Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (5)

Глава 4

Дру почти тичаше надолу по стълбата и тихо ругаеше. Само ако можеше да уталожи гнева си така бързо, както изтъркваше мръсотията от тялото си. Нямаше време за глупости — работеше по двадесет и четири часа на денонощие.

„По дяволите тази Моник! Като че ли единствената й грижа е да ми съсипе живота!“ Като стигна най-долното стъпало, се спря и погледна начумерено парадната врата. Благодарение на новата му жена преподобният Байърз щеше да почука всеки момент — отритнатият ухажор настоятелно търсеше отмъщение.

Ако Моник не му беше отказала навремето, събитията щяха да се развият по много по-благоприятен начин. Дру се бе принудил да се ожени за нея, за да докаже, че децата имат подходящо семейство и дом. Но сега се чувстваше безпомощен, като хванат в капан, така, както някога в затвора: животът му с Моник щеше да бъде истински ад.

Чу навън да спира файтон и се окопити. Следващият половин-един час нямаше да бъде от най-приятните.

Благият глас на преподобния обикновено ставаше тънък и писклив, когато биваше разстроен, а точно това щеше да се случи, щом узнаеше за сватбата им.

„Ах, по дяволите, веднъж да свърши и да забравя всичко!“ Дру отвори с трясък вратата точно в момента, когато човекът се готвеше да почука. В продължение на една дълга секунда двамата гледаха втренчено в безполезния юмрук на преподобния, докато Байърз най-после кротко отпусна ръка.

— Капитан Самнър, каква изненада. Мислех, че… сте… Бях информиран, че сте заминал за Ню Орлийнз.

— Съжалявам, че ви разочаровам.

— Да, добре…

— Добър ден, капитан Самнър — прибави женски глас отзад и Байърз се отмести. — Старша сестра Мириъм Хардуедър от сиропиталището — каза надменно и подаде ръка.

Дру се здрависа. Цялата й външност, от посивялата коса до бозавите й дрехи, внушаваше недостъпност, но нещо в мимолетната й усмивка го накара да се отпусне. „Може и да е сурова — помисли си той, — но ще бъде справедлива.“

— Заповядайте! — Въведе ги в гостната. Байърз душеше презрително с ястребовия си нос овехтялата мебелировка. Моник беше назовала нещата с истинските им имена: този мъж беше действително една плешива крастава жаба.

„Днес недостатъците му не са на дневен ред“ — напомни си Дру. От изключително значение беше да го убеди, а също така и старшата сестра Хардуедър, че нямаха основание да разтурят семейството му.

Посочи им с жест единствените свестни столове в стаята. Тъмно махагоновите им облегалки бяха твърди и неудобни, но поне не се клатушкаха като останалите, чийто златист брокат беше толкова износен, че пълнежът прозираше отвътре.

— Чувствайте се като у дома си — каза на гостите си, като опита да отклони Байърз от заниманието му да разглежда дупките по килима. — Ще извикам децата.

— Няма нужда. — Байърз помнеше добре целта на посещението им и се разположи важно с пуфтене. — Може да се окаже, че приказките ни не са подходящи за малките им уши.

Не успя да довърши, децата вече летяха надолу по стълбите. На последното стъпало Стивън забави, с което принуди следващите го да се изравнят с него. Дру сподави усмивката си при опита им за тържествено представяне. Ако не друго, то поне бяха добре възпитани.

— А, ето ги. — Избута децата напред. — Да ви представя моето семейство: Стивън, Андрю и Елизабет.

За негово голямо облекчение момчетата направиха добре отрепетираните си поклони без грешка, а момичето, тази малка артистка, изпълни реверанс така, сякаш се гмурна пред Техни царски величества, а след това отстъпи и хвана Дру за ръката. Дру й вдъхна увереност, като я стисна за ръката.

— Деца, вече познавате преподобния Байърз. А това е мисис Хардуедър от сиропиталището.

— Мис Хардуедър — поправи го Байърз, но забележката му предизвика гримаса у компаньонката му. — Деца, бъдете така добри да ни оставите. Ще разискваме сериозни теми с вашия чичо.

Елизабет поклати отрицателно глава.

— Вече не ни е чичо, а татко.

Байърз поклати глава с престорена симпатия.

— Точно от това се страхувах най-много. Клетници, принудени да живеете без любов и привързаност, прехвърляте чувствата си на първия срещнат. А той, бих добавил, се оказа ненадежден с това, че ни беше напуснал до неотдавна.

Дру се наежи. Единственият път, когато напусна, отиде в армията през войната. Сега на свой ред Елизабет стисна ръката му.

— Но чичо Дру не стана ли наш татко, когато се ожени за мама?

— Ожени ли? — Байърз почервеня от гняв, изглеждаше така, сякаш е получил удар и ще експлодира след малко.

Дойде време и Дру да се включи в представлението.

— Моля ви, простете ни, преподобни отче. Моник и аз желаехме да присъствате на сватбената ни церемония, но се оказахме в града, епископът ни благослови и ние не можахме да ви изчакаме.

— Но вие… защо…

— Какво не е наред? — Изненадана, мис Хардуедър стрелна Байърз с очи. — Чудесна новина. Вие сам казвахте, че женитбата е средство, с което ще се осигури бъдещето на децата.

„Дали Байърз се е надявал да принуди Моник да се омъжи за него? Осуетяването на такива планове би могло да направи опасен всеки мъж — помисли си Дру. — Може би сега ще е още по-непреклонен и отмъстителен.“

— Не можете… — Погледът му блесна, преподобният преглътна шумно и продължи: — Не можете да ме убедите, че децата са щастливи от този развой на събитията.

Момчетата се притиснаха до Дру и демонстрираха своето единодушие.

— Много сме щастливи — каза яростно Елизабет, — и обичаме нашия нов татко.

— А какво става с Мон… т.е. с мисис Самнър? Защо не дойде при нас да сподели тези „радостни“ новини?

— Много й се искаше лично да ви разкаже, но късмет — тази сутрин се разболя и досега още не е станала от леглото.

— Така ли?

На Дру се прииска да му смачка самодоволния фасон.

— Особено държеше да ви информира, че продадохме къщата в Ню Орлийнз. Отсега нататък нейният дом е тук, в Ривърз Едж, с децата и с мен.

Беше репетирал речта си много пъти, но въпреки това се почувства неловко. Можеше ли да накара Моник да изиграе своята роля? Малко вероятно, особено ако се вземеше предвид как тя се противопостави на продажбата. А две минути след като тръгна за града, тя се бе завтекла при Рейчъл в блатото.

Не можеше да я пази ден и нощ, тъй като цялата работа на стопанството лежеше на раменете му, но очевидно някой трябваше да полага грижи и за нея. Иначе беше непредсказуема и можеше да очаква всичко от нея.

Сякаш в потвърждение на думите му се чу шумолене на коприна. Позна дори без да се обърне, че Моник е застанала на вратата.

Мина плавно през стаята, като концентрира вниманието на всички с привидно невинната си усмивка. Дру не отгатна какво е намислила и изпита безпокойство. Познаваше я добре, тя имаше лице на ангел и душа на вещица.

Мина покрай него, като влачеше края на роклята си, облъхна го едва доловим мирис на магнолия. Успя само да се въздържи да не я удуши на място. Погледна го и му намигна.

— Къде е сестра ти?

— Да — попита и Байърз в желанието си да ги хване натясно и вирна нос, — къде ли е Абигейл?

— Готви в кухнята. — Дру пропусна да каже, че тя не пожела да вземе участие в играта на котка и мишка. Би поддържала Дру до края на живота му, въпреки че не одобряваше избора му при женитбата. Според нея би било по-добре децата да растат отделени от майка им.

— Били сте болна. — Байърз промени темата и се обърна към Моника със сърцераздирателен хленч. — Но бих казал, че изглеждате великолепно.

Думите му бяха бедни, за да опишат външността й. Откакто Дру я беше оставил в стаята й, тя беше оползотворила добре времето си. Косата й беше разделена на две по средата и вдигната нагоре и настрани с тъмнорозови панделки, беше с пленителни къдрици, откриващи ушите й и подчертаващи неотразимия чар на нежните й скули. Поразително приличаше на Елизабет, но по женски излъчваше невинност и загадъчност — истинско въплъщение на предвоенната идилия, когато момичетата изглеждаха като крехки кукли, които трябва да се глезят и защитават.

Роклята й имаше същия цвят като панделките и изглеждаше невероятно как съчетава скромността и предизвикателството. Прикриваше всяка нейна по-особена част на тялото, но в същото време някак си концентрираше вниманието на Дру точно върху тези места. Коприната обгръщаше бедрата й и го хвърляше в умозрителни фантазии. Другите жени бяха изоставили кринолина, но Моник несъмнено искаше всеки в стаята да се възхити на дългите й прелестни крака.

Тя го погледна право в очите и дъхът му секна. Дали се осмеляваше пред всички да му напомни как краката й се обвиваха около неговите? „Дявол да я вземе!“ — не можа да премахне напрегнатостта в слабините си.

С какво беше виновен, че тя бе влязла под кожата му? Той не можеше да мисли единствено за себе си, а трябваше да мисли и за братовите си деца. Робърт би очаквал от него да се грижи за тях, а това беше най-малкото, което можеше да направи.

— Чувствам се малко неразположена — каза Моник задъхано и се отправи към единствения останал празен стол. Седна и засия в усмивка към посетителите.

Ефектът би бил поразителен, но Дру забеляза как пръстите й нервно потрепваха по облегалката и си играеха с пълнежа, който прозираше отвътре. Това го раздразни — трябваше ли да привлича вниманието върху парцаливата стая и още по-дрипавата къща?

Усмивката й падна на Елизабет. Сякаш с това й отправи покана, детето изтича и скочи в скута на майка си.

Дру остана като треснат от гръм, учуди се какво ли се крие зад тази невероятна проява на обич. Съвсем наскоро, миналата седмица, Моник се скара на Елизабет просто задето уморена се бе хванала за полата й.

Още по-изненадващо Елизабет чувстваше удоволствие да седи там, след като в миналото винаги бе избягвала майка си. Или и двете бяха изключителни артистки, или бяха установили някакви неочаквано добри връзки. Дру се нервира в очакване каква дяволия ще направи вещицата.

Моник погали детето по главата и се обърна към гостите:

— Надявам се, че не ви изглеждаме нетактични, но Елизабет и аз бяхме разделени за няколко дена и все още нещата около нас не са се уталожили, нали, любима? — Отново последва мълчаливо съгласие и детето ентусиазирано кимна с глава. — Имам такива големи планове за децата. От утре ще взимат уроци. Време им беше да се научат да четат и смятат, не мислите ли?

— Това време отдавна е минало, ако питате мен. Трябва да ви предупредя, мисис Самнър, че няма да ме видите вече около тях да ги обучавам.

Тя погледна Байърз с усмивка, която би разтопила и камък.

— Никога не бих си и помислила да ви се натрапвам. Имах предвид, че аз ще им преподавам.

Елизабет я прегърна спонтанно с бурна радост, но още по-учудващо бе да се види как Моник отвърна на жеста й. Картината напомняше за Девата и малкия Исус. Дру усети старото познато бодване в гърдите си. Беше непоправим, неизлечим романтик — винаги търсеше израз на неподправена любов.

„Такава беше Моник в началото“ — припомни си той. Сега не можеше да познае къде свършваха чувствата и къде започваше безкрайната й игра.

— Време е да си тръгваме — надигна се мис Хардуедър. — Убедих се, че сме излишни тук.

Инатът на Байърз го накара да остане седнал, със скръстени пред гърдите ръце.

— Можете да преметнете всеки друг, но не и мен. Бях тук, вие си спомняте, когато затворихте децата по техните стаи, за да забавлявате онази американска паплач.

Моника прехапа устни, пусна Елизабет на земята и се изправи до Дру.

— Преживях войната много мъчително, както и всеки един от нас — каза тя с тъжна усмивка, като се обърна към старша сестра Хардуедър, — но сега всичко приключи и кълна се, няма никога пак да липсвам на децата си. Освен това имам чудесен нов съпруг, който ще ми помага. — Сложи ръцете върху раменете на Елизабет и замълча със срамежлива усмивка, предназначена за Дру.

Той схвана намека и въпреки че се понасили малко, постара се да продължи:

— Мисля, че жена ми искаше да каже, преподобни отче, че ви молим за още една възможност да започнем отначало.

Моника го погледна в очите. Когато болката от бодването схвана гърдите му, Дру почти се предаде на изкушението от близостта им. Насила отмести поглед. О, беше чудесна до такава степен, че почти се опияни от вярата в думите й.

— Съвсем благоразумна молба — отбеляза мис Хардуедър. — Мисля, че можем да считаме проблема за решен, нали, преподобни? — Изгледа го продължително, докато той с неохота също стана на крака.

— Безпокоях се за благоденствието на децата. Няма да се успокоя, докато не се уверя, че имат подходящ дом.

— Ще имат прекрасен дом — каза Моник с жар. — Готова съм да умра, за да им го осигуря.

Дру усети, че тя прекали и трябваше да спре. Дори мис Хардуедър не би повярвала на по-смело твърдение. Изпрати посетителите си, тъй като трябваше да се отърве от тях, преди Моник да е развалила всичко.

Децата използваха случая да избягат, като се прескачаха едно друго в гонитбата си нагоре по стълбата. Байърз поклати неодобрително глава.

— Остави децата на мира — каза му меко Дру. — Не те са причината за гнева ти.

Байърз изправи рамене, но не даде да се разбере, че е чул. „Ще ми създава ядове пак — помисли си Дру и затвори вратата след него. — Явно още не се е отказал.“

Неочаквано Моник продължи гласно тази тема.

— Още не е приключил, нали? Възнамерява да се върне?

— Учудваш ли се? — отвърна й рязко. Колко нагло от нейна страна беше да се прави на невинна, след като беше единствената причина за идването на мъжа. — Мислиш ли, че представлението, което изнесе, го е убедило? — Тя примигна също като ранена кошута и Дру малко уталожи раздразнението си. — Изигра пиеса, която би могла да подведе добросърдечната старша сестра Хардуедър, но не и мен — дългогодишния зрител.

— Значи излъга пред тях? За новото начало? — сведе поглед.

— С теб? — изсмя се, горчивината заседна като буца в гърлото му. — Вече съм получил своя урок.

— Знаеш ли, може и да съм се променила — вдигна страстен поглед — и да съм… нов човек.

— Е, да, и аз съм се променил. Не съм вече онова лековерно момче, готово да повярва на всяка твоя лъжа. Не зная дали е така, но ми се струва, че си намислила нещо. Отсега нататък ще те следя много зорко и ако само се скараш на децата, ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.

Погледна го уязвена с широко отворени очи и той си помисли, че може само или да я удуши, или да я обича.

— Време е да излизам — каза й сурово и се обърна рязко на пети.

 

 

Моника се разтрепери. Беше готова да се бори с хиляди преподобни, но това не би променило нещата. Дру определено я мразеше.

Опита се да го забрави с довода, че децата са единствената й утеха, но тялото й не пожела да се подчини. Дори в момента се разтърсваше от желанието да бъде в обятията на Дру.

В гостната употреби цялата си воля, за да не издаде с нищо горещия си копнеж. Близостта му пораждаше представи за това как елегантните му, силни ръце се плъзгат по голото й тяло.

Изчерви се. Откъде, за бога, подобни мисли идваха в главата й? Не беше вода ненапита, но редките й опити да намери любовник едва ли бяха изблик на съкрушителна любов. Тогава откъде можеше да узнае какво би изпитала, когато един мъж извършеше бурно коитус с нея и я потопеше в безпаметно удоволствие?

„И никога не бих узнала — мислеше си с тъга. — Дру ми даде ясно да разбера, че предпочита да ме види мъртва.“

— Ще те хареса някой ден — каза Елизабет, която внезапно се бе появила до нея. — Дай му само още малко време.

— Много си мъдра за годините си. — Моника се усмихна унило и приклекна. — Как се озова тук? Мислех, че си горе с братчетата си.

— Зная, че не си закусила, и дойдох да ти покажа кухнята.

— Благодаря ти, мила, но мога и сама да я намеря. Качи се горе да си поиграеш.

— Андрю играе само със своите жаби — поклати глава Елизабет, — а Стивън не е в настроение. Казва, че да ни преподаваш уроци е глупаво и нямало да ги посещава.

— Спорила ли си с него?

— Много. А ти — с чичо Дру? Чух го да крещи. Слязох да ти помогна в случай, че имаш нужда.

„О, наистина много умно от нейна страна за крехката й възраст“ — помисли си Моника и с нежност откри лицето й от паднал кичур.

— Благодаря ти за състраданието, но всичко е наред. А сега си иди и се сдобри със Стивън, и остави аз да го убедя да взима уроци от мен.

— Щом си сигурна, че не се нуждаеш от мен… — Елизабет си тръгна, но погледна назад към Моника.

— Хайде, побързай. — Моника се изправи. Наблюдаваше я как се изкачва по стълбите и си помисли с надежда дали малката ще опита отново да предума брат си. В случай, че да, пожела й по-голям успех, отколкото самата тя имаше с Дру.

Мъжете бяха невъзможни. Нечестни и дебелоглави. Може би Моник е вършила ужасни неща със съпруга си, пък Дерек също беше извършил предателство и тя не упрекваше Дру за чуждото вероломство.

Отърси се от тези мисли и реши повече да не губи време да мисли за който и да било мъж. Сам господ й бе свидетел, че беше ангажирана с достатъчно много грижи, първата от които беше куркането на червата й. След като премина възбудата от посещението на Байърз, усети непреодолим глад.

Мина през задната стая към кухнята и откри, че вече не се намираше там. Вместо с черни, бели и хромирани съдове, стаята беше подредена с дървени полици, шкафове с етажерки и тезгяхи. Купчината подноси в ъгъла я подсетиха, че тук по-скоро е килер, „команден център“ за робите, които сервираха храната на семейството.

Чак сега се сети, че храната би трябвало да се приготвя на друго място. Преди появата на абсорбаторите и климатичните инсталации плантаторите разполагаха своите кухни така, че робите да разпалват печките далеч от къщите.

Усети аромата на печен хляб, устата й се напълни със слюнка и чак й прималя от глад. Проследявайки миризмата, пресече пътя, по който минаваха файтоните, и стигна до една постройка. Пред прага стоеше на стража помпа, летият железен лост й напомни за липсата на вътрешна водопроводна канализация.

Отвътре стаята имаше същия старинен чар. Осветлението и проветряването ставаха през три прозореца, които придаваха уют на просторното помещение. Точно насреща беше вградена гигантска камина. Печката от лято желязо беше безсъмнената причина за излъчването на умопомрачителния мирис. Върху капака отгоре бяха поставени в редица разноцветни делви и съдове, които добавяха на това място дух на щастие и оживеност. По стените висяха окачени гърнета, тигани и тави, които хвърляха множество отблясъци на стомана или мед. По продължение на всяка стена имаше дълги тезгяхи с два реда с различни приспособления, за чието предназначение можеше само да гадае. Имаше мивка, но без водопроводен кран, и Моника си спомни със стон за помпата отвън. Да се почистеше след всяко ядене изискваше значително повече усилия, отколкото да се напъхат мръсните чинии в съдомиялната машина.

Не се виждаше армия от роби да помагат, единственият човек, заел стаята, беше сестрата на Дру. Тъкмо се мъчеше да повдигне огромния железен котел от дървената маса.

— Дай да ти помогна! — предложи й тя, следвайки вътрешния си порив, но изуменото изражение на момичето я спря насред дума.

— Какво се мотаеш тук? — отвърна рязко Абигейл и отпусна котела за малко.

— Гладна съм. Долових миризмата на хляб и… — и усети съвсем близко други мириси на още по-вкусни неща, от което главата й се напълни с кулинарни фантазии. Беше готова да даде всичко на света само за един сандвич със сирене и пържени картофи. Да не говорим за шоколадов шейк.

— О! Е, още не е готово. Трябва да почакаш. — Абигейл се обърна и продължи да се бори с котела.

— Какво готвиш? — Моника грабна дръжката от другата страна и й помогна да го пренесе до печката.

— Яхния за вечеря.

— Съвсем сама?

— Че кой ще ми помогне? — Абигейл се обърна, в сините й очи блесна мълния.

— Робите, тоест прислугата.

— Събуди се и ела на този свят. Едва можем да си позволим да държим и тези няколко работника, които имаме, а всички те, до последния човек, трябва да работят на полето с Дру. Някой все пак трябва да готви и е ясно като бял ден, че това няма да си ти.

Изненадана, Моника поклати глава.

— Съвсем определено желая да свърша своята част от домакинската работа. Само ми кажи с какво да ти помогна.

Абигейл я гледа дълго и недоверчиво.

— Картофите трябва да се обелят — каза тя накрая и кимна към масата, — а морковите от онзи чувал трябва да се нарежат на резени.

Абигейл й връчи нож и се обърна към тезгяха да кълца месо. Моника хвърли поглед към грамадата картофи и се опита да не изстене на глас: едно от наказанията във войската беше да работиш в кухнята.

Въпреки това не желаеше да остави Абигейл да свърши всичко. Момичето изглеждаше претрупано с работа. На нейната възраст трябваше да се среща вече с младежи и да направи своя избор, а не да прекарва с дни в кухнята на брат си в качеството на черноработник.

Моника грабна най-напред чувала и започна да нарязва морковите, отложи картофите за колкото се можеше по-нататък.

— Ако си гладна — отвори уста Абигейл, без да се откъсва от работата си, — защо не похапнеш моркови?

— Всъщност, в началото имах предвид най-вече сандвич със сирене и пържени картофи.

— Какво?

— Сандвич със сирене и всичките му съставки: лук, туршия, горчица, кетчуп… — Аби я погледна изумена и това я принуди да спре — бързата храна беше изобретение на двадесети век. — Не ми обръщай внимание — завърши тя с половин уста, — избръщолевих само няколко глупости.

„Хич не е за чудене, че Моник има тяло на фотомодел — помисли си тя и пъхна бързо едно морковче в устата си. — Щом няма примамващи вкусотии, лесно е пазила диета.“

— Постъпваш странно — каза Абигейл и наклони глава, като се обърна към нея. — Наистина ли си удари главата?

Моника реши за себе си, че харесва сестрата на Дру. В много отношения й напомняше за нейната приятелка Джералин. Позициите на Моника в даденото домакинство бяха несигурни и затова прецени, че моментът е удобен да я спечели за приятелка.

— Виж какво, Абигейл…

— Само Аби. Никой никога не ме нарича с пълното ми име.

„С изключение на Байърз, тъй като той я нарече така.“

— Добре, Аби. Предполагам, че за теб ще е по-лесно да приемеш, че имам амнезия, отколкото, че съм чужденка, но в действителност не съм познатата ти Моник.

Аби не сваляше поглед от нея. Моника отсъди справедливо и реши, че ако си бяха сменили местата, също би възприела с труд реалността.

— Или не — считай, че съм същата, но съм загубила всичките си спомени. Нуждая се от помощта ти, за да разбера какво става около мен.

— Как така?

— Допускам, че преподобният Байърз надига глава заради пословичната му ревност, но откъде е тази Рейчъл? Изглеждаше ми призрачно страшно да дойда в съзнание и първият, когото да видя, да бъде тя, надвесена над мен. Коя е тя и защо съм била с нея в блатото?

— Много странно е, че си забравила Рейчъл. — Аби вирна в недоумение глава. — Тя е твоя робиня и ти я доведе от дома си. Бяхте неразделни.

— Наистина ли?

— Вероятно Рейчъл е ядосала с нещо Дру, защото той я пропъди от плантацията.

„Но защо? — чудеше се Моника и бързо отхвърляше всякакви възможности. — Заради кражба или прелъстяване на гост или… на самия него?“

— Какво беше направила?

— Дру не пожела да ми каже — сви рамене Аби, — но аз предполагам, че причината е била, че двете сте били по-близки, отколкото е прието между робиня и господарка. Побиваха ме тръпки, като ви наблюдавах заедно да съзаклятничите и да си шепнете тайно. И аз не бях единствената. Няма да се намери нито един от цялата енория, който да посмее да премине на по-малко от миля от колибата на жената в блатото.

Колкото повече Моника узнаваше за Моник, толкова по-добре разбираше недоверието на Аби.

— Носеха се слухове, че правела бели и черни магии, по-силни от традиционното вуду в града.

— Вуду ли? — потръпна Моника.

— Така се нарича начинът, по който се разделяш с миналото си. — Аби се върна към заниманието да кълца месо с настървение, ножът й със звънтене нанасяше бързи наказателни удари.

— Мисля си, че случи с обслужването на американските войници. Това ти помогна да живееш добре в Ню Орлийнз през войната, докато всички ние страдахме от недоимък.

— О, Аби, нямам никаква представа…

— Можеш ли да си представиш — момичето изобщо не я чу — как се почувства Дерек, като се върна у дома след премеждията и научи, че си съсипала имението? Всеки ден работи като роб на полето, за да направи плантацията отново доходоносна. Сигурно те е проклинал за измамната ти и егоистична постъпка.

„О, да — представи си Моника добре, — нищо чудно, че мрази жена си.“

— Не зная — прибави тихо Аби и спря ножа си, като видя купчината нарязани моркови, — може би наистина си се променила.

— Да, но повече, отколкото можеш да си представиш.

— Поне Елизабет счита така. Искрено ти заявявам, че начинът, по който това дете те прегръща, ме кара да си мисля, че ти си нашата спасителка. Но се кълна, че ако това момиче те заобича и ти го изоставиш, няма да има магия, с която ти и твоята Рейчъл ще ме спрете да те накарам да си платиш за това. — Аби се обърна и размаха ножа, за да придаде тежест на думите си.

Моника внезапно се почувства твърде уморена, за да се бори. Битката беше неравностойна, не можеше да убеди тези хора, че не им желае злото. Нямаше смисъл да й натяква, че не е снаха й, но размисли — никога нямаше да й повярва.

Аби се улиса пак в работа. Единствено се чуваше как острието реже, но Моника чувстваше упрека й във всеки удар. Белеше мълчаливо картофите и опита да не пада духом. През последното денонощие се бе изчерпала емоционално. Не се случваше всеки ден леля ти да те прокълне от смъртния си одър или да завариш съпруга си с шаферката в леглото. А колко често се озоваваше в чуждо тяло в отминала епоха? Като изключим двата часа, през които беше упоена, не беше спала много през последно време. Надяваше се, че ако си починеше добре през нощта, на утрото всичко ще отида по местата си.

Спомни си с копнеж леглото в стаята на Моник. „Забрави го — каза си тя, — трябва да обеля картофите.“

Когато се пресегна за последния и въздъхна с облекчение, Аби вдигна глава.

— Боже милостиви, какво ли ти е направила Рейчъл в блатото? Изглеждаш съвсем изтощена. Защо не се качиш горе да си подремнеш?

— Нищо ми няма — слъга Моника и сподави една прозявка. — Имам нужда от един душ… тоест от баня.

— Ведрото е ей там — посочи Аби към медника в ъгъла, — но се страхувам, че е по-добре да използваш чайника, за да стоплиш водата.

Моника опита да не изстене на глас. Не я привличаше мисълта за студената баня. Освен това при студентските събирания беше виждала и по-големи кофи, в които изстудяваха бира с лед. Аби видя изражението й и се усмихна.

— Защо не отидеш да си починеш? Можеш да се изкъпеш и по-късно.

— Бих желала — усмихна се слабо Моника, — но най-напред трябва да приключим с вечерята. С какво още мога да ти помогна?

— Наряза ли зеленчука? — Аби погледна към масата явно озадачена.

— Всеки може да бели картофи.

— Откровено казано, никога не съм очаквала да го чуя от теб. Толкова се радвам на новото ти превъплъщение, че с удоволствие бих те изпробвала за всякаква домакинска работа. Но освен да се запече месото и да се забъркат зеленчуците в борша, няма какво да се върши. Яхнията си се готви без чужда помощ.

— Бих могла да наредя масата.

— Вече не даваме официални вечери — поклати глава Аби. — Не, прибери се в стаята си и опитай да си починеш. Ще те извикам, като е готова вечерята.

— Сигурна ли си, че…

— Хайде, задръстваш ми кухнята.

Моника се чувстваше съвсем изтощена. Изведнъж я обори сънливост и тя не можа да устои.

— Добре тогава, но само ако ми обещаеш, че ще ме извикаш, ако имаш нужда от нещо.

— Имам само една молба — извика Аби. — Само не се събуждай старата Моник.

Моника се насочи към къщата, попарена от думите й. В края на краищата каква власт притежаваше над тялото, което обитаваше?

„Някой ден — помисли си развълнувано — може би ще се събудя и ще установя, че съм се върнала в стария си живот.“