Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (8)

Глава 7

Дру хвърли поглед към ръждясалата машинария, след това се обърна с лице към отворената врата, откъдето проникваха последните слънчеви лъчи на залязващото зад дърветата слънце.

— Донеси свещ — викна на Джаспър, двуметровия бивш роб, който и сега вършеше най-тежката част от работата. — Няма да можем да поправим газгенератора, ако нямаме добро осветление.

Джаспър смръщи чело, знаеше за обещанието на господаря да се върне у дома за официална вечеря и разбра, че няма да бъде спазено.

„По дяволите, Робърт е оставил всичко на самотек“ — помисли си Дру.

— Като отидеш в къщата, кажи също така на сестра ми, че няма да успея да се върна навреме.

Джаспър кимна.

— А да й кажа ли защо?

Дру поклати глава, нямаше нужда Аби да изкарва яда си на Джаспър.

— Кажи й само да не ме чака. По-късно ще се погрижа да й се извиня.

Черният гигант излезе и се отправи към къщата в потиснато настроение. Може би разбираше обстоятелствата, които принуждаваха Дру да вземе подобно решение, но предпочиташе да преживее земетресение, отколкото да види дори една-единствена сълза в красивите очи на господарката си.

По дяволите! Дали си мислеше, че Дру си доставя удоволствие, като тормози сестра си? Но Джаспър трябваше да се убеди, че къщата се нуждаеше от евтин източник на светлина, не можеха да си позволят да купуват свещи непрекъснато.

В такива моменти Дру се колебаеше има ли смисъл да се блъска да работи все така безперспективно. Моник беше разточителна, а брат му не беше реалист — ето как наследи една бездънна яма от разходи.

„Ривърз Едж!“ — въздъхна той и хвърли поглед към полето със скрита гордост. Колкото и сурова да беше битката, която водеше, щеше да се бори до последен дъх, за да съживи плантацията. Беше не само наследство, а и негов дом.

Представи си Моник така живо, сякаш беше застанала до него, както в онзи момент, когато я доведе от блатото. Беше невероятно, но за малко да повярва, че тя мислеше като него и споделяше нуждата да изгради своето бъдеще тук.

Потъна в сладки копнежи, представи си как се връща вкъщи, уморен и доволен от труда си, привлечен от миризмата на гореща домашна гозба. Всички прозорци светят празнично с мека светлина, а цялото му семейство го чака на вратата, за да го посрещне. А жена му, с широко отворени обятия…

Хвърли поглед към къщата, толкова тъмна и далечна, и се насили да прогони глупавите блянове. Колко пъти още трябваше да го омотава с черните си магии, преди да проумее истината? Моник никога не му беше допадала. Това, което си въобрази, че е прочел в очите й, се оказа безусловна илюзия.

Прокара ръка през косата си и се върна с неудоволствие към работата си. Трябваше да мисли за децата. Трябваше да живеят по-добре от него, беше готов да се съсипе от работа, за да им осигури бъдещето. Изнурителен труд и лишения — това беше неговата съдба.

Но като размислеше как се беше отнесъл с Робърт — може би така щеше да го обезщети.

 

 

Моника остави Аби да приготви чиния за брат си и излезе с неохота от кухнята. Лично тя беше на мнение, че Дру можеше и сам да си сипе от яденето, щом не бе имал благоприличието да ги удостои с присъствието си на вечерята и че беше допуснал грешката да не изпълни обещанието си към сестра си. Аби я беше побутнала с рамо към вратата и за Моника не остана друго, освен да си отиде.

„Единствено Дру е виновен“ — ядосваше се тя и влезе в къщата. Беше също като баща й — и като Джудит — винаги поставяше работата над семейството. Стивън даваше за пример Дру как трябваше да се държи на дадена дума, но въпреки това беше пренебрегнал обещанието си към Аби.

Преди няколко часа тя се въртеше възбудено като на бал, облечена със синята копринена рокля, и красотата й беше несравнима, но след съобщението на Джаспър помръкна и даже не докосна шоколадовото суфле.

Децата останаха не по-малко разочаровани. Тръгнаха да си лягат съвсем унили, сякаш някой беше отменил веселите коледни празници.

„Ами ти? — присмя й се тънко гласче, докато се изкачваше по стъпалата. — Дали справедливото ти негодувание е предизвикано от разбитите ти очаквания?“

Отърси се от тези мисли. Щеше да бъде забележително, ако участваше в някое семейно празненство, но в случая беше по-добре да не се натрапва, щом Дру беше останал на полето. Беше й много трудно да сдържа емоциите си при техните редки, кратки срещи — как можеше да погребе странните си въжделения, щом той седнеше на масата съвсем близко до нея?

„Какво чувствам е без всякакво значение. Важното е някой да поправи незачитането от страна на Дру — мислеше си тя, докато се изкачваше по стълбите. — Поне децата трябва да знаят, че ще бъда винаги до тях.“

Най-напред мина при Елизабет, надяваше се на най-радушен прием при нея. Но щом стъпи в стаята, Елизабет напъха под възглавницата си това, което бе държала в ръцете си. Движението й беше бързо, преднамерено, сякаш детето се опита да скрие нещо от погледа й.

„От мен!“ — поправи се Моника и опита да сподави обидата си.

— Добре ли си, любима?

Елизабет кимна, беше легнала върху възглавницата така, сякаш вече заспиваше, въпреки че Моника заподозря, че е по-вероятно да пазеше скритото.

— Надявам се, че не си много разочарована, задето чичо Дру не дойде днес на вечеря.

— Не — поклати глава момичето. — Сигурна съм, че щеше да дойде, ако беше успял. Освен това пазя нещо за него.

— Какво?

— Любимата му носна кърпичка. Винаги я нося, щом го няма в къщи. Щом имам помен за него, следователно нося частица от него.

Помен. На нейната възраст, когато оставаше сама по време на честите пътувания на баща й и майка й по работа, Моника се вмъкваше в спалнята им. Разхождаше се с техните обувки, перчеше се пред огледалото с техните шапки и ръкавици и намираше утешение, ако беше сред предметите, които ползваше майка й.

Веднъж отмъкна забрадка, пропита с мирис на люляк, и я скри под възглавницата си. Когато биваше уплашена или се почувстваше толкова самотна, че чак й се доплакваше, изваждаше забрадката и вдъхваше от майчиния аромат. Дълги години след като родителите й бяха починали, имаше навика да се докосва до квадратната коприна, за да добие повече сигурност в себе си.

Може би детето беше скрило носната кърпичка на Дру под възглавницата си. Спомни си как бе намерила разхвърляна стаята си — може би Елизабет пазеше помен от своята майка?

Издърпа одеялото до брадичката й и тогава момичето й се усмихна така, че стопли сърцето й. Друга на нейно място вероятно би се скарала на детето за кражбата, но тя щеше да се задоволи само да изчака. Може би Елизабет щеше да си признае доброволно? А дори и да не го направеше, какво значение имаха няколкото липсващи дреболии? Моника беше готова да жертва хиляди забрадки и дори себе си, само и само детето й да се почувства в сигурен и безопасен дом.

— Знаеш ли — промълви Елизабет, след като Моника я целуна по челото, — мислех си за това, което бяхме приказвали.

— Така ли? За какво по-точно?

— За прякорите. Ти също трябва да си имаш, но Моника е много дълго за изговаряне.

— Някои ме наричаха Мона — предложи напосоки.

— Не. Искам да е нещо хубаво и приятно като теб. Ще те наричам Ники.

Моника не беше имала никога прякор, никой не си бе дал труда да й измисли. Премина живота си като солидната, отегчителна Моника, а сега с един мах на Елизабет като с вълшебната пръчица се бе превърнала в капризната Ники. Моника й отвърна с усмивка.

— Нека да бъда Ники. Но трябва да измислим ново име и за теб, за да спестим „Елизабет“ за когато пораснеш. Ще ти викам… е, какво ще кажеш за Мъниче?

— Мъниче ли?

— Да, но нямам предвид „дребничка“, а в смисъл на „толкова хубавичка, че искам винаги да те нося с мен в джобчето си“. — Моника я загъделичка през одеялото и Елизабет се разкикоти. Смееше се толкова естествено и щастливо, че й се прииска детето да не престава.

— Радвам се, че вече се наричаме по специален начин — каза изведнъж съвсем сериозна Елизабет. — Ако някога мама се върне отново, по този начин веднага ще позная, че не си ти.

— Ах, мила моя, нямам намерение да си отивам.

— Но ти ми каза, че не би могла да попречиш на това. Стивън казва, че някой ден ще се събудя и ще открия, че си същата посредствена предишна мама, каквато винаги си била.

Моника понечи да я опровергае, но схвана, че Стивън можеше да се окаже прав. Ако Моник искаше да се върне отново в тялото си и знаеше способа за това, то какво можеше да я спре?

— Знаеш ли какво мисля? — попита я с привидно приповдигнат тон, опитвайки се да не предаде опасенията си на детето. — Че Стивън е бил много ядосан, когато е споделил това с теб. Нужно е да проявим търпеливост.

Елизабет кимна в знак на съгласие, мъдра не за годините си. Моника се наведе и я целуна по бузата и се опита да я успокои:

— Само почакай, и той ще ни повярва.

— Обичам те, Ники — прошепна й тихо, когато Моника се накани да си върви. — Иска ми се да вярвам, че никога няма да ти се наложи да си отидеш.

— А ако това стане, Мъниче, ще се боря със зъби и нокти да остана.

— Ако се случи, не се безпокой — аз ще пожелая да се върнеш обратно.

Стивън може би е прав, че желанията не се сбъдват, но на света може да се вземе пример и от много оптимисти като Елизабет.

След това Моника отскочи и до стаята на момчетата. Не очакваше, че ще се зарадват на посещението й, но поне смяташе да ги ободри след отсъствието на чичо им.

Изненада се от смеха, който чу, и се забави пред вратата им. Не беше хулиганско хилене, което можеше да се очаква, а тихо и тайно хихикане. Притихнаха, когато почука на вратата.

Отвори вратата и се озова в съвсем обикновена стая, при това прекалено подредена, като се имаше предвид възрастта на момчетата. Стивън седеше на едно писалище, разположено в ъгъла, и бързината, с която затвори тетрадката си, я накара да помисли, че вероятно това беше дневник с най-личните му мисли и той по-скоро щеше да умре, отколкото да й позволи да надзърне. Като че всеки в тази къща изпитваше нуждата да скрие по нещо от нея!

В другия ъгъл, наведен над импровизирана клетка, Андрю също прикриваше нещо от погледа й. Случайното изквакване го издаде, че най-вероятно там си беше скрил колекцията от жаби.

Нито един от двамата не прояви особена радост да я види.

— Мислех да ви пожелая лека нощ, преди да си легнете — каза им стеснително. — Надявам се, че не изживяхте дълбоко разочарованието тази вечер. Убедена съм, че ще има много други случаи, когато ще седнем на масата да вечеряме заедно с чичо Дру. — Стивън я погледна с презрение. Андрю изобщо не й обърна внимание — Това ли са твоите жаби?

— Беше студено и затова ги внесох вътре. — Прегърна клетката, кафявата му коса покри лицето му. — Няма да ги изведа пак навън, не можеш да ме накараш.

— Нямах и намерение.

— Искаме вече да си лягаме — каза Стивън, без да става. Думите му бяха безупречно учтиви, но тонът леден. — Би ли ни извинила?

— О, да, разбира се. Искате ли да ви завия?

Презрението се превърна в надменност.

— Грижим се сами за себе си от много отдавна, нали, Андрю?

По-малкото му братче кимна, без да откъсва поглед от жабите си. Моника не очакваше отказа, но въпреки това им пожела „лека нощ“ и затвори вратата след себе си.

Влезе в стаята си и опита да не пада духом. Самата тя беше предупредила Елизабет, че им трябва търпение. Рано или късно щеше да надвие момчетата.

Най-напред трябваше да ги примами в класната стая. Може би ако хванеше жаба за някой от уроците на Елизабет и след това кажеше на Андрю, че жабокът е болен, вероятно щеше да го подтикне да помогне. Нали вън беше прекалено хладно…

Прекъсна мисълта си, навън беше може би около петнадесет градуса. Защо, по дяволите, Андрю ще й разправя, че било много студено?

Доби мнителност относно тайното им шушукане, дръпна рязко одеялото. Съвсем по момчешки изглеждаше да сложат някоя жаба в леглото й и да я накарат да изпищи.

Беше почти разочарована, като не намери нищо. Ако бяха извършили лудория, щеше да означава, че не смятаха съвсем да не я забелязват през живота си.

Облече скромна памучна нощница и се приготви да си ляга. Каза си да не се нервира за това, че Андрю беше донесъл любимците си вкъщи, защото се чувстваше самотен. Дру спомена, че момчето сънувало лоши сънища, дано нощната музика на жабите го приспеше в здрав сън.

Щом духна свещта, чу издайническо квакане в стаята си и се убеди в противното. Защо се самозаблуждаваше? Гюрултията беше такава, че нямаше да даде на самия Рип ван Винкъл да заспи.

Скочи от леглото и пак запали свещта. Ослуша се, за да определи местоположението на жабата. Застана на лакти и колене и заопипва по пода.

Потърси под бюфета опипом и си спомни как Дерек и Еми пълзяха по същия начин по време на брачната церемония. Изведнъж хвана студен, твърд метал.

Пръстенът на Джудит!

Потръпна и отдръпна ръката си. Не искаше момчетата да узнаят, че се страхува от сребърното колело повече, отколкото от някое блатно създание.

Приседна на пети и застина така, изпълнена със същия страх, какъвто пръстенът винаги й беше внушавал. Колебаеше се, от една страна, искаше да се отърве от него, да го запокити надълбоко в блатото, но не можеше да издържи допира с ледената му повърхност. А може би беше по-добре да го остави, където си беше — далече от погледа и мислите й.

Сякаш за да насочи хода на мислите й, жабокът изскочи изпод бюфета и отвлече мислите й от пръстена. Започна да преследва любимеца на Андрю по цялата стая. Представи си колко смешно трябваше да изглежда, като повтаряше скоковете от ъгъл на ъгъл, и само се молеше да хване глупавата гадинка, преди някой да влезе и я попита какво прави.

Отне й половин час и няколко изкълчвания, докато най-сетне хвана с хитрост жабата.

— Отивай при Андрю — й каза, взирайки се в мънистените й очи. — Ще му докажем, че не се страхувам от теб.

Но за късмет и двете момчета бяха вече дълбоко заспали и в съня си изглеждаха като ангелчета. Лунната светлина струеше през прозореца и разпръскваше мрака. Тя внимателно се приближи до клетката, постави жабока в нея и грижливо постави капака. Усмихна се, като си представи момчешките лица, щом видеха сутринта кой е дошъл при тях.

Андрю се размърда, сякаш кошмарите му започваха. Инстинктивно коленичи до него и сложи ръка на челото му.

— Тихо, не се вълнувай — прошепна му ласкаво и тихо, за да не събуди децата. — Аз съм тук и няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

Той престана да мърда и тя се усмихна с майчинско облекчение. Поне веднъж Андрю не се дръпна от ласката й и тя го успокои, макар и за малко.

Изправи се бавно и хвърли поглед към Стивън, младото му тяло беше така вдървено, че имаше опасност да се скърши. Прииска й се да й е подвластна вълшебна сила, с която да му помогне да се отпусне. Само ако можеше да го накара да се смее както Елизабет.

„Бедни мои деца“ — помисли си тя. Като силна вълна я заля чувство на закрила — не, на притежание. Господи, тя обикна тези деца като че ли бяха нейни собствени.

Погледна към ръцете си, беше ги сложила на корема си. Вътре в тялото си беше износила трите деца, по девет месеца всяко, и почти почувства как крехките им крайници ритат в утробата й. Когато мислеше за тях по този начин, те бяха нейни деца.

Между тях се бе установила здрава спойка, каквато вече не можеше да се разкъса. Моник най-вероятно беше оставила майчиното си чувство да се претопи в малко повече от физическа връзка, но Моника възнамеряваше да стане съставна част от живота на децата си. Щеше да намери път към сърцата им.

Утре щеше да покаже на Андрю, че се интересува от колекцията му от жаби. Дори ако се наложи, ще му помогне да лови мухи, за да ги храни. Що се отнася до Стивън…

Книгите! В суматохата около семейната вечеря на Аби беше забравила да вземе ключовете за вратата на библиотеката.

Можеше да изчака утрото и да помоли Аби да й отвори, но нищо не й костваше да вземе ключовете сега, без никой да узнае.

Понесе се надолу към кухнята, любопитството й взе връх, трябваше на всяка цена да узнае какво беше скрито в онази стая. Усмихна се. Дали Дру залостваше вратата, за да опази някакви големи страшни тайни? Дали криеше някое грозно чудовище като д-р Франкенщайн? Или може би някоя луда жена, подобна на Джейн Еър?

Излезе през задната врата на къщата. Луната пръскаше зловеща светлина върху черния път, по който минаваха файтоните — обстановката беше както в древна приказка. Бялата й нощница очертаваше в тъмното пътя й също като на приказна красавица.

Напрежението й се засили, когато застана пред отворената кухненска врата срещу мъждукащата върху покривката вощеница. Беше като на филм, сенките играеха по стените, тишината не напускаше огромното пространството, а една самотна фигура седеше откъм далечния край на масата.

Дру.

Климаше, разположен неудобно върху стола с твърда облегалка, ръцете му висяха, беше хванал с пръсти току-що отхапано пилешко бутче. Погледът му беше празен и изглеждаше толкова уморен и погубен, че изобщо не си спомни, че не ги беше подкрепил морално. Тя пристъпи напред в желанието си да го утеши.

Той, изглежда, събра сили, изправи гръб и остави оглозгания кокал в чинията, като бутна чинията настрана. Моника обходи с поглед масата, поглъщайки с жадни очи празното пространство върху повърхността на дългата дървена маса. Тялото й се разтресе от силно и първобитно желание.

„Сграбчи ме и ме хвърли върху масата“ — искаше сякаш да му внуши мислено. Почти осезателно усети грубо одяланите дъски под себе си, свежия нощен въздух и трескавите му ръце върху оголеното си тяло. Зърната на гърдите й се напрегнаха, сякаш той вече ги поглъщаше с гореща и страстна уста, пулсът й се ускори при мисълта как пръстите му се провираха настоятелно между бедрата й. Изпитваше отчаяна нужда да го има в себе си, възбуждайки се при всеки тласък, проникващ в най-дълбоката и най-жадната част на тялото й. „Обладай ме — смееше се тържествуващо тя. — Обладай ме незабавно!“

— Какво искаш, по дяволите?

Видението се изпари. Остана само Дру, отправил гневен поглед към нея. Моника внезапно прималя, несъзнателно се беше приближила само на няколко сантиметра от него.

— Искам една книга — отвърна с половин уста и се подпря на масивните борови дъски на масата, за да не падне.

— В кухнята?

— Не! Не, разбира се. Вратата беше заключена и затова дойдох да взема ключа.

— Коя врата?

— В хола, първата вляво. Мислех, че там е библиотеката.

Той се пресегна, взе кърпа и си избърса ръцете.

— Никога не съм те виждал да държиш книга в ръцете си. Въпреки това изведнъж в този късен нощен час у теб е възникнало непреодолимо желание да четеш. Очакваш от мен да ти повярвам?

— Но не е за…

— Стига, Моник. Омръзна ми да дебнеш около мен. Само сплетничиш.

Говореше й като на непослушно дете, хванато да извършва някоя лудория. Но ако я считаше за Моник, то тя имаше право да влиза в която си ще стая.

— Не съм те дебнала. — Само да можеше да прояви повече от гнева си и по-малко от онова чувство, свързано с желанието й да вършат нещо върху масата. — Щях да взема вече книгата още следобед, ако не беше залостил глупавата врата. Ако искаш да знаеш, ти си този, който постъпва така, сякаш криеш нещо.

— Какви ги приказваш?

— Никой не заключва врата просто защото му е скимнало. Но както и да е, какво си сложил в онази стая?

Той захвърли кърпата, бутна стола назад и се изправи.

— Заключвам вратата, защото съм разхвърлял счетоводните си книги по писалището. Много добре си спомняш, че не мога да търпя онези жаби да си свиват гнезда все върху тях.

С това дълбоката и страшна тайна бе разкрита. Въпреки че Дру направи кисела физиономия и с нея спокойно можеше да мине за господин Рочестър.

— О, права си — продължи той и приближи, сините му очи блестяха като закалена стомана. — Не можеш да си спомниш. Проява на твоята удобна амнезия.

Спря се, погледът му я прикова на място. Моника се уплаши от близостта му, гърлото й се сви, а сърцето й затупка учестено.

— Не е така — промълви едва-едва.

— Наистина ли? — Изправи се застрашително пред нея, висок и съкрушително мъжествен. — Тогава как така си забравила, че синът ти всяка нощ сънува кошмари, а безпроблемно си спомняш какво се е случило между нас?

Моника енергично поклати глава, искаше хем да се отдръпне, хем да получи целувка от него.

— Откъде знаеш какво направихме в тази стая? — Приближи я плътно и ядно сграбчи ръцете й. — Току-що чух смеха ти… видях лицето ти.

Моника едва дишаше. Усещаше единствено, че вероломното й тяло страстно желаеше да бъде напънато на масата. „Обладай ме — повтаряше наум, — не се бави.“

— Пак ти и твоите проклети лукавства — изсъска в ухото й, като я стисна силно за ръцете. — Дойде да ме прелъстиш, нали? Или имаше среща с някой друг?

— Не! — Опровержението прозвуча като тих шепот. — Кълна ти се. Търсех книга. За Стивън.

Съмнението угаси пламъка в очите му.

— За неговите уроци — прибави тя, гласът й придоби сила от нуждата да й повярва. — Простите учебници не могат да заинтересуват умно момче като него.

Погледна го и разбра объркването му. Припомни си колко изморен й се стори в първия момент. Силеше се да й повярва, но здравият разум не му позволяваше.

Продължаваше да се стреми към него с всяка най-малка частица от тялото си, но по-нежно и не така страстно. „Прегърни ме — опита се да му каже с очите си. — Позволи ми да те любя.“

В един великолепен момент погледите им се срещнаха. Тя почувства и неговата нужда като нещо съвсем материално. Необходимост от нея, Моника, а не от Моник.

Очите му потърсиха нейните и затвърдиха тази връзка, дори когато устните му намериха устата й. Беше толкова близко, че топлината му я облъхваше и чуваше сърцето му да бие със същия ускорен ритъм, както нейното.

Целувката му я прониза като електрически ток, кипящото удоволствие шурна по вените й. Утоли глада, който беше толкова силен, че забрави всичко на света, придърпа го и зарови пръсти в косата му.

Той се дръпна и се освободи, сякаш му беше ударила шамар.

— Улучи точно в целта, много съм слаб и изморен. — Избърса устата си с опакото на ръката си. — Удовлетворена ли си?

— Но аз…

— Знам, че няма да си щастлива, докато не съсипеш съвсем живота ни.

— Дру, моля те, послушай ме…

— Избий си това от главата! Минавам отлично и без твоята пародия на любов. Гади ми се само от мисълта да те докосна. Дръж се далече от мен, Моник, или и двамата ще съжаляваме, докато сме живи.

„Къде е връзката между нас в този момент?“ — мислеше Моника с отчаяние. Огненият блясък се върна в очите му, които бяха толкова далеч, сякаш между тях се бе отворила пропаст. Останаха само неговото отвращение и чувството й на невъзвратима загуба.

— Тръгвай. — Завъртя я насила и я изблъска към вратата. — Върви си. Махай се от очите ми.

Моник

1 юни, 1855 г.

Няма да се успокоя, докато не узная всички съставки на любовната настойка на Рейчъл. Но нека не избързвам.

Чувствам се прекрасно, сякаш не стъпвам по земята! Не съм и предполагала, че един мъж може да се чувства толкова… въодушевен.

Но не и Рейчъл. О, как се усмихна, когато отидох при нея и й се оплаках, че Дру се въздържа заради джентълменското си възпитание. Рейчъл разтегна устни в усмивка и настоя, че няма мъж, който да ми устои, ако ми помогне с магиите си. Беше достатъчно да поръся само с няколко капки храната на най-неохотния ухажор и той щеше да се хване в мрежите ми.

Възразих й, че същото не е успяло да подейства на Робърт, но тя се засмя от сърце. Нямала била намерение да хаби най-добрите си заклинания за тази студена риба. Отварата, която бях дала на Робърт, предизвиквала възхищение и благоговение към мен, но тази, която се готвела да направи за Дру, щяла да предизвика любов.

Отговорих й с усмивка.

Защото досега не постигнах удовлетворение от чувствата, които ме беше накарал да изпитам, и от това, което бях направила за него. Трябва непременно да получа всичко, иначе ще се съсипя.

Настъпи нощ, съвсем подходяща за моите намерения. Луната изгря пълна и толкова голяма, че ми се струваше, че мога да я достигна с протегната ръка. Робърт почти не ми обръщаше внимание, беше се запил с веселата ергенска компания от приятели, пристигнали от града.

Колко лесно успях да излея в супата на Дру настойката на Рейчъл. Много по-трудно ми беше да изчакам края на проточилото се пиршество. Бях толкова нетърпелива, сякаш аз бях изпила капките.

Бях се разгорещила и използвах това като извинение да поизляза навън, като знаех много добре, че Робърт ще помоли брат си да ме придружи. Толкова е заслепен моят бъдещ съпруг, но само заради това бих могла да го обичам. Така или иначе, без да се усети, ще ме дари с всичко, за което лелея.

Нощта беше знойна като дъх на любовник. Отпуснах бавно шала си, коприната докосваше съвсем леко раменете ми. Хвърлях през рамо усмивки на Дру и се разхождах само на няколко сантиметра от него. На едно място, добре осветено от луната, се спрях и с две ръце повдигнах косата си сякаш канех бриза да целуне голия ми врат.

Горкият Дру! Гледаше ме както човек, загубил се в пустинята, наблюдава как вода капе до напукания му от жажда език.

Почувствах, че скоро щеше да ме дефлорира, и в жилите ми се разпали огън. Въртях се около него, хвърлях му усмивки през рамо, съблазнявах го да ме щипне по врата. Очите му запламтяха със същия огън, който гореше и в мен.

Изрече клетва, сви юмруци и започна бързо да се отдалечава, но аз не можех да оставя нещата така.

— О, Дру! — извиках му задъхано също като ухажваните от него красавици от Юга. — Може би скоро ще припадна.

Строполих се, като съвсем точно прецених времето, така че да има достатъчно време, за да ме подхване. Паднах в ръцете му и оставих природата да се прояви.

Със стон зарови устни във врата ми и ме прегърна силно, като че ли светът щеше да свърши, ако ме пуснеше. Отхвърлих глава назад и се отдадох на сладките му, студени устни, които докосваха възбудената ми кожа.

— Дяволски си красива — провлачи той замаяно. — Искам да бъдеш моя.

— Твоя съм — прошепнах в ухото му.

Тогава загуби разсъдъка си и двамата разбрахме какво щеше да се случи между нас. Притисна ме до земята, превзе моите устни с гордостта и умението на завоевател. О, как силно желаех езикът му да гъделичка моя, а мазолестите му ръце да галят грубо кожата ми.

Вдигна полата ми и веднага щом разкопча панталона си, ме облада така, както господар — робиня. Бяхме подивели, опипвахме се един друг, телата ни се срещаха с тласък в първобитния любовен танц. Беше превъзходно, а когато достигнахме умопомрачителната кулминационна точка в идеална хармония, едва се удържах да не надам тържествуващ вик.

Когато свършихме, Дру се разкая:

— Мили боже, какво направих.

Измъчих се от молбите му да ми прости, но останах доволна, че го накарах да си мисли, че ме е изнасилил. Рейчъл ме бе научила как да мамя мъжете, че съм девствена, и бях използвала добре напътствията й.

— Но аз те обичам — заподсмърчах на рамото му. — Няма значение, че не беше толкова… хубаво и за мен.

Не съм глупава. Знам какво означаваха думите ми за мъжката гордост и Дру не ме разочарова. Само ако можех да опиша какви усилия положи, за да ми докаже, че е добър с мен. Не остана нито една част от тялото ми, която да не целуна или погъделичка с език.

Няколко часа по-късно той беше съвсем изтощен, а дрехите ни бяха разхвърляни по цялата градина. Отне ни цяла вечност да открием пантофките ми.

Настойката може би беше изчерпала своето действие, тъй като, след като ги нахлузи на краката ми, пак започна да се извинява. Непрекъснато повтаряше, че не трябвало да върши това, но някак си щял да го поправи.

Обзе ме паника, която прикрих много трудно. Опитах се да го убедя, че не трябва да признава на брат си. Робърт и сганта бяха започнали вече петата бутилка с бренди, трябваше ли точно сега да предизвика тяхната насмешка?

„Може и да ме обичаш — казах на Дру, — но брат ти ще те обвини, че си спал с жена, с която нямаш намерения да се ожениш.“

Даде ми дума, че по някакъв начин ще се погрижи за нас двамата, хвана ме за ръката и ми помогна да се изправя. Но докато успеел, нямало пак да прави същото с мен.

Дори и сега се усмихвам при спомена за благородните му намерения, въпреки че аз знам по-добре как стоят нещата. Помогнах си с любовната настойка на Рейчъл. И, разбира се, ще имаме още много нощи като тази.

И всяка от тях ще бъде без оковите на брака. Защото, както казах в началото, възнамерявам да притежавам и него, и Ривърз Едж.

Искам да имам всичко.