Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (17)

Глава 16

Моника остави дюшека на земята и огледа рамката на леглото. Трябваше да има някакъв начин да я разглоби, за да я изнесе вън от спалнята. Нямаше намерение да прекара дори час повече в ложето на Моник.

Не го правеше само заради Дру. Беше й противно и уморително да живее непрекъснато в сянката на своята двойничка. Възнамеряваше да опразни съвсем стаята и да изтрие всяка следа от стила на френския провинциализъм, така че Дру да не идва тук само заради старите си спомени.

Но не това беше единствената причина за новата подредба. Правеше го най-вече заради децата, за да можеха да идват винаги когато пожелаеха, без да си спомнят за жестокостта на майка им. Вече бе махнала вратата на гардероба от пантите, отсега нататък щеше да използва шкаф, като всички останали.

Представи си как Андрю се покатерва по леглото си с картинки, което бе свалила от тавана, как разсейва с приказки кошмарите му и го приспива с песен. Успокояваше и Мъничето, преструваща се, че я боли коремче, или дори…

Нямаше смисъл да отрича, каквото и да вършеше, мислите й винаги прескачаха към Дру.

Седна шумно на дюшека. Вътрешно трепереше и изгаряше, каза си, че постъпва глупаво. Беше истинско чудо, че дойде при нея. Отдаде му най-нежната любов, на която бе способно новото й тяло, но накрая той заключи безцеремонно: „Нищо не се е променило“.

Вероятно трябваше да се отдръпне. Може би го уплаши, като му показа нетърпението и жаждата си? Знаеше за навика му да мисли за нея най-лошото и като че ли миналата нощ му даде доказателства, че беше Моник.

— Ники? — На вратата стоеше Аби, явно озадачена от новата наредба в стаята. — Ъ-ъ, имаш посетител. Дошъл е да те види преподобният Байърз.

 

 

Дру се намираше край изкуственото езеро. Оглеждаше насипа и преценяваше дали щеше да поддаде, когато чу конски тропот. Откъсна се от заниманието си, заслуша се и определи, че конникът е спрял пред къщата. Прояви любопитство, пресече пътя и тръгна към дома, но след като взе последния завой, разпозна коня, вързан отпред. „Байърз — помисли си с изблик на неприязън. — Какво ли смята да направи сега този превзет шавливец?“

„Нищо добро“ — отговори си сам, когато забеляза и втория кон. Познаваше този светлокафяв жребец.

Байърз идваше за втори път и отново не беше сам. Сега беше довел шерифа.

 

 

С пресъхнало гърло Моника заслиза надолу по стълбата, за да посрещне посетителя. Но какъв гост можеше да бъде той? Този човек явно не правеше опит за социален контакт.

Байърз беше облечен в старомодна сива роба и самодоволен, непрекъснато хвърляше усмивки на човека до него. Очакването й премина в напрежение, нарастващо с всяка нейна стъпка.

Вторият мъж я забеляза, че слиза, и замачка шапката си в ръце.

— Шериф Сам Патърсън — проточи колебливо. — Надявам се, ще ни извините, че ви обременяваме, мисис Самнър, но преподобният настоява да ви зададем някои въпроси. Надявам се, че ще проявите любезност към нас.

Моника се забави на последното стъпало. Звучеше много учтиво, но не й поиска разрешение. Сякаш я предупреждаваше със спокойния си провлечен южняшки говор, че можеше да отговори на въпросите сега, точно и цивилизовано, или по-късно, но — в затвора.

— Ще се радвам да ви помогна, шериф Патърсън — отвърна му с малко повече кураж, отколкото в действителност имаше. — За какво сте дошли?

— Не се прави на невинна — прекъсна я Байърз и пое инициативата. — Знаеш защо сме тук.

Патърсън прочисти гърлото си.

— Водим разследване, мадам. Преподобният намина при мен с някои, да ги наречем, въпроси, касаещи смъртта на вашия съпруг.

— Съпруга ми ли? — Моника усети, че шерифът таи някакви съмнения относно Байърз, и реши да подходи като неразбираща. — Но току-що видях Дру да работи на полето.

— Нямаме предвид твоята скорошна, прибързана женитба — скастри я Байърз. — Както добре знаеш, дойдохме да разпитаме за смъртта на Робърт Самнър. И да те попитаме какво беше сложила в онези отвари, които му даваше, преди да умре.

Моника зяпна от изненада. Дали Моник се бе проявила и като отровителка? Тръсна глава, за да отхвърли обвинението, както и в знак на протест, че е невинна.

— Няма смисъл да отричаш — продължи Байърз. — Самият аз те видях. Теб и твоята робиня Рейчъл. Но ако беше замесена и чернокожата, то вероятността за нечестна игра се увеличаваше.

Патърсън пак се окашля.

— Хайде, преподобни, само питаме. Не е нужно да се хвърлят обвинения.

— Казах ви, че и други ще потвърдят историята ми. Да не губим време в разпит на тази жена. Вместо това нека запитаме благоверния й.

„Дру ли? — помисли си Моника с неловкост. — Само един Господ знае какво би им казал.“

— Да ме попитате, но за какво? — прозвуча внезапно зад нея.

Тя се завъртя и стана нервна, като видя строгостта и безпощадността, изписани на лицето на съпруга си.

— Защо сте дошли, Байърз? — настъпи той неочаквано за всички. — За да тормозите семейството ми отново ли?

Байърз изглеждаше зашеметен. Сви устни, когато Дру пристъпи напред и зае място до Моника и сложи покровителствено ръка на рамото й.

— Знаеш, че го е направила — отсече преподобният. — Разговаряхме надълго и нашироко още когато се завърна от войната.

— Ти отвори дума, преподобни, а аз естествено бях объркан. Но оттогава подпитах жена си и ми стана ясно, че не е възможно да е наранила Робърт.

Моника погледна Дру с пълно изумление, но той не отвърна на погледа й.

— Разговарял си с нея? — изломоти бързо Байърз, пръскайки слюнки. — И въз основа на това оттегляш обвинението си?

— Ти я обвини, а не аз. Освен това говорих и със сестра си, която, за разлика от мен е била тук по това време. Прав ли съм, Аби?

— Да, така беше — обади се сестра му, без да пристъпва прага.

За да прикрие очевидното й нежелание да поддържа темата, Дру продължи бързо:

— Аби ме убеди, че много сте сбъркал с жена ми, преподобни.

— Тя е омагьосала всички ви.

— Това не е първият път, когато той идва и ни безпокои. — Господин Самнър се усмихна мрачно на шерифа. — Миналия месец доведе старша сестра Хардуедър от сиропиталището, за да отведат децата. Спомена ли ви за това?

Патърсън погледна Байърз с явно раздразнение.

— Предполагам, че не е — продължи Дру. — Лично тя прецени, че децата трябва да останат тук, под отличните грижи на майка си.

— Омагьосала ви е. Тя и онази Рейчъл. Двете са направили ти вуду.

— Почакай за минутка, преподобни — намеси се шерифът.

— Вуду? — Дру се усмихна тъжно и поклати укорително глава. — Това са думи на луд човек, ето защо не мога да не се запитам дали добрият преподобен не е започнал някоя вендета.

Байърз изду бузи и изправи гръб.

— Дойдох единствено за да възтържествува справедливостта.

— Наистина ли? Доколкото си спомням, хранеше надежди да се ожениш за съпругата ми вместо мен. Моник ми разказа, че никак не ти е било приятно, когато ти е отказала.

— Как смееш да намесваш…

— Разбирам вашата загриженост, шерифе — прекъсна го Дру. — Ще отговорим с готовност на вашите въпроси, но предпочитам това да стане в отсъствието на преподобния Байърз. Не желая жена ми да бъде разстройвана несправедливо.

— Лъжеш! — извика Байърз.

Господин Самнър се наежи, изглеждаше по-заканителен от всякога.

— Ще се постарая да забравя думите ти. Дуелът е забранен от закона, а считам, че човек с твоя религиозен сан не би имал желание да се забърка в някое незаконно мероприятие.

— Не съм толкова сигурен!

Дру сбърчи вежди.

— Човек може само да се чуди къде беше тази жилка на моралност, когато Робърт почина. Все пак минаха две години. Ако си смятал, че Моник го е умъртвила, защо не я обвини навремето?

— Ами… нуждаех се от доказателства.

— А сега имаш ли такива? Освен брътвежите ти за вуду? Да погледнем фактите, преподобни. В случай, че не представиш като доказателство някоя настойка, каквато, между впрочем, никой не е виждал, опасявам се, че всичко ще изглежда като дребнава омраза на отхвърлен ухажор.

Патърсън направи усилие да не се изсмее на глас.

— Простете ни, че ви отнехме от времето, господин Самнър, но службата ми ме задължава да се заемам с такива случаи.

— Това ли е всичко? — разпени се Байърз. — Няма ли да разследваме по-нататък?

— Аз — не. А вие трябва да внимавате повече къде си врете гагата. Човек с вашето обществено положение не може да си позволи да досажда на хора като Самнърови. Не бих ги обвинил, ако се обърнат към висшестоящия клир и помолят да ви изхвърлят извън пределите на Луизиана. Ако продължите да ги тормозите, може и лично аз да го направя.

Преподобният погледна втренчено Моника и тя прочете в погледа му не само презрение, но и страх.

Дру се усмихна на шерифа и изпрати двамата джентълмени до вратата.

— Държа на думата си — каза на Байърз с още по-голяма строгост. — Не желая да безпокоиш жена ми повече.

Моника ги наблюдаваше как си отиват и поклати глава в недоумение. Преподобният би излязъл с опашка, подвита между краката, ако имаше такава.

Бе прекарала безсънна нощ в тревоги заради заплахите му и сега си позволи да се усмихне — Дру беше разрешил проблема с един замах.

— Дойдох, защото брат ми ме помоли — каза й тихо Аби, когато останаха сами в големия хол.

След това вдигна полите си и забърза към кухнята.

Моника стоеше все още зашеметена и й отне известно време, докато осъзна какво се бе случило. Мъжът й не само й се бе притекъл на помощ, но и беше помолил сестра си да се включи в разговора на нейна страна.

Излезе навън, за да го попита защо бе направил всичко това за нея, но посетителите им си бяха отишли и той ги бе последвал пеш към полето. Застана на прага на къщата пред верандата и го извика по име.

Той спря и се обърна. В очите му не прочете нищо — нито доверие, нито симпатия, — изглеждаше не по-малко ядосан и сърдит от сестра си.

— Исках само… да ти благодаря — извика тя, но се отказа да му зададе въпросите, които си беше намислила.

За момент не откъсна поглед от нея и тя помисли, че ще й даде обяснение, но той само сви рамене и се обърна.

„Ставаме все по-близки — помисли си безутешно, — но накрая винаги ми обръща гръб.“

Отърси се. Глупаво бе да очаква да се случат чудеса. Имаше нужда от Дру и той я беше спасил. Защо не се чувстваше щастлива?

„В края на краищата не можеш да заслужиш рая само за един ден.“ Трябваше да прокарва своя път с търпеливи стъпки.

 

 

Мъничето бърчеше нос, докато сричаше думите. „Б-о-ж-е м-о-й“ — произнесе тя по букви, но въпреки усилията си не успя да разбере смисъла.

Въздъхна с чувство на безсилие и започна отначало, но не срещна нито една дума от тези, които беше изучила заедно с Ники. Понякога се опасяваше, че никога нямаше да може да прочете тази книга, а трябваше — на всяка цена.

Чу шум в коридора, промъкна се до вратата и видя Рейчъл да се прокрадва навън от стаята на Ники. Искаше й се да я попита какво бе правила там, но се уплаши.

В очите на Рейчъл имаше нещо, което твърде много напомняше за майка й.

Затова затвори тихо вратата, изтича до леглото си и пъхна малкия дневник под възглавницата.

 

 

— Няма какво да правя — оплака се Андрю, като излизаше от спалнята си. — Мразя, когато вали.

Моника вдигна поглед към небето. Занимаваше се с пренареждането на мебелите и не бе забелязала дъжда. Но като чу капките, които шибаха стъклата на прозореца, се сети моментално за Дру.

„Дигата! Старгел трябваше вече да е изпратил инструменти или хора.“

— Не виждаш ли, че сме заети? — скастри го Стивън и пъхна последното чекмедже в новия бюфет. — Ако няма какво да правиш, Андрю, помогни ни да оправим стаята.

— Почти приключихме. — Моника изпрати мимолетна усмивка към Стивън, с която му благодари за помощта, но погледът й се върна отново към прозореца. Вероятно при този дъжд реката щеше да излезе от коритото си. — Всъщност, мислех да оставим всичко така, както е. Искам да изляза навън за малко.

— Може ли и ние да дойдем?

Лицето на Андрю изразяваше нетърпение. Идеята не беше лоша. Ако Дру се нуждаеше от помощ, то момчетата щяха да се справят и с най-тежкото.

— Преоблечете се в стари дрехи. — Сети се, че всичките им дрехи бяха износени. — Поне си сложете обувки — поправи се тя и се запъти към новия си шкаф. — Излизаме да помогнем на чичо Дру.

— Но какво ще правим?

Тя се разтършува из роклите си, но не откри нищо подходящо. Джинсите отпреди щяха да й свършат добра работа.

— Е, добре, да започнем така. Стивън, донеси ми някоя риза и панталони на вуйчо ти и иди помоли Аби да направи сандвичи и горещ чай за пиене. Мисля, че ще ни се наложи да се напрегнем пряко сили.

Това нейно предчувствие се засили, когато, облечени и запасени с храна, дружно тръгнаха под проливния дъжд.

Забързаха към реката и откриха Дру, който раздаваше заповеди наляво и надясно на работниците, наети да му помагат в полето. Отвъд реката прииждаше и изпълваше малкия каменист залив, и Моника се увери, че тук беше най-ниското място на насипа. Скоростта, с която се повишаваше нивото на водата, показваше, че четиримата нямаше да успеят да предотвратят нещастието.

— Какво мислиш, че правиш? — изрева й Дру, като видя, че е обула панталоните му.

— Дойдох, за да поизцапам изнежените си ръце — отвърна му упорито, докато момчетата се приближаваха. — С какво да ти помогнем?

— Върнете се вкъщи, друго не е необходимо. Когато започне наводнението, не желая децата да се озоват наблизо.

— И ние искаме да помогнем — каза му Стивън сериозно. — Вече не сме малки.

Колкото и изтормозен да беше, Дру намери време да го погледне.

— Зная, че не сте, но не желая да рискувам, можете да се удавите.

— Не се безпокой — намеси се с пискливо гласче Андрю. — Ники ни научи да плуваме.

Дру погледна въпросително Моника и тя прибързано поясни:

— Наученото няма да ви помогне много в бушуващата вода, момчета, но вероятно бихме могли да окажем помощ с нещо друго. Някой трябва да пълни чувалите, с които укрепваш насипа, нали? — обърна се към мъжа си. — Не може ли да се заемем с това?

— Разполагам само с една лопата и чувалите ми вече свършват.

— Тогава ще копаем с нея и ще гребем земята с ръце. Що се отнася до торбите, можем да напълним наличните и да потърсим още — каза му натъртено. — Предупреждавам те, няма да се откажа така лесно.

Той прокара ръка през мократа си коса и викна към един от работниците:

— Джеми, вземете вагонетката и идете с госпожа Самнър и момчетата горе в работилницата за опушване на месо. Глиненият под там е достатъчно сух — обърна се пак към жена си — и ще ви бъде лесно да копаете. Джеми ще ни донася пълните чували.

Тя кимна с глава. Мислите й препускаха напред, сети се за чувалите с брашно, захар и боб в складовото помещение. Ако временно ги пресипеха другаде, можеха да използват торбите тук и да ги напълнят с глина.

Дру се върна на предишното си място, Моника тръгна към вагонетката. Наблюдаваше го как работи пряко сили и го нарече мислено „двуличник“. Изкарваше се песимист, но очевидно нямаше никакво намерение да се отказва. Изпълни се с гордост, че този човек беше неин съпруг.

„Или поне един от многото“ — поправи се, като си спомни за пръв път от няколко седмици насам предишната си женитба. Но Дерек беше само бледо копие на съпруг. Трудно й бе да си го представи как се бори по подобен начин за спасяването на семейното имение. По-скоро вече щеше да го е продал или заложил, или пък щеше да е съсипал плодородната почва, превръщайки я в игрище за голф.

Стигнаха работилницата за опушване на месо, решени повече от всякога да помогнат. Тя изпрати Андрю до дома, за да помоли Аби да изпразни още чували. Джеми копаеше глинестата почва, а тя и Стивън пълнеха с ръце чувалите. Преброи торбите, с които разполагаха. Пет имаха тук и още шест — в склада, общо правеше единадесет. Представи си придошлата река и прецени, че нямаше да стигнат.

Андрю се върна след минути и с готовност се зае да помага. Каза им, че Аби вече била в склада и Мъничето щяла да донесе торбите, щом ги изпразнели.

Напълниха осем и ги поставиха върху вагонетката. Моника предложи да ги откара сама, за да можеше Джеми да продължи да копае.

Аби направи каквото можа и се върна в склада, за да провери дали не можеше да намери още нещо подходящо. Стигна до заключението, че в краен случай щяха да използват за пълнене калъфките за възглавниците.

Когато Моника пристигна при Дру и останалите, видя, че критичният момент вече бе настъпил. Мъжете грабнаха торбите, вдигнаха ги на рамене и тичешком се запътиха към брега. На лицата им се четеше отчаяние, реката прииждаше бързо и не достигаха хора и чували. Всеки момент водата щеше да прелее.

Отправи поглед към мъжа си, дъждът шибаше лицето му, мократа му коса беше прилепнала.

— Няма да се отказваме — започна, но чу някакъв звук.

Наостри уши и възбудата й нарасна.

— Слушай, не е ли това шум от двигател?

— Пристига параход — потвърди Джаспър до тях. — Изглежда, ще спре тук.

Моника се взираше през пелената на дъжда и беззвучно произнесе молитва.

Сякаш в отговор от предната палуба на кораба й извика Дарси О’Брайън. Без да му мисли повече, тя изтича към пристана.

Поради бясното течение закотвянето на парахода се оказа нелека задача. Хората наскачаха и започнаха да хвърлят припасите, преди да бяха затегнати въжетата. Дарси слезе пръв и започна да раздава заповеди наляво и надясно. Моника се затича и го прегърна силно и с благодарност.

— За малко не закъсня, полковник О’Брайън!

— За последен път се проявявам като офицер от армията. — Усмихна й се и я прегърна, след това я отблъсна леко от себе си. — Как е положението? Може ли да се избегне наводнението?

— Само ако побързаш. Вече използвахме и последния чувал.

— Няма значение. Донесохме доста, а също и лопати. Придружават ме и една дузина яки войници.

— Какво става? — попита Дру зад тях.

Дарси я пусна и Моника се завъртя с лице към съпруга си.

— Дарси дойде, за да ни спаси — изрече почти без дъх.

Господин Самнър се намръщи, дъждът оставяше вадички по лицето му.

— Старгел промени решението си — каза му Дарси със свиване на рамене. — Хайде да разтоварим припасите и да ме упътиш на кое място да разположа мъжете за работа.

— Ще ги заведа до работилницата за опушване — предложи Моника. — Тъкмо копаехме…

— Не! — Съпругът й я хвана за ръката. — Не желая да припарваш до войниците. Поне не облечена така.

— Намирам облеклото ти за очарователно — усмихна се Дарси, — но Дру може да се окаже прав.

Зад тях се чу вик. Кеят започна да пращи и да се клати.

— Параходът няма да удържи — извика Дарси и разпореди на войниците: — Бързо, направете жива верига и пренесете припасите на твърда земя.

Дру отпусна ръката й и го последва. Започна да лови товарите, които хвърляха от палубата.

Въпреки въжетата и мощта на ревящите мотори, съдът бавно отплуваше, отнасян от реката, а кеят под тях продължаваше застрашително да скърца.

Моника намери място в образуваната верига и помогна да се пренесат на сушата лопатите и чувалите.

Картината пред нея се замъгли. Дарси отвърза въжетата, корабът започна бавно да се отдалечава, Дру крещеше някакви заповеди, надвиквайки вятъра и надмогвайки дъжда.

Част от войниците грабнаха лопати и се захванаха да копаят и да пълнят торбите, а други през това време ги вдигаха и струпваха върху дигата. Моника реши да не остава по-назад и също грабна лопата.

— Какво още правиш тук? — попита я малко по-късно Дру.

— Не се инати — каза му отсечено и заби лопатата в земята. — Нуждаеш се от всеки, който може да ти помогне.

Той мигаше, за да не му се премрежваше погледа от дъжда и огледа изкуствения насип.

— Положението не е вече толкова лошо. Вижда се светлина в края на тунела.

Изморена, Моника отпусна ръце върху лопатата.

— Сигурен ли си, че това не е по-скоро проблясък на надежда?

Внезапната му мимолетна усмивка стопли сърцето й.

— Трябва да настаним хората да пренощуват някъде. Виж дали не можеш да им осигуриш по едно легло — може би в старите колиби на робите. Бих предложил и в гарсониерата, но ми казаха, че вече е заета по твое нареждане.

„Закача ме, какво пък — помисли си. — Знае, че съм оставила Седи и бебетата там, и това е начинът, по който ми съобщава, че е съгласен.“

Усмихна се на свой ред и изправи гръб.

— Не е нужно да ми приказваш със заобикалки, господин Самнър. Ако не желаеш да остана тук, не ми измисляй предлози да се махна, а ми го кажи направо.

Той хвана ръката й, пръстите му проследиха глината, запечатала се под напуканите й нокти. Моника си спомни за предишните пъти, когато я беше докосвал, и затаи дъх в очакване на нещо повече.

— Добре тогава, не желая да стоиш тук. — Изявлението му не задоволи очакванията й напълно.

— Окей, тръгвам си. Надойдоха толкова много гладни гърла, че Аби със сигурност ще се нуждае от помощта ми в кухнята.

Той пусна ръката й.

— Качи се в стаята си и се преоблечи в сухи дрехи.

— Не се притеснявай — отвърна и закрачи тежко. — Вече няма да те смущавам, като нося твоите панталони.

— Ники? — извика я колебливо.

Обърна се и забеляза особеното му изражение, въпреки дъжда.

— Само исках… да си на сигурно място.

Наблюдаваше го как се отдалечава и усети такъв световъртеж, сякаш я бе целунал. „Исках да си на сигурно място.“

Преоблече се все още замаяна, но този път в рокля, и прекара следобеда в приготвяне на стаите за спане. Когато отиде в кухнята, Аби я посрещна наежено и мълчаливо, но Моника почти не й обърна внимание, мислеше непрестанно за Дру. Освен това я боляха всички мускули от пренареждането на мебелите през последните два дни и беше прекалено уморена, за да приказва.

Мъжете вечеряха на смени, мъжът й дойде с последната. „Бурята утихна — чу го да казва на сестра си. — Ще можем да се приберем окончателно след час-два.“

Моника се успокои, изми чиниите и тръгна към спалнята да си легне. Малко след като се бе хвърлила в леглото, Андрю почука на вратата.

— Сънувах кошмар — оплака й се и потърка очи.

— Хайде ела и ме гушни — покани го, без да обръща внимание, че не си беше свалила роклята.

Прегърна го и му запя приспивна песничка, от която и на двамата им се доспа толкова, че скоро задрямаха.

 

 

Дру мина през стаята на момчетата да види всичко ли е наред и откри, че леглата им бяха празни. Отправи се загрижен към Елизабет, но се застоя пред отворената врата на стаята на жена си — може би Ники знаеше какво се бе случило с децата.

Вътре мъждукаше свещ. Спря на прага, привлечен от светлината й. Андрю и Елизабет спяха, прегърнали Моника, а Стивън се беше свил на крайчеца на леглото.

„Моето семейство“ — помисли си затрогнат, като си спомни как му се бяха притекли на помощ днес. Инициативата беше дошла от жената, която ги държеше в обятията си.

„Ах, Ники! — помисли, като забеляза точицата кал, засъхнала на лицето й. — Защо не ти благодарих, не избърсах нежната ти буза и не ти показах колко много означаваш за мен?“

Тя ли бе превъплъщението на лъча надежда?

Усмивката му угасна, когато си спомни как се бе затичала към Дарси. Затова и нищо не й беше казал, думите заседнаха в гърлото му. Съдейки по начина, по който прегърна най-добрия му приятел, личеше, че нямаше да е далеч денят, в който слънцето на надеждата щеше да залезе.

Позволи си един прощален поглед, след което се опита да си втълпи, че това бе семейството на Робърт, а не неговото. Искаше му се да се изтегне до тях в леглото, но не им принадлежеше.

Духна свещта и тихо напусна стаята.