Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (15)

Глава 14

В момента, когато усети, че е зяпнал жена си, Дру се насили да отмести погледа си. Той не просто я гледаше, а се бе опулил и несъзнателно й се молеше да остави Дарси и да се върне у дома с него.

Въпреки че знаеше до какво щеше да доведе това. Щяха само да се карат и да приключат с желанието да се удушат един друг.

Но напоследък не бяха разигравали грозни сцени. Поне не от деня, когато я намери в блатото.

„Не — каза си той — така не бива да продължава.“ Беше допуснал тази жена да преследва ден и нощ мислите му като призрак, докато стигна до там, че не можеше да разсъждава нормално.

„Бях твърде дълго без жена“ — каза си той и се хвана здраво за перилата. Терзанието му не беше нищо повече от физическа потребност, която лесно можеше да се задоволи, като прекараше няколко часа в публичен дом. Трябваше да отиде на такова място, а не при Старгел.

Дру трепна. Беше достатъчно унизително да отиде да проси, но още по-лошото бе, че срещна безразличие и презрение от страна на бившия си сержант. „Сега стоим на противоположни страни на барикадата — припомни му Старгел. — Кой би се изложил на риск, за да помогне на някой пропаднал фермер?“

„Преживях още едно разочарование — каза си Дру. — Едно от многото. Трябва да свиквам.“ По дяволите, трябваше да може да извика жена си точно сега и да не си го изкарва на нея, ако тя го пренебрегнеше.

Но когато погледна пак към нея, видя само Дарси да маха от кея. Моник се качваше на парахода точно когато екипажът се готвеше за отплаването.

„Връща се вкъщи“ — помисли си той леко замаян.

Пусна перилата и се обърна, за да я наблюдава, безсилен да си забрани това. Когато стъпи на борда, изглеждаше зашеметена, но и облекчена, сякаш се бе страхувала, че корабът ще потегли без нея.

Може би имаше среща с някого. Моник не би се мешала със сганта на непривлекателната обща палуба, където билетът беше по-евтин. Вероятно си бе намерила достатъчно богат любовник, който й бе осигурил удобствата на каютите по-горе. Ядоса се от тази мисъл, въпреки че и той не би се отказал от такъв комфорт.

Тогава погледите им се срещнаха и цялото й лице просия. „Може би се връща у дома — звънтеше ликуващо някаква скрита струна у него — и търси единствено мен.“

Осъзна, че се усмихва като кръгъл глупак, намръщи се и отмести поглед.

Но продължаваше да я гледа с крайчеца на окото си. Усмивката й угасна, тя се закова на място и се огледа, сякаш току-що разбра къде се намира. Почервеня цялата, явно смутена и вдигна с ръце роклята си, за да мине внимателно покрай щайгите, касетките и другите пътници, които задръстваха пътя й към перилата откъм противоположната страна.

Дру бавно се обърна, като следеше с поглед придвижването й и се питаше защо се бе отнесъл така хладно към нея. Дали наистина искаше да се защити от нея, или вече му беше станало навик?

„Не — каза си той. — Не трябва да отслабвам вниманието си.“ Но колкото повече я гледаше, толкова по-малко застрашен се чувстваше. Тя стоеше неподвижно, хваната за перилата и почервеня още повече, когато две семейства фермери с нежните си половинки се вторачиха в нея съвсем откровено и криеха в шепи хихикането и клюките си.

Той наблюдаваше вдигнатата й брадичка, усилията й да не обръща внимание на присмеха и усети бодване в гърдите си. За първи път, откакто се познаваха, се питаше дали Моник не беше тази, която се нуждаеше от защита.

Преди да се усети, се намери до нея.

— Знаеш ли, не се смеят на теб — прошепна й той, облакъти се на перилата и посочи надолу, — а на фустана ти.

Тя сведе поглед към края на роклята си, притисна с ръка корема си и поклати глава.

— Вероятно връзките са се развързали пак. Има ли стая за жени? Въпреки че докато я намеря, глупавият комбинезон ще се свлече в краката ми.

— Ето, нека ти помогна.

Като че ли беше най-естественото неща на света, Дру мина зад нея и плъзна ръце около кръста й.

— Престори се, че това е момент на нежност — пошушна й той в ухото. — Ще те заслоня от чужди погледи.

Тя пое дълбоко дъх, когато ръцете му докоснаха кръста й. Същото направи и той, тъй като разбра, че не носеше корсет, нито пък друго бельо под дамската си риза. Опита се да не вдъхва нежния аромат на цветя и трябваше да положи огромно усилие, за да спре треперенето на ръцете си. Нищо не го защитаваше от телесната й топлина, от нежната й кожа и след като напипа проклетите връзки и ги затегна, не намери сили да се оттегли.

— Благодаря ти — каза му тихо, когато той се облегна пак на парапета. Стоеше неподвижно, вперила поглед в реката, сякаш твърдо решена да не му покаже, че и тя е изпитала подобни чувства.

— Никога не съм била добра за тези неща — промълви тя внезапно. — Искам да кажа, че другите момичета винаги знаеха кога си схождат цветовете на обувките и дамската им чанта, кога да се украсят с перли и как да направят прическата си, но аз винаги го правех по-лошо.

— Това беше само фустанът ти.

— Този път — да. Но снощи облякох неподходяща рокля. Мислиш ли, че не усетих колко съм се навлякла за вечерята? Сара Джейн си помисли, че се самоизтъквам, но аз исках само да не те засрамвам пред гостите.

— Мисля, че изглеждаше добре.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Дори сега, когато трябва учтиво да ти благодаря и да спра до тук, продължавам да дърдоря. Започвам много да говоря, когато се чувствам неудобно. А мисля, че положението не би могло да стане по-нетърпимо.

— Какво искаш да кажеш?

Тя пое дълбоко дъх.

— Ти, аз, часовете, които ще прекараме заедно. Кажи ми, трябва ли да ти приказвам целия следобед, или намина само за да разменим две-три приказки?

Тя го очароваше и го правеше добре.

— Не умея да водя разговори — отряза той късо.

— Разбирам.

— Моник, да се изправим с лице към фактите. Какво целиш? Днес нямам желание и сили да се боря с теб.

Обърна се с лице към него, лицето й излъчваше симпатия.

— Извинявай, Дру. Дарси ми съобщи какво се е случило при капитан Старгел.

— Той няма право да разисква частните ми работи с теб.

Тя се сепна и бързо отмести поглед.

— Не беше необходимо да се впуска в подробности. Видях счетоводните ти книги, нали си спомняш?

— Да.

— И зная добре, че за теб е непростима загуба да прекараш деня далеч от полето.

— Чудесно! Значи вече знаеш всичко.

— Не съвсем. — Тя се обърна към него.

Зад нея лопатките на колелото пенеха мътната вода, комините бълваха пушек към небето, но Дру виждаше само нея и нейната загриженост.

— Разкажи ми — добави тя нежно, — може би мога да ти помогна.

Не можеше да избере по-лош подход към него. Спомни си деня, когато я хвана, че шпионира, четейки счетоводните му книги.

— Помощ ли? — изръмжа той и сниши глас, тъй като хората се заобръщаха да го погледнат. — Погледни реката, виж колко се е вдигнало нивото й. Ако робите бяха укрепвали брега толкова време, колкото копаха проклетото ти изкуствено езеро, нямаше да има опасност следващият дъжд да ни отнесе. — Сви устни.

— Признаваш поражението си ли?

— Притежавам една първобитна лопата и няколко торби, които мога да напълня с глина. Така че ако не възнамеряваш да покопаеш с лопатата с изнежените си ръце, не ми давай уроци дали да се откажа. Зная какво да правя, когато съм притиснат до стената.

— Но наистина ли няма изход? Може би гледаш прекалено песимистично на нещата.

— А ти всичко в розово ли виждаш? Не разбираш ли, че не само икономиката запада? Целият ни досегашен начин на живот е обречен.

— Тогава да започнем поновому. — Тя вдигна поглед, лицето й беше нежно и молещо. — Това не е първата война, която водиш. Знаеш, че не е нужно да спечелиш всяка битка, за да станеш победител накрая. Не можеш да се откажеш точно сега.

Вътрешно в себе си бе съгласен с всяка нейна дума, но се раздразни, защото го чу от нейните уста.

— Преди време ми каза нещо подобно. „О, Дру — изимитира я той, — някой ден Робърт ще оцени усилията ти.“ Глупак бях, повярвах ти. А ти завъртя опашката си и се ожени за него, а не за мен. Накрая направи така, че брат ми влезе в гроба, без да ми прости.

— Дру…

— Постъпих в армията не по свой избор, Моник. И двамата знаем добре, че трябваше да се махна от къщата, за да бъда далеч от теб.

Настъпи мъчителна тишина. Дру предпочете да не си бе отварял устата. Изля насъбралата му се горчивина, но не му стана по-леко — почувства се само някак си душевно опустошен.

— Войната, затворът, караниците с брат ти — зная, че имаш ужасни спомени — каза му тихо и го погледна в очите. — Но не разбираш ли — трябва да забравим миналото, само така можем да съградим бъдещето.

— Ние ли?

Тя пое дълбоко дъх, сякаш да почерпи нови сили.

— Не се страхувам от черната работа, а също и Аби, дори и децата. Ние сме едно семейство — трябва да работим заедно.

Защо ли я слушаше, запита се той. Защо все изчакваше с надеждата, че най-после тя ще го убеди за нещо повече?

— Прав си — добави тя, — всичко се е променило. Не можеш ли да приемеш, че и аз съм се изменила — също като всичко останало?

— За една нощ?

Тя заговори бавно, мерейки всяка дума.

— Оправдавам гнева ти към мен, но позволи ми да ти докажа, че не аз съм жената, която мразиш. На първо време просто спри да мислиш за мен като за Моник. Ако трябва да прекараме заедно следобеда, нека да се преструваме, че съм някоя друга — така ще ни е по-приятно.

— Като например Моника Райън от Ню Йорк?

— Ще направя компромис — каза тя с крива усмивка, — наричай ме Ники.

Прякорът, който й измисли Елизабет, много й подхождаше. Нещо повече — беше я превърнал в нов човек. Дру я разглеждаше внимателно и се опитваше да отгатне какво точно я правеше по-различна днес. Може би липсата на бонето — не беше в стила на Моник да не го носи. Никога не би си позволила слънчевият загар да замени нежния розов цвят на бузите й. Нито пък би допуснала косата й да се изплъзне от кока й. Върху лицето й падаха тънки кичури коса, които отмяташе и сега играеха дяволито, подухвани от бриза.

Сякаш за да подчертае веселата атмосфера, оркестърът от горната палуба подкара весела мелодия. Дру не разпозна песента, но игривата, запомняща се мелодия хармонираше напълно с усмивката й. Настроението му се повиши и той реши да отговори на закачките й.

— Добре, Ники. За какво ще говорим?

— За глупости. — На лицето му явно се изписа изненада, тъй като тя продължи прибързано. — Например това, което казваш за първи път при запознанство. По-рано никога не са флиртували с мен и бих желала да го изпитам.

— Хайде сега, ти си флиртувала, още откакто си се родила.

— Моник — не аз. Винаги съм била болезнено стеснителна и се срамувах от теглото си. Нямаше момче, което да погледнеше два пъти към мен.

— Може би пиесата, която разиграваш, малко загрубя.

Тя поклати глава.

— Нямаш си представа как изглеждах в другия ми… когато бях малка. Поучаваха ме, че има значение само вътрешната красота, но сега, като се огледам в огледалото и видя прекрасното ми ново лице… Е, зная, че звучи изтъркано, но не мога да не се зарадвам. — Изчерви се. — Не зная защо ти разправям всичко това. Предполагам, че пак се разбъбрих.

— Не.

Говореше смислено. Сякаш се бе целила продължително — така точно порази целта. През целия живот на Дру всеки виждаше само добрата му външност. Робърт постигаше слава и богатство; предназначението на Дру беше да се ожени по сметка, а не да печели пари.

Привличаха го не лицето или тялото на Моник. Дори не я беше забелязал до момента, когато тя не го бе извикала настрана да си поприказват. Това, което го оплете в мрежите й, бе неуловимата грижа, която полагаше за него, което се дължеше на способността й да проникне в душата на човека и да узнае и най-съкровените му желания.

И ето я сега пред него — вършеше същото пак отначало и, Бог да му е на помощ, не желаеше да я спре.

— Предполагам, че е трудно да върнем нашите взаимоотношения до простото флиртуване — усмихна се тя, — особено след като преживяхме нашия „момент на нежност“.

— Предлагаш ми да сложа ръцете си отново на кръста ти?

— Не! — Очите й се разшириха, след това в тях заиграха весели пламъчета. — О, само ме закачаше, нали? Казах ти, че не бях добра в това отношение. Нека да видим, може би трябваше да кажа… — Тя подпря брадичката си и му каза строго: — „Заявявам ви, господин Самнър, че минахте всякакви граници…“

— Остави ме да ти докажа, че грешиш… — той замълча и се приближи — … или че си права.

Тя се отмести настрана.

— Наистина, но в такъв случай ще трябва да сменя темата. В края на краищата току-що се запознахме.

— Много съжалявам.

Тя поклати глава с усмивка.

— Кажи ми, мистър Самнър, така ли говориш с всички момичета?

„Да, винаги“ — обобщи наум Дру. В миналото си позволяваше да пропилее времето си в празни приказки. Но животът напоследък беше толкова тежък, че бе забравил колко приятно му беше да флиртува.

— Само с най-красивите — усмихна й се той със скандалната усмивка, с която бяха известни Самнърови. — А ти, мис Райън, си една от най-красивите, която съм срещал някога.

— Ники. От една страна ми се иска да продължиш с това грубо ласкателство, но това няма да е в реда на нещата, нали. Затова ми кажи какво правиш там при… където живееш, мистър Самнър.

— Дру — поправи я той и се усмихна широко. — Не само живея в Ривърз Едж, но и го притежавам.

— Боже мой, трябва да си от онези плантатори, за които чувам често напоследък. Намирам темата за захарната тръстика за очарователна. Моля те, разкажи ми всичко, каквото знаеш.

Той се подсмихна, тя си играеше ловко с него, но поне не го криеше.

— Ще те отегча до смърт.

— О, не можеш. — Изглеждаше като малко момиченце — невинна и нетърпелива. — Искам да кажа, че не е така просто, както да засадиш някаква култура. Не мога да се сетя за нещо по-вълнуващо от това да започнеш от нула и да се утвърдиш в живота. Да си създадеш бъдеще. Не само ти се възхищавам — завиждам ти.

— Положението ми не е за завиждане. Особено като се има предвид, че за последна година се занимавам със захарна тръстика.

— Не съм много уверена какво означава това. — Още веднъж се оказа, че се е прицелила точно, тъй като нямаше друга такава тема, на която той би говорил до изтощение. Поддаде се на нежния й натиск и започна да й обяснява как се изрязва част от стъблото, за да се засади следващата година, въпреки че при този климат добрата тръстика издържаше само три-четири години. Продължи да описва надълго и нашироко проблемите, свързани с жътвата и следващата обработка.

— Времето е от изключително важно значение — обобщи той. — Ако температурата спадне, намалява се качеството на продукта. Повечето плантатори наемат допълнителна работна ръка в началото на октомври и тези разходи са оправдани, стига да имаш парите. Цялата беда при отглеждането на захарната тръстика е в това — добави унило, — че изисква амбиции, много труд и големи капиталовложения. Имам първите две, но парите са сериозен проблем.

— Наистина бедствено положение. Но там, откъдето идвам, беше в ход поговорката: „Във всяко нещастие има лъч надежда“.

— Наистина, остава ми само да се надявам.

Тя се усмихна.

— Ако получеше внезапно една голяма сума, какво би направил?

Той сви рамене.

— Риторичен въпрос. Днес никой в Луизиана няма пари.

— Играем си на преструване, нали. Да предположим, че имаш някой богат вуйчо от Севера, който тайно се възхищава на непрестанните ти усилия. Ако получиш неочаквано наследство, какво ще направиш най-напред?

— Много просто. Ще купя още тръстика.

— Дори ако не притежаваш инструменти или не можеш да наемеш работници за жътвата?

Той кимна.

— Тръстиката е като пари в банката.

— О, използваш я като допълнителна гаранция.

Изненада се, че тя знаеше финансовия термин.

— Съвсем вярно. Невероятно колко лесно банките заемат пари, ако има после какво да вземат от теб.

— Но няма да се нуждаеш от помощта на банката. Особено ако надеждата се е превърнала в действителност.

Той се усмихна.

— Жизненият опит ми подсказва, че нещастието не идва само. Никога не са ми падали пари от небето.

— Човек никога не може да бъде сигурен — каза тя безгрижно. — Животът винаги поднася изненади.

— Като теб например?

Тя се изчерви и прехапа долната си устна.

— Отново флиртуваш с мен, нали? Предпочитам да не ми се усмихваш по този начин. Предизвикваш у мен непозната реакция.

— А може би искам да направя странни неща с теб? — Изобщо не се замисляше какви ги говори. Гледаше неотклонно пълните й, червени устни и в ума му се въртеше само онази нощ в хола. — Вероятно бих направил и много повече.

Устните й затрепериха, очите й светнаха от очакване. Той разбра, че тя също си спомни за целувката им и че й се прииска да я повтори.

Наведе се над нея и в забрава — пренебрегвайки всичко и всички — я доближи, за да опита отново същото усещане. Прегърна я и я зацелува с такава настървеност и отчаяние, докато тя с тих стон отдръпна главата си, освободи се и се озърна наоколо.

Дру се изправи и стисна юмруци. Не можеше да прецени на кого се ядоса повече — на нея заради спирането на целувката или на себе си, за това, че започна. Тя го хвана за ръката.

— Не бива пред толкова много хора — каза му тя нежно и хвърли поглед към фермерите. — Достатъчно ни се смяха.

Отново стрелата й улучи целта си. Не беше мислил за общественото мнение, по дяволите, главата му се бе изпразнила от всяка мисъл. Може би и двамата се нуждаеха от лека, студена напитка.

Той предложи да донесе нещо освежително и тръгна към бара. Тя не се съгласи, но замълча, само се усмихна леко и го помоли да не се бави.

Съвсем неочаквано, докато се качваше по стълбите нагоре, усети непреодолимо желание да се върне пак до нея. Мислеше си за това и когато заслиза надолу с лимонада в ръка и в очакване на милата й усмивка, стигна до заключението, че нетърпението му произлизаше от необходимостта да контактува с Ники, а не с Моник.

Кога ли беше започнал да мисли за нея като за две различни жени?

Леко раздразнен, той избърза към предната палуба, но установи, че тя не беше сама. Преподобният Байърз размахваше заплашително пръст към нея, лицето му беше мрачно и зловещо. Ники изглеждаше потресена, Дру несъзнателно ускори крачка, за да я защити.

Байърз изчезна, когато Дру пристигна.

— Тоя пък сега какво искаше от теб? — попита с яд. — Преследва ли те?

— Не. Пътувал нагоре по реката във връзка с посещението си в Батон Руж. Това, че се натъкнах на него, беше чиста случайност.

Дру забеляза бледнината и треперенето й.

— Хайде, изпий това — напъха лимонадата в ръцете й. — Ще отида да видя какво иска.

— Не. — Тя поклати глава. — Моля те, остави нещата както са.

— Какво ти каза?

— О, нищо… — Но не го погледна в очите. — Избърбори някакви глупости за това, че съм била неспособна майка. И може би е прав. Не трябваше да оставям сами децата днес.

Напрежението на Дру спадна. Възнамеряваше да се хвърли като рицар да я спасява. Сконфузен от намеренията си й отговори по-остро, отколкото беше необходимо.

— Те не са малки, могат известно време и без теб. Не можеш да бдиш над тях ден и нощ.

— Зная. Но ме мъчи едно чувство… — прекъсна насред дума и сви рамене. — Прав си. Постъпвам глупаво. Не мога да предвиждам бъдещето. Предполагам, че само много ми липсват.

— Почти пристигнахме. След няколко минути ще се видите и лично ще се убедиш, че всички са живи и здрави.

Тя изпадна в мълчание и отпиваше от напитката си, а Дру шареше с очи, търсейки Байърз. Червеят беше изпълзял от дупката си, мислейки, че няма да бъде възпрепятстван, но се скри пак под земята, щом видя, че среща съпротива. „Някой ден, много скоро — закле се Дру — ще науча преподобния да не тормози жена ми.“

Откъде се бяха взели тези защитни чувства спрямо нея?

В крайна сметка Дру остана доволен от пристигането им в Ривърз Едж, тъй като разсея мислите си. Както беше предсказал, децата ги чакаха и им махаха неистово. Дру трябваше да следва Ники, която се бе приготвила да слезе много преди корабът да акостира. Трите деца щяха да я изядат, когато тя стъпи на кея.

Дру се почувства като натрапник и стоеше настрана, докато те се прегръщаха и целуваха. Обзе го съмнението, че ако беше паднал в реката, никой нямаше да забележи.

— А какво прави този тук? — попита внезапно Елизабет.

Дру проследи изпънатия й пръст и видя Байърз, който ги гледаше втренчено от горната палуба.

— Няма да остане с нас — отговори й Ники, но въпреки това притисна детето до себе си. — Виждаш ли? Корабът го отнася надалеч.

Независимо от това децата се скупчиха около нея, сякаш се обединиха, за да я защитят. Още веднъж Дру се почувства излишен.

— Ако някой се нуждае от мен — каза с груб глас, — ще бъда на полето.

Ники го погледна с изненада.

— Много е късно. Наистина можеш…

— Пиесата свърши, време е за работа.

— Разбирам.

Само един Господ знаеше дали наистина го разбира, иначе щеше да знае колко много му се искаше да бъде оплетен отново в нейната магия. „Убеди ме да остана — молеше я мислено. — Направи така, че да се отдам на нуждата си да почувствам тялото ти силно притиснато към моето.“

Но проклятието на логиката и здравия разум тегнеше над него и той отмести поглед, преди големите й, воднисти очи да го обезкуражат окончателно. „Това е Моник — напомни си той, — жената, която владее изкуството да използва сладострастието ми срещу мен самия.“

Ядосан, той се обърна, само за да се спъне в нещо, забравено на пътя. Наведе се, за да го вдигне и видя, че е дамската й чанта.

— Какво си направила? — попита, мислейки на глас. — Тази сутрин беше значително по-тежка.

— А, нищо — отговори му прибързано тя, пристъпи и я грабна от ръцете му.

— Беше издута. Притискаше я до себе си, не се отделяше от нея, но чак сега се сещам, че този следобед… — не й обърна никакво внимание. — „Разбира се, че не. Беше заета да флиртува с мен и да ми измъква информация с широко отворени, невинни очи.“

— Нищо не е станало — повтори тя, но без да го погледне в очите. — Трябва да си сбъркал.

Разбра, че крие нещо от него, в противен случай не би била толкова развълнувана. Дру опита да се пребори с обзелото го разочарование и отвращение към себе си, но трябваше да признае, че тя пак беше постигнала своето. Но този път не само й бе позволил, но дори я беше поощрил да го направи на глупак. Приятният разговор, предложението й да му помогне — всичко е било само игра. Още една илюзия, предназначена да му отвлече вниманието от нещо по-важно.

— Права си — промълви, като си тръгваше, — заблудил съм се твърде много.

 

 

Моника гледаше след него със свито сърце. Разбра, че не й вярваше, но как можеше да му обясни какво е направила със скъпоценните камъни? По време на разговора, който проведоха, й се искаше повече от всякога да му помогне с нещо, но той нямаше да приеме и пукнат цент от нея.

Особено ако узнаеше това, което току-що й бе казал преподобният Байърз.

— Ники — запита Мъничето до нея, — може ли Седи да дойде да живее в голямата къща?

Смутена, забравила за момент децата, тя се обърна към Стивън за обяснение.

— Отидохме да видим близнаците — започна той. — Мъничето пощуря, като ги видя. Мисля, че ще одобриш, че бяхме с нея. И по-добре, че отидохме заедно, защото и Рейчъл дойде там.

— Опита се да открадне бебетата — извика Мъничето. — Каза, че ще ни види сметката, ако продължаваме да й се мотаем в краката.

— Боже господи!

— Но тя не ни направи нищо — успокои я Стивън, чувствайки се отговорен, като най-възрастен. — Рейчъл се страхува от чичо Дру. Освен това по едно време пристигна Джаспър и й каза да се пръждосва от очите му.

— Но той не може непрекъснато да стои там — започна да приглася и Андрю. — Докато той помага на чичо Дру, Седи трябва да бъде на сигурно място.

Моника изправи рамене.

— Вие тримата вървете в къщи, а аз ще видя какво мога да направя.

— Идваме с теб — заяви Стивън.

— Не. — Моника погледна многозначително сестричката му. — По-добре е да свърша това сама.

— Ако и ние присъстваме и можем да кажем на чичо Дру какво се е случило, Рейчъл няма да посмее да ти направи нищо. — Стивън замълча за момент, избра по-застрашителен тон, сякаш за да я убеди, че Рейчъл няма други намерения, освен да й направи нещо лошо. — Идваме — настоя безапелационно той, — независимо дали си съгласна, или не.

Вгледа се в очите на всяко дете и откри същия инат.

— Ще се нуждаеш и от помощта ни — добави Стивън. — Не е така лесно да преместиш Седи и близнаците.

Беше прав от всяка гледна точка.

— Много добре тогава, но само ако обещаете да не се отделяме един от друг.

Тримата закимаха нетърпеливо. Тя ги поведе през горичката към помещенията на робите и видя Джаспър на верандата на лечебницата, който сякаш чакаше помощ от нейде.

— Тъкмо тръгвах, мисис Ники — избърбори бързо той, пресегна се и взе сламената шапка зад него. — Наминах за малко. Ще се върна пак към своите задължения.

— Не съм дошла да те мъмря, Джаспър, а да се убедя, че Седи е на сигурно място. Децата ми казаха, че Рейчъл била идвала.

Той зарея поглед в далечината и замачка шапката в ръце.

— Каква е целта й, Джаспър? Защо проявява такъв интерес към синовете ти?

— Заради вуду. Две бебета усилват два пъти магията.

Звучеше простичко, но Рейчъл не се занимаваше само с вадене на малки зайчета от цилиндъра на някой маг.

— Кога ще престане?

— Не, мадам, няма да спре.

— В такъв случай семейството ти трябва да се премести по-близо до голямата къща.

— Там ли? — Беше толкова изумен, че за малко да изпусне шапката си. — Ние не можем да живеем с вас, белите хора.

Моника все забравяше, че тук беше селският Юг и че движението на чернокожите още не бе възникнало.

— Добре тогава, използвайте гарсониерата. Наблизо е, има шест стаи, поне една или две ще бъдат подходящи за семейството ти.

— Но имате гост, който живее там.

— Дарси няма да има нищо против, освен това скоро си заминава. Моля те, Джаспър, нека преместим семейството ти там. Ще спя по-добре, ако зная, че Седи и двете бебета са на сигурно място.

Той кимна, явно мислеше по същия начин.

— Откровено казано, ще ти бъда много задължен, мисис Ники. Ще го направя, само ако си сигурна, че господарят Дру ще одобри.

Тя му отвърна: „Да, разбира се, че няма да има нищо против“, но вътрешно я загложди съмнението, че може и да не се съгласи само защото инициативата идваше от нейна страна.

Докато преместваха семейството на Джаспър, тя си мислеше непрекъснато за прекарания следобед, за усмивката и смеха на Дру и дори започна да се надява, че имат някакъв шанс за бъдещ съвместен живот. Поне докато наблизо не се случи преподобният Байърз.

Случайно ли беше появяването му? Може би да, що се отнася до пътуването в един и същи параход, но омразният човек явно я беше дебнал, тъй като в момента, когато Дру я остави сама, той се бе спуснал върху нея както пернат хищник над плячка.

Още я побиваха тръпки при спомена за неговите пръсти, подобни на нокти, които се впиха около китката й.

— Дру Самнър — изсъска в ухото й — е един мухльо, за когото си се омъжила.

Тя се дръпна, без да крие отвращението си към него, и изтърва, че Дру бил два пъти повече мъж, отколкото той можел някога да бъде.

Тогава той позеленя от злоба и започна да й опява колко неспособна майка била с такъв висок глас, че всички се обърнаха да ги слушат. Този път нямало да се задоволи само с това да отведе децата, но щял да я прати в затвора заради убийство.

Тя поклати невярващо глава, но той я заплаши ядосано с пръст:

— Не си мисли, че съпругът ти ще те спаси — беше й хвърлил тези думи в лицето, — особено щом жертвата е брат му.

— Не, невъзможно — отговори тя.

Оттогава непрекъснато си мислеше: „Боже мой, какво ли е направила Моник?“.

Обмисляше различни варианти и преглъщаше мъчително. Какво щеше да стане, ако Байърз имаше доказателства и се обърнеше към властите?

Това обясняваше защо Моник е напуснала тялото си. Ако Моника не се лъжеше, наказанието за убийство бе обесване.

 

 

Въпреки че гореше от нетърпение да открие Аби, Дарси се поддаде на изкушението да влезе в оказионния магазин веднага щом видя фирмената му табелка. Беше му на път — защо да не задоволи парещото любопитство относно пръстена, който бе заложила тук Ники? Както му бе казала, той представляваше изключителна наследствена вещ, която си заслужаваше огромната сума.

Представи се и помоли да хвърли поглед върху някои антики, особено пръстени, и когато видя змиите близнаци, начаса разбра, че това е въпросният предмет. Изненада се, че среброто изглеждаше потъмняло и че нямаше нищо по-забележително, нямаше дори блестящ скъпоценен камък. Но въпреки че външното му оформление всяваше необясним страх, не съществуваше нищо друго, което да вдигне стойността му до шестдесет и пет долара.

— Това е древен африкански талисман — едва изговори от вълнение собственикът на магазина. — Ако някога сте се сблъсквал с вуду, щяхте да разпознаете брилянта на Зомби.

— Виж ти!

Мъжът се приближи още и сниши глас, като сочеше средата на пръстена.

— Погледни тук! Под зъбите на влечугите е инкрустиран древен диамант, за който се твърди, че притежава мистична сила. Ако се вярва на легендата, той светва ослепително, когато богът Зомби е в непосредствена близост.

— Колко струва?

— О, не. — Човекът се изправи и, изглежда, си припомни френския си акцент. — Не се продава. Поне не сега. Но може би по-късно ще мога да ви го предложа. Дамата, която го остави, не вярвам да може да си го откупи обратно.

Дарси докосна пръстена с намерение да го разгледа от близко разстояние, но внезапно усети силен световъртеж и неволно отдръпна ръката си. Благодари на собственика за любезността му, обърна се и опита да не изглежда прибързан на излизане.

Пое си дълбоко дъх чак на улицата, сякаш свежият въздух можеше да го пречисти. Почувства се облекчен от уверенията на притежателя на магазина, че няма да продава пръстена, докато не дойде уреченото време, но от друга страна реши, че Ники не бива никога да възвърне собствеността си върху него.

Щом продадеше бижутата й, щеше да се върне и да накара човека да му продаде брилянта на Зомби. Дарси възнамеряваше да го хвърли в някоя река, тъй като не можеше да понесе мисълта, че Ники или който и да било друг можеше да носи пръстена. След като докосна студения метал, му стана ясно защо тя чувстваше напрежение всеки път, когато разговорът засягаше тази тема.

Все още продължаваше да трепери вътрешно от докосването до преплетените змии.

Никога не беше усещал такава концентрирана сила.

И такова зло.

Моник

18 юни 1862 г.

Чувствам се като военнопленничка.

След като Ню Орлийнз падна в ръцете на северноамериканците, Робърт настоява да си седя вкъщи. Всяка нощ е по-скучна от предишната. Оттегля се рано-рано в кабинета и ме оставя на самотек, а през това време се люби със своята гарафа с бренди.

Съпругът ми е мошеник. Говореше високопарно за каузата на Конфедерацията, но падна духом, сякаш прозвъня погребалният звън на поражението. Не бих имала нищо против, но стоварва цялата вина върху брат си. Това осуетява плановете ми, тъй като Робърт упорито не позволява на Дру да се завърне у дома.

Как да постъпя, след като не мога да си отмъстя?

Проклета да е тази война! Направи живота ми тъй пуст, че отчаяна копнея за каквато и да била промяна. Рейчъл ми намекна, че има още какво да науча от нея и че съществуват непознати светове, които мога да покоря.

Мисля, че някой път трябва да отида при Рейчъл.