Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (18)

Глава 17

Дру седеше пред писалището си и зяпаше през прозореца. Виждаше новата част на дигата и това го изпълваше с усещането за добре свършена работа. Бяха изминали три седмици от деня на надвисналото нещастие, тогава беше работил така, както никога през живота си.

„А от три часа се мъдря пред масата“ — помисли си с гримаса.

Наближаваше обяд, а още не бе съставил писмото. Не беше лесно да молиш приятел за заем. Да потисне гордостта си за него се равняваше по трудност на гълтане на гвоздеи, с такава мъка изливаше молбата си на хартия.

Особено след фарса с насипа. Познаваше добре Старгел и беше уверен, че старият му познайник имаше сърце от камък. Някой му бе платил за чувалите и лопатите. А единственият със средства, пари и мотивация беше Дарси.

В деня на бурята, която за малко щеше да разори фамилното имение, Дру установи, че бе готов на всичко, включително и да се моли на колене, но да не допусне изпадането в беда. Не просто спасяваше на наследството си или средствата за съществуване. Опасяваше се, че Ривърз Едж беше единственото, което задържаше Ники.

Беше видял с каква жар тя шеташе в къщата през последните две седмици, колко удоволствие и гордост получаваше от чистенето, възстановяването и украсяването на стаите с по-стари и създаващи уют мебели, извадени от тавана.

Огледа с усмивка подобренията в кабинета си. Бяха изчезнали отвратителните плюшени завеси. Вместо с тях, прозорците бяха украсени с леки зелени и бежови пердета, които пропускаха светлината, но не и горещината. Полиците бяха преподредени и почистени от прахта, върху тях имаше няколко вази с живи цветя, току-що откъснати от градината. Писалището му беше преместено точно срещу прозореца и останалото пространство бе използвано за плюшеното канапе, поставено в ъгъла, и два удобни стола пред камината.

Майка му би нарекла това „обличане на къщата за през лятото“, но независимо от термина кабинетът му бе придобил свеж вид. Всичко в Ривърз Едж беше подредено, навсякъде бяха поставени нови, чисти завеси, а подът бе излъскан и блестеше. За пръв път от дълго време насам къщата изглеждаше като истински дом.

— Зает ли си? — попита го Стивън внезапно.

Бе застанал на прага на вратата, слабото му тяло беше в поза, удобна за побягване дори и при най-малкия намек за отказ.

— С нищо, което не може да почака. — Опита да не поглежда към недовършеното писмо.

Момчето не би дошло, ако не се безпокоеше за нещо. Стивън пристъпи в стаята.

— Ники и аз… говорихме. Решихме, че трябва да го разисквам с теб.

„Беше ли му дошло времето? — помисли си леко разтревожен. — Какво трябваше да знае за секса момче на неговата възраст?“

— Не зная как да започна — поколеба се момчето. — Малко е особено.

Дру, сериозен, кимна с глава. Ако Стивън искаше да си поприказват — защо да не го направеха сега. Надигна се от писалището и го покани с жест на дивана. По-добре беше да разискват и да приключат с тази тема, независимо че и двамата се чувстваха неловко.

— Зная какво имаш предвид — каза на племенника си, като се разположиха. — На твоята възраст изпитвах същите чувства.

— Искаш да кажеш, че дядо ми също не е бил твой баща?

Дру почувства сякаш нещо го бодна в корема.

— Нещо не разбрах.

— Само си мислех… — Стивън замърда неспокойно. — … Трябва да ти кажа, че зная, че си моят истински баща.

Беше си задавал този въпрос в продължение на много години, а ето че днес момчето дойде само и хвърли в лицето му истината. Беше се изразило със сериозност като възрастен, без да издаде вътрешните си чувства. Дали се радваше или беше разочаровано?

Нещо повече — запита се как, по дяволите, беше узнало?

— Ники ли ти каза?

— Не, предишната ми мама.

Господин Самнър се размърда неспокойно, децата упорито виждаха в Моник две различни личности, а и той се поддаваше на тази тенденция.

— Каза ми го точно пред татко… — малчуганът се поколеба и изговори с труд: — … преди чичо Робърт да почине.

По дяволите тази Моник! Беше сложила непосилен товар на крехките детски плещи!

— Прав си да продължаваш да го наричаш „татко“. — Сграбчи го за раменете.

— И Ники мисли така. Каза ми, че съм щастливец, тъй като имам двама бащи и че ме обичат двойно повече.

— Права е.

Стивън сви рамене.

— След като татко разбра, повече не ме погледна. Понякога си мисля, че това беше причината да го заболи сърцето и да умре.

Дру го беше стиснал твърде силно за рамото и затова премести ръката си. В какво беше сбъркал Робърт, че си бе изкарал обидата и яда на това невинно дете?

Досети се каква бе причината — Моник.

— С нищо не си предизвикал смъртта му. — Замълча и опита да го успокои: — Твоят татко имаше сериозни проблеми.

Стивън сви рамене.

— Зная. Понякога се питам дали мама не беше виновна, задето го заболя сърцето.

Дру се почувства неловко, спомни си обвиненията на Байърз. Много пъти му се искаше да се изрепчи на жена си и да я накара да му разкаже какво се бе случило онази нощ на Робърт. Но бяха сключили негласно примирие, а и не беше съвсем уверен, че искаше тя да си спомни — рискуваше отношенията им да се върнат в началната точка. Освен това всеки път, когато чуваше смеха й или виждаше усмивката й, считаше за невъзможно да е извършила убийство.

Дори и да беше Моник.

Момчето имаше достатъчно грижи, не беше нужно да поема и част от товара на чичо си.

Погледна към Стивън, към сина си, и в душата му се противопоставиха хиляди емоции. Усети вина и разкаяние, тъй като момчето бе въплъщението на предателството към брат му. Почувства гняв към Моник и презрение към самия себе си. Подвоуми се, чудеше се дали и Елизабет не беше плод на безпаметната му, безрадостна страст.

Но най-отдолу се прокрадваше учудване, гордост, която разцъфваше все повече с всеки изминал момент. Каквито и да бяха обстоятелствата, човек не можеше да мечтае за по-добри деца.

А точно в този момент синът му се нуждаеше от успокоение.

— Ще можем ли да започнем отначало, как мислиш? Да забравим миналото и да продължим, сякаш винаги сме били баща и син?

Стивън се усмихна глуповато.

— Ще ми бъде трудно. Свикнал съм да те наричам „чичо Дру“.

— Надявам се, това няма да има никакво значение. Но трябва да знаеш, че съм много щастлив. В целия свят не бих могъл да намеря момче, към което да се обръщам със „синко“ с по-голяма готовност.

Стивън кимна. Продължаваше да е сдържан, явно и той изпитваше смесени чувства. Дру го притегли.

— Предполагам, че си доста възрастен за това, но нека те прегърна. Мисля, че с годините ще поправим нещата.

Детето го стисна в обятията си ентусиазирано, сякаш се бе отприщил бент от емоции.

— В миналото се случи така, че не бях около теб, сине. Но ако имаш някакъв проблем, нещо, за което се налага да поприказваме, ела при мен!

— Бих желал.

Погледна снизходително към момчето и се изпълни с гордост. Беше негова плът и кръв, завещанието му към света, надеждата му за бъдещето.

Стивън вероятно успя да проследи бързия му поглед, който хвърли към писалището, и неочаквано се извини и си тръгна.

— Сега съм зает — съгласи се Дру, — но може би след вечеря бихме могли да изиграем партия шах тук, в кабинета ми, по мъжки.

Ответната широка усмивка беше повече от награда.

— С удоволствие, чи… татко.

Дру разроши косата му с ръка и го изпрати до вратата. Видя Ники, която вардеше отвън с парцал за бърсане на прах.

— Аз, ъ-ъ… тъкмо отивах до килера. — Не можа да намери думи, обърна се и тръгна към стълбите.

Той обаче успя да забележи милата й усмивка.

Стивън му бе казал, че тя била предложила да се проведе този разговор. Където и да се обърнеше напоследък, навсякъде се усещаше присъствието й.

Странно, но тази мисъл му се струваше все по-успокояваща.

 

 

Аби чу мотора на парахода и се насили да остане в кухнята. Може би съдът плаваше за Бел Монд, тъй като не очакваха никого и нищо днес.

Нямаше причина да е Дарси, както онзи път, когато им се притече на помощ. Вероятно той се намираше на север и оправяше личния си живот. Не че бе споделил с нея, беше го научила от брат си.

Онази сутрин всеки бе зает, но Дарси намери време да се прегърне с Ники. Аби успя да получи само вяла усмивка в момента, когато той се отправи да спи късно през нощта, и кратък поздрав при потеглянето му на следващата утрин.

Сега се намираше в Ню Йорк и се подготвяше за преселването си наблизо. Но може би щеше да дойде само заради Ники.

Понякога тази мисъл я вбесяваше, и намразваше жената, но тогава тя се случваше наблизо и казваше или вършеше нещо с такава обезоръжаваща усмивка, че сърцето й омекваше. Един такъв случай беше увеселението, което снаха й бе запланувала за рождения ден на Дру. Как можеше да мрази човек, който опитваше да направи живота на брат й по-весел?

Друг път пък се колебаеше дали наистина в тази жена се бяха вселили две различни личности. Ники се грижеше за Дру, Моник флиртуваше с Дарси. Ники се държеше чудесно с децата, Моник възнамеряваше да избяга с…

Някак си винаги нещо липсваше, и това бе О’Брайън.

— Готово ли е вече?

Елизабет се бе приближила и опита тестото за кейка. Това бе станало всекидневен ритуал. Аби й поръча някаква къщна работа, като твърдеше, че това е най-добрият начин да понаучи нещо, но всъщност имаше нужда от компания. Почувства се самотна, след като изпъди Ники от стаята.

Но днес Елизабет не беше единственият й посетител.

Тя примигна, за да се увери, че на вратата стоеше Дру. Напоследък изобщо не бе идвал при нея в кухнята през деня.

— Какво се е случило? — попита леко паникьосана.

— А, нищо. — Отговори й напосоки и махна с ръка. — Само… съм малко объркан. Ти поръчвала ли си захарна тръстика в Ню Орлийнз?

— Какво?

Изтри ръцете си в престилката и се доближи, съвсем забравила за Елизабет.

— Дошла е пратка по реката. Мислех, че ти…

— Че откъде мога да взема пари?

— Не зная. Аз със сигурност не съм дал такава поръчка. Никой не прави подаръци, така че как, по дяволите, е станало това?

Те се спогледаха.

— Дарси знае, че имаш такава нужда — проговори най-после тя. — И е единственият, който има достатъчно средства.

— Но аз още не съм му изпратил писмото! — Той се извърна, вниманието му беше привлечено от нещо навън.

— Какво писмо?

Той не отговори. Вглеждаше се в далечината и когато Аби проследи погледа му, видя Ники да пере килим на реката. Кипна, брат й не беше по-добър от Дарси — пренебрегваше я всеки път, когато се появеше съперницата й.

— Кой мислиш, че е направил тази покупка? — попита ядно тя. — Жена ти ли? — Погледна я с изненада. — Опомни се, Дру. Никога ли не си помислял защо Дарси се уволнява от армията и се премества да живее тук? Смятам, че ти е изпратил захарната тръстика като компенсация. Целта е, когато Ники те напусне и отиде при него, да не останеш съвсем с празни ръце.

— Мислиш ли? — Изглеждаше повече объркан, отколкото обиден или дори ядосан.

Липсата му на кураж разпали Аби.

— Защо не попиташ Ники? Обзалагам се, че знае много повече от теб или мен откъде е дошла тръстиката.

Той само кимна и се отдалечи разсеян. Отначало тя помисли, че ще постави ребром въпроса на жена си, но той изви в посока на кея.

Аби се намуси и се върна в кухнята, идваше й да запрати тестото по най-близката стена. В този момент обаче забеляза племенницата си.

Бледна и явно разстроена, тя беше чула всяка дума.

 

 

— Чичо Дру? — Мъничето въртеше края на нощницата си и чакаше търпеливо до стола му.

Искаше й се да се покатери в скута му и да се гушне, но се страхуваше да не го стресне, ако го докосне. Беше потънал в мисли и може би дори не я беше чул. Повтори тихо въпроса си.

Той се сепна, но не започна да вика като мама. Вместо това устните му бавно се разтеглиха в усмивка, протегна ръце и й помогна да се качи на коленете му.

— Какво те носи по това време в кабинета ми? — попита я нежно. — Не трябваше ли вече да си в леглото?

— Не можах да заспя.

Не призна, че го бе изчакала да свърши играта на шах със Стивън. Беше му приготвила много въпроси.

— Вярно ли е, че Ники ще си замине с онзи човек — Дарси? — изтърси малката.

— Тя ли ти каза?

Беше нетърпелив почти до лудост да научи незабавно отговора, но Мъничето поклати глава.

— Не, никой не ми каза. Чух те днес с Аби в кухнята. — Направи кисела физиономия, сякаш току-що бе преглътнал нещо трудно смилаемо, а след това по родителски маниер се престори, че нещата изглеждаха по-добре, отколкото бяха в действителност.

— Скъпа, ние…

— Ники ми обеща — прекъсна го, без да му позволи да я утеши, — че двамата с Дарси ще останат само приятели. Щяла да замести мама и нямало никога да си отиде.

— Щом ти е дала дума, значи е възнамерявала да го направи. — Гласът му излъчваше такава увереност, че най-сетне си позволи да я успокои.

Но в неголяма степен.

— Да, предполагам. Тъй като не беше тук за вечеря и след това… Скъпоценните камъни…

Прихвана я здраво.

— Какво по-точно?

— Когато отидох до гардероба, вече ги нямаше. Щом Ники не заминава, то какво е направила с тях?

— Не зная. — Чак сега усети, че я беше стиснал прекалено силно, затова я вдигна и я остави на пода. — Има само един начин да разберем — трябва да я попитаме.

Елизабет засия. Колко добър беше чичо Дру! Винаги знаеше как да стигне до същността на нещата, за да ги оправи. За пръв път от сутринта насам доби чувството, че нещата можеха да тръгнат по-добре. Сграбчи го веднага за ръката.

— Хайде да тръгваме.

— Уау, млада госпожице, отдавана е дошло време за сън. Нека да оставим аз да я попитам и след това още рано сутринта да споделя с теб каквото съм научил.

— Обещаваш ли?

Той сложи свободната си ръка на сърцето.

— Кълна ти се!

Момичето кимна сериозно, пусна ръката му и тръгна към вратата, но се поколеба за момент, преди да излезе.

— Говори й с нежност — посъветва го, — иначе можеш да я откажеш и да си отиде.

Той кимна, но на Елизабет й се стори, че не е чул. Прочете в очите му, че бе зает само с мислите си.

Разтревожи се отново и се зарече, че щеше да стои будна цяла нощ. Как можеше да заспи, щом не беше сигурна, че Ники щеше да остане, за да бъде нейната мама?

 

 

Моника дръпна късите дамски кюлоти, наподобяващи тампон, и бялата памучна тъкан падна свободно на земята и се скупчи около краката й. Беше истинска благодат да се почувства освободена от облеклото си, стана й по-хладно. Днес подреди килера и дори не слезе за вечеря, цял ден си мечтаеше за тази освежителна баня.

Доближи водата и погледна с благодарност към пълната луна. Светлината й не само осветяваше пътя й, но и придаваше дивна атмосфера на заливчето. Лунните лъчи се стелеха по повърхността и чертаеха примамлива пътека. Тя стъпи на нея, отблясъците се разлюляха и затанцуваха като хиляди малки феи в околовръст.

Проправи си път през спокойната вода без нито една вълничка. Обливаше я топлина, както при допир до коприна. Представи си, че все едно бе облечена във водна дреха, с лунни лъчи вместо копчета. Нагази до кръста, топлият бриз подухваше откъм реката и галеше голите й рамене. Всеки дъх, който поемаше, бе изпълнен с уханието на късно цъфтящи пролетни цветове. Най-забележителното в нощта бяха луната и магнолиите.

Заплува с уверени удари към кея. Замисли се за децата. Надяваше се да не са разстроени от отсъствието й на масата по време на вечерята. След като се изкъпеше, възнамеряваше да се качи до детските спални, да завие малчуганите и да им обясни, че отсъствието й се дължеше на желанието й да не се намеси случайно през първата вечер, която Стивън и Дру прекараха заедно като баща и син.

Понесе се по гръб и отправи поглед към обсипаното с едри звезди небе. Усмихна се, като си представи изражението на Дру тази сутрин, колко щастлив и доволен беше, че имаше син.

Когато погледът му падна на нея, може би усмивката му поугасна, но поне не й се намръщи.

„Започва да ме приема — прошепна тя на звездите, — а може би дори и да ми вярва.“

Някоя вечер, когато той се завърнеше за вечеря, щеше да събере кураж да поговори задушевно с него, преди още да се затвори в кабинета си.

Щеше да му разкаже какво бе скрила в дамската си чантичка онзи ден. Може би той още се чудеше, вероятно се и досещаше, така че защо да не сподели с него? За Дру премълчаването на истината може би изглеждаше не по-добро от лъжата.

Щеше да го предупреди за захарната тръстика, която скоро щеше да пристигне. Да го поставеше пред свършен факт й изглеждаше добра идея навремето, но опознаваше Дру все повече и подразбра, че той ценеше повече честността. Вероятно щеше да изпадне в ярост или дори да откаже да приеме корабната пратка, но щеше да я уважава повече, ако му кажеше истината.

Беше само въпрос на уцелване на подходящия момент. Ако преценеше добре и използваше думите, които той би искал да чуе, този нов Дру, който започваше вече да й се усмихва, щеше да я разбере. Трябваше да прояви прямота спрямо него, след което щяха да се сработят.

Или поне така си мислеше до момента, докато се обърна и заплува обратно — видя, че той я чака на брега.

Не носеше нито риза, нито обувки, а само поомачканите си панталони. С ръце на кръста и с изпънати крака, той се извисяваше край водата като някой езически бог. Беше безусловно красив, но недостъпен — също като луната, която хвърляше светлина върху него.

Наблюдаваше я наежен и загрижен. Тя за малко щеше да нагълта вода, запита се от кога ли стоеше там.

Заплува мудно и отправи молитва към небето да не е чул това, което си бе шептяла. Какво обяснение можеше да му даде? „Преди да се разговорим задушевно, би ли ми услужил с…“

Стигна на двадесетина крачки от брега и се сети, че си бе съблякла дрехите.

— Здравей.

Клекна в плитката до кръста й вода и се почувства неловко и глупаво. За малко щеше да го подкачи с: „Какво прави на това място хубавец като теб?“, но се въздържа. Явно партньорът й не беше в настроение за волности.

Той я опипваше с очи и й заприказва натъртено, с кратки изрази.

— Трябва да поговорим.

Страшнички думи — приличаха на прелюдия от рода на: „Имам среща с друга“ или „Искам развод“. Не се успокои нито от безизразния тон, нито от пронизващия му поглед. Хваната като в капан във водата, Моника започна да чувства бавния си, силен пулс, сякаш бе обречена.

— Говорих с Аби.

Не можа да се досети за естеството на разговора им, но като съдеше по това как сестра му се отнасяше с нея напоследък, едва ли ставаше дума за нещо добро.

— С Аби ли? — повтори Моника глупаво.

— Тя мисли, че ти знаеш къде са скъпоценните камъни.

О, да, не започваше добре.

— Ами… не са у мен.

— Моля те, не ме лъжи! Елизабет ми каза, че си ги била намерила, а сега били изчезнали!

Пясъчните дворци, които бе строила, се рушаха пред очите й. Никога не беше имала нюх кога точно да се изкаже. Защо изчака толкова дълго с обяснението? Сега се оказа твърде късно да го предпази от погрешни заключения.

Забрави голотата си и нагази по-близо към него. Проточи умолително глас.

— Да, намерих бижутата, но не ти казах, защото се опасявах, че ще ме вземеш за Моник. Винаги си готов да помислиш най-лошото за мен, а кой друг, освен нея, можеше да знае къде е скривалището? Но, кълна ти се, никога не съм имала намерение да ги задържа за себе си. Вярвай ми, в момента са на сигурно място. Аз…

— По дяволите, Ники, поне веднъж ми кажи истината!

Не разбра дали заради нотката на молба в гласа му или задето я нарече „Ники“, но паниката я напусна внезапно.

— Казвам ти истината — отвърна му с равен глас. — Дадох ги на Дарси, за да ги продаде. Имал роднина в Ню Йорк, който можел да получи най-добрата цена за тях.

— С тези пари ли купи той захарната тръстика?

Така значи, пратката вече е пристигнала.

— Ако искаш ми вярвай, но имах намерение да ти разкрия всичко — каза му тихо, — но не исках да останеш с впечатлението, че не вярвам в теб или твоята способност да спасиш Ривърз Едж. Аз съм страхливка… и трудно събирам кураж, за да ти обясня.

Забеляза, че погледът му издава резервираност, също както на напълно непознат, и изведнъж осъзна, че е чисто гола и уязвима. Помисли с копнеж за купчината дрехи наблизо.

— Но защо? — не мирясваше той и я хвана за ръката.

— Скъпоценностите никога не са ми принадлежали — опита да поясни. — Те бяха част от имението и най-правилно бе да се използват за неговото оцеляване.

Стисна я силно.

— Не, исках да кажа — защо си платила на Старгел и си купила захарната тръстика?

Дори дрехите нямаше да й помогнат да се скрие от него, проникваше чак в душата й.

— Онзи ден на парахода… видях лицето ти… и разбрах колко много означава това място за теб. Аз…

Погледна в очите му и онемя. Можеше само да се отдаде на нуждата, копнежа и желанието си.

— Ти не си Моник! — Гласът му подрезгавя, в тихия му тон звънна увереност. И почуда. — Боже мой, ти наистина си Моника Райън!

След това я сграбчи и залюля на ръце, започна да я целува и да шепне в ухото й.

— Ах, Ники, не исках да вярвам в най-лошото, но ти не ми даде друга възможност. Слушах Аби, а след това — и Елизабет, но не повярвах, считах, че има някакво обяснение. Божичко, жено, нямаш си представа колко много означаваш за мен.

Тя обви ръцете си около врата му и го обсипа с целувки — по лицето, врата, гърдите.

— Кажи ми колко!

— Толкова си нежна и топла. Искам да проникна в теб! — Придърпа я и я повдигна, докато тя възседна кръста му. Той я понесе към по-дълбокото.

— Щях да полудея след онази нощ, прекарана в твоята спалня. Искаше ми се да те галя и прегръщам. Не знаех как да постъпя.

— Целувай ме, Дру, това ми стига.

И той го направи. Нагази по-навътре и остави томителната топлина на водата да я олекоти. Около тях танцуваха лунните лъчи, реката шумолеше покрай брега, но Моника беше заета с една-едничката мисъл, че най-после мечтите й се бяха сбъднали.

Тя се пресегна надолу, помогна му да развърже и събуе панталоните си и си спомни как веднъж й се бе приискало той да я обладае в подобна поза, притисната до стената, но, о, колко по-сладострастно беше тук в хладката, копринена вода. Обгърнато от сладката мрежа на чувствата, тялото й откликна на неговото уверено, но нежно докосване.

Той я зацелува по гърдите и засмука зърната й с топлата си уста, и заповдига тялото й. Нямаше безумна привързаност или сляпа алчност да притежава плътта й. Тя го обичаше, а той приемаше това — бяха забравили Моник завинаги. И заедно.

Да правят любов бе изключително откритие и за двамата. Тя го докосваше, усещаше реакцията му, както и своята надигаща се, завладяваща я нужда да задоволи само този мъж, да го задържи завинаги близо до сърцето си. Когато му се отдаде, той изпълни всяко празно кътче в нея. Беше невероятно, толкова чудесно…

Спря да разсъждава и се потопи в усещанията си. Водата галеше кожата й, когато Дру създаде пулсиращ живот в нея. Вълните на удоволствието завладяха тялото й и тя започна да се движи по-бързо, да го допуска по-дълбоко, и шепнеше на ухото му: „Да, да!“, и той продължаваше да я целува, да я изпълва и да върти бързия си език около нейния. „О, да, още, още!“, докато в изблик на невероятна радост й се стори, че се пръска на хиляди бляскави парченца! Това някак си я съедини с него.

И тогава Дру изпъшка: „Да, о, боже, Ники, да!“ и като я притисна силно, потръпна с цялото си великолепно тяло.

 

 

Дру не я изпускаше от обятията си и още вкусваше от чудото на тяхното съвкупление, почувства се силен и непобедим.

— Ох, Ники! — въздъхна, безсилен да изрази емоциите си с думи.

Много пъти бе любил жена, но нито веднъж не бе усетил подобно удовлетворение.

Неохотно напусна тялото й и нежно постави жена си на крака. Тя положи глава на гърдите му и изхлипа тихо.

Плачеше ли?

— Господи, Ники, изгубих контрол… Беше ми толкова… — Повдигна брадичката й и я накара да го погледне. — Най-малко исках да те нараня.

— Не. — Изхълца пак и избърса очите си. — О, Дру, изглеждам ли ти наранена? Казах ти, че съм безнадежден случай. Винаги плача, когато ми се случи нещо прекалено хубаво.

Той също се усмихна.

— Може би трябва и аз да се разплача, тъй като не ми се е случвало нещо по-красиво от начина, по който ме гледаш в момента.

— Обичам те!

Без съмнение. Винаги е било така, издаваха я необикновените й очи, но той е бил твърде заслепен, за да не го забележеше досега. Не беше необходимо да я пита за захарната тръстика, дълбоко в себе си чувстваше увереност, че само тя можеше да я е купила.

Наведе се, за да я целуне, да започне да й се обяснява в любов и изрази искрената благодарност, преливащи в него, но се оказа достатъчно само да докосне устните й.

Отдръпна се неохотно и й се усмихна.

— Знаеш ли, че могат да ни видят. Вкъщи всички са заспали, но е възможно все още да плуват лодки в езерото.

— Можа ли да ме видиш от къщата? Затова ли изглеждаше толкова строг?

Не успя да различи на лунната светлина дали се изчервяваше, но тъй като я познаваше, предположи, че бе така.

— От половината път насам — да. Може би съм изглеждал по подобен начин, защото бях ядосан. Почти се бях съблякъл, преди да осъзная защо влязох във водата след теб.

Да, определено се усмихваше.

— Хайде — подкани я нежно, хвана ръката й и я поведе към брега. — Да се връщаме у дома.

— Какво ми каза току-що? — попита колебливо. — Дали означава, че ми вярваш, че не съм Моник?

Той се наведе за дрехите си и поклати глава.

— Не е в реда на нещата. Дори не мога да предположа как се е случило, но зная със сигурност, че не си. Това, че купи захарната тръстика…

— Исках… да ти помогна.

— Зная! — Нахлузи й роклята и я обърна, за да я закопчае. — В това се състои разликата. Моник би намерила хиляди начини да профука парите само за себе си, но ти инвестира в мен, в нашето бъдеще.

— Сърдиш ли ми се?

Притегли я с ръка.

— Ако не нещо друго, поне се примирявам. Никой досега не ми се е доверявал до такава степен. Благодарен съм на Бога, че те изпрати при мен, Моника Райън.

— Самнър. Сега съм Моника Самнър.

— Ах, да — моята жена! Моята прекрасна, обична жена! — Повдигна брадичката й и пак я целуна.

— Истинският ми облик не беше такъв. В другия си живот бях неугледна и пълничка.

— Не желая да те слушам — прекъсна я строго. — Не ме впечатлява само лицето или тялото ти, а най-вече това, което намирам в очите ти. Можеш да се превъплътиш по хиляди начини, но аз пак ще продължа да търся жената в теб. Не разбираш ли? Обичам и предпочитам Ники!

— Спри или ще ме разплачеш отново.

— Не мога да допусна това. — Залюля я пак в ръцете си. — Имам съвсем други планове, повечето от които те ангажират в моята спалня. Да тръгваме, госпожо Самнър!

— Но не можеш да ме носиш през целия път. — Заизвива се в ръцете му. — Много съм тежка, ще си прекършиш гръбнака.

Пусна я неохотно, с дълга целувка.

— Добре, но само защото утре имам много работа по саденето на захарната тръстика. Между другото, ще бъде добре, ако използваме полата ти, за да прикрием факта, че съм чисто гол.

— Ох, правилно — усмихна се тя. — Панталоните ти останаха във водата.

Той хвърли последен поглед към залива.

— Може би утре вечер ще трябва да се върнем да ги вземем.

— Да се надяваме. — Усмивката й стана свенлива, когато се наведе да вдигне ризата му. — Нека завържа това около теб. — Обхвана с ръкавите кръста му. — Така ще се прикрият най-важните ти части, но аз предлагам да потичаме.

Тя се закиска и хукна към къщата. Дру се впусна да я догони, заливайки се от смях. Чак сега осъзна колко малко радост беше имал напоследък. Сякаш се бе преродил, имайки тази жена до себе си за обич и разтуха. Ако Ники беше винаги на негова страна, щеше да бъде способен на чудеса.

Люби я през цялата нощ в голямото легло от кипарис. От дълго време беше стояло празно, това по своеобразен начин го накара да се самообвини. Тя беше чудна, щедра, неговият лъч надежда!

След като полегнаха, му се прииска да я разпита с най-големи подробности за предишния й живот, но тя вече се унасяше в сън. Изглеждаше толкова спокойна и щастлива, че той се задоволи само да я прегърне по-силно. Имаше време да се разговорят по-късно, разполагаха с години, за да се разкрият един на друг. Той се отпусна сънливо с усмивка и с мисъл за предстоящите дълги, щастливи дни.

Рано на следващата сутрин Елизабет промуши главата си през вратата на стаята на чичо си. Той още спеше, но тя не можеше да изчака и минутка повече.

— Чичо Дру? — попита го, като приближи леглото. — Кажи ми, моля те, какво ти каза Ники? — Чак сега забеляза, че не беше сам.

— Поговорихме си добре — отвърна й с усмивка и целуна жена си по челото. — Напълно съм убеден, че ще остане с нас.

Моник

15 март 1866

Установих, че да бъда вдовица не е чак толкова практично.

През двете години, докато бях сама, отблъснах безчислени предложения за женитба едва ли не от всеки глупак в Луизиана. Не можеха ли да разберат, че щях да се омъжа само за човек, който можеше да се грижи за мен, а такъв нямаше из целия Юг, където духът на поражението още висеше във въздуха? Много по-изгодно ми бе да се съюзя с някой американски войник, от тия, дето развличах — някой богат, притежаващ средства, за да ми купеше каквото пожелаех.

Дори Антон Байърз прояви наглостта да ми предложи женитба след задължителния — ох, колко необходим! — период на траур. За малко да го попитам какво го караше да мисли, че щях прекарам остатъка от живота си с такова отвратително същество като него, но навреме се сетих, че трябваше да се шегувам и да шикалкавя, докато не разберях какво бе видял онази нощ, когато почина Робърт. Никак не ми беше лесно да заобикалям въпросите на Байърз и да не му се присмея.

Опитах да живея с това, което беше останало от имението. Идеше ми да пищя, като научих как глупавият ми съпруг бе разорил плантацията. Аби настояваше да пестим, за да предотвратим разпадането на имота пред очите ни, но нейните мрачна физиономия и зловещи предсказания бързо ми омръзнаха. Защо да страдам, като Ривърз Едж щеше да бъде наследен от децата?

Мислех си, че щом приключех с Робърт, щях да заживея с Дру, но от Вашингтон пристигна писмо, с което ни известиха, че бе изчезнал безследно в битка. Каква полза имах от него, ако беше умрял или осакатен?

Щурах се с месеци нерешителна и притеснена, и най-накрая стигнах до заключението, че трябва да се омъжа за американец, достатъчно богат, за да ми купи Ривърз Едж, преди да го бяха разпродали за погасяване на дългове. Тогава Дру се завърна.

Ох, каква радост изпитах, като го наблюдавах как яздеше по Ривър Роуд и се спускаше по хълма! Като го видях толкова висок и изправен на седлото, от пръв поглед закопнях за него, изгарях да усетя голото му тяло, притиснато до моето. Този мъж бе моята слабост, пътеводната звезда на тъмния хоризонт. В този момент почти бях забравила, че бях навлязла дълбоко в света на Рейчъл. Затреперих от вътрешна нужда и се затичах към него.

Но сякаш се виждахме за първи път — престори се, че не ме познава. Любовта и копнежът му бяха насочени изключително към проклетото имение. Сетих се, че нямаше да заема никога място в живота му, с това сякаш ми бяха ударили плесница.

Срамувам се да призная, но още го желая.

Сляпата ми любов се изпепели, когато се впусна да въвежда нов порядък. Промени всичко, ужасен от състоянието, в което се намираше плантацията — от часовете, в които се хранехме, до списъка на посетителите. Най-напред си заминаха американските войници, но следващият на ред бе Антон Байърз. Дру се оправда с довода, че не сме могли да си позволим да плащаме на човек, който губел повече време да ме ухажва, отколкото да преподава уроци на децата. Аплодирах това негово решение.

Но един ден Байърз поиска да избягам с него. „Нуждаеш се от съпруг — настоя той. — Не можеш да стоиш сама в Ривърз Едж.“ Надяваше се, че нямало да проявя глупостта да се надявам, че Дру Самнър щял да се ожени за мен.

Попитах го: „А защо не?“, той замръзна на място и явно подразбра каква беше причината да му откажа. „Защото смятам да поговоря с него — запъна се той. — Затова!“

Речено — сторено. Не зная какво точно са си приказвали в продължение на цели два часа зад заключената врата на кабинета, но впоследствие узнах, че Байърз е задавал въпроси около смъртта на Робърт.

Но когато Дру му поискал доказателства, Байърз позеленял от злоба. „Мога да докажа, че е неспособна майка — заплашил. — В действителност е мой дълг да отведа децата.“

Дру ми разказа всичко това в кабинета си, след като човекът си бе отишъл. „Ще ти задам само веднъж следния въпрос — каза ми с леден тон. — Отрови ли или не брат ми?“

Почти въздъхнах от облекчение. Краставата жаба явно не беше видяла нищо, щом считаше, че съм отровила Робърт. Отговорих му: „Не, как можа да си помислиш такова нещо?“, без дори да ми се наложи да излъжа.

Дру, изглежда, не се успокои. Погледна ме с отвращение и се закле, че ако му дам повод да си помисли обратното, нямало да се поколебае да ме тикне зад решетките.

След това ме информира, че щяхме да се оженим, но само за да спасим децата, а не поради някакво желание от негова страна. „Гледай да не сгрешиш — предупреди ме. — Женитбата ни ще бъде за удобство и втори път няма да те докосна.“

Ядосах се от отношението му към мен и малко остана да му кажа истината за Стивън и Елизабет, просто така, от злоба, но прецених, че това е оръжие, което може да ми послужи по-късно. Най-напред исках да се убедя, че е изпитал достатъчно силно вина и разкаяние за простъпките си. А след това щеше да узнае и да заобича копелетата, и аз може би щях да мога да ги използвам против него.

Секунди след нашата кратка бизнес сватба, Дру започна да се разпорежда. Забрани на Рейчъл да припарва в плантацията, беше научил за магиите й и не желаеше да се мярка около децата. Изчезна и причината за контакти с познайниците ми в Ню Орлийнз. Продадохме къщата ми там, за да изплатя дълговете си, и нямаше повече къде да отсядам, за да се забавлявам.

Накратко, трябваше да стана идеалната съпруга и майка — да си стоя вкъщи и да се науча на домашните си задължения от Аби. Попитах го какво щеше да направи, ако откажех. Отговори ми, че съм имала два пътя — да играя според гайдата му или да вляза зад решетките.

Съмнявам се, че бе искрен в заплахите си. Ако наистина подозираше, че съм направила нещо на брат му, никога не би допуснал дори да се доближа до скъпоценните деца.

Независимо от всичко, страхувах се от силата на фамилията Самнър. Едно беше хората да обърнат гръб на бълнуванията на глупака Антон Байърз, и съвсем друго — ако братът на жертвата започнеше да говори за нечестна игра — тогава всеки би се вслушал. Можеше да излезе и че съм отровила бившия си съпруг, протестите ми нямаше да променят нищо.

Непоносимо положение. Не можех да живея като пленничка отново, дори и заради Дру, нито пък можех да доизживея дните си като монахиня.

Това беше причината миналата нощ да се промъкна в колибата на Рейчъл сред блатото. Оплаках й се как животът ме задушава и че съпругът ми ме подлудява.

Тя се усмихна с ъгълчетата на устата си по отдавнашния свой маниер и ме попита дали не желая да направи нова кукла. Бях вбесена, но не можех да понеса мисълта за Дру, грохнал и пречупен духом като Робърт, при това — от моята ръка.

Казах й „Не!“, тя кимна, но забелязах, че е недоволна. Тя го мрази и може би дори се страхува от него. Без съмнение беше разчитала на мен, за да се отърве от съпруга ми.

Обърна се назад и се пресегна за малка кафява кесия зад олтара си. Лицето й вече бе спокойно, съобщи ми, че притежава талисман, източник на сила, много по-могъщ от всяка друга магия.

Усмивката й бе лукава, сякаш предугади, че щях да затая дъх и сърцето ми щеше да учести пулса си три пъти. Не се интересувах какво беше видяла. Знаех само, че моята съдба ме чакаше там, във вътрешността на кесията.

Тя въздъхна и с театрален жест извади пръстен, изработен във формата на две увиващи се една около друга сребърни змии. „Това е брилянтът на Зомби. — Започна да ми обяснява и ми го показа в отворената си длан. — Безценен символ, предаван от майка на дъщеря много преди да бъдем поробени в Африка. Пръстенът е обитаван от страховитата змия-бог Льо Гран Зомби.“

Ако проявях готовност да уча и да изпълнявам всяко Негово желание, може би един ден щеше да ми покаже начин да избягам от задушаващия ме живот.

Тя изговори тази реплика тихо и с благоговение, разбрах, че страхопочитанието й произтичаше от могъществото на змията бог, което вече усещах. Протегнах ръка, за да докосна очертанията на пръстена, но във вените ми протече черна, пулсираща енергия. Причу ми се съскане, сякаш пълзящите влечуги ми говореха нещо и ми предлагаха перспективата на свят, отвъд моите възприятия.

Усетих пулса си ускорен силно от черната, мистична сила. Безсмъртните змии ме викаха, принуждаваха ме да ги последвам.

Трябваше да овладея силата, която ми предлагаха. А след това нямаше да я изпусна.