Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (11)

Глава 10

— Ники!

Аби проследи погледа на Елизабет до отворената врата. Там стоеше Моник, притискаше книга към гърдите си и чакаше, сякаш беше срамежлива или несигурна дали ще я поканят.

— Как е? — попита тя Аби, като кимна по посока на момиченцето.

Изглеждаше толкова разтревожена, че Аби за малко да се усмихне. Ако Дру можеше да я види в този момент, щеше да се съгласи, че Моник се е променила. Преди две седмици никой не би се осмелил да я нарече Ники, а в момента едва ли би могла да се асоциира с друго име. „Аз също ще я наричам Ники — реши Аби. — Името някак си й подхожда.“

— Елизабет е много добре — отвърна Аби и сложи ръка на раменете на момчетата, — но тъкмо обяснявах на Стивън и Андрю, че трябва да я оставим да поспи. — Замълча и сведе многозначителен поглед към момчетата. — Което тя не може да направи, ако продължаваме да шумим около нея.

Ники кимна съзаклятнически, сякаш разбираше, че момчетата бяха извънредно загрижени и прекалено покровителствени.

— В действителност дойдох да взема Стивън и Андрю — каза бързо тя. — Необходимо е да се направи къщичка за крал Артур и се надявах, че ще ми помогнат.

— Кой е той? — Аби се смути и премести поглед от нея към момчетата.

— Това е жабокът, който хванахме. — Андрю щеше да се пръсне от гордост. — Най-големият в цялата река.

Ники кимна.

— Затова ще се нуждае от клетка поне толкова голяма и здрава, колкото тази, която си направил за твоите жаби.

— По-голямата част направи чичо Дру. — Думите на Стивън бяха отсечени, а зоркият му поглед не се спускаше от нея, също както и на Аби. Сякаш и той очакваше някакво доказателство, че Ники не е повече Моник.

— Може би. — Ники се усмихна мило на момчетата. — Но можем да постигнем всичко, щом веднъж вече сме решили. Защо пък, бих се обзаложила, че ще можете да направите истински палат. Хайде да помислим какво ни трябва… дървени пръчки и жица. Мислиш ли, че ще можеш да ги намериш?

Андрю кимна нетърпеливо и излетя от стаята. Стивън се помая около сестричката си, която захленчи:

— И аз искам да помогна.

Ники се приближи до леглото.

— Разбира се, любима, но нека изчакаме момчетата да свършат с рамката. По-късно двете ще украсим къщичката отвътре. Ще сложим листа от лилии и мъх, ще стъкмим истински кралски дворец.

Елизабет се закиска.

— А ще му направим ли трон?

— Не зная. Трябва да попитаме главния конструктор. Можеш ли да направиш трон, Стивън?

След няколко секунди по лицето му бавно се разля усмивка.

— Както каза, предполагам, че ще можем да постигнем всичко, стига да решим това.

Вдигна поглед към Ники и когато погледите им се срещнаха, Аби сякаш чу едва доловимо изщракване. Дру явно се лъжеше относно нея.

Мигът бе съвсем кратък. Стивън се смути внезапно и се обърна, за да забърза след брат си.

— Стивън? — извика Ники след него и Аби затаи дъх. „Не насилвай нещата — искаше да я предупреди. — Момчето е толкова плашливо, че ще загубиш всякакъв контакт с него.“

Ники протегна книгата, която държеше.

— Намерих я в кабинета на чичо ти — продължи бързо тя — и веднага си спомних за теб. Когато бях на твоята възраст, много харесах тази история.

Стивън взе книгата. Разгледа я недоверчиво, кимна, пъхна я под мишница, благодари учтиво и бързо напусна стаята.

— Ами аз? — запита плачливо Елизабет и се размърда в леглото си. — Какво ще стане с урока ни, Ники? Никога няма да се науча да чета.

— Ако стоиш мирно — Ники говореше на детето, но гледаше към Аби, — мисля, че можем да прочетем една приказка. Почакай, докато Аби и аз донесем книгата с приказките.

— Искам „Пепеляшка“ — помоли Елизабет. — Най-много харесвам нея.

Ники кимна и подкани Аби да излезе с нея от стаята.

— Тя наистина ли е окей? — прошепна тя, докато се спускаха към хола.

— Какво значи това?

— Израз. Исках да попитам дали е добре. Нали не го разправяше само за пред момчетата?

Аби се усмихна, трогната от съчувствието й.

— Не, тя е… окей. Нуждае се от спокойствие. Има голяма цицина.

— Нараняванията на главата са коварни. Може би трябва да е под непрекъснато наблюдение.

Аби се обезпокои.

— Но аз трябва да сготвя обяда и да оплевя градината. — Внезапно усети колко е влажен въздухът. — Трябва да прикрепя и мрежите против насекоми към твоето и моето легла.

— Ние, Аби. Двете ще свършим работата. Ако знаех, че ще може да се яде, бих сготвила сама. — Усмихна се също като Аби. — Може би е по-добре да стоя неотлъчно до Мъничето през целия ден.

Всъщност Аби щеше да се чувства по-спокойна, ако някой наглеждаше племенницата й. От друга страна, едва ли щеше да има нещо против да приготви обеда сама, беше го правила в продължение на години. Проблемът беше в това, че Дру я беше предупредил. „Не й се доверявай — настояваше той. — Тя само те използва.“

Ники спря пред вратата на класната стая, лицето й изразяваше и тревога, и очакване.

— Не зная. — Сякаш някой друг отговори вместо Аби. — Не съм сигурна, че на Дру ще му се хареса.

Ники се облегна на рамката на вратата с въздишка.

— Никога не бих наранила Мъничето, Аби. Не го ли разбра досега?

Аби се почувства раздвоена. Дру я беше помолил да бъде предпазлива, а Ники искаше да бъде съдена според делата си. Логиката и миналият опит я предупреждаваха да стои нащрек, но инстинктът й подсказваше да се довери на жената, която току-що бе спасила живота на племенницата й.

— Дру ще бъде на полето през целия ден — каза бавно, явно поддавайки се на инстинкта си. — Предполагам, че ако не узнае, няма да се раздразни.

Ники се усмихна. Аби си помисли: „Не ме карай да съжалявам за постъпката си“, но гласно каза само:

— По-добре е да поговоря с момчетата, очакват да им помогнеш да направят клетката следобед.

— Съвсем забравих. — Ники се поизправи, погледна нагоре към стълбите и прехапа устни. — Не бива да ги разочаровам.

Изглеждаше толкова разтревожена, че Аби побърза да я успокои.

— Ще ти влязат в положението. Мисли само за Елизабет. И аз ще наминавам от време на време.

Ники се усмихна смирено, сякаш разбра, че Аби ще проверява повече нея, отколкото племенницата си.

Аби се запъти към стълбата, но се почувства неловко за предпазните мерки, може би бяха съвсем ненужни. Тъкмо щеше да докаже на Дру, че не е прав.

— Още нещо — извика след нея Ники. — Отнася се за Дру.

Тъкмо беше сложила крак на стъпалото, но се обърна и видя, че Ники още стои на прага и хапе устните си.

— Можеш ли да ми кажеш защо Дру непрекъснато ме заплашва… тоест Моник… че ще я прати в затвора?

Аби сви рамене от неудобство.

— Станал е затворен, след като се върна от войната, не споделя нищо с мен.

— Спомена ми, че Моник имала скъпоценни камъни.

Мрачното й предчувствие се засили. Моник често се беше хвалила, че те й осигуряват сигурност и финансова независимост. Защо ли Ники се интересуваше от тях?

— Само се питах — продължи Ники — дали заплахите му не означават, че тя ги е откраднала?

Аби поклати глава и не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Не по такъв начин, че да иде в затвора. Но тя съвсем откровено обра Робърт, който бе заслепен от исканията й. Разори Ривърз Едж, за да й купи бижута.

Погледът на Ники се промени и тя престана да тормози устните си.

— Предполагам, че не знаеш къде са скъпоценностите сега?

Горещината в коридора сякаш внезапно я потисна. Аби каза кратко „не“ и избърса челото си с ръка, обезпокоена още повече от внезапния й интерес към бижутата.

— А имаш ли някаква представа? — настоя жената. — Искам да кажа, има ли някакво подземно мазе или някакво скривалище, където тя е държала ценностите си?

— Не съм аз тази, която би знаела — отвърна рязко Аби. — По онова време тя нищо не ми доверяваше.

— Сигурно струват маса пари. — Заета с мислите си, Ники блуждаеше с поглед в пространството.

На Аби й се прииска да попита Ники защо й е притрябвала информацията за скъпоценните камъни, но сякаш чу отново брат си. „Човек не се променя за една нощ“ — настояваше той. Това означаваше, че ако Моник е получила амнезия, то тя продължаваше да е алчна… и неискрена, както винаги.

— По-добре е да се заема с книгата — каза Ники внезапно и се усмихна широко. — Иначе Мъничето ще се чуди къде съм пропаднала.

Аби я гледаше как се отдалечава бързо и се бореше с подтика си да извика да се върне, но какъв смисъл имаше да пита Ники дали в момента е пак Моник? Снаха й винаги я лъжеше, без да мигне.

Заслиза бавно по стълбата и я обзе нарастващо безпокойство, че е оставила Ники насаме с Елизабет. Аби реши, че трябва да ги посещава по-често, отколкото смяташе първоначално. Стори й се неправдоподобно, че Ники въобще се грижеше за децата и че се държи чудесно с тях. Думите на Дру бяха съзвучни с мислите й.

„Моник ще те обезоръжи — казваше й той — точно в момента, когато възнамерява да ти забие нож в гърба.“

 

 

През нощта Моника събра възглавниците и одеялата си и отиде на пръсти до стаята на Елизабет. Аби щеше да направи кисела физиономия, ако я видеше; твърдеше, че детето е добре и не се нуждае от наглеждане през нощта. Не можеше така да се отрича, че преживяното от нея е травматизиращо, и затова Моника искаше да бъде до Мъничето, ако се събудеше и се наложеше да я успокоява. Нямаше значение дали тя самата се чувства удобно, беше спала и на по-лошо място от пода.

След като приготви импровизираното си легло, се вслуша в равномерното дишане на детето и се успокои. Беше й трудно да обясни, дори и на Аби, колко много я беше разстроил нещастният случай. Ако се бе случило нещо лошо с Мъничето, Моника никога нямаше да си прости. Ако се бе вслушала в молбите на детето, ако я беше наглеждала…

Погледна пак към малката, удобно завита и предпазена от мрежата против насекоми. Мъничето продължаваше да спи, явно по-малко обезпокоена от случилото се в сравнение с Моника. Боже, обичаше това малко момиче толкова пламенно, че гърлото й болезнено се свиваше само като я погледнеше. Искаше да я разглези съвсем, да й купи всички глупави играчки, които душата й пожелаеше, да я наоблече в сатенени и копринени роклички.

„Извадих голям късмет“ — помисли си тя. Беше хвърлила едно око на счетоводните книги на Дру и се увери, че нямат излишни дори десет цента.

Освен ако, разбира се, не намереше съкровището на Моник.

Усмихна се. Узна с облекчение, че жената не беше откраднала скъпоценните камъни, въпреки че може би направи грешка, че попита Аби за повече информация. От честите й посещения през целия ден изглеждаше като че ли нещата се бяха върнали там, откъдето бяха започнали.

Може би трябваше да й обясни, че скъпоценните камъни не бяха за нея самата, Аби може би щеше да приеме, че би искала да ги предаде на Дру. Болеше я, че Аби се съмняваше в нея, но беше безсмислено да протестира. Моника трябваше сама да намери бижутата и да остави делата й да говорят вместо думите й.

Чу тих хленч и изпусна възглавницата. Погледна към Мъничето, но детето спеше с ведро лице, както досега. Моника се зачуди, наклони глава и се ослуша. След малко чу и втори подобен звук.

Взе свещта и премина в хола, разбра, че шумът идва от стаята на момчетата. Бедният Андрю, може би сънуваше кошмари!

Тя побърза към детската стая и видя момчето да вършее с ръцете си и да се гърчи в кревата. Вътрешните демони бяха отпечатали по-свирепо изражение на лицето му, отколкото миналия път, когато успя да го успокои. Поколеба се, имаше малък опит в случаите на кошмари. Веднъж беше чула, че е опасно да се будят сомнамбули, дали същото се отнасяше и за сънуващите лоши сънища?

Не издържа на картината на очевидната му уплаха и реши да го събуди, независимо от последиците. Постави свещта на стойката до вратата и седна на леглото му. Вдигна момчето и го прегърна силно.

— Шшш, Андрю, няма нищо — прошепна му тя, като го галеше по косата. — Аз съм тук и няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Ники? — попита той сънено. Спря да размахва ръце, но остана вдървен. — Намери ли ми жабата?

Тя погледна към клетката и дори очакваше да види, че капакът е отворен, но всичко беше наред.

— Всичките ти жаби са тук — съобщи му тя. — Няма да позволя на никого да пипа жабите ти.

— Не ги чувах. — Гласът му затрепери. — Беше толкова тъмно в гардероба. Не виждах нищо.

Моника го залюля на гърдите си, като му говореше нежно, за да прогони ужасния сън.

— Всичко е наред, Андрю. Слушай, не чуваш ли дървесните жаби? Сега не си в гардероба, ти си на сигурно място, тук, в стаята си.

— И аз съм до теб. — Стивън се появи от изневиделица от дясната й страна. — Тук сме аз и Ники, мама я няма.

При тези магически думи Андрю се успокои в ръцете й, тялото му се отпусна така, сякаш костите му се бяха разтопили от топлината.

— Сега ще заспи спокойно — прошепна Стивън. — Можеш да го оставиш да легне.

— Забележително — отвърна Моника и положи Андрю в леглото и приглади завивките му. — Откъде знаеш какво трябва да му кажеш?

— Сънува едно и също почти всяка нощ. След известно време се досетих от какво се безпокои.

— И какво е то?

— Мама имаше обичай да ни затваря в гардероба, когато не слушахме или й пречехме. Все ми е едно дали съм сам, но Андрю не понася да стои в тъмни, тесни места.

Стомахът на Моника се обърна. Дали момчето искаше да каже, че жената ги е заключвала в гардероба, защото ги е считала за неудобни?

— Това е причината да обича да стои все навън. Днешният урок край реката му дойде добре. Поне докато Елизабет… не се удари.

Гласът му секна на последното изречение и Моника изпита силно желание да го прегърне, за да го успокои.

— Не се притеснявай — каза му нежно вместо това. — Току-що идвам от нея и тя спи добре. — Той никога не би й позволил да го прегърне, но може би не би имал нищо против, ако се посуетеше около него. — Мисли за друго — каза му с най-ласкавия тон, с който една майка се обръща към сина си, — вече трябва да си лягаш. Искаш ли да те завия?

— Не, благодаря ти. — Той се отмести бързо и скочи в леглото си. — И сам ще се справя.

Моника положи усилия да не се обиди. Спомни си, че беше по-възрастен и трябваше да защитава мъжкото си достойнство.

— Спи спокойно тогава. И ако Андрю има пак кошмари, ела и ме събуди. Може би двамата с теб ще можем да му помогнем да не сънува страшни сънища.

— Не зная, той прекара доста време в гардероба.

„А ти колко ли време си прекарал там?“ — й се искаше да го попита, но размисли. Трябваше да мине време, преди той да се почувства достатъчно сигурен, за да й се довери.

— Трябва да сме търпеливи — говореше колкото на него, толкова и на себе си. — Лека нощ, Стивън. Приятни сънища.

— Ники? — извика я той, когато тя тръгна към вратата. — Четох книгата, която ми даде — „Приказка за два града“.

— Наистина ли? И хареса ли я?

— Много. Знаеш ли, много е подобна на това, което се случи на нас.

— И аз мисля същото. — Почувства се поласкана, надяваше се и той да схване сходството. — Предполагам, че войната винаги разкъсва съдбите на хората, но не е ли чудесно да знаем, че с много любов можем отново да съградим всичко отначало?

— Вероятно е така, но си мислех повече за онези двамата, които продаваха местата си. Стигнах до извода, че и тук се чувстваш по същия начин. Все едно си в затвор и не те пускат да излезеш. Чувствам се виновен за всичко, което ти наговорих до момента.

Моника бе обхваната от онази емоция, от която й се свиваше гърлото.

— Ако искаш да знаеш истината — каза тя прехрипнало, — това, че дойдох тук, е най-доброто нещо, което ми се е случвало в живота.

— Тогава нали няма да ни напуснеш? Няма да направиш така, че Андрю и Елизабет да те обикнат, а след това да ги изоставиш?

— За нищо на света! — Сви молитвено пръсти и се прекръсти, нищо не може да я накара да отстъпи от обещанието си.

— Добре тогава. — Той се търкулна настрана. Беше узнал каквото го вълнуваше, и се приготви да спи.

Моника не можа да откъсне поглед от него. Толкова силно й се прииска да го прегърне, че чак ръцете я засърбяха. Да, не се лъжеше, Стивън току-що й беше казал, че също желаеше тя да остане.

Прегръдките можеха да почакат. Може би много скоро щеше да й позволи и да го завие с одеялото.

Обхваната от възбуда, тя се обърна да вземе свещта, но когато стигна вратата, видя, че Дру бе препречил пътя.

 

 

Дру също беше чул стенанията на Андрю и бе пристигнал в стаята му точно когато Моник го прегръщаше. Понечи да я спре, но тогава Стивън изникна до нея. Представляваха мила картинка — майка с двамата й сина. Безкрайното удивление го закова на място.

Разговорът й със Стивън беше не по-малко учудващ. Дру подслуша и почти й повярва, че под красивата външност се крие съвсем друг човек. Моник никога не проявяваше нежност или прочувственост към нуждите на момчетата. Чужденката се извърна бавно и грациозно да вземе свещта си и му се стори, че излъчва мистична светлина. Всяко нейно движение съдържаше толкова нереална отсянка, че му се стори, че той самият сънува.

След това тя се обърна и почти се сблъска с него и той усети стройното й, привлекателно тяло под тънката нощница. Това беше в стила на Моник и той трябваше да устои на чара й.

Тръгна към хола и й направи знак да го последва, не искаше да безпокои Стивън.

— Няма да стане — прошепна й, щом дойде при него. — Не зная какво искаш от мен този път, но няма да ти позволя да използваш децата, за да го постигнеш.

Тя примигна объркана. Дру не се даде да го измамят.

— Каквото и да желаеш, преговаряй с мен.

— Исках да успокоя Андрю, сънуваше лоши сънища.

По дяволите, тя се домогваше до него — с благите си думи и сантименталните си очи. Когато я гледаше, се чувстваше като животно или безжалостен ловец, отнемащ живота на беззащитна сърна.

— Извинявай, ако намирам преструвката ти на майка-утешителка за трудна за вярване, но Андрю нямаше да има кошмари, ако ти не ги беше причинила.

Остана втрещен от това, че очите й се напълниха със сълзи и цели потоци се изляха по бузите й.

— Можеш да ме смяташ за каквато искаш — му каза с неочаквана страст, — но аз никога през живота си не бих затворила дете в гардероб.

Свещта затрепери в ръцете й и тя я сложи на пода. „Това е само актьорска игра“ — опита се да си внуши той, но тя закри очите си с ръце и се обърна, за да не я гледа. Беше се вторачил в нея малко озадачен, тъй като не бе в стила на Моник да плаче за каквото и да било на света.

— Веднъж леля Джудит ме затвори в гардероба, когато бях на негова възраст — каза тя с пресекващ глас. — Зная какво означава да загубиш всичко — светлина, звук, въздух, доверие. Възрастните трябва да те защитават. Щом един път си разбрал, че те не го правят, а дори те нараняват, тогава твърде малко остава от детството.

За кратко време му се привидя, че тя е не по-възрастна от момчетата и по-безпомощна пред заобикалящия я свят. Несъзнателно я притегли в прегръдката си. Усети я да трепери от нещастието й и в този момент тя престана да бъде Моник.

Притисна я към себе си, тя го погледна нежно с насълзени очи, в които трепкаше светлината на свещта, и сърцето му се преобърна. В душата му се разместиха скрити пластове и в него пламна желанието.

Възбуждаше се все повече от близостта на телата им, от това колко малко нощницата й прикриваше формите и топлината й. Искаше да плъзне ръце нагоре и надолу по всяка извивка, и когато извикваше в паметта си причините, поради които не трябва да прави това, ръцете й се обвиха около врата му и го приближиха още повече.

Погледна в очите й и се убеди, че не той предлага утешение. Беше свръх силите му да издържи на сладката й, нежна топлина.

Притегли главата й с ръце и я целуна по челото. Докосна треперещите й устни и те се отвориха, сякаш отдавна го очакваха. В него избухна любовта и го възпламени. Трябваше да я обладае, желаеше тази жена повече от всичко друго на света.

Загуби контрол над разсъдъка си, ръцете му обхванаха нетърпеливото й тяло сякаш от само себе си. Дръпна нощницата й, за да почувства горещата й, изгаряща от желание плът. Ръцете му се плъзнаха и покриха гърдите й. Тя изстена и звукът се задави в гърлото й, тъй като устните му се впиха в нейните.

Искаше да я погълне цялата, да я целува, докато умреше, но най-напред желаеше да се наслади на възбудените й набъбнали гърди. Размачка меките купчини с ръце, вкусвайки с наслада пълнотата им, и прокара палец по втвърдяващите се зърна.

Една малка, останала разумна част от съзнанието му схвана, че следващото изохкване не дойде от устните й, но не можа да спре целувката си — поне докато не се чу „Ники?“ от стаята на момчетата.

Оттегли се от устата й, но толкова бавно, че изглеждаше, че устните им са залепнали до последния възможен момент. Сведе поглед към тялото й, забеляза смущението й и скъта спомена дълбоко в подсъзнанието си.

— Андрю — прошепна тя и развали магията между тях. Разделиха се също като кукли, чиито конци бяха дръпнати. Тя заоправя дрехите си, а той стоеше неподвижно и се чувстваше като последния глупак.

Мили боже, какво беше направил пак?

Тя се пресегна за свещта, треперейки дори повече от преди, и прекоси стаята. Вглъбен, той не осъзна веднага, че тя смяташе да отиде при племенниците му.

— Аз ще отида — каза рязко той и й прегради пътя.

Моника вдигна поглед и го погледна наскърбена.

Дру се почувства така, сякаш й бе зашлевил шамар. За негова изненада тя не оспори желанието му, просто се обърна и забърза надолу към хола.

Наблюдаваше я как се спуска по стълбата и прокара ръка през косата си. Усети безумното желание да извика да се върне и да й се извини, но в интерес на истината, какво можеше да й каже? „Съжалявам, за момент ми се стори, че си някоя друга — която мога да обичам и да й вярвам.“

Ядосан на себе си, тръгна към Андрю. Беше по-тъмно от преди и в главата му се завъртя натрапчивата мисъл, че причината не е само в липсващата светлина на свещта. Представи си картината — Моник седнала на леглото на Андрю. Седна на мястото й и почувства топлината й мириса й, закопня да я докосне отново.

Не, трябваше да сложи край на това. Пресегна се и погали Андрю по косата, опита се да си спомни как жената го бе успокоила. Вместо това си зададе въпросите: „Защо щом тя е толкова страшна, Андрю извика нея? И защо Стивън, винаги извънредно предпазлив, я помоли да му обещае, че няма никога да си отиде?“.

Стивън й вярваше, а също така и Андрю, и Елизабет, и дори прагматичната Аби. Сестра му го обвини, че не можеше да се раздели с омразата само заради ината си, но дали беше само това?

Можеше ли човек да се измени толкова много? Мислите му се върнаха към Тимоти Сандърс, с когото бяха заедно в проклетия от Бога затвор. Бедният Тим го затвориха млад, безхитростен и добър, но веднъж пазачите му се изгавриха с него и той стана извратен като тях.

Дру не разбираше от медицина, но един удар по главата може би също променяше човека до голяма степен. Вероятно дълбоко в себе си Моник беше много болна от нейния егоизъм, също като него, и по някакъв незнаен начин бе потърсила отдушник като компенсация.

Да, и налъмите му можеха да цъфнат.

Странно, но горчивината му загуби остротата си. Дали причината се криеше в това, че също искаше да повярва на новата Моник.

Оправи одеялото около Андрю, въпросите му нямаше да получат отговор веднага. Трябваше да запази спокойствие, да следи всяка нейна дума или действие. Беше сигурен в едно — нямаше да има повече целувки в хола.

Отпъди спомена си и излезе от стаята на момчетата само за да види, че в дъното на хола проблясва светлинка. Добрите му намерения се изпариха и се запъти натам ядосано. Какво, по дяволите, търсеше Моник в стаята на Елизабет?

 

 

Моник легна върху одеялата си върху пода, но трябваше да се вдигне и да духне свещта, преди Дру да й се скара, че хаби свещите. Употреби цялата си енергия, за да успокои разтуптяното си сърце. Какво ли щеше да си помисли той, ако тя му се отдаваше така лесно.

Най-лошото бе, че ако всичко можеше да се повтори отново, тя щеше да постъпи по същия начин.

Чу ядосани стъпки и опасявайки се, че е Дру, се престори на заспала. Целувката бе последното нещо, което искаше да коментират. Сигурно щеше да й каже, че е било грешка, която никога нямаше да се повтори.

Но любопитството й надделя. Трябваше да зърне лицето му, да отгадае какво мисли.

По-добре да бе държала очите си затворени. Не спечели нищо, видя само, че действително е много ядосан.

Той я гледа дълго, хвърли поглед към спящата Елизабет, след това въздъхна дълбоко и влезе в стаята. Моника опита да не се присвие от страх. Представи си как я грабва и извлича вън от стаята, но вместо това той се спря до креватчето на Елизабет и извади изпод него едно походно легло.

— Мисля, че тук ще ти бъде по-удобно, отколкото на пода — предложи грубо той.

Моника се почувства глупаво и събра завивките си. Той й помогна да нареди одеялата и възглавниците върху походното легло, но не направи нито една забележка за срещата им в хола, въпреки че противно на всяка логика тя искаше да чуе мнението му. Предпочете да се чувства засрамена от себе си, отколкото да страда от учтивото му мълчание, което я караше да се пита дали бе сънувала или не.

Без да каже дума, той се обърна и излезе с твърди стъпки, като остави свещта да гори върху бюфета. Моника се строполи в леглото и поклати глава. Как беше възможно един мъж да я целува така страстно, а след това толкова лесно да я изтрие от съзнанието си?

Трябва да беше подремнала, тъй като, когато се събуди, свещта бе изгаснала. През прозорците се процеждаше слаба лунна светлина и хвърляше отблясъци върху контурите на един мъж, коленичил до леглото, ръцете му се движеха в тъмното.

Странно, но този път не почувства страх. Въпреки че в просъница разпозна Дру.

Той се изправи, поколеба се за миг и напусна стаята също така тихо, както беше влязъл.

Моника се протегна и усети мрежата против насекоми, която й осигуряваше безопасност. Дали се бе върнал само да изгаси свещта? Ако е така, защо я беше завил?

„Нищо не се е променило — каза си тя. — Утре Дру ще бъде без съмнение все така злобен, както досега.“ Въпреки случилото се тази нощ, тя потъна в сън, но с усмивка.

Моник

12 февруари 1860 г.

Рейчъл най-сетне се завърна. Майка й умираше цяла вечност, а аз останах без робинята си, и най-важното — без любовните си настойки.

Не че не бях оползотворила добре времето си. Смайващо е какво може да ти осигури един съпруг, ако го дариш с двама сина. Само като изброя подобренията в тази къща, си мисля, че почти си струваше мъчението да родя децата.

„Ривърз Едж — казах на Робърт — трябва да е по-разкошна и модерна, отколкото всяка друга къща по реката. В противен случай хората ще престанат да те уважават.“ Убеден е в здравия смисъл на думите ми, но се ужасява при мисълта за реализирането на плановете за реконструкция. Подробностите оставя на мен.

Подредбата на мястото по нов начин ми изглежда като игра със старата ми куклена къщичка. Първото ми изискване беше да се прокара газово осветление, бях го видяла в някои къщи в града, и установка, произвеждаща газта. След това настоях да се построи пристан, вдълбан в стръмния бряг, за да могат параходите да идват почти до прага ни и да ни откарват в града.

Ах, с какво удоволствие украсих стаите си. Отидох лично до Париж и купих най-красивите мебели, които можа да ми предложи Франция. Не устоях на изящната френска мода и си купих много рокли, които сложих във вграден в стената на спалнята ми гардероб. Робърт изръмжа нещо за допълнителните налози, които ще трябва да плащаме за съвсем неизползваема стая, в отговор на което му посочих примера със семейство Бидълз, които имаха три такива гардероба, а Едуард никога не мрънкаше за пари.

Огнището ни е долу, в мазето, горим въглища и убедих Робърт да поръча една от онези особени лети железни кухненски печки от Европа. Не проявявам ни най-малък интерес към готвенето, но ги има в много малко къщи, а там, където ги има, ми казаха, че има начин да се използва топлината им така, че да загрява вода, която по тръби да се изпрати до всички стаи. Представете си да имате гореща вода винаги когато пожелаете. Предполагам, че бих прекарала половината от деня, излежавайки се в някое ведро.

Засега накарах робите да изкопаят изкуствено езеро зад новия пристан и да го напълнят с вода от реката. Късно през лятото комарите са непоносими, но сега, в края на пролетта, късно през нощта често излизам дотам чисто гола. Докато плувам в галещите ме като кадифе води, мечтая за Дру и… чакам.

Днес усетих, че Робърт възнамерява да скрие нещо от мен, и се промъкнах тайно в кабинета му. Върху писалището му намерих затворено писмо, което възнамеряваше да пусне на следващия ден.

Отворих го на пара, прочетох го бегло и едва сдържах възбудата си, когато разбрах, че Дру му е бил писал и го е помолил да му позволи да се върне вкъщи за последен път преди войната.

Моят съпруг му отказваше от магарешки инат. „Нито един войник на Съединените щати няма да стъпи на земята на Самнърови“ — се бе заклел Робърт в писмото си. Понякога мъжете действително се държаха като мулета.

Този път обаче арогантността на Робърт подпомага моя замисъл. Нямаше да позволи на Дру да си дойде у дома, отказа да го срещне и в града, следователно ми го поднася на тепсия.

Написах друго писмо, като имитирах почерка на съпруга си, и го запечатах със семейния печат. Истинското послание на Робърт щеше да изчезне и той нямаше да узнае, че брат му ще дойде за среща в Ню Орлийнз.

А като пристигне Дру, ще види, че го чакам аз.