчещото момиче. — Ако обаче разкажеш всичко това пред определени хора, ще те задържа на работа, макар и не лично при мен. Ако не ми помогнеш, ще те изхвърля на улицата още тази нощ само с дрехите, с които си облечена и без никакви препоръки.

— Ще направя всичко, каквото пожелаете, Ваше благородие — каза Сали. — Не исках да причинявам зло на никого, но лорд Трехърн обеща да ми даде половин крона, когато върне роклята. Никога през живота си не съм виждала толкова пари. Не знаех, че един джентълмен може да излъже една бедна прислужничка, господарке — каза тя, вече изпълнена с разкаяние.

— Остави ни сами — нареди й Аврора. — Марта, излез с нея. Ще ви повикам.

— Да, господарке — каза Марта. Тя беше силно озадачена от сцената, разиграла се пред очите й. Гледаше въпросително господарката си.

— Ще ти обясня съвсем скоро — каза Аврора, забелязала въпроса в погледа й.

Марта кимна и изведе Сали. Вече навън, тя й зашлеви шамар.

— Ето, че вече имаме отговора на въпроса, как роклята ти се е върнала в „Бримстоун Клъб“ — каза графът.

— Какво ще правим сега? — попита Аврора.

— Бът дискретно разпитва участниците в снощната оргия. Трябва да знаем в колко часа се е разиграла тя. Манърс и останалите слуги в къщата знаят в колко часа се прибра ти. Знаят и в колко часа си излязла с Трехърн. Но защо, чудя се, е направил всичко това? Ще трябва да го извикам на дуел.

— Моля те, недей, Валериън! Досега този скандал не е станал достояние на всички и не е опасен. Трехърн направи всичко възможно да го помислим за приятел. Дори се правеше, че ни помага. Ако го извикаш на дуел, всичко ще излезе наяве. Има много хора, които ще повярват, че съм виновна, само защото обичат да мислят лоши неща за другите. Ще кажат, че слугите са излъгали, за да ни защитят, за да запазят работата си в нашата къща. Никога няма да повярват на нас. Но ако успеем да предотвратим разпространяването на клюката, доброто ни име ще бъде спасено. Моля те, умолявам те, не позволявай на гнева си да надделее над здравия ти разум. Не предизвиквай Трехърн.

— Добре — отговори графът, — но не мога лесно да понеса мисълта, че ще се отърве безнаказано след такава долна лъжа.

— Аз също искам да си отмъстя — призна Аврора.

— Чудя се какво би направило Трехърн най-нещастния човек на земята? — замисли се Валериън.

— Брак с неподходяща жена. Брак, който ще стане причина да го отлъчат от двора и от висшето общество. Чарлз Трехърн е такъв сноб! — каза Аврора.

— Искам Трехърн да страда, а не някоя невинна жена — отговори Валериън. — Нямам нищо против да направя него нещастен, но не и някоя бедна жена, с която никога не съм се карал.

— Разбира се, тя не бива да е някоя мекушава жена, която не би могла да се защити — каза Аврора. — Хайде да намерим уличницата, която е наел, за да се превъплъти в мен. Обзалагам се, че тя ще подскочи от радост, ако може да стане лейди Трехърн. Ако е толкова смела, както говорят хората, тя винаги ще може да се защити, нали?

— Ти си самият дявол! — каза й той, изпълнен с възхищение. — Да, това може и да стане, любима моя.

— Сигурна съм, че граф Бът тайничко ще ни помогне. А публичното разгласяване на брака му ще стане причина Чарлз Трехърн да бъде отлъчен от обществото. Мъж, който запазва в тайна брака си, също бива порицаван от обществото, така че… — заключи триумфално Аврора.

— Съгласен — отговори съпругът й. — Но първо трябва да се погрижим за твоята репутация. Незабавно ще се върна в двореца „Сейнт Джеймс“, за да кажа на графа за направените от нас разкрития.

— Ще дойда с теб — каза Аврора.

— Не, мила моя Щом си невинна, не бива да се замесваш в това — отговори графът и целуна съпругата си по косата.

— Ако това ще ти помогне, Валериън, видях лейди Джарвиз в „Бримстоун“. Не знам дали тя ме е видяла. Качи се горе с лорд Болтън, който, както ти ми каза, по-късно се съвокуплявал и с жената в розовата рокля.

— Ще съобщя всичко това на графа — каза той и тръгна към двореца „Сейнт Джеймс“.

 

— Успях да разбера кога се е случил инцидентът — каза Джон Стюарт, щом се срещна с графа. — Било е между един и два часа сутринта. Двама от джентълмените си спомниха, че са чули звъна на часовника, който се намирал над камината в същата стая. Той ударил два часа, когато Трехърн започнал да блудства с жената. И двамата са пристигнали в „Бримстоун Клъб“ след един часа.

— А аз открих, че камериерката на съпругата ми е била подкупена от Трехърн, за да му даде роклята. Когато я потърсихме, я нямаше. Принудихме момичето да каже истината. Тя го чакала цяла нощ, за да я вземе обратно, но той не дошъл. Така и не й дал обещаната половин крона.

— Значи не е успял да изплати и дълговете си на карти — отбеляза Джон Стюарт, клатейки неодобрително глава. — Следващата ни стъпка ще бъде да открием уличницата, която Трехърн е използвал за маскарада.

— Как, за Бога, ще успеем?

Граф Бът дяволито се усмихна.

— За политиците, драги Хоксуърт, винаги е полезно да имат един-двама приятели сред хората на подземния свят. Те всъщност едва ли са по-различни от нас. Искат същото като нас. Власт и богатство. Ние играем игричките си в границите на закона, а те — от другата страна на закона. И ние като тях сме безмилостни, но се крием зад благоприличието на висшето общество. А те не могат да разчитат на такъв лукс. Докато си говорим, те вече търсят жената. Тя ще се похвали на някого за малкото си приключение и ние ще я намерим, обещавам ви.

— Аврора замисли чудесно отмъщение за лорд Трехърн — каза графът, а после разказа всичко.

Джон Стюарт гръмогласно се засмя и отвърна:

— Какъв прекрасен начин да се отървем от тази отвратителна крастава жаба! За Бога, ще го направим, Хоксуърт. Познавам един не дотам уважаван свещеник, който все пак законно е на служба и ще извърши церемонията по бракосъчетаването. Ще ти дам името му, защото, като най-близък съветник на краля, не мога да се забърквам лично.

— Трехърн ще трябва да е мъртво пиян — каза графът. — Вашият свещеник ще извърши ли церемонията при такива обстоятелства?

— Пари и бутилка уиски ще накарат този мъж да направи всичко, каквото пожелаете — увери го с усмивка граф Бът.

Изведнъж се отвори скрита в ламперията врата и в стаята пристъпи мъж. Беше облечен елегантно, но толкова общоприето, че изглеждаше почти анонимен. Графът не беше сигурен, че би могъл да го разпознае сред цяла тълпа хора. Мъжът се поклони и каза с дрезгав глас:

— Добър вечер. Ваше благородие. Намерих това, което търсите и дойдох колкото се може по-бързо, защото казахте, че е важно.

— Добър вечер и на теб, мистър Уигъмс. Да ти представя приятеля си, Валериън Хоксуърт, граф Фарминстър. Ще пиеш ли чаша уиски? — Той вече наливаше от кехлибарената течност в чаша.

— Ще пия, благодаря — отговори мистър Уигъмс, взе чашата и гаврътна съдържанието й на един дъх. — Имате най-хубавото уиски в Лондон, Ваше благородие, не е лъжа. Съмнявам се, че уискито на краля е добро колкото вашето. — Той одобрително млясна с устни и остави кристалната чаша.

— Прав сте, мистър Уигъмс, уискито на краля е по-лошо — каза граф Бът. — Е, какво имате за мен?

— Момичето, което търсите, се казва Мери Мейбъл. Мисли се за голяма работа, казвам ви. Няма си нито сутеньор, нито някоя мадам да я защитава и да се грижи за нея. И не ходи да лови клиенти по улиците. Има си две малки стаи в „Танърс Елей“, близо до реката. Някакъв лорд я довел в Лондон от провинцията преди няколко години. Когато я зарязал, тя проявила достатъчно ум и се хванала с друг млад човек, който имал пари. Говорят, че е умно момиче. Спестявала пари, за да може да забавлява благородниците насаме. Продава и цветя пред театъра, което й дава възможност да флиртува и да си уговаря срещи — обясни мистър Уигъмс.

— На кой номер на „Танърс Елей“ живее? — попита графът.

— Третата къща вляво. Мери Мейбъл е на втория етаж, от страната, която гледа към реката. Няма друг изход, освен вратата, Ваше благородие.

— Искам момичето тук до час, мистър Уигъмс. Можете ли да проявите дискретност?

— Нима не съм бил винаги дискретен, Ваше благородие? — попита мъжът и без да каже нито дума повече, се обърна и изчезна през тайната врата.

— Остава ни само да чакаме — каза графът с усмивка. — Да изиграем ли игра карти, Хоксуърт?

Когато тайната врата се отвори отново точно след час, мистър Уигъмс влезе и издърпа след себе си млада жена. Граф Фарминстър я огледа внимателно. Докато Аврора беше средна на ръст, тази жена беше висока. Имаше обаче същата златноруса коса и облечена подходящо и при подходящо осветление, можеше да мине за неговата съпруга. Светлокафявите й очи бързо огледаха присъстващите в стаята. Излъчваха интелигентност.

— Моля ви, седнете, мистър Уигъмс — каза графът и посвети вниманието си на момичето. — Сега, госпожице Мейбъл, трябва да ви кажа, че имам много повече власт и съм много по-опасен от джентълмена, който ви е наел снощи за изпълнението в „Бримстоун Клъб“. Моля ви, отговорете на въпросите ми честно и нищо лошо няма да ви се случи. Дори може да имам нещо за вас, ако кажете истината. Разбирате ли?

— Да, господарю — отговори младата жена.

— Знаете ли името на джентълмена, който ви нае снощи?

— Да, господарю. Беше лорд Трехърн.

— Каза ли ви за какво ви наема? — попита граф Бът.

— Само това, че иска да изиграе лоша шега на съпругата на негов приятел — отговори Мери Мейбъл. — Помислих си, че шегата е доста странна, но все пак той не ме помоли да направя нищо, което не съм правила и преди Обеща ми две златни крони, ако отида с него. Даде ми едната, когато се съгласих, но не ми даде втората, след като всичко свърши — каза Мери Мейбъл, дълбоко възмутена. — Каза, че ми я дължи! А аз не работя на кредит. Ако го правех, вече щях да съм на улицата!

Валериън Хоксуърт задуши напиращия в гърлото му смях и погледна граф Бът. От изражението на лицето му разбра, че той също мъжки се бори с желанието си да изрази гласно колко много се забавлява. Смехът обаче щеше да обиди жената пред тях, която беше етична по свой собствен начин.

— Даде ли ви лорд Трехърн рокля, която да облечете? — продължи настоятелно да пита графът.

— О, да! — извика възторжено Мейбъл. — Бях много ядосана, че ме накара да я накъсам на парчета. Беше най-красивата рокля, която съм обличала. Щях да я взема, но той нареди другояче — каза със съжаление тя.

— Познавате ли някои други от джентълмените, освен лорд Трехърн? — продължи да пита Джон Стюарт.

— Двама. Но аз не говорих, само накрая благодарих за приятно прекараното време, както ми беше наредил лорд Трехърн.

— Кои са тези двамата?

— Лорд Шели и сър Роджър Андрюз. Видях и лорд Болтън. На него обаче никога не съм била представяна, макар да съм го виждала в общи компании — обясни Мейбъл.

— Шели и Андрюз познаха ли ви?

— Сър Роджър май ме позна — отговори тя. — Той все идваше да ме види отблизо. Наистина беше започнал да ме изнервя, казвам ви!

— Седнете, Мери Мейбъл — каза графът на момичето. После се обърна към мистър Уигъмс: — Познаваш ли сър Роджър Андрюз?

— Да, господарю. Понякога му заемам една-две лири. Той винаги плаща навреме. Истински джентълмен, да.

— Доведи го! — нареди рязко графът и мистър Уигъмс бързо излезе.

— Искате ли да пиете нещо, докато чакаме, Мери Мейбъл? — попита графът.

— Да, бих пийнала нещо — отговори тя.

— Уиски или шери?

— Уиски, сър.

— Валериън?

Граф Фарминстър поклати отрицателно глава. Граф Бът, за да не се покаже неучтив, наля и на себе си. Подаде чашата на гостенката си и тримата зачакаха сър Роджър. Когато той пристигна през тайната врата заедно с Уигъмс и видя двамата графове, долната му челюст увисна. Поклони се учтиво, а после погледът му се спря на Мери Мейбъл.

— Значи ти си била снощи в клуба! — извика той. — Така си и помислих! А Трехърн настояваше, че това е графиня Фарминстър. Моля за вашето извинение, Ваше благородие. Не исках да ви обидя.

— Точно затова сме тук, Андрюз — каза граф Бът. — Заплашена е репутацията на една истинска дама. Ще бъде опетнено семейното й име. Вие сте сигурен, че дамата не е била онази, за която Трехърн се е опитвал да я представи?

— Господи, да! Отначало не бях сигурен, но когато няколко пъти отидох да се уверя, разбрах, че не може да е графиня Фарминстър. А когато тази сутрин се събудих, се сетих коя е жената — Мейбъл, разбира се. Тя използва парфюм с аромата на виолетки, а не познавам нито една друга дама, която го използва. А и само тя има белег по рождение на лявата гърда, точно над зърното.

— А мислите ли, че някои други от мъжете са познали жената, Андрюз? — попита граф Бът.

— Лорд Шели беше сигурен, че жената не е графиня Фарминстър, въпреки твърденията на Трехърн. Той каза, че цветът на косата й бил различен и че парфюмът на графинята бил със съвсем друг аромат, не така екзотичен, по-скоро свеж като полския въздух. Шели каза, че е танцувал няколко пъти с графинята и видял, че очите й са сини, не кафяви като на Мейбъл. Не можахме да се досетим защо Трехърн играе тази игра, но се забавлявахме чудесно.

Мейбъл срамежливо се изкикоти.

— Защо тогава не дойдете да ме видите, сър Роджър? Номер три на „Танърс Елей“, втория етаж.

Младият мъж й се ухили в отговор.

— Ще подпишете ли писмено твърдение, Андрюз? — попита тихо граф Бът. — А вие, госпожице Мейбъл, ще запишете ли цялата история, а после да сложите подписа си под нея.

— Да, мога да се подписвам — каза гордо Мери Мейбъл.

— Отлично, мила — отговори с усмивка граф Бът и дръпна шнура на звънеца. Миг по-късно в стаята влезе млад човек. — Франклин, искам да запишеш твърденията на тези двама души. Моля те, донеси принадлежностите си за писане.

Твърденията бяха записани, прочетени на глас и дадени на сър Андрюз и Мейбъл, за да ги прочетат отново. И двамата се подписаха без колебание. Мистър Уигъмс беше изпратен, за да доведе лорд Шели и лорд Болтън. Сър Роджър и момичето получиха нареждане да седят тихо по местата си в по-далечния и слабо осветен край на стаята. Първи пристигна лорд Шели. Само един поглед към присъстващите му показа защо са го извикали. Лорд Шели се поклони на двамата графове.

— Отнася се за снощната вечер в „Бримстоун Клъб“, предполагам? — каза той.

Граф Бът кимна.

— Не можем да позволим доброто име на Хоксуърт и репутацията на съпругата му да бъдат компрометирани заради тази подла шега. Сър Роджър каза, че сте се досетили, че пред вас не стои графинята. Бихте ли подписали писмено твърдение?

— Разбира се — отговори лорд Шели. — Но защо е необходимо? Сигурен съм, че никой от присъстващите не повярва, че това е лейди Хоксуърт. Признавам, че момичето си свърши отлично работата. Кожата му обаче не беше нежна като на дама. Никой не беше заблуден.

— Трехърн е отишъл още по-далеч — поясни кратко графът. — Той се опитва да разпространи мълвата, а ако тя стигне до ушите на краля, аз и съпругата ми ще загубим приятелството на техни величества.

— Трехърн е подлец, достоен за бесилото, негодник — каза лорд Шели. — Ако беше животно, щях да го отърва от самия него много лесно с едно теглене на ножа. Жалко, че не е.

— Лорд Трехърн ще съжалява за действията си, обещавам ви — отговори мрачно графът.

Лорд Шели подписа собственото си твърдение, а после седна до сър Роджър и Мейбъл в далечния край на стаята. Изведнъж тайната врата се отвори и протестиращият лорд Болтън беше избутан в стаята от мистър Уигъмс.

— Бът! — изръмжа той. — Това твое дело ли е? По-добре да имаш дяволски добро обяснение!

Граф Бът тихо обясни за какво са го повикали.

— Нямам и най-малка представа за какво говорите! — извика политикът от партията на вигите. — Никога не съм ходил в „Бримстоун Клъб“.

Валериън Хоксуърт гневно изскърца със зъби. Вигите не бяха на власт и правеха всевъзможни опити да злепоставят техни величества и граф Бът.

— Болтън, заплашено е доброто име на една дама — каза граф Бът.

— Това няма нищо общо с мен — беше отговорът.

Лорд Шели и сър Роджър се изправиха и се приближиха.

— И Пърси, и аз, ви видяхме съвсем ясно — каза сър Роджър.

— Щом говорите така, и двамата ще бъдете наказани от Негово величество — заяви самодоволно Болтън. — Всички знаем колко е взискателен кралят по отношение на морала. За мен е без значение дали ще оклеветят съпругата на графа фермер, или не. Всички, които имат нещо общо с онзи негодник Трехърн, рано или късно си получават заслуженото.

Джон Стюарт протегна ръка, за да успокои граф Фарминстър.

— Разбира се, можем да извикаме и лейди Джарвиз. Не вярвам, че тя ще жертва приятелството си с кралицата, нито мястото си до своя съпруг, за да ви предпази от скандал — каза графът.

— Л-лейди Джарвис? — Лорд Болтън леко заекна.

— Не отричайте, Болтън. Видели са ви — каза му графът. — Е, ще ни сътрудничите ли сега?

— Но кралят ще разбере — запротестира Болтън.

— Не, няма — обеща графът. — Ако този въпрос стигне до вниманието на краля и той се заеме сериозно с него, само тогава подписаните ви признания ще му бъдат представени. Ще има две копия от тях. Едно с вашите пълни имена, а другите — само с инициалите ви. Вторите ще покажа на краля. Първите ще останат заключени в сейфа ми и ще бъдат унищожени, когато се докаже невинността на лейди Хоксуърт.

— Добре тогава — изръмжа недоволно лорд Болтън. — Мисля, че мога да ви имам доверие, Бът. Никога досега не съм се доверявал на никого от партията на торите.

— Трябва да посрещате с нетърпение всяко ново преживяване — каза сухо граф Бът.

Когато и лорд Болтън сложи подписа си под писмените си признания, граф Бът освободи тримата джентълмени, като им благодари и ги предупреди да не говорят за случилото се снощи. Всички се съгласиха. И двамата графове се обърнаха към Мери Мейбъл, която беше започнала да се изнервя от чакането.

— Ще ви хареса ли да бъдете лейди Трехърн, мила моя? — поде графът. — Все пак, това копеле ви е длъжник, нали така?

— Няма да е лесно да ви омъжим за него — предупреди граф Фарминстър. — Разбирате, че сте неподходяща партия за него и той много ще се ядоса, когато разбере, че съвсем законно е обвързан с вас до края на живота си. Бракът ще бъде труден и за вас.

За тяхна изненада, Мейбъл излезе от полусянката, в която се намираше, отиде до масата и си наля още една чаша от уискито на граф Бът. После седна и ги погледна право в очите.

— А какво ще спечеля аз? Помислихте ли за мен? По този начин искате да си отмъстите на Трехърн, нали? Истината е, че много бих искала да бъда лейди. Но истинска лейди, а не жена, която е впримчила съпруга си чрез измама за ваше удобство.

— Какво искате? — попита я граф Бът.

— Е — отговори Мери Мейбъл, — знам, че никак не изглеждам зле. С подходящи дрехи, ще приличам на лейди. Не знам обаче нищо за дамите и за тяхното поведение. Само защото съм курва, не означава, че не искам да се развивам и дори да се поправя. Родена съм в семейството на фермер от Есекс. Бях достатъчно глупава да се вслушам в думите на най-малкия син на господаря, който твърдеше, че ме обича. Но не потънах, когато той ме напусна. Когато се озовахме в Лондон, а той все отлагаше сватбата, аз разбрах как ще се развият нещата. Погрижих се да спестя достатъчно, преди той да ме изостави. Избрах си мъж, който да ме защитава, но животът ми никак не беше лесен. Сега съм на двайсет и пет. В Лондон съм вече от десет години. Трябва да се замисля, защото възрастта ми е напреднала. Ще ви помогна, но и вие ще трябва да ми помогнете. Искам да ми дадете пари, които да са само мои, а после искам да ми осигурите уроци по добри маниери.

— Колко? — попита граф Фарминстър.

— Петстотин лири, Ваше благородие. Мисля, че цял живот ще живея спокойно от лихвата им, а те не са толкова много за вас, нали? Нека кажем, че това ще бъде моята зестра. — Тя се усмихна. — Тях младоженецът няма да може да заложи. Не си мислете, че не познавам лорд Трехърн.

— Защо искате уроци по добри маниери? — попита графът, доста учуден от молбата й.

— Вашият лорд някой ден ще умре от преливане или пък ще ме изостави — каза Мейбъл. — Щом веднъж се ожени за мен, хората от неговата среда няма да искат да имат нищо общо с него, нали така? Е, когато той си отиде, аз ще отворя магазин за дрехи. Може и да не спечеля първите благородници на страната за клиентела, но ще спечеля тези, които са само едно стъпало по-долу, защото съм дяволски добра шивачка. Но само ако знам как и какво да говоря и имам приятни маниери, Ваше благородие — завърши момичето.

— Ще ти дам твоята зестра, Мейбъл — каза тихо графът. — Но само парите ли могат да ви убедят да ми помогнете?

— Не. Вижте, Ваше благородие, уморих се да бъда курва. Знам и по-добър живот, но как, за Бога, ще се отърва от стария, ако никой не иска да ми даде шанс? Това, което ми предлагате, е възможност, дадена ми, от Господ.

— Няма да ти е лесно да се оправиш с Трехърн — предупреди я той.

— Знам. Той въобще има ли някаква собственост? Искам да кажа, място, което бих могла да нарека свой дом.

— Има малка къща някъде в графство Съфълк — отговори графът. — И, разбира се, къща тук, в Лондон.

Мейбъл кимна.

— А има ли семейство?

— По-малка сестра, омъжена за свещеник, и по-малък брат в армията — отговори Джон Стюарт. — Брат му е в Индия и е неженен, доколкото знам.

— Значи един ден, когато моят Чарли ритне камбаната, той ще наследи титлата — каза замислено Мейбъл.

— Освен ако не дариш Трехърн с дете — каза графът с усмивка.

— Не искам никакви глупави деца в живота си. Освен ако, разбира се, къщата в Съфълк не върви с титлата. Предполагам, че къщата, в която живее тук, е взета под наем.

— Къщата може и да е ипотекирана — предупреди я графът.

— Можете ли да разберете и да ми кажете, господарю? — обърна се Мейбъл към граф Бът. — Ще се оженя за самия дявол и искам да знам дали някой ден къщата може да бъде моя и без да раждам наследник. Разбирате ме, нали? Трябва сама да се грижа за себе си, защото няма кой друг да го направи.

— Не сте длъжна да се омъжите за Трехърн — каза Валериън Хоксуърт, който вече започваше да изпитва вина.

Младата жена обаче веднага го успокои.

— Чуйте, Ваше благородие, ще се омъжа за когото и да било за петстотин лири. Не ме съжалявайте. Знам в какво се забърквам. Мога да се оправя с Негово благородие.

— Добре тогава, госпожице Мейбъл — каза граф Бът. — Хоксуърт, имаш ли план?

— Имам — отговори той сериозно. — О, разбира се, че имам.