Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (22)

Епилог

Моника стоеше на верандата и наблюдаваше как Аби и Дарси се разхождаха бавно по алеята с клонестите дъбове и се отправиха към реката. Усмихна се. Запита се дали и те бяха открили магията на каменистото заливче. В такъв случай беше по-добре да побързат със сватбата си.

— Хванах те! — извика Мъничето и Моника погледна към перилата, където Елизабет бе хванала крака на брат си. — Ники, успях! Най-после мога да хващам Андрю!

Моника се усмихна и си спомни, че през първия ден, когато дойде, децата играеха на същата игра. Още тогава, като ги зърна, усети, че много скоро животът й можеше да стане райски.

— Браво, сладка моя — поощри тя момичето. — Може би отсега нататък вече няма да те дразни толкова.

— Ах, Ники, ти винаги взимаш нейната страна!

— Не е така. Тогава кой я накара да ти върне прашката вчера сутринта? Елате двамата. И ти, Стивън. Мисля, че настана време и тримата да ме прегърнете.

Момчетата ръмжаха и се оплакваха, но откакто заедно с Дру я изтеглиха на сигурно място, не възразяваха да я обсипват с милувки.

— Размишлявах и реших, че не желая повече да те наричам „Ники“ — възкликна момичето, докато я притискаше в обятията си.

Моника я погледна изненадано и леко обидена.

— Защо?

Мъничето сви рамене.

— Вече не е необходимо. Искам да те наричам „мамо“.

Елизабет погледна очаквателно към братята си. Стивън откликна:

— Ние също. — През това време Андрю кимна разсеяно. — Нека бъде така, ако нямаш нищо против.

Моника се задави от емоции и само поклати глава.

— Съгласна съм!

След като приключиха с най-важното за деня, Андрю посочи с ръка към алеята.

— Последният, който се изкачи на онзи дъб, е глупаво бебе!

Триото се понесе с крясъци, за да покатерят на дървото. Тя гледаше, преливаща от радост, и едва сдържаше сълзите си. Вратата зад нея се отвори. Без да се обръща, позна, че бе Дру. След съвместно прекараната нощ в колибата на Рейчъл между тях се установи здрава връзка.

Той я доближи изотзад и обви топлите си ръце около кръста й. По-късно, когато овладееше емоциите си и останеха сами в леглото, щеше да го зарадва с вестта за другото дете, което растеше бавно в нея.

— Унищожи ли го? — попита вместо това.

— Да. — Той положи брадичка на главата й и я притисна до гърдите си. — Сега вече можем да сме спокойни. Дневникът последва пръстена в реката.

Бяха се отървали незабавно от сребърното украшение, но почувстваха нужда да прочетат откровенията на Моник. Искаха да узнаят докъде стигаха границите на злото, както и как собствените им постъпки можеха да повлияят на бъдещето. Но не пожелаха и децата им да получат тези знания.

Дру се тревожеше, че не откриха Рейчъл, но Моника бе вътрешно убедена, че нямаше да я видят повече. Радваше се на изчезването й. Сякаш нещо се бе прочистило, след като се изгубиха всички следи от Моник, дори въздухът й се струваше по-свеж.

Не че не бяха останали неразрешени въпроси. Главата й се замайваше всеки път, когато си помислеше за духове, преминаващи от едно тяло в друго, за пътуване във времето и за това как, без да иска, бе променила бъдещето. Отначало се притесняваше, че се намесва в миналото, но се чувстваше добре и нищо не й пречеше да се чувства така. Напоследък започна да вярва, че предопределението й бе да стане част от живота на Дру по-нататък. Беше го разбрала още онзи ден, когато се видя на границата на рая, но чак сега се убеди, че е била права.

— Децата искат да ме наричат вече „мама“ — каза му с треперещ глас.

Той я обърна с лице към себе си.

— Не ми казвай, че пак ще заплачеш. Понякога си мисля, че се превръщаш във фонтан само за да ме накараш да те целувам.

— Това е в природата ми.

Той се усмихна и я привлече към себе си. Целуна я дълго така, че я остави без дъх.

Може би никога нямаше да станат богати и тя трябваше да се прости с всички съвременни удобства. Но от друга страна, имаше къщата, децата и един чудесен мъж, който я обичаше.

Разтвори се в топлината на Дру. Вече знаеше, че не надзърташе иззад оградата на небесните селения — бе намерила своя път в самия рай.