Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (9)

Глава 8

На следващата сутрин Моника се бе изправила в кухнята и съзерцаваше дървената маса. Спомни си въпроса на Дру така осезателно, сякаш стоеше до него, и се изчерви.

Откъде знаеше с толкова подробности интимната връзка, която бяха установили помежду си?

Не искаше да повярва, че бурните й чувства бяха предизвикани от миналия живот на жената, тялото на която обитаваше. То реагираше сладострастно, но съвсем самостоятелно, и тя започна да се съмнява дали и нейните мисли не бяха допринесли за страстта й.

— Подранила си тази сутрин. — Аби се разтича из кухнята и ходом си върза престилка.

— Не спах добре. — Моника нямаше желание да разисква повече въпроса, мисълта за масата я беше смутила достатъчно.

Аби се разбърза из стаята и донесе брашно и тигани, и започна да меси хляб.

— Единственият недостатък да живееш до река е, че през топлите пролетни нощи не можеш дори да чуеш събеседника си от шума, който вдигат жабите.

— Особено ако Андрю ги държи в стаята си — добави Моника и с удоволствие се отвлече от мислите си. Вдигна поглед и забеляза, че Аби едва сдържа усмивката си. — Аби Самнър, ти ли помогна на момчетата да сложат жаба в леглото ми?

Аби премести една купа на полицата и престана да се усмихва.

— Беше лудория, Моник, всички момчета го правят. Не съм им помагала, но откровено казано, радвам се, че правят пакости. Някак си не е естествено непрекъснато да се държат добре.

— На никого не се сърдя. — Моника скръсти ръце пред гърдите си. — Аз съм учителка и съм свикнала на такива шеги. Освен това не се страхувам от жаби.

— А едно време те плашеха. — Аби я погледна с любопитство. — Спомням си, че веднъж гледах как позволи на онази ужасна черна змия на Рейчъл да ти пълзи по ръцете, но и най-малкото дървесно жабче, само да скочеше на тридесет метра от теб, и ти бягаше и пищеше така, сякаш цяла сюрия пирати те преследва по петите.

Моника понечи да протестира, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Аби се нуждаеше от малко време, за да свикне, че не беше Моник, само една седмица, прекарана заедно в кухнята не беше достатъчна. Моника се разшета. Времето минаваше в тягостно мълчание. Пресегна се към кафеника и улови погледа на момичето, но тя бързо се отвърна.

— Знаеш ли — каза внезапно Аби, — ако не се страхуваш от жаби, трябва да го покажеш на Андрю.

— Моля?

— Повечето сутрини се шляе в реката. Ако се случиш наблизо и му хванеш една, може би ще те види в нова светлина.

— Заявявам ти най-искрено — опита се да я предизвика Моника, като се чудеше дали пак не я подлагаха на изпит, освен ако, разбира се, и Аби не променеше отношението си към нея, — че играеш двойна игра, мис Абигейл Самнър.

— Може би съм имала добра учителка. — Изправи се наежено.

Моника въздъхна. Не можеше да излезе на глава с това семейство. Аби продължи бавно, като си мереше всяка дума:

— Извинявай, не исках да кажа това. Като работим заедно така, почти мога да повярвам, че не си Моник, но като ме погледнеш по твоя особен начин, не мога да не си спомня всички отвратителни неща, които си направила.

Дали и Дру беше видял същия поглед? Това ли беше причината той да я изяжда с очи, а в следващия момент да се отдръпва, сякаш почувствал злото?

— Предполагам, че не си спомняш коледните празници преди две години? — Аби изтри ръцете си в престилката.

— Не, знаеш, че не мога.

Аби я покани с жест да седнат и двете се разположиха до масата.

— Връщам се в спомените си към онази Коледа поради следната причина. Беше много мразовито. Току-що бяхме погребали Робърт и беше се разнесъл слух, че Дру може и да не се върне от фронта. Момчетата дойдоха при мен и ме попитаха дали ще празнуваме Коледа тази година. Погледнах скръбните им лица и си дадох дума, че ще потърся начин да разведря празника им.

— О, Аби, трябва да си била още дете.

— На седемнадесет се чувствах достатъчно възрастна. — Аби вдигна глава. — Ти предложи да ми помогнеш. Погледна ме право в очите и ми каза, че ще направиш всичко възможно, за да приготвиш празнична вечеря. — Аби впери поглед напред, като че ли четеше за миналото от стената. Позата й издаваше предизвикателство и решителност. — Една госпожа, която живееше надолу до реката, правеше кукли и аз бях харесала една за Елизабет. Жената се съгласи да ми даде една безплатно, ако се заемех с прането й. Знаех, че ти щеше да не ми позволиш, ако разбереше, че върша работа на робиня, затова всяка нощ се вмъквах тайно вкъщи с мръсното бельо и се измъквах още призори.

— О, Аби!

— Не търся някой да ме съжалява — отвърна пак наежено. — Открих, че има много домашна работа, за която никой не се захваща. В края на краищата спестих достатъчно пари не само за куклата, но и за подаръци на момчетата, може би нещо щеше да остане и за тържествената вечеря, която ти беше обещала. Сумата не беше голяма, повтарям ти, но щеше да създаде истински празник за децата, които и без това бяха загубили твърде много. — Замълча, сякаш събираше сили. — Можеш да си представиш как се почувствах, когато се върнах у дома и намерих цялата къща пълна с янки, които се черпеха с бонбоните ми. Дойдох при теб за обяснение, но ти само се изсмя. Все едно че беше вчера — още виждам как тръсна безгрижно глава и ми каза, че ще свърша като сприхава стара мома подобно на Сара Джейн. Трябвало да използвам глупавите си дребни спестявания, за да съм си купела нова премяна — също като теб. Завъртя се пред мен облечена в пурпурна сатенена рокля, купена с моите пари. Побеснях, щях да ти издера очите. — Моника трепваше при споменаването на всяко „ти“. — Но ти продължи да ми се присмиваш и аз разбрах, че в действителност съм съвсем безсилна. Нощта прекарах с децата и плаках непрекъснато, още мразя да си спомням за това. На сутринта се успокоих напълно и влязох в стаята ти, за да ти кажа — и на американския войник в леглото ти — да се махате от къщата на брат ми. — Аби подпря брадичката си. — Ти пак само се изсмя. Каза ми, че си имала намерение да напуснеш тази вехта реликва, тъй като в града било по-весело. Настоях децата да останат, ти отвърна, че е по-добре копелетата да са при мен. Посочи с жест към вратата, там бяха Стивън и Андрю. Очите им бяха подпухнали от сълзи и кръв ми капеше от сърцето, като ги гледах. — Въздишката й отекна в празното помещение. — Сега разбираш защо ми е трудно да забравя или да ти простя.

Моника остана потресена от разказа й и по-силно от всякога изпита желание да й възрази, че не е Моник, но се опита да разбере Аби. На нейно място и тя трудно би повярвала на жена, която има дори далечна прилика с предшественицата й.

— Нали ме разбираш — продължи Аби. — Струва ми се свръхестествено да виждам теб, а да мисля, че не си ти.

— Много добре те разбирам. За мен е не по-малко странно. Искам да кажа, че се намирам в кухня, която не съществува в моето историческо време, опитвам се да направя свястно кафе от цикория, а не разполагам нито с газова, нито с микровълнова печка. Струва ми се, че ако имахме поне хладилник — или още по-добре — климатична инсталация, нямаше да ни се налага да ставаме още с пукването на зората. По дяволите, можехме да телефонираме на фирмата „Пица делукс“ и за броени минути разносвачът с фургона щеше да пристигне. — Аби поклати глава с искрено удивление. Моника прецени, че може би звучи истерично, спря за момент и продължи по друг начин. — Опитай да си представиш как би се почувствала, ако изведнъж се събудиш в нов, непознат свят и всички се отнасят с теб като с чумава и те мразят само защото си приела чужд облик.

— Какво очакваш с актьорската си игра? — Аби се изправи с гримаса, сякаш не желаеше да й симпатизира.

— Защо мислиш така?

— Начинът, по който гледаш Дру… — Изчерви се. — Всъщност не мога да се отърся от чувството, че разиграваш познатите си фокуси.

Моника си спомни сцената с Аби и Дру, която видя снощи, и не намери аргументи, с които да възрази. Самата тя тънеше в неизвестност, когато загубеше контрол над внезапните, чужди пориви. Дали част от Моник не бе останала в тялото й? Беше ли обречена да повтори нейните грешки?

Спомни си силното майчино чувство към децата, което избликна миналата нощ, и как жаждата за ласките на Дру омекна в любвеобилно и грижовно чувство. Вероятно можеше да управлява това тяло по-добре, отколкото си мислеше. Като че ли с малко усилие можеше да го приучи да се държи както трябва.

— Не обръщай внимание на това как гледам към Дру — каза на Аби. — Това са наши лични взаимоотношения и нямат нищо общо с това дали съм добра майка и приятелка. Опитай да съдиш за мен по моите постъпки, а не по постъпките на снаха ти в миналото.

Аби я изгледа продължително.

— Времето ще покаже — отвърна грубо тя и се върна към тестото. — Засега е най-добре да започнеш да приготвяш закуската. Децата сутрин стават изгладнели като мечета. Нали не искаш с ръмжене да те питат къде им е овесената каша.

Моника се намръщи. Овесената каша винаги беше сериозно изпитание за нея. Беше се опитала да сготви такова блюдо няколко пъти, но все излизаше на вид и вкус като скашкани книжни тапети.

— Като зная какво ще излезе — пошегува се тя, — ще можеш да оцениш само усилията ми. Ако опитам да бъда поне добра майка, ще ме приемеш ли безрезервно?

— Имаме поговорка — Аби сви рамене: — „Доказателството за пудинга е в това той да бъде изяден“.

— Е, щом не е овесена каша.

Аби се разсмя, вече беше виждала как Моника се справя в кухнята.

Моника привърши с готвенето и се приготви да получи нов упрек от Аби, като видя как яденето пльосва от черпака и се разтича в купите на децата. Чудеше се как някой можеше да кусне от злополучната закуска.

Стивън гълташе, без да продума, но насила. Андрю нагъваше юнашки, докато омете всичко. Само Елизабет, също като онова детенце от приказката „Новите дрехи на царя“, се осмели да съобщи гласно истината:

— Йок. Това не е овесена каша.

Моника още не беше започнала да яде, но сподели отвращението й.

— Зная, че е ужасна, но моля те, опитай да похапнеш, любима. Нямаме продукти и не смея да я изхвърля, за да опитам пак.

— Не можем да си позволим да хвърляме храна — напомни Аби и сложи хляба в ъгъла да втасва.

Елизабет гледаше със страх в чинията си, сякаш се опасяваше да не би оттам да изпълзят паяци, но взе лъжицата и започна да лапа със същата упоритост като братчетата си.

— Излизам да плевя в градината — съобщи Аби и свали престилката си. — Защо не продължите с уроците си тази сутрин? Можеш да ми помогнеш по-късно.

— Ако си уверена, че…

— Сигурна съм. — Аби погледна към децата. — Бих казала, че е време за пудинга.

Моника я изпроводи с усмивка. Удоволствието й се оказа мимолетно, тъй като няколко секунди по-късно Андрю бутна стола си и изхвърча навън. Извика след него, но Стивън поклати глава.

— Отиде си. Не можеш да го върнеш.

Тя остави лъжицата си и го погледна право в очите.

— Щом няма желание да участва в нашето приключение, нямам намерение да го карам насила.

— Какво по-точно? — Момчето не желаеше да изглежда заинтригувано, но не успя да се сдържи.

— Всеки вторник Мъничето и аз излизаме на разходка сред природата. Ти, разбира се, си поканен да ни придружиш.

Елизабет повдигна леко вежди, но с друго не издаде, че и тя за пръв път чуваше за подобно нещо.

— Говори странно — сподели Стивън със сестричката си. — Мама никога не употребяваше думи като „мъниче“ или „хванат в клетка“.

— Разбира се, че не. Тя не е мама, а Ники.

Странно как децата имаха изострена наблюдателност, а възрастните — не. Никога не се беше замисляла, че говореше по по-различен начин.

— Защо я наричаш Ники? — Стивън внезапно прояви подозрителност. — И защо тя те нарича Мъниче?

— Измислихме си прякори една на друга — намеси се в разговора им Моника. — Ако искаш, ще измисля и на теб.

— Няма нужда. — Стивън се облегна на стола.

„О, има — помисли си Моника, — но сега моментът не е подходящ, за да ти окажа натиск.“

— Хайде да измием чиниите — каза тя и стана внезапно. — Но само ако сте се нахранили.

Елизабет мигом скочи. Стивън се поколеба, гордостта му се бореше с любопитството, но хвърли последен поглед към купата си и също остави лъжицата.

След като почистиха кухнята, тя ги поведе навън и вкупом помахаха на Аби с ръка. Мястото изглеждаше много по-добре с градината, отколкото със скъпия плувен басейн на Джудит. Отвъд простираха клони дъбове, а между тях се гушеше бяла постройка, която един ден щеше да се превърне в луксозна съблекалня. Днес я наричаха „гарсониерата“ и там настаняваха господата от гостите и младежите от домакинството, когато стигнеха възрастта да се заглеждат в девойките. „Много скоро — помисли си Моника — Стивън и Андрю ще вършат своите лудории там.“

Въздъхна. Колкото и да не й се искаше да пораснат, предпочиташе да спазва традицията. За разлика от Джудит, не желаеше нищо да променя. Ривърз Едж беше в най-добрия си вид, дори без фасадна боя и с неоформени алеи и храсти. Липсваше натрапчивото чувство за самота. Хората тук се обичаха и се грижеха един за друг, бяха като единно семейство.

Почувства неудържим импулс да гушне двете деца, но знаеше, че Стивън ще се дръпне. Вместо това хвана за ръката Мъничето. Пресякоха пътя, изкачиха се по стръмния бряг на реката и се спуснаха през храстите към малкото каменисто заливче.

Жужаха много комари и тя се зарадва, че бяха спуснали мрежите около леглата си, за да се предпазят от насекоми през нощта. Аби нарече мероприятието „обличане на къщата с летни дрехи“.

Лятото! Сезон за семейни пикници, за каране на лодка и ловене на риба.

Моника зърна кея в далечината и се зарече, че някой ден, много скоро, ще научи децата да плуват.

Но не днес. Възнамеряваше да открие Андрю и случайно погледна към дърветата, видя нещо да се белее между клоните, за всеки случай той ги наблюдаваше от скривалището си. Тя поведе подопечните си към тръстиката около ниския бряг.

— Това място е подходящо — каза нарочно по-силно с цел да примами и другото братче при тях. — Навийте си нагоре ръкавите. Ще ловим жаби.

Стивън се сепна, но се изненада още повече, когато тя свали полата си. Предположи, че е шокиращо някоя дама да излага на показ толкова голяма част от краката си, но блузата й стигаше чак до бедрата и тя ходеше леко, разплисквайки водата.

Скоро и тримата бяха толкова заети да преследват блатните създания, че изобщо не забелязваха разголените й крака. Мъничето изпискваше всеки път, щом плячката й се изплъзваше между пръстите, а братчето й се преструваше, че изобщо не му пука.

— Наблюдавайте ме — извика им по едно време Моника. — Когато намерите жаба, трябва да се приближите внимателно, защото ще ви чуе. Чува звуците може би не по същия начин като нас, но ще ви забележи. Тогава протягате ръка пред нея, за да разсеете вниманието й и я сграбчвате изотзад. Ето така. А, хванах една!

Андрю изникна зад тях явно заинтригуван.

— Посрещнете крал Артур! — обърна се Моника към тримата и размаха жабата. — Смята да си направи дворец в нашата класна стая.

— Там ли ще остане? — Андрю прояви любопитство, но я гледаше недоверчиво.

— Да, за известно време, докато научим всичко за него. Тогава ще го върнем обратно в реката при неговото семейство.

— Ти не знаеш нищо за жабите — изпръхтя той — и дори не ги харесваш.

— Случайно съм учила доста за земноводните — отвърна тя. — Имаш ли подръка ведро, в което да държим крал Артур, докато се върнем у дома?

— Да, но…

— Донеси го, моля те! — Тя говореше бързо и не му даде възможност да й откаже. Реши, че е намерила подход към децата — трябваше да ги увлече в приятни занимания. Андрю се отдалечи, роптаейки, а тя се обърна към Стивън:

— Трябва да съберем мъх за дъното на клетката му и, разбира се, да сложим повечко вода. Жабите поемат течностите чрез кожата си.

— Искаш ли да му донеса няколко листа от водни лилии, за да си хапне? — запита нетърпеливо Мъничето.

— С тях ще се почувства като у дома си, но в действителност се храни с насекоми. Ще сложим парче месо в паничка, за да привлича мухите.

Андрю вече се бе върнал с кофа и слушаше. На това място поклати отрицателно глава.

— Те отлитат, когато ги сложиш в клетката.

— Не и ако им откъснеш крилцата. — Потръпна, на това я беше научил Дерек. В интерес на истината надяваше се да убеди Андрю да доставя мухите.

Елизабет изписка по момичешки престорено, за да демонстрира погнусата си, но Андрю я погледна с възторг, сякаш току-що бе изобретила колелото.

— Никога не бих се сетил за това — каза той, като че ли повече на себе си.

— Не искам да се занимаваме повече с жаби — извика Елизабет и задърпа Моника за блузата. — Помниш ли? Нали ми обеща, че ще ме научиш да плувам!

— Добре, но не сега. Нека положим крал Артур в кофата. Много добре, ето го и капакът. Казват, че този тип жаби скачат до метър и половина.

— Аз веднъж хванах една, която скачаше цели метър и осемдесет. — Андрю беше толкова възбуден, че забрави, че я мразеше.

— Ники, много е горещо. Искам да поплувам.

— Зная, любима. Вероятно по-късно. Всъщност си мислех дали да не намерим приятел на нашия крал Артур. Може би някой Ланселот?

Момчетата не чакаха втора подкана. Спуснаха се стремително към брега на реката, решени да хванат най-голямата жаба в живота им. Моника им помагаше, но по едно време почувства, че нещо не е наред. Шестото чувство й подсказа да се обърне и то — точно навреме, за да види как Мъничето тичаше по пристана.

— Любима, спри! — извика след нея и вече летеше, когато детето се препъна, удари си главата и се преметна във водата.

Моника се гмурна, без да губи време да провери дали водата не е плитка. Имаше значение единствено това, че на повърхността не изплуваха нито главата, нито ръцете на малката.

Дали тежката рокля я беше повлякла към дъното? Или по-лошо, ударила си е главата толкова лошо, че е в безсъзнание? Моника не обмисли трета възможност. Елизабет не можеше да е мъртва. Не и нейното Мъниче. Не би позволила.

„Само да я намеря“ — молеше се непрекъснато тя и се гмуркаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Търсеше с очи под водата и оглеждаше гредите на пристана, докато зърна парче синя материя. Това беше цветът на роклята на Мъничето и тя с все сили се изтласка с крака. Приближи, детето не помръдваше.

Грабна я под мишниците и се отблъсна от дъното към повърхността. Школовката й като спасителка се оказа полезна, докато плуваше към брега си припомняше как се оказва първа помощ. Толкова се бе концентрирала в мислите си, че не чу как момчетата викат.

 

 

Дру се връщаше от по-далечната нива и чу първия вик за помощ, когато яздеше по пътя край реката. Разпозна гласа на Стивън и като прецени, че момчето не от тези, които се паникьосват, пришпори коня по посока на звука. Видя племенниците си да тичат пред него и те продължиха да му викат дори след като слезе на земята.

— Елизабет — извика Андрю, останал без дъх — падна във водата.

Дру изстина.

— Вземете коня ми и го впрегнете в каруцата — каза на момчетата, — след това елате и ме чакайте на пътя.

Изцепи направо през храсталака и се озова пред Моника, точно когато тя стискаше с пръсти носа на Елизабет.

— Да те вземат дяволите! — изкрещя и блъсна жена си назад. — Какво чудовище си, искаш да навредиш на детето си!

Под тях Елизабет се съвзе, приплака и започна да кашля. Тресейки се от ярост, той се наведе и я вдигна на ръце. Залюля детето и погледна към жена си.

Бялата памучна блуза прилепваше плътно до тялото й и очертаваше и в най-малки подробности гърдите й. Самата тя изглеждаше полуудавена и също бе останала без дъх, но за разлика от Елизабет беше успяла да свали полата си. Дали беше замислила предварително пъкленото си дело? Мили боже, нарочно ли искаше да удави Елизабет?

— Чашата преля — изшептя той и си тръгна. — Предупредих те да внимаваш с децата. Този път трябва да те спра.

Продължи, без да се обръща, защото знаеше, че ако се задържеше и секунда повече, щеше да я убие.

 

 

Моника го наблюдаваше как си отива. „Аз не съм враг!“ — й се искаше да му извика, но нямаше смисъл. Дру си мислеше най-лошото, каквото и да му кажеше, нямаше да го разубеди.

Уморена се пресегна за полата си и я облече. „Хайде, крал Артур!“ Наведе се и хвана за дръжката забравената кофа, в ушите й още звучаха яростните думи на Дру. Наистина ли смяташе, че тя щеше да навреди на детето? Как можеше да си помисли, че ще позволи дори един косъм да падне от главата й?

„Трябва да те спра“ — й беше казал и в нея бавно изплува споменът за по-раншната му заплаха да я вкара в затвора. Можеше да пренебрегва или дори да ненавижда Моник за това, което е направила, но тя нямаше никакво желание да лежи в затвора. Като се имаше предвид подсъдимата, това вероятно означаваше доживотна присъда. Или още по-лошо.

Прокара ръка през гърлото си, сякаш вече чувстваше клупа да се затяга. Не желаеше да плаща за престъпленията на непознатата жена. „Трябва да се върна — изпадна тя в паника — в този свят, на който принадлежа.“

Сякаш от нищото се материализира една ръка и я обгърна за китката.

— Твоето място не е тук — отекна в ушите й дълбок, плътен глас. — Ела с мен… аз мога да ти помогна.

Сърцето на Моника заби учестено. Не хареса начина, по който се бяха промъкнали зад нея — това бе Рейчъл.

— Как успя… откъде се пръкна?

— Дойдох да ти помогна. — Рейчъл само се засмя. — Не може да желаеш да живееш с този… мъж.

— Имаш предвид Дру?

— Да. Много скоро той ще те нарани и тогава ще стане твърде късно. Ела, аз ще ти помогна да избягаш.

Гласът й беше мек, меден, хипнотизиращ. Моника се вгледа в съвсем черните й очи и видя там отражението си да й кима в знак на съгласие. Смътно долови, че ръката й бе извита. В черните очи блесна пламъче на омраза и Рейчъл отблъсна ръката й надолу.

— Къде е?

Въпросът беше бърз и неочакван, това проясни съзнанието на Моника. За момент се бе изкусила да се върне в стария си живот и почти се поддаде на навика си да бяга от опасностите.

Но какво щеше да стане с Мъничето? Момичето се бе съживило само и вероятно щеше да се оправи, но някой трябваше да седи до нея и да я глези с вълшебни приказки и да я прегръща, докато изчезне уплахата й.

И не само Мъничето имаше нужда от нея, а също и момчетата — наежени и загрижени, а също и Аби — претрупана с работа, както и Дру — на красивото му лице рядко цъфваше усмивка.

Можеше да помогне на тези хора, усещаше, че е способна, само ако можеше да разсее техните подозрения. Трябваше да им вдъхне нова вяра — нещо, което не би постигнала, ако избягаше от тях.

— Не! — извика тя и се дръпна назад. — Няма да дойда с теб.

Рейчъл измърмори тихо някаква неразбираема клетва, врътна се и изчезна между дърветата.

Моника остана като закована с поглед, втренчен към мястото, където бе застанала жената. Изглеждаше странно, че избяга. Погледна ръката си и се почуди какво ли е видяла Рейчъл, което я отказа.

Не, Рейчъл не се беше отказала, защото никога не падаше по гръб. Притеснена, Моника предчувстваше, че отношенията й с нея тепърва ще има да се изясняват.

Моник

15 юли 1857 г.

Случи се възможно най-лошото.

Неудържимо плача, когато мисля за всички незабравими нощи, за чудесната идилия, на която тъй неочаквано дойде краят. Няма да правя любов на кухненската маса, няма да съблазнявам Дру разсъблечена пред огледалото, няма да го привличам в моето жадно за ласка тяло в сенчестите алеи на градината.

Иска ми се да крещя, да късам и да хвърлям, да си оскубя косата, но… аз се хванах в капана, който направих със собствените си ръце. Всеки ден ще трябва да се усмихвам и да се преструвам, че нямам и най-малката грижа на света.

Дявол го взел този Робърт. Понякога се питам дали се досеща защо Дру и аз излизаме все заедно. Възможно ли беше да е забелязал любовната искра в погледите, които си разменяхме на масата?

Склонна съм да се съмнявам. По-скоро онази кучка, Аби, му е пуснала мухата.

Едва ли има значение. Резултатът ще бъде опустошителен, независимо от всичко. Проклето време! Само след няколко седмици зимата щеше да направи пътищата на север непроходими, а пътуването — невъзможно. Как се случи Робърт да ми направи официално предложение точно снощи!

Сърцето ми щеше да спре, когато вдигна чаша, за да ме поздрави, въпреки че знаех, че моментът е вече назрял. След като обяви намеренията си да се ожени за мен, настъпи такава тишина, че можеше да се чуе дори перушинка, ако бе паднала на пода. Бе забравил липсата си на ентусиазъм и изглежда само аз забелязах, че лицето на брат му побеля като ленената покривка на масата.

О, как исках да се притисна до Дру, да му прошепна, че нищо не трябва да се променя, но Робърт, най-гордият от всичките ми ухажори, ме хвана за ръце и аз трябваше да отвърна на поздрава му. В края на краищата той ще плати моята сметка.

Съвсем късно тази нощ се промъкнах в стаята на Дру, но не можах дори да започна да му обяснявам. Надигна се с преднамерена бързина от леглото и ми каза студено, че заминавал на север, към Ню Йорк, където щял да постъпи в армията заедно с няколко негови приятели от университета.

Доближих се и опитах да го прегърна, но той отблъсна ръцете ми.

— Какво ще се случи с нас? — го попитах, стресната от отказа му.

Смехът му прозвуча и горчиво, и грозно.

— „Нас“ не съществува — нахвърли се той върху мен, — сега принадлежиш на Робърт.

Казах му, че можем да продължим постарому и че нищо не е необходимо да се променя.

— Значи си знаела? — извика. — През цялото време, въпреки нашите взаимоотношения, си се стремяла да се омъжиш за него?

Потръпвам, като си спомня с какви очи ме гледаше — толкова студени и далечни, сякаш изобщо не се интересуваше от мен.

— Обичам брат си — прибави той и всяка дума звънна като изпуснато на пода парче лед. — По-скоро бих умрял, отколкото да го заблуждавам. Бих желал да вярвам, че бъдещата му жена крие същите чувства към него.

Разсърдих се, нарекох го „глупак“. Да, щях да бъда съпруга на брат му, но ние винаги щяхме да си останем любовници.

— Боже опази! — беше последното, което измърмори, преди да ме изпъди от стаята си.

Честолюбието ми беше засегнато и затова отстъпих. Все пак още не съм изиграла последния си коз, най-крайното средство, с което да го задържа около мен.

Не трябваше да изпускам от вниманието си абсурдното разбиране за чест на Дру и бях длъжна да предвидя докъде можеше да го тласне то. Тази сутрин отидох да го изпратя, но той вече бе заминал за Ню Йорк.

Така и не успях да му кажа колко закъсня моята менструация.