Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Taste of Heaven, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любомир Спиров, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Violeta_63(2009)
- Допълнителна корекция и форматиране
- ganinka(2014)
Издание
Барбара Бенедикт. Вкусът на Рая
Американска. Първо издание
„Евразия“, София, 1994
ISBN: 954-628-007-0
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от n_i_k_o_lbg)
- —Корекция от ganinka
Глава 5
Моника бавно се събуждаше. Думите на Аби бродеха като призраци в съзнанието й по същия начин, когато се строполяса в леглото от умора. Какво щеше да прави, ако се озовеше отново в стария си живот?
Не си бе дала труда да се съблича, убедена, че напрежението щеше да я държи будна с часове, но все пак бе позадрямала, тъй като се бе оплела в поомачканата рокля.
Рокля ли? Моника Райън не притежаваше копринени дрехи.
Набра смелост и отвори очи към мъждукащия светлик. Беше все още тук, в стаята и в дрехите на Моник, в безопасност, в новото си невероятно тяло.
В безопасност ли? Отърси се съвсем от съня и се надигна, като се вслушваше с учудване във вътрешния си глас. Не трябваше ли да се разтича в стремежа си да се върне в собствения си живот, както правеха на кино?
Но това не беше филм. Беше самата Моника Райън, която кротко приемаше — не, силно желаеше — новия си странен живот.
Все още не беше привикнала към необикновеното си съществуване. Съвсем изтлялата вощеница й напомни, че няма електричество, слушане на радио с едно натискане на бутона, нито пък освежителен душ, с който да започне деня. Ведрото, което й посочи Аби, допълни списъка с неудобствата. В книгите, които беше прочела, героят влизаше във ваната заедно с героинята, но й беше трудно да си представи как Дру ще успее да влезе във ведрото, а още по-малко — как двамата ще се поберат в медника.
Изчерви се силно, като се усети за какво мисли. А кога беше започнала да счита Дру за герой?
Огледа стаята с търсещ поглед, докато погледът й се спря на каната и легена върху бюфета. Още от вчера те бяха единствената й надежда да се измие.
Посегна назад да разкопчае роклята си и се замисли какво да облече за вечеря. Разточителното количество премени в гардероба на Моник й даде да разбере, че Самнърови се обличаха изискано, въпреки че Аби твърдеше, че не сядат на официална вечеря. Завъртя се из стаята, като обмисляше повече какво да облече, отколкото къде отива, и без да иска, сбута нощното шкафче. Тогава забеляза подноса.
Оправи го, намери студена яхния в голяма купа и щедро отчупен голям комат хляб. Придружаващата ги бележка беше паднала на земята.
Поднесе хартията към френския прозорец, като преди това дръпна драпираните завеси, за да влезе повече светлина, но откри не само врата, а и прозорец, дълъг колкото цялата стена. „О, да — спомни си тя, — имаше ги, когато посетих за първи път къщата. Ако прозорецът се отвореше нагоре, откриваше портал.“ Беше още една очарователна частица от миналото, която Джудит беше заличила със своите подобрения.
Стъпи на балкона — не, казваше се „галерия“ — и се изненада от изгрева на слънцето. Значи беше проспала цялата нощ.
Сякаш да я убеди в това, червата й започнаха да куркат, напомняйки й, че беше пропуснала още едно хранене. Ако в предишния си живот беше правила така, нямаше да има нужда да спазва диета.
Аби беше авторката на бележката, съдържанието и почеркът издаваха интелигентността на момичето. Без да смущава съня й, бе оставила свещ и ядене в случай, че Моника се събудеше след час или два.
Трогната от загрижеността й, Моника се зарече, че този ден ще я отмени колкото се може повече в кухненската работа. Върна се в стаята да се преоблече, но остави прозореца отворен, защото съобрази, че е по-добре да влезе макар и слаба слънчева светлина, отколкото вътре да е сумрачно. На тъмно стаята представляваше минно поле, тъй като беше задръстена по глупав начин с френски мебели и безчислени вехтории.
Преди да вземе легена, опита да разкопчае роклята си. Оказа се не по-лесно, отколкото вероятно е било обличането. Отдолу носеше памучен комбинезон, на който едва ли си личеше кое е отпред и кое — отзад, но роклята представляваше истинско предизвикателство за въображението й. Коя жена със здрав разум би могла да си купи одежда с толкова много закопчалки? Стягането и освобождаването им я подлагаше на истинско мъчение.
Почти свърши и се приближи към легена. Зърна отражението си в огледалото. Спря се и отпусна ръка. Колко фантастично й се струваше да наблюдава лицето на непознатата, съзнавайки, че беше обсебила нежното красиво създание!
Роклята се бе изхлузила от лявото й рамо и откри чисто бяла кожа. Хипнотизирана от образа, заспуска ръкава надолу и следеше с поглед как материята разкрива деликатната ръка. Коприната се изхлузи до ханша и след това падна на земята. Сега само полупрозрачният комбинезон криеше тайните на идеално оформеното тяло.
Развърза косата си и се почувствува сладострастно порочна, остави заплетените черни къдрици да се спускат буйно и изобилно около раменете й. Чудо на чудесата, беше не само стройна, но също и сексапилна!
Застана в различни пози като модел от корицата на някое списание, местеше устните си, отмяташе назад глава и се разглеждаше под различен ъгъл. Плъзна нежната си ръка с непрекъснато движение по тялото си и повдигна косата от врата си. Вдъхна мекия, утринен бриз за момент и разпиля косата си като дълъг, черен облак, който погали гърба й като любовник.
Любовник.
Той се прокрадна в съзнанието й като неясен, треперлив фокус на всичките й желания. Представяше си как мазолестите му ръце се плъзгат по гърба й, по раменете и описват бавни кръгове около гърдите й. Почти осезателно почувства тъмнорусата му глава да я целува нежно по врата й.
Ръката й се повдигна независимо от волята й и бавно спусна надолу презрамката на комбинезона. От дълбините на душата й бликна засилваща се възбуда, усети кипяща дързост. Меката памучна тъкан дръпна гърдите й в движението си надолу, докато зърната й се показаха и напрегнаха от студения утринен въздух.
„Дру!“ — извика наум поради сграбчилото я желание.
Погледна отражението си със смут и тревога и дръпна презрамката на мястото й и я завърза. Какво ставаше с нея?
Беше скандално да позира важно пред огледалото. Нещо по-лошо — не беше в природата й. Новото й тяло проявяваше импулси, каквито предишното не познаваше.
Разтрепери се и насила отмести поглед. Притеснено започна да търси каквито и да било дрехи. Чуждите чувства припокриваха нейните. Нуждаеше се не от дълга, топла баня, а от студен, вкочаняващ душ. Или от плуване.
Завъртя се и погледна през прозореца. Вън нямаше басейн, но защо да не отиде на реката? Мисисипи беше известна с тинята, която носеше, но след като пресечеше пътя, се стигаше до малък каменист залив с форма на подкова, където тинята се беше утаила достатъчно, за да можеше да се плува. Моника беше ходила на това място в младежките си години с надеждата, че ще стане достатъчно добра за професията спасител, с която да се заеме на някой градски плаж. Но Джудит смаза въжделенията й с аргумента, че не отговаря на положението й в обществото. Въпреки това Моника беше прекарала не един и два приятни часове в плуване из залива.
Понечи да облече роклята си, но се отказа; предпочете облекло от две части. Полата изглеждаше смешно дълга, а блузата стигаше до коленете, но за сметка на това щеше да й се наложи да се справя с по-малък брой копчета.
Облече се. Не можа да намери нищо, което да минава за бански костюм, и затова реши да плува с комбинезона. Взе и още един, който да смени на място, а също и една малка превръзка, която служеше за дамски слип.
Върза косата си с панделка и грабна бельото си заедно със сапуна и кърпата от легена. Докато минаваше от всекидневната в голямото помещение, почувства, че за пръв път от толкова време насам животът й беше изпълнен със смисъл. Искаше да се изкъпе и така или иначе щеше да го направи.
На върха на стълбата й се счуха гласове. Замръзна на място от чувството за нещо вече преживяно: дали Дерек и Еми Пиърсол не си шепнеха нещо там? Беше се случило завчера, тъкмо когато се качваше към стаята на леля си. Заля я вълна от самоунижение, не беше параноичка: гласовете бяха действителни и наистина говореха за нея.
— Почакай да ти приготвя нещо за закуска.
— Нямам време.
Моника превключи и се върна в реалността. Не бяха Дерек и Еми, а Дру и Аби. Моника Райън беше последното нещо, за което си мислеха.
— Трябва да ядеш, Дру. Ще се разболееш, ако продължаваш така.
— Ще хапна по-късно. Сега не мога. Трябваше да съм излязъл на полето преди няколко часа. Не мога да си простя, че се успах.
— Но ти се нуждаеш и от сън. Да не говорим за храната. Какво се опитваш да постигнеш? Да си изкопаеш по-рано гроб ли?
— Ако не засея до лятото, няма да има какво да ядем. Благодарение на Моник вече пропилях три дни, вместо да работя.
— А защо не я помолиш да дойде да ти помогне?
— Моник да си мръдне дори малкия пръст да работи? — Дру се изсмя горчиво. — Все още не си се събудила, малка сестричке — още сънуваш.
— Вчера ми помогна в кухнята. Освен това възнамерява да преподава уроци на децата.
— И ти й вярваш? Дяволски си мекосърдечна. Това е големият проблем с теб, Аби. Ако Моник се държи добре, мога да се обзаложа, че има съвсем егоистична причина. Не й вярвай нито за секунда.
— Може и да съм добросърдечна, Дру Самнър, но ти си загрубял до такава степен, че не мога да те позная. Смятам, че затворът за въстаници трябва да е…
— Имам прекалено много работа, за да стоя при теб да ми опяваш. Ще се видим довечера.
— В колко? В десет? В единадесет?
Дру не отговори. Обърна се и се появи в сумрачната част на стаята, където стоеше Моника. Отвори вратата, бледата слънчева светлина позлати силуета му; тогава в дълбините на тялото си тя почувства усилващ се, бавен пулс, който се разпространи надолу.
Случката се вряза в паметта й за дълго след като той беше затръшнал вратата след себе си. Почти чуваше Аби да мърмори в полутон и да стъпва тежко из кухнята, но вниманието й беше насочено изцяло към Дру. Стигаше й само един поглед към стройната му, силна фигура, за да загуби и ума, и дума по него. Само небесните сили можеха да я спрат да не се хвърли в обятията му, да го обвие с крака и да го накара да я изнасили на момента, изправена на стената.
Тя седна на горното стъпало на стълбата и се опита да върне самообладанието си. Какво ставаше с нея? Същото й се случи и когато се бе разголила пред огледалото. Такива мисли не можеха да принадлежат на Моника Райън. Въпреки целия си копнеж към Дерек, сексуалните й фантазии не бяха отишли по-далеч от това да се притиснат сгушени пред огъня. Да, тя желаеше да се оженят, но не беше мислила какво ще последва след: „… А сега можете да целунете невестата“. Колко потискащо — не, смущаващо — е, че тя беше станала толкова, да го кажем направо, страстна.
Дори и сега тялото й изгаряше от желание към Дру. „Трябва да поплувам в студена вода — помисли си тя отчаяно. — Всичко друго — настрана.“
Излезе бързешком от къщата и пресече поляната. Молеше се да не срещне случайно някой от Самнърови, защото веднага щяха да се досетят, че ги е подслушвала. Беше се изчервила цялата и изглеждаше като превъплъщение на самото разкаяние.
Пресече пътя и забеляза Дру да отива към полето. Озарен от изгряващото слънце, изглеждаше по-красив и от преди. Крачеше широко, с вдигната гордо глава, от него струеше сила и привличаща мъжественост. Кое момиче не би се възбудило от него?
Изтича до заливчето, сякаш беше спасителен оазис. Зарече се, че няма да се поддаде на смахнатите си емоции. За да удостоеше някой мъж с възхищението си, той трябваше да притежава не само силно развити бицепси, но и интелигентност, нежност, чувство за хумор… „Откажи се да търсиш — си каза ядосано, — такъв мъж не съществува.“
За разлика от малкия залив. Стори й се, че е с по-рязко очертана брегова линия в сравнение с предишните й спомени и че има прокопан от човек тесен проток. Майката Природа очевидно не беше поскъпила щедростта си, за да извае този кът.
„Съвсем не е като в Ню Йорк“ — помисли си с обич, като се наслаждаваше на естествената тишина. Простиращата се наоколо гора от дъбове и величествени кипариси навяваше спокойствие и сигурност. Утринната мъгла още не се бе вдигнала и се стелеше над водата, като придаваше магическо очарование, сякаш нимфи и вълшебни същества лудуваха върху нежните листа на лилиите на отсрещния бряг.
Малък пристан се простираше от край до край, като че ли за да пази протока. Вероятно в бъдещето бури и наводнения бяха отнесли дървената му конструкция. Стори й се, че на света няма по-божествено удоволствие от това да се гмурнеш от пристана в ледените обятия на водата.
Съблече се ходом и избърза покрай брега към дока, като хвърляше дрехите си една по една върху дъските. Само по комбинезон се хвърли във водата с бързо, плавно движение.
Изплува на повърхността и пое дълбоко дъх като затворник, току-що излязъл от единична килия, и пое напряко през залива. Правеше кръг след кръг и се отдаде на завладяващото я чувствено удоволствие водата да се плъзга по кожата й, като че ли така можеше да отмие цялата мръсотия, която бе събрала. И може би част от грижите й.
Бавно, сякаш дебнещо, пред вътрешния й поглед се изправи Дру Самнър, но не целият, а само част от него, и завладя мислите й. Представи си го разгорещен и потен след работния ден, прекаран на полето. Беше съвсем естествено да се съблече, както беше направила тя, и да се гмурне в реката да се охлади.
Студена вода и гореща плът; млечнобялата й кожа, притисната до неговия дълбок, тъмен загар — при мисълта за голото му тяло, нейното започна да гори.
— Иска ми се и аз да мога така.
Стресна се от гласа, погледна нагоре към пристана и откри Елизабет. Моника загуби равновесие и за малко да нагълта вода, като осъзна за какво беше мислила; темата беше неподходяща за толкова млада публика.
Заплува бавно назад, за да има време да се успокои. Тревогите й бяха неуместни, тъй като едно дете трудно би се досетило за посоката на мислите й, но Моника излезе от водата много внимателно и продължително се подсушаваше с кърпата.
Елизабет седеше, люлееше крака и я наблюдаваше с усмивка.
— Плуваш като риба. Ще ме научиш ли и мен?
— Не трябва да стоиш близо до брега — отвърна Моника рязко, все още неотърсила се от изживяната страст, — ако не умееш да плуваш. Водата тук е много дълбока.
— Научи ме сега. Ще ти отнеме още малко време.
— Някой друг път. — Моника се бършеше енергично. — Нали днес ще започнем уроците.
— Днес ли? — От нетърпението Елизабет се изправи съвсем близо до брега.
— Да си вървим оттук. — Моника несъзнателно я грабна за ръката. — Кой ти позволи да излезеш тук сама? — Наведе се за дрехите си и издърпа момичето към брега.
— Мога и сама да се грижа за себе си.
— Не се ли замисляш, че можеш и да се удавиш? И че никой няма да може да те спаси?
— Не исках да изглеждам лоша. — Момиченцето я погледна учудено и малко обидено. — Защо се ядосваш?
Защо ли наистина? Моника въздъхна и поклати глава, пусна ръката й чак когато стъпиха на твърда земя.
— Не ти се сърдя, сладуранке. Уплаших се, като те видях в опасност, и може би бях малко истерична. Престъпна небрежност е да не те науча поне как да се крепиш на повърхността на водата, щом този вир е толкова близо до дома. А братчетата ти могат ли да плуват?
Елизабет само сви рамене.
— Хм. Е, тогава ще трябва да ви науча всички.
— Още днес!
— Определено не днес. — Моника се смути от държанието си и реши да не сваля комбинезона си тук, а да се преоблече вкъщи. Мърдаше в дрехите и опитваше да пренебрегне неудобството от допира на мократа памучна тъкан до кожата си. Облече се и хвана Елизабет за ръка. — Освен това, след като помогна на леля Аби в кухнята, ще започнем първия си урок.
Елизабет вървеше в крачка, но чак изостана от вълнение.
— Колко време ще ми трябва, за да се науча да чета като теб?
— О, не зная — усмихна се Моника, — но съдейки по ученичката, предполагам, че ще бъде само още малко.
— Не мога да чакам от радост да поканя Стивън и Андрю на нашите уроци.
Елизабет се опитваше да звучи предизвикателно, но Моника почувства нейното разочарование и самотност. Спомни си за своето детство, изпълнено с подобни емоции, и се зарече с днешния урок да й достави много радост, независимо че братята й нехаеха да посещават класната стая.
— Щом не желаят да учат, не се нуждаем от тях. Ще ни бъде достатъчно весело и без тях днес.
Тъкмо изброяваше наум с какво да се заемат най-напред, когато почувствува лошо усещане по гърба си. Помисли си, че може би е от комбинезона, който изстудяваше кожата й, но неудобството се засили, докато тя започна видимо да трепери. Елизабет спря внезапно до нея, телцето й застина като камък.
— Какво ти е, сладуранке? Какво има?
— Няма да си идеш с нея, нали? — посочи детето напред.
Моника проследи ръката й с поглед и остана като закована от студените, тъмни очи на робинята на Моник, Рейчъл.
— Не — отвърна бързо, от една страна, за да успокои детето, а от друга — да убеди себе си. В този поглед имаше нещо, което я привличаше и караше краката й да се носят сами.
Въпреки че чернокожата стоеше на значително разстояние в самия край на блатото, на Моника й се стори, че я гледа лице в лице. Моника почувства като докосване до кожата си животинската враждебност, която излъчваха чуждите очи. По гръбнака й пропълзя още една ледена тръпка.
Притисна се инстинктивно до Елизабет. Засега не знаеше дали омразата беше насочена към нея самата или към детето, но нямаше намерение да се шляе наоколо, за да разбере.
С усилие отмести погледа си, хвана Елизабет здраво за ръката и побягна към къщи.
Моник
27 май 1857 г.
Боже мой! Срещнах единствения мъж, който може да разтупти сърцето ми и да ме накара да забравя всичките си предварителни планове.
Как да опиша чувствата си, когато видях за първи път как Дру става от верандата, за да ни посрещне? Не мога да опиша усмивката му, опустошаваща душата ми, неговия лек и спокоен чар, който извира от всяка пора на съвършеното му тяло.
Колко несправедливо е, че безжизненият Робърт е притежателят на Ривърз Едж. Защото за мен подсъзнателно са свързани красивият Дру и онази чудесна къща. А зная, че трябва да ги притежавам и двете.
Но нека започна отначало, за да мога да подредя мислите си.
Някой би могъл да каже, че Дру е моят забранен плод, и може би ще се окаже прав. Подлуди ме начинът, по който ме пренебрегна в началото, тъй като всички до този момент ми бяха обръщали специално внимание. Исках да кажа, че Дру Самнър не е обикновен човек.
Ах, какво предизвикателство за мен е моят влудяващ ме Адонис! Казаха ми, че нито едно момиче не може да устои на мимолетната му усмивка, ласкателните му думи и умело флиртуване. Въпреки това никоя не е могла да привлече вниманието му. Той се интересува единствено от работата в семейната плантация и достойнството на фамилията Самнър.
Прилича ми на малко дете, търсещо закрила от по-големия си брат, но Робърт не го разбира и омаловажава усилията му. Лично аз не одобрявам идеите му да подобри условията на живот на робите или да им позволи да получат свободата си, но за разлика от Робърт забелязвам, че присмехът го разколебава.
Иска ми се да го убедя, че не е нужно да се самоутвърждава и че приятният му външен вид и чарът му са всичко, което едно момиче би желало, но той не дава ухо на такива думи. И така, аз твърдя, че Робърт е глупак, че няма поглед за нещата и някой ден ще съжалява, че не ме е послушал. Напразно приказвам, разбира се, но Дру незабавно реагира на думите ми.
Подлудява ме начинът, по който ме гледа с неприкрито желание, но даже не ме докосва. Колко глупави са тези американци с тяхното старомодно чувство за чест. Какво значение има дали съм поканена на гости в дома на брат му? Очевидно е, че се искаме един друг, тогава защо да се подлагаме на мъчение?
Всеки ден слушам дълго и внимателно неговите словоизлияния и му отговарям само с това, което копнее да чуе. Вече свикнах да говоря сладкогласно като претендиращите за красавици на Юга, към които Дру се отнася благосклонно. Дори и така, Дру продължава да се държи като идеален джентълмен — не, като съвършен анахронизъм — а аз всяка нощ допълзявам до леглото си с толкова пламенно желание, че ми иде да вия.
А тази вечер, докато вървяхме сами в градината, в което заслепеният, глупав Робърт не вижда нищо лошо, Дру сподели, че скоро ще замине. Приятелите му от университета се били записали в армията и той смятал да се присъедини към тях.
Не можах да издържа на мисълта за разлъката и станах прекалено нетърпелива. Казах му: „Защо се тревожиш за бъдещето? Сега е времето да си починеш и да се научиш да се наслаждаваш на живота. Тук, с мен“.
Стана сериозен. Закле се, че било важно за него да намери своя път в живота, защото само тогава би могъл да предложи женитба на жената, която обичал.
Първата ми реакция беше да узная коя е тази жена и да й издера очите, но настоятелността, с която ме гледаше, ме подсети, че със следващите си думи ще направи признание.
Паникьосах се, не можех да го оставя да сложи край на нашите отношения, затова го хванах за ръката и придърпах към себе си.
Целувката беше божествена, много повече от това, което си бях представяла. Дори и в момента чувствам гъделичкането от възбудата, което завладява цялото ми тяло. Боже мой, ако така ми въздейства само с една целувка, не бих могла да си представя какво ще изпитам с него в леглото.
Но ще стигнем ли до там?
Не мога да преценя дали ме привлича неговата недостъпност. Като предизвикателство, на което не мога да устоя. Моят Дру е с железни мускули, брилянтна чест и самият той се счита за непокварен.
Но Рейчъл е на моя страна.