Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (21)

Глава 20

Когато Моник отвори очи, видя, че не се намираше в разкошната си спалня пред разярените Дерек и Еми, а в една мръсна колиба. Над главата й се беше надвесила старата й познайница Рейчъл. Сведе поглед и видя инкрустирания в пръстена диамант, който още светеше с помръкваща бяла светлина.

— Върнах ли се? — попита и се опипа с ръце, за да се увери, че беше цяла и невредима.

По някакъв начин се бе завърнала в старото си тяло, но пътуването стана бързо и не можа да си спомни язденето на змията.

Рейчъл я погледна угрижена.

— Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз — отвърна Моник с раздразнение, седна и се огледа. — Но как се случи? Не пих никаква настойка и не изпях заклинанията.

Чернокожата седна на пети и продължи да я изучава с поглед.

— Отварата просто приспива нежелаещите с цел да направи преминаването им във времето по-лесно. А молитвите отправих аз.

— Значи си ме чула. — Моник се усмихна вътрешно. Познаваше робинята си, винаги щеше да се притече на помощ на господарката си. — Слава тебе, господи! Онзи простак за малко щеше да ме застреля.

Рейчъл се изправи рязко, измрънка нещо под нос и се обърна. Нейната дълга, черна змия се изви на пода до нея.

Моник не й обърна никакво внимание и също се надигна. Забеляза, че полата й бе изцапана, а блузата — скъсана.

— Вече бях забравила колко тежки са тези дрехи. Но защо съм така парцалива? Мога да се закълна, че носех роклята си от син муселин. — Моник се намръщи и се наведе да вдигне куклата. — А това какво е? Прилича на мен.

— Много неща няма да разбереш.

Захвърли куклата настрана и нетърпеливо закрачи из стаята, обзета от прилив на енергия.

— Бих желала да науча, но нямам време. Налага се да се върна, преди онзи идиот да пропилее имението. Бързо, кажи отново заклинанията.

— Няма — отвърна тихо заклинателката. Стоеше пред олтара с гръб към нея. Змията се движеше бавно нагоре по изпънатата й ръка.

Невярваща, Моник се втренчи в нея.

— Какво означава това? Трябва да ми помогнеш! Всичко съм нагласила. В момента, когато Еми си помисли, че съм умряла, ще сложи пръстена на пръста си. Не се шегувай, кажи проклетите заклинания!

Другата не помръдна, гледаше безмълвно настрани.

— Ти си моя робиня — извика Моник. — Подчини ми се!

— Сега съм свободна. Не на тебе вече трябва да се покорявам.

Моник я обзе нечовешка ярост. Не вярваше на ушите си. Най-напред Дерек, после и Еми се осмелиха да я заплашат, а сега Рейчъл демонстрираше открито неподчинение.

— Ти разгневи Зомби — каза негърката и се обърна, змията се уви около врата й. — Не мога повече да ти помогна.

— Бил ядосан? По-добре се тревожи за това, че съм побесняла от яд. Аз издавам заповедите тук, не забравяй. Скъпият ти Зомби не може да направи нищо, ако не отида да свърша работата.

— Беше му обещала души.

— Ще му ги доставя. Не ме тормози с въпроси откъде или как. Не се нуждая от помощта ти, за да достигна целта си, тъй като притежавам пръстена.

Вдигна го, но черната жена и черната змия само я гледаха с немигащи очи. Извън кожата си от яд, Моника напусна схлупената къщурка.

„Не се нуждая от Рейчъл. — Псуваше, докато излизаше от блатото. — Щом съм се върнала в миналото, мога да отскоча до тайника в гардероба и да прочета молитвите от дневника ми.“

 

 

Мъничето чу разговора на Дарси с Аби на долната площадка на стълбите. След като узна, че щеше да се ожени за леля й, момъкът започна да й се струва значително по-симпатичен.

Очевидно и той изглеждаше много разтревожен. Елизабет сведе поглед към черната книга и се подвоуми дали да не я предаде на него. Ако прочетеше думите на мама, може би щеше да намери някакъв начин да помогне на Ники.

Въпросът беше дали да му повери тайната си. След като бе изгубила доверие на майка си, трудно хващаше вяра на когото и да било.

Дневникът натежа в ръцете й. Ех, да можеше да влезе Моника, за да се усмихне не само с устни, но и с очи!

„Ще чакам Ники да се върне — реши момичето, — но не тук и не с книгата в ръце. Ще я скрия на сигурно място.“

Притисна я до гърдите си и се сети, че имаше само едно скришно място, което знаеха само двете. Обърна се и погледна към гардероба.

 

 

Дру наближи къщата и видя сестра си на стъпалата на покритата тераса, вперила поглед към вратата, цялата напрегната от очакване. Започна да се досеща.

Но след това изскочи Дарси и Дру въздъхна с облекчение. Знаеше защо Аби проявяваше нервност. „Господ да те благослови, Дарс!“ — помисли си, като видя как най-добрият му приятел я хвана за ръцете. Видно беше, че той ухажваше само Аби.

— Съжалявам, че се намесвам в разговора ви — извика, преди още да му бяха представили някоя неудобна сцена, — но дали не сте виждали Ники?

Те обърнаха глави, след което се спогледаха и този ням разговор помежду им възроди потиснатото му безпокойство.

— И ние я търсим — започна предпазливо полковникът, — но не е тук.

Вълнението му избухна в тревога.

— Къде е?

— Току-що съобщих на Аби: Елизабет ми каза, че я чула да споменава нещо за Рейчъл.

Дру се изплаши не на шега. Не трябваше да спре само с прогонването на робинята от плантацията, а направо трябваше да я изведе вън от страната.

— Ще отида да видя. — Не биваше да оставя Ники сама при тая жена.

— Ще дойда с теб.

Дру замълча за момент.

— Не, Дарс. Остани със сестра ми и децата. Погрижи се да бъдат в безопасност.

— Но защо? — Аби пребледня.

Дру не остана да я успокоява, беше погълнат от необходимостта да види Ники — невредима и здрава.

 

 

Моник наближи къщата. Без новата си обшивка последната имаше занемарен вид, полетата изглеждаха западнали без плувния басейн с бъбрековидна форма и парка. Подсмихна се. За първи път посети Ривърз Едж на седемнадесет години и прояви достатъчно наивност да си помисли, че мястото не можеше и да бъде по-великолепно.

Ох, как жадуваше да се върне към онова имение, което бе възкресила и създала в бъдещето! Беше се улисала в мисли и затова досега не бе забелязала причината за вътрешното си безпокойство. Можеше да се закълне, че преди да замине, филизите на захарната тръстика едва покарваха, но сега стигаха до гърдите й. А насипът около изкуственото езеро дали не беше по-нисък с цели метър и петдесет?

Прогони тези мисли със свиване на рамене. Цели две десетилетия беше живяла като Джудит Самнър, а след това — за няколко месеца и като Моника, затова не можеше да се осланя напълно на паметта си. Странно, изживя толкова години, след което се оказа, че е на възраст, колкото бе напуснала на път за бъдещето.

Чу говор и се отдръпна отстрани на къщата. Веднага разпозна гласа. Дру често я беше заплашвал.

Говореше на Аби и на някакъв мъж, когото не познаваше, а и не искаше да знае. Последното, което можеше да си позволи, беше скандал. Не бе чак толкова завеяна и помнеше последните думи на Дру, преди да замине за града. „Да не си си подала носа вън от къщата!“ — предупреди я той.

Тръгна предпазливо назад и се отправи към стълбата през чардака. Избра външния маршрут, по който можеше да влезе в спалнята си незабелязано.

Отвори прозореца и стъпи вътре. Хвана Елизабет застанала до вратата на гардероба.

— Ники! — извика възторжено детето с явно облекчение. — Знаех, че ако чакам търпеливо, ще дойдеш да ми помогнеш.

Моник не повярва на очите си. Най-напред си помисли, че е влязла в друга стая, тъй като красивата френска мебелировка бе изчезнала, заменена с местен кипарисов боклук. Кой беше сложил онзи грозен шкаф в ъгъла?

Сложи ръка на слепоочието си и опита да се ориентира. Чувстваше увереност, че това бе нейната стая, но защо бе променена? Дали след пътешествието във времето не бе попаднала в друго измерение? Външно всичко изглеждаше подобно, но откриваше все повече странни малки разлики.

Приближи гардероба с твърда стъпка и се почуди какво се бе случило с вратата му. Скривалището й бе на мястото си и тя въздъхна с облекчение, но когато отмести дъсчицата на пода, откри, че нишата бе празна.

Завъртя се и се изправи пред Елизабет.

— Ти го направи, нали? Винаги ме шпионираш с цел да сложиш ръка на скъпоценните ми камъни! Мога да се обзаложа на каквото и да е, че си си играла с тях в спалнята си!

— Не съм!

Детето се обиди, а след това се изплаши.

— Тук имаше и книга, дявол да го вземе! — накипяваше Моник. — Какво си направила с нея?

Мразеше малките, които се страхуваха и плачеха, а детето пред нея беше свило ръце пред гърдите си в защита и това не само я подлуди — слабостта му беше повече от оскърбителна.

Преди момичето да се дръпне назад, Моник я улови за ръката.

— Да те напляскам ли по дупето? Или да те заключа в гардероба? — „По дяволите, вратата е махната. Няма значение, ще напъхам този фъстък в шкафа.“

Елизабет поклати глава с изненадващо упорство.

— Няма да ти кажа нищо. Ти си мама!

— Разбира се, че съм. Коя друга бих могла да бъда?

Малката прехапа устни, сякаш съжали за излиянието на чувствата си.

— Нарече ме „Ники“ — нахвърли се Моник върху нея, припомни си как я посрещна дъщеря й и някои неща й се изясниха.

Защо се беше събудила в колибата, а не на земята, където я бе положила Рейчъл? Височината на захарната тръстика и на насипа, всички тези малки разлики — дали не бяха нещо по-съществено от едно изкривено възприятие?

Беше проявила привързаността да избяга и никога не се бе замисляла какво щеше да се случи междувременно с изоставеното й тяло. Щом духът й бе навлязъл така безпроблемно в плътта на Джудит и Моника, то какво можеше да спре някоя чужда душа да не обладае собствената й захвърлена материална обвивка?

— Ники ли ми взе дневника? — попита тя момичето и я стисна по-здраво за ръката.

— Не.

— Не ме лъжи! Какво стана с него?

Елизабет вдигна брадичка.

— Тя… го скъса на хиляди парчета и след това го хвърли в огъня.

Повярва й. На нейно мястото и тя би изгорила такива улики. Но като се замисли, се сети, че вече го беше направила… в бъдещето.

Захласна се от заплетените последствия от пътуването във времето. А дали изменение на миналото не променяше бъдещето? Притеснена, си спомни за стопяването на богатството на Самнърови, за изчезването на скъпоценните камъни от гардероба й. Ако тази Ники се бе вселила в тялото й, дали не й беше отнела и още нещо?

— Ти й помогна, нали? — скара се тя на Елизабет и заби нокти в ръката й. — Предателка! Ловя се на бас, че си направила всичко, каквото те е помолила.

— Обичам Ники!

Моник побесня. Без дневника си трябваше коленопреклонно да умолява Рейчъл за заклинанията. Трябваше да я накара по някакъв начин да й помогне, но с какво можеше да я сплаши? С нищо, вероятно само с Дру.

Може би трябваше да му каже, че старата знахарка отдавна я беше омагьосала и сега се нуждаеше от помощта му, за да се освободи. Щеше да повярва, ако го насочеше ловко и това копеленце не объркаше нещо.

— Малките момичета трябва да обичат своята мама — тросна се на дъщеря си и я повлече през стаята. — Ще те науча какво означава вярност. Ще те затворя в шкафа и ще останеш там, докато не си спомниш, че си ми длъжница.

— Не! Мамо, моля те, недей!

Моник си направи оглушки за писъците й и продължи да я дърпа за ръката към шкафа.

— Мирувай и може би ще те пусна скоро — каза й назидателно, докато затваряше и залостваше вратата. — Ще се научиш да не доносничиш. Не забравяй, че съм от едно семейство с теб, единственото, което имаш.

Усмихна се иронично, като си спомни как тази подигравка въздействаше силно на завеяната Моника. Надяваше се, че Елизабет щеше да е достатъчно уплашена, за да не я издаде, ако някой я откриеше. Щеше да е няма като гроб, съдейки по израза на лицето й, преди да хлопне вратата.

На излизане от стаята Моник хвърли изпитателен поглед на скъсаните си дрехи. Не й харесваха, но едва ли можеше да се върне до шкафа за нови. В този й сърцераздирателен външен вид молбите й щяха да хванат дикиш. Дру беше емоционално отзивчив, особено ако някой се нуждаеше от помощ.

Но в кабинета на съпруга си намери единствено оня непознат мъж.

Той гледаше през прозореца, беше невероятно красив.

— Ники! Слава богу — каза той и се обърна, — мислех, че… Няма значение, важното е, че се върна.

Той тръгна към нея с отворени обятия, но Моник не пристъпи от прага. Всеки ли си мислеше, че бе Ники? Може би трябваше да подхване играта и да се престори, че беше другата, в такъв случай щеше да увещае мъжа си по-лесно.

— Разбрахме, че си отишла до колибата на Рейчъл. Дру тръгна след теб, тъй като си мислеше, че се нуждаеш от помощта му. — Спря и погледна изучаващо лицето й. — Какво се случи? Изглеждаш някак…

— Сега съм добре. — Опита да налучка верния тон. — Трябваше да избягам от Рейчъл. Тя ме омагьоса. Съпругът ми…

— Ще отида да го доведа.

— Недей! — Усмихна се и го доближи. — Не се тревожи. Робинята ми толкова се плаши от него, че няма да му стори нищо лошо. Само дето… — Сложи ръцете си върху слепоочията си и направи всичко възможно да изглежда объркана и уплашена. — Чернокожата има нещо, някаква кукла, мисля, с която непрекъснато ме привлича към себе си. Само Дру може да я спре. Единствено той може да ме спаси.

— Тогава се налага да отскоча да го доведа.

Никак не й хареса идеята този решителен мъж да помага на съпруга й.

— По-добре е да отиде там и да види със собствените си очи какво е замислила проклетата магьосница. Не разбираш ли, бих желала да ми повярва, тъй като в миналото не ми доверяваше.

— Мислех, че двамата сте изгладили взаимоотношенията си. — Изглеждаше неподправено объркан. — Аби е на мнение, че брат й най-после се е научил да ти вярва.

„Коя ли е тази жена — възмути се вътрешно Моник, която е успяла да накара циник като Дру Самнър да й вярва?“

— Надявам се да е така — отвърна му с равен глас. — Но ако все още таи някакви съмнения?

— Тогава ще му покажем новата му банкова сметка. Успях да продам скъпоценните камъни, които ми даде. Дори след като извадим сумата, която похарчих за закупуването на захарна тръстика за имението, ще се окаже, че са останали страшно много пари.

Значи онази никаквица беше откраднала цялата й колекция от бижута, а тоя тук я бе продал? Дори по-лошо — беше дал парите на Дру?

Обхвана я сляпа ярост, едва се сдържа да не започне да къса, хвърля и троши из стаята. Бяха я разорили. Ако останеше още тук, щеше да живее като последна просякиня и… робиня на мъжа си.

Трябваше да пристигне в колибата на Рейчъл, преди Дру да я беше напуснал. При това — в отсъствието на този непознат хубавец.

Моник се приближи, клатейки предизвикателно бедра, и спря на сантиметри от него. Ако имаше поне едно нещо, което знаеше как се прави, то това бе обезоръжаването на противоположния пол.

— Прав си — каза му със загадъчна усмивка. — Мисля, че е по-добре да се кача в стаята си и да се облека по-представително. Нали ще ме извикаш веднага щом пристигне Дру?

— Разбира се.

— Много си мил! — Сложи пръста си на устните си и след това го премести с нежност върху неговите. Раздвижи го леко, за да направи намека си по-ясен, обърна се и тръгна към вратата с плъзгаща се стъпка.

На прага стоеше Аби. Моник разгада погледа й, беше го виждала у поне цяла дузина лица на ревниви жени. Зълва й искаше този човек, и то — на всяка цена.

Колко жалко, че нямаше възможност да поостане и да разбърка нещата. Щеше да бъде много интересно да й го отнеме, като го съблазнеше.

Мина покрай другата с широка усмивка, като едва не я събори. Не можеше и да си мечтае да отвлече вниманието му по по-добър начин. Аби щеше да го занимава с обвиненията си, докато тя щеше да избяга към блатото.

 

 

— Добре ли си, Дарси?

Той погледна към Аби и поклати глава, опитваше да се съвземе. Как да изрази с думи какво почувства, когато онези нежни пръсти се спряха на устните му!

— Леденостуден си — продължи тя, след като го хвана за ръката. — Кажи ми нещо. Какво има?

— Елизабет!

Сякаш измъкна насила думата, а тя породи поток, който отприщи това, което докосването бе задържало.

— Приготвила е нещо за нас, но е в беда. Необходимо е да я намерим, след което да помогнем на Ники.

Тя продължи да стиска ръката му и не се помръдна от място. Възпря го, когато той понечи да тръгне.

— Винаги ли ще бъде така? Щом ти подсвирне онази жена, и ти ще тичаш след нея?

Чак сега го осени какво й беше на акъла. Поклати глава.

— Не разбираш. — Посочи й към вратата с очи. — Това не беше Ники!

 

 

Дру с мъка си проправяше път през тинята и улисан в мисли по жена си, почти не усещаше влагата, просмукваща се в ботушите му. „По дяволите, къде е проклетата Рейчъл?“

В колибата не беше намерил никого и затова започна да търси из блатото. Загрижеността му нарастваше с всяка крачка. Не че се страхуваше, че щеше да се загуби — като малък беше изследвал и добре познаваше всяка пътека, — но скоро щеше да се стъмни и не му даваше мира мисълта, че жена му щеше да се озове на чуждо място, трепереща от страх в някое тъмно усамотено ъгълче.

„Извикай ме по име — молеше я наум. — Само ме позови мислено и се кълна, че ще дойда.“

Обърна се, повече усети нещо, отколкото чу. Отпред се издигаше бараката на Рейчъл. Поради някаква неизвестна причина знаеше, че бе предопределено да се върне пак тук.

 

 

Моник вдигна змията и се втренчи в тъмните й очи.

— Зная, че си наблизо, Рейчъл — продума. — Така че е по-добре да дойдеш, преди да съм отрязала главата на това влечуго.

— Какво искаш?

Извърна се. Стресна се, че без да усети, робинята й бе застанала пред чайника в огнището. Пусна змията, която се изплъзна и се изниза навън през вратата.

По дяволите, можеше да я използва като заложник, но може би Дру беше достатъчно голяма заплаха.

— Знаеш защо дойдох — сопна й се тя. — Хайде да свършваме.

— Сега ще пия чай. — Негърката се обърна и й предложи една чаша димяща течност. — Искаш ли малко?

— Не съм ти дошла на гости. Искам да ми кажеш проклетите заклинания.

— Имаме малко време. — Връчи й чашата с тъжна усмивка. — Трябва да поговорим.

Моник усети, че не беше яла или пила каквото и да било от доста време, и започна да отпива разсеяно.

— Казах ти, че нямам време. Всеки момент…

— Съпругът ти ще влезе през вратата?

Понякога се чувстваше обезкуражена от това, че жената често четеше мислите й.

— Предполагах, че се страхуваш от Дру?

— Не от него, а от влиянието му върху теб. — Рейчъл се усмихна по обичайния си загадъчен начин. — Но когато дойде, ще бъде твърде късно.

— Дявол да го вземе, трябва да ми помогнеш!

— Наистина ли? До края на живота си ще останеш суетна и егоистична. Седни — добави тя и кимна към столовете край масата.

Моник настръхна, не бе свикнала да получава заповеди от робинята си, но някак си изведнъж се почувства извънредно уморена и предложението й бе добре дошло.

— Ако не беше заета единствено със себе си — започна Рейчъл, след като седнаха, — отдавна щеше да ме попиташ защо, щом имам двата пръстена, не съм ги използвала аз самата. Както виждаш — посочи с жест колибата, — животът ми не е по-малко задушаващ от твоя.

Бе й минавало през ума, но вярваше, че задълженията й налагаха да обслужва господарката си и нейните капризи. Въобразяваше си, че и другата е на същото мнение.

— Знаех легендата за пръстените — продължи чернокожата и за по-убедително се наведе през масата, — изгаряха ме нетърпение и любопитство, исках да ги изпробвам, но знаех и последствията в случаите, когато някоя душа си позволеше да избяга от лапите на Зомби. Моят народ нямаше днес да е поробен, ако един дух не се бе освободил и не живееше сред нас — той промени миналото и предначерта бъдещето ни.

Моник премига и опита да я фиксира с поглед.

— Е, и какво? Защо ми го разправяш?

— Защото легендата гласи, че жената, която позволила на онзи дух да избяга, умряла от ужасна смърт. Тъй като не желаех да ме постигне такава участ, реших да използвам теб така, както ти винаги си служеше с мен.

— Аз никога…

— Ти попита ли ме дали желая да дойда в твоята родина? Не. Откъсна ме от семейството и ме принуди да остана тук, за да бъда третирана като някакъв особен предмет.

— Сега не си робиня. Ако смяташ, че домът е божия благодат, върни се по всяко време, когато пожелаеш.

— Но как? Не спечелих нищо през всичките години на служба. Позволи на съпруга си да ме заточи, без дори да получавам коричка хляб. Можех да възвърна свободата си само ако те подмамех с пръстена. Знаех, че Зомби ще ме обсипе със своята щедрост, ако му дадях теб. — Погледна я в очите. — Но ти разгневи Зомби. Трябва да те пратя обратно. Той трябва да получи своята душа.

— Мен ли? — Моник тракна празната чаша на масата. — Но аз му давах души, най-напред Джудит, а след това…

Това ли беше причината, че не можа да си спомни размяната с Моника? По време на скалъпената сватба тя бе отказала да надене пръстена и може би някак й се бе изплъзнала и…

Разбира се, трябваше незабавно да разпознае Ники, това беше превзетата и лицемерно добронамерената й племенница. Само дето никога не би могла да се досети, че някой можеше да се влюби в Моника, защото беше много… грозна.

О, как й бе харесало събуждането в новото тяло!

„Толкова по-зле за нея — помисли Моник, — тъй като ще осъществим връзката отново. А дотогава без съмнение вече ще е научила какво възнамерява да прави Дерек с онзи пистолет.“

Не че и нейното положение не беше също тъй затруднено. Изведнъж разбра защо се почувства толкова изморена. Рейчъл й бе сипала от проклетата отвара в чая.

Вгледа се в неумолимите очи на робинята и се оказа пред перспективата на собствената си смърт.

— Ако искаш да угодиш на Зомби — помоли й се, — трябва да ми позволиш да опитам в случай, че иска душата на Моника.

Опита се да се изправи и да направи протеста си по-убедителен, но краката й се подкосиха и тя се свлече на пода. Остана седнала, подпираше се с ръка, но губеше сила с всяка изминала секунда.

— Този път ще я хвана. Кълна ти се. Зная подхода към това момиче.

Рейчъл се надвеси над нея величествена и горда, и й отправи една от неразгадаемите си усмивки.

— Зомби е загубил търпение. Ако не сполучиш, не чакай прошка.

— Няма да се проваля — декларира Моник и падна възнак. — Кълна ти се — добави слабо.

— Гледай да успееш, иначе ще те постигне ужасна смърт.

Вече подсъзнателно Моник чуваше непрекъснатите молитви на Рейчъл, усещаше приближаването на Дру, но това вече бе изгубило своя смисъл. С порив на облекчение усети, че се издига и отправя към змията, към бавната, чувствена езда през времето.

 

 

Рейчъл се усмихна, свела поглед към жената, която я бе държала в робство в продължение на толкова години. Колко глупава беше Моник! Нямаше почти никакво значение дали щеше да победи в битката си с Ники, или не. Без Рейчъл, която трябваше да завърши молитвите, и двете щяха да отидат при Зомби.

— Дали си два пъти по-доволен? — попита тя змията.

Зомби се плъзна в своята кошница в знак на своевременен отговор. Тя вдигна кошницата и напусна колибата, преди Дру да е пристигнал с въпросите си.

Така или иначе, настъпи време за раздяла, работата й приключи.

 

 

Моника се разбуждаше бавно, над главата й някой шептеше.

— Мислиш ли, че наистина припадна?

— Опомни се, Дерек, това е само една от безбройните й игри. Знаеш как обича да въздейства на психиката ти.

— Надявам се, че не е бременна.

Моника усети, че нещо не беше наред, но бе прекалено уморена, за да разбере точно какво.

— Чудесно — изсъска другият глас. — Получихме каквото искахме — наследството.

Спомените нахлуваха като ураган. Разпозна не толкова дрезгавия шепот, колкото циничното отношение. Мек, розов пакет, обвит с алчност — Еми Пиърсол.

„О, господи, не!“ Някак си се бе върнала в старото си тяло. Изведнъж си спомни как Рейчъл плъзна пръстена на пръста й. Пресегна се инстинктивно и го хвърли от ръката си.

Той се понесе, търкаляйки се по пода. Еми се наведе бързо, грабна го и с щастлива усмивка го надяна.

Моника я наблюдаваше с чувство на нарастващо отвращение. Какво се случи, че се озова пак в стария си живот, отново с Дерек и Еми? Дали Моник бе намерила начин да възвърне тялото си?

„Всичко свърши — помисли си с отчаяние. — Домът, децата, Дру. Вече не мога да се върна, делят ни повече от сто години.“

— Предупреждавам те, братовчедке — каза остро Дерек, — ако не подпишеш този документ, ще те застрелям.

Моника с ужас погледна към ръцете му с ръкавици и пистолета.

— Какво има? — попита и заотстъпва. — Ума си ли си загубил?

— Омръзна ми да ме тормозиш и да използваш парите на баща ми, за да ме караш да играя по свирката ти. Дошло ми е до гуша. Не подпишеш ли, ще те убия. Наистина ще го направя.

Моника поклати глава. Сега трябваше да се намира в кухнята и да приготвя вечерята заедно с Аби или — в горната стая и да учи Мъничето на четмо и писмо. Мъчейки се да преодолее отчаянието си, тя се обърна умолително към Дерек:

— Престани! Няма да отървеш затвора, ако извършиш убийство.

— Смяташ ли? Точно в момента Хартли е организирал вечеринка. Той и поне още двадесетина други ще свидетелстват, че не съм се отделял от тях през цялата вечер.

„Хартли Бюфорд“ — спомни си Моника. Беше най-добрият приятел на Дерек, нищо чудно, че винаги с нещо не го харесваше.

— Ние — поправи го Еми, пристъпи и застана до него. — Това алиби беше приготвено специално за нас двамата.

— Разбира се. — Той направи жест към Моника с оръжието си. — Така че, скъпа, бъди сигурна, накрая ще се окаже, че някой крадец те е застрелял със собствения ти пистолет. А може да бъде и някой слуга, когото си излъгала, купувайки нещо на вересия от него. Като се има предвид начинът, по който се отнасяш с бедните хорица, кой после ще ги обвини?

Еми повтори усмивката му подобно на папагал.

— Ако беше си останала сладка и сговорчива, все някой щеше да се заинтересува от смъртта ти. Но ти се превърна в най-злата вещица на Юга и всеки ще те помене със „Зън-зън, кучката най-после умря!“. Хайде, Дерек, застреляй я! Трябва да се връщаме на партито.

— Много си безчувствена, Еми, изменила си се. — Той протегна ръка със снопче документи и се усмихна по най-гальовния начин през живота си. — Поне можем да й дадем шанса да подпише новото си завещание.

— Каква полза? Ще извика своите адвокати и ще напише ново, а ние пак ще останем без пари. Не бъди завеян, Дерек, застреляй я!

В очите му блесна внезапна решителност от обидата. Преди да успее да протестира, Моника чу оглушителен гръм и усети в гърдите си изгаряща болка.

Зашеметена, падна като тухла на пода и заразглежда продължително разстилащото се червено петно по студения бял килим.

— Идиот! — извика Еми. — Къде ти е заглушителят? Поради шума, който вдигна, някой може да извика ченгетата.

— Никой не прави заглушители за глупавите малки дамски патлаци. Освен това, какво значение има? Няма да сме тук. Да се махаме!

— Не можем да напуснем, преди да сме се уверили, че е издъхнала. Казах ти да стреляш в главата, за да изглежда като самоубийство. Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?

Моника се вкопчи в живота и фокусира вниманието си върху пръстена на ръката на Еми. Въобразяваше ли си, или наистина започваше да свети?

— Искам си пръстена — изстена, съзнавайки, че това беше единствената й връзка с миналото.

По ирония на съдбата се оказа и единствената й надежда за спасение.

— За нищо на света. — Еми го прикри с другата си ръка. — Сега е мой, както и всичко останало.

— Чудесно — скръцна със зъби Моника, опитвайки се да пренебрегне агонията. — Да се надяваме, че никой няма да те разпитва защо носиш венчалния пръстен на една убита жена.

Думите бяха отправени повече към Дерек, който отреагира веднага.

— Има право. Сложи й го обратно — изкомандва бързо. — Можеш да го вземеш по-късно, когато всичко отмине. Хайде, побързай. Искам да се махаме.

Еми изврънка нещо под нос, но се наведе и сложи пръстена на пръста на Моника.

И точно навреме. Животът постепенно угасваше в тялото й, а пръстенът засвети все по-ярко. Отново започна издигането, въртенето и язденето през времето.

„Дру!“ — извика мислено, сякаш той бе пътеводната й звезда.

 

 

Дру отвори с трясък вратата на колибата, готов да заплаши Рейчъл, но откри жена си неподвижна на пода.

Разтревожен, падна на колене пред нея, тъй като бе мъртвешки бледа. Грабна ръката й и я стисна, сякаш така можеше да пренесе топлината си в нейната студена и безжизнена плът.

Онемя от страх и започна да разтрива ръцете и лицето й. Беше неговото чудо, искрицата надежда. Божичко, обичаше я повече от собствения си живот!

Но тя не се помръдна. Трябваше да може да направи нещо. Порови из паметта си и си спомни дишането уста в уста, което тя приложи на Елизабет, когато се беше удавила. Някакво ЖСП или нещо подобно. Хвана брадичката й в ръце и опита да вдъхне собствения си живот на неподвижното тяло.

— Дру? — Дарси влетя в бараката, носеше Елизабет на ръце. — О, господи, дали не сме закъснели?

Думите му проехтяха зловещо в стаята. Дру удвои усилията си.

Една ръка го хвана за рамото. Вдигна глава. Дарси бе пуснал Елизабет и сега двамата бяха коленичили от другата страна на съпругата му.

— Дойдохме да помогнем — каза Дарси с напрежение. — Аби и момчетата ще пристигнат всеки момент. Няма време за обяснения. Тази жена не е Ники. Намерихме Елизабет затворена в шкафа и тя ми каза това, което и аз чувствах. Предполагам, че това е Моник.

Дру като опарен пусна брадичката й.

— Подай ми книгата — помоли Дарси детето.

То кимна и извади от джоба на престилката си малък, черен дневник. О’Брайън го отвори и в този момент в стаята влязоха Аби и момчетата.

— Имах време да прочета само последните няколко пасажа — обясни им Дарси — и от тях разбрах, че Моник по някакъв начин е отнела душата на Ники и я е затворила някъде във времето.

На Дру му се присви стомаха, в случая се касаеше за нещо по-лошо от затъване в блатото. Вероятно Ники бе уплашена и съвсем сама.

— Какво да направя? — процеди той.

Дарси посочи с ледена усмивка пръстена върху ръката й, който излъчваше слаба светлина.

— По някакъв начин е свързана с брилянта на Зомби и затова ви предлагам всички да се хванем за него. Нека да образуваме кръг около Дру и да го докоснем от двете страни.

— Но откъде знаеш всичко това? — попита Аби съвсем бледа.

— Обещавам, че ще ви обясня по-късно, но сега нямаме и секунда за губене. Доверете ми се. Докато произнасям написаните в дневника заклинания, всички вие се опитайте да достигнете с мисълта си Ники. Зная, че звучи странно и може да ни коства здравия разсъдък, но ако искаме да я спасим, то трябва да я достигнем, където и да се намира, и да я освободим от Моник.

Дру имаше да зададе много въпроси, но подсъзнателно усещаше, че с разпита няма да възкреси жена си.

— Дарс, започвай!

Приятелят му поде монотонното припяване, а Дру стисна силно студените пръсти.

— Дръж се — потече мисълта му. — Чакай ме, Ники, идвам! — повтори по-раншните си думи.

 

 

Моника се въртеше като обезумяла и чак след известно време разбра, че не беше сама по време на язденето си през времето. Някой я държеше и я дърпаше.

— Отиди при него — шептеше един глас в ушите й, звукът беше нежен и съблазняващ. — Той те чака.

Тя тръсна глава, съпротивлявайки се. Не можеше да види нищо в спираловидната пустота. Можеше да чувства и чува, и това, което усети, я изпълни с ужас.

— Прави каквото ти казвам, скъпа. Аз съм леля ти Джудит, а ти ми обеща.

Моника се поколеба, гласът възкреси у нея старите обиди и лишения, напразната й мечта за любов.

— Направи го заради мен — продължаваше да я придумва гласът. — Аз съм твоето семейство, единственото, което имаш.

Изведнъж се преизпълни с чувство на радост и то я закотви насред усилващото се течение. Да, сега имаше истинско семейство и трябваше да се върне у дома!

— Не съм вече онова плахо, самотно момиче, което малтретираше едно време — извика, решена този път да се защити пред леля си. — Вече имам за какво да се боря.

— Ха! Не можеш да мериш сили със Зомби!

— Не мога ли? Гледай!

Вятърът започна да вие и да я дърпа, като че искаше да изсмуче живота от крайниците й, но Моника се държеше здраво за образа на Дру и децата, сякаш те бяха нейната котва. Представяше си ги как я заобикалят и прегръщат в леглото и в този момент вятърът започна да утихва.

— Иди при него, дявол те взел! — извика неистово гласът. — Направи каквото ти казвам или… или…

— Или ще ме затвориш в гардероба? — Тя си спомни всички дребни жестокости и разбра защо леля й Джуди се бе изменила толкова много, след като си беше сложила пръстена на Джордж Самнър — защото вече не беше тя, а Моник.

Чудовището, което се бе заклела да не допусне никога вече близо до децата!

Тогава усети свръхчовешка сила, сякаш бе станала десет пъти по-голяма. Нямаше да се подчини на волята на злия дух, дори ако трябваше да се бори с една дузина като Моник. Моника притежаваше огромна сила, тази на любовта, и щеше да защитава семейството си с цената на всичко.

— Трябва да ми се подчиниш — изкомандва Джудит-Моник, вятърът около тях изтъня до тихо скимтене. — Зомби трябва да получи своята душа.

— Тогава ти отиди при него. Дори по-добре иди в ада!

Чу как Моник крещеше от ярост, но след последния лек полъх на вятъра Моника се протегна и започна да се връща по спиралата на времето.

 

 

Моник усети, че се е установила на едно място и си помисли: „Виж ти, знаех си, че Зомби няма да ме изостави“.

Някакъв странен шум попречи на ликуването й и го притъпи, а след това, съвсем объркана, почувства агонизираща болка в гърдите си. Отвори очи и видя Еми Пиърсол да си играе с пръстена върху пръста си. И двете чуха звука на сирената на бързо приближаваща се кола.

— Полицията! — изкрещя Дерек и захвърли пистолета на пода. Оръжието се плъзна примамливо близко, но извън обсега на ръката й. — Съжалявам, скъпа, но излизам!

Еми опита да го последва, но Моник я сграбчи за китката. Чувстваше слабост и непрекъснато губеше сила, но не биваше да я пусне, преди да сложи другия пръстен на своя пръст.

По дяволите, беше толкова немощна, че й се стори, че джобът й е отдалечен на цял километър. Използва цялата си енергия, за да задържи стреснатата Еми. Воят на сирената рязко замря, след това се чуха стъпки по стълбата и чак тогава след напрягане на всичките си сили достигна джоба си.

Не можеше да повярва — вторият пръстен вече не беше там! Дявол да я вземеше тази Моник, и в това ли се бе намесила в миналото?

Моник отпусна китката на Еми и тя скочи на крака като пружина, но закъсня със секунди. Влезлият полицай я видя над тялото на жертвата, картината на престъплението не оставяше съмнения.

— Не бях аз — протестира тя, — а Дерек!

„Много добре — помисли си Моник, — двамата ще си отправят обвинения един към друг.“

Крайно време беше да напусне ненужното тяло на Моника. Тя се понесе извън и над него и потърси ново място, където да се установи. Обзе я паника, нямаше я нито Рейчъл да й помогне, нито змията да я придружи — отсега нататък оставаше съвсем сама. Около нея се заиздига тъмна пустота, която заплашваше всеки момент да я погълне цялата.

С жалък страх си спомни предупреждението на Рейчъл. Дали това бе началото на ужасната й смърт?

Изпищя. Усети, че страната на мъртвите я засмукваше. Знаеше, че този път щеше да умре завинаги.

 

 

— Това е Ники — изплака Мъничето. — Виж, усмихва се с очите си.

Моника се огледа, всички членове на семейството й я гледаха измъчени. Връхлетя я чувство на възстановена справедливост.

— Добре дошла вкъщи, мисис Самнър! — каза й прегракнало Дру и изниза пръстена от пръста й. — Този път остани завинаги тук!