Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (14)

Глава 13

Аби пристъпваше от крак на крак, вперила очи в горната площадка на стълбището в очакване на някакво раздвижване. „Побързай, Ники! — казваше си мислено. — Изчерпа търпението на всички.“

— Не зная защо трябва да я чакаме — оплака се Сара Джейн до нея. — Моник ни задържа вече десет минути.

— Сбогува се с децата. Мъничето не желае да я пусне да върви.

— Нито пък аз. Това трябваше да бъде нашата екскурзия, Аби. Защо ли й трябва да се влачи подир нас.

Но Аби знаеше — Дарси я бе помолил.

Стана й приятно и рискува да хвърли бегъл поглед към него. Той стоеше пред вратата, униформата го правеше висок и красив, и сърцето на Аби се сви, като видя, че гледа със същото нетърпение нагоре.

— Ще изпуснем парахода — не спираше Сара Джейн.

— Слушай, не идва ли вече? Аби, по-добре е да я извикаш.

Дарси хвърли поглед към тях. Аби се смути, че я хвана да го гледа, и отмести поглед точно в момента, когато Ники се появи. Може би и тя беше чула монотонния грохот на приближаващата се машина.

— Трябва да оправиш полата си — каза Сара Джейн на Ники, щом се присъедини към тях. — Въпреки че на твое място може би щях да предпочитам мъжете да се зазяпват във фустаните ми.

Ники сведе глава към края на роклята си.

— Връзките са се развързали. О, ако имах велкроу.

— Какво? — Сара Джейн я погледна с изненада. Ники се смути и Аби я заведе до приемния салон.

— Ето тук можеш да оправиш фустана си, като ползваш малкото огледало.

Ники се засмя.

— Значи такова било предназначението на тези огледала. Винаги досега считах за странно, че са закачени най-отдолу. Иначе човек трябва да се реши или да си мие зъбите в легнало положение.

Ники отхлаби колана на полата си, за да завърже фустанелата си, и Аби не можа да сдържи усмивката си. Защо винаги, когато се случеше наблизо, се поддаваше на чара на тази жена? Познатото изражение на лицето и лекото учудване по повод на неща, които Аби беше приела за даденост, я караха да повярва, че Ники наистина е друг човек — чужденка, дошла, за да ги обсипе с обич.

В този момент Дарси им извика от хола да побързат и тя се сети защо не се доверяваше на Ники — заради начина, по който Дарси се отнасяше към нея.

Ники се присъедини към останалите, а Аби се забави, за да се съвземе. Завистта беше грозно чувство и тя се мразеше за това, но откровено казано, предпочиташе Ники да беше избрала да си остане в къщи.

Малко по-късно Дру си помисли същото, малко преди параходът да хвърли котва в градския пристанищен док. Остана изненадан, че и тя се бе включила в излета, но Господ му беше свидетел, че нямаше причини за чудене. Независимо дали имаше амнезия, или не, не беше в стила на Моник да пропусне пътуване до града.

Зърна ръчната й чанта, която притискаше до себе си, беше толкова издута и тежка, че той се запита какво ли носеше тя. Дали не беше опаковала багаж за двудневен престой? Последното нещо, което можеше да си позволи сега, бе скандал с нея, след който да стане обект на градските клюки.

Хвърли поглед към простиращия се в далечината любим Ню Орлийнз и разбра, че този ден ще бъде много тежък. Външно градът не се бе променил толкова много от времето на войната, но в съзнанието на хората Кресънт сити още се съпротивляваше на потисничеството на янките. Окупацията беше сравнително безкръвна, но липсата на разбиране между победител и победени беше причина за военни стълкновения, които дълго вълнуваха хората.

Дру разбираше и двете страни, принадлежеше на единия лагер, но служеше на другия, като никой не го приемаше напълно за свой. В очите на янките представляваше плантатор от Юга, чиято лоялност винаги щеше да бъде обект на съмнение. Старите му познати виждаха само синята му униформа на войник от американската армия.

Съжали, че е послушал Дарси. Беше унизително и без съмнение — безполезно да проси услуга от Бък Старгел, но много се нуждаеше от лопати и торби с пясък. Ако завалеше проливен дъжд, брегът на реката щеше да се подрони и нивите му да се наводнят, след което трябваше да се прости с реколтата си от захарна тръстика.

— Сигурна ли си, че децата ще бъдат гледани добре? — чу Моник да задава въпрос зад него.

Стресна се и се обърна към нея, там бяха още Аби и Сара Джейн.

— Бърта е служила на моето семейство през целия си живот — намуси се Сара Джейн. — В сигурни ръце са, все едно че аз ги наглеждам.

— Убедена съм, че си права. — Моник се усмихна насила. — Просто ми е трудно да бъде далеч от тях. Не мога да не се тревожа. — По-добре щеше да бъде, ако си беше замълчала — не можеше да трогне с приказки Сара Джейн. Мис Хокинз беше истинска южнячка — състрадателна и всеотдайна, — докато не извършиш предателство спрямо нея.

— Ако беше дори съвсем малко искрена в загрижеността си — каза Сара Джейн, като се отдалечаваше под ръка с Аби, — щеше да си останеш вкъщи.

Моник прехапа устни обидена, Дру неволно направи стъпка напред. Спомни си как тя успокояваше Андрю след кошмарите му, след което беше легнала на пода до Елизабет, и накрая — без да иска — лицето й, когато я целуна в хола.

Целувката беше оставила у него чувство на приятна възбуда, което го преследваше по начин, непознат за него досега, особено в моментите, когато не бяха в леглото. Желанието му да целува жена бе станало за него повече от биологическа потребност, той искаше да се разтопи, да се слее с нея, докато станат едно цяло.

Спря се на минутата. По дяволите, тя го оплиташе в някоя от своите магии, но толкова незабележимо и умело, че той почти бе повярвал, че е друга личност.

Моник винаги го бе предизвиквала физически, сексът никога не беше проблем между тях. Към нея го влечеше страст, а не симпатия, не можа ли да прозре това досега?

Тръсна глава и се отърси, насили се да върне вниманието си към дамската й чанта. Беше уверен, че съдържанието й, което я издуваше, съдържаше доказателства за стария начин на изневяра.

Моник не се нуждаеше от успокояване, а от зорко наблюдение.

Но кой щеше да я пази? Дру трябваше да посети Старгел, а след това да намери посредник, за да му продаде бъдещата реколта от захарна тръстика. Сара Джейн и Аби не можеха, а и не искаха да бъдат с нея, така че оставаше Дарси.

Да, идеята беше добра, представляваше най-доброто решение. Но като си помисли, че приятелят му ще се мотае цял ден с жена му, усети неопределено чувство на невъзвратима загуба.

 

 

Моника хвърли косо поглед през улицата и провери адреса. Убеди се, че това е мястото, което бе споменала Сара Джейн.

Огледа се, но не видя познати. Моника се зарадва, че е останала най-сетне сама, въпреки че се почувства обидена, когато Сара Джейн помъкна Аби настрана, а Дарси и Дру запрашиха в противоположната посока. Задачата, която си бе поставила, изискваше пълна дискретност.

Пресече улицата. Разпозна продълговатите прозорци с капаци и балконите с пищна метална решетка над тях — в другия си живот често бе минавала оттук. Тогава й се струваше, че къщата е стара, износена и празна, но днес заложната къща гъмжеше от купувачи и стока.

Сара Джейн вероятно беше права. Може би „приятният“ креол, собственик на оказионния магазин, който говореше разпалено и непрекъснато, действително обслужваше посетителите си добре.

Тя се приближи, вратата се отвори с весело дрънване на звънче и отвътре изскочи джентълмен, очевидно развълнуван, тъй като забърза надолу по улицата. Същото звънче извести и нейното влизане, но никой в претъпкания магазин не я посрещна с усмивка, всеки изглеждаше зает изключително само със собствения си бизнес.

Моника се нареди на опашката пред гишето и беше почти изблъскана от една застаряла дама, която изтича навън. В очите й имаше сълзи, носната й кърпичка беше притисната до устата, жената изглеждаше толкова разстроена, че дори не се извини; когато се промуши покрай хората. Звънчето звънна пак, този път — печално, когато жената напусна магазина.

Моника се поколеба, защото осъзна, че в магазина се предлагаха прекалена много бижута, часовници и бойни мечове.

Но точно тогава собственикът на магазина се усмихна с онзи чар, който бе прехвалила Сара Джейн, и Моника се върна на реда си да почака. Реши все пак да види каква цена ще й предложи, скъпоценностите не бяха от полза никому, ако продължаваха да стоят в гардероба.

Когато дойде редът й, собственикът се представи като Жак Рейнард и тя съобщи своето име. Извади кутията с бижута и я сложи на гишето.

Мъжът беше красив, не можеше да се отрече, но начинът, по който разглеждаше скъпоценностите, я предупреди, че изгодата за него е на първо място. С „Извинете ме, мадам!“ и изразен френски акцент той направи предложение за толкова ниска цена, че Моника се почувства унижена заради Моник. Никой не заслужаваше спестяванията му за цял живот да бъдат оценени на такава мизерна сума. Чак сега разбра защо старата жена преди нея си бе отишла плачейки.

Моника събра скъпоценните камъни и му съобщи, че ще занесе съкровището си на друго място.

Той сви рамене, жестът беше като на потомък на галите, и й се усмихна тъжно.

— Такива са времената, мадам Самнър. Правя бизнес. Как мога да спечеля, след като никой не проявява интерес към това, което предлагате? Тук всички идват, за да продават, продават, продават… Но ако имахте нещо рядко, уникално…

Пусна й мухата и спря дотук. Моника се сети за пръстена в джоба си.

О, как беше изкусена. Би почувствала такова облекчение да се отърве от него. Но като си помисли за нищо неподозиращия купувач, който щеше да сложи змиите около пръста си — какво щеше да стане, ако извършеше пътешествие във времето? Можеше да се окаже и по-щастлив на новото си място, но най-вероятно нямаше да е така.

На сбогуване тя поблагодари на мосьо Рейнард за труда му и си излезе без пукнат цент.

Потокът от посетители не секваше, тя осъзна, че всеки посещаваше магазините с подобна мисия. Щеше да бъде истинско чудо, ако успееше да вземе истинската цена при продажбата на скъпоценните камъни.

Тежки времена. Войната може и да бе свършила, но несигурността оставаше. Където и да погледнеше Моника — от напуканата мазилка на сградите до страха, изписан по лицата на минувачите — виждаше само разрушени надежди. От книгите в другото време знаеше, че възстановяването щеше да трае дълго и щеше да бъде мъчително. Не, днес не можеше да очаква чудеса.

— Защо е тази мрачна физиономия?

Моника вдигна поглед и видя Дарси, който й се усмихваше непринудено. Тя хвърли бегъл поглед назад към заложната къща и му даде своята версия на вдигането на рамене подобно на галите.

— Тази сутрин не успях в нито едно свое начинание.

— Днес лошите новини като че ли са на дневен ред. Току-що се разделихме с Дру. Старгел му отказа. — Видя питащия й поглед и добави: — Не ти ли е споменал за него?

— Мъжът ми почти не разговаря с мен. — Нямаше горчивина в думите й. Вниманието й бе ангажирано изключително с това, което се бе случило с Дру. — Моля те, разкажи ми.

Дарси сви рамене.

— Предполагам, че не е никаква тайна. Дру дойде в града, за да измоли една услуга. Част от укреплението на брега край плантацията е отмита и ако в скоро време не извърши поправка, един силен дъжд ще наводни захарната тръстика. Дру е заложил бъдещето си на тази реколта. Ако му провърви, Ривърз Едж също няма да пропадне.

Моника усети разочарованието на Дру като свое собствено.

— Най-лошото е — продължи Дарси, — че Дру дойде, защото го убедих, че Старгел му дължи услуга. Но добрият стар капитан му каза: „Щом нямаш пари, няма да има доставки“. Убедих се, че няма никакъв смисъл човек да губи време да моли стари познати за каквото и да било. Когато Дру му предложи бойния си меч като допълнителна гаранция, Старгел само му се изсмя с думите: „Тъпото острие няма никаква стойност“. Беше му удобно да забрави, че със същото това оръжие навремето Дру спаси живота му.

Колко ли трудно е преживял Дру предлагането на гордостта си, само за да му се присмеят. Почувства отново тежестта в джоба си и помоли Дарси да изчака за момент.

Влезе в оказионния магазин и представи пръстена на Рейнард, очите му се разшириха, а акцентът му премина в бостънски диалект, когато я запита откъде го има.

Забеляза, че той иска да вземе пръстена на всяка цена, и като спомена неясно за някакъв произход от Ню Инглънд и се позова на познанството си със Сара Джейн, успя да се спазари за цена, надвишаваща двойно първоначалното му предложение. Получи само няколко долара под действителната цена, но тя го уговори да се закълне, че няма да продаде пръстена преди края на следващия месец. Беше готова да продаде всичките си рокли, за да си го върне, не можеше да понесе мисълта, че някой невинен, нищо неподозиращ; човек може да пропътува във времето с помощта на носещото злочестина украшение.

В крайна сметка се почувства горда от сделката и се обърна да си върви с парите в ръце, когато видя Дарси О’Брайън на прага.

Без да промълви и дума, той я хвана с ръце за раменете. Тя го погледна в очите, той се успокои и отпусна, след което свали ръцете си с крива усмивка.

Моника го придружи навън, като се чудеше колко ли е видял и доколко трябва да сподели с него. Не желаеше Дарси да си помисли нещо лошо за нея, но какво можеше да му каже — „Не се притеснявай, продадох само това, което ме доведе тук от бъдещето“?

Изглежда той също намираше думите с труд.

— Прости ми моето предубеждение — промълви той накрая, погледът му се плъзна към чантата й, — но се радвам, че не заложи всичко. Повечето от тези търговци се надяват да се възползват от бедственото ти положение. А останалите, които ти съчувстват и са честни, не могат да си позволят да ти платят това, което заслужаваш.

— Знаеш ли, за просяците твърдят, че нямат голям избор. Понякога човек трябва или да продаде, или да умре от глад.

— Ако искаш да получиш най-добрата цена, отиди при реномиран златар, а не в оказионен магазин. За да бъда най-цинично откровен с теб, почти няма надежда да си възвърнеш заложеното по някакъв начин.

— О, не се нуждая от бижутата, а само от парите.

Той я погледна видимо изненадан.

— Това е една дълга история — каза му тя и напъха парите в ръцете му. — Както и да е, можеш ли да занесеш това на Старгел като допълнителна гаранция и да провериш дали е достатъчно, за да получи Дру необходимото му?

Като съдеше по историческата епоха, предположи, че шестдесет и пет долара представляват значителна сума, но Дарси остана потресен, което я хвърли в догадки.

— Ако трябват още…

— О, не, това е повече от необходимото — каза той и се огледа предпазливо наоколо, като пъхна банкнотите в джоба си. — Всъщност, надявам се, че никой не ни видя. Нека да спрем файтон и да отидем да поговорим със Старгел.

— Предпочитам да не се замесвам в това. Най-добре за всички ще бъде, ако си помисли, че Дру е изпратил парите.

Той я погледна особено, но не каза нищо. Махна с ръка на един открит екипаж. Заговори й чак когато потеглиха, очевидно това бяха въпросите, които го вълнуваха.

— Бих желал да науча повече за пръстена, който заложи. На Дру ли е?

Чаткането на конските подкови сякаш бяха удари с учителска показалка по нейната съзнателност: „Бъди добро момиче и кажи истината“ — като че ли й нашепваха те.

— Не, кълна ти се, че е мой. Подари ми го леля ми.

— Тогава защо не съобщиш на Дру откъде идват парите? И защо така настояваше пръстенът да не се продава веднага?

Не, тя не можеше да му обясни защо се страхуваше от скритата сила на пръстена.

— Дру е прекалено горд и упорит, и затова няма никога да вземе пари от мен — отговори му уклончиво. — Ще предпочете да умре от глад, отколкото да се задължи с нещо на жена си.

— Да предположим, но това не дава отговор на втория ми въпрос. Кое е особеното в пръстена, което те кара така отчаяно да желаеш да си го възвърнеш?

Вместо това и Моника имаше няколко въпроса, които трябваше да му зададе.

— Откъде знаеш, че искам да си го върна? — попита тя, учудена от настоятелността му.

Той се облегна назад и се престори, че е загубил интерес към темата.

— Чух те в магазина.

— Но аз не казах нищо, от което да се извади заключение, че съм отчаяна. Откъде знаеш как съм се почувствала?

Погледът му неволно се плъзна по ръцете му, но след това бързо и преднамерено погледна настрани. Тя се сети за начина, по който я бе хванал за раменете, и странното чувство, което изпита първия път от допира на ръката му. Изрече съвсем импулсивно:

— Ти си телепат! Разгадаваш мислите ми, като ме докосваш с ръце!

Той се стресна, сякаш бе хвърлила в лицето му обвинението, че е извършил множество убийства.

— Не! — опита да отрече, но изглежда размисли. — Е, добре, да, в действителност предполагам, че е така. — Сви рамене и изрази смущение. — Изглежда, имам нежеланата способност да разбирам чужди мисли. Не ги разчитам напълно, но мога да схвана цялостната им насоченост.

— ЕСВ. — Видя неразбирането му и добави: — В моето вре… там, откъдето идвам, го наричаха „екстрасензорно възприятие“. Най-реномираните клиники изучаваха явлението. Ще се изненадаш, ако ти кажа, че много хора притежават тази дарба, но не желаят да я използват.

Той наклони глава и я изучаваше с поглед.

— Нарече го дарба. Но то е повече проклятие.

— Предполагам, че зависи от начина, по който го използваш. Но със сигурност опростява отношенията между нас, нали? Искам да кажа, че вече си разбрал, че нямам никакви намерения да навредя на Дру.

Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Може би, но още не си ми отговорила на въпроса. Каква е особеността на този пръстен.

— Не е особен. Опасен е.

Той повдигна вежди от учудване.

И изведнъж я завладя нуждата да му се довери. Ако имаше психически способности, различни от тези на околните, то би бил по-подготвен да чуе всякакви чудатости в сравнение с обикновените хора на деветнадесети век.

— Ще ти изглежда много щуро… — започна тя, пое дъх и се впусна да разказва.

Каза си и майчиното мляко — като почна от детските си мечти, свързани с Ривърз Едж, и свърши със сцената с умиращата Джудит, кошмарната й женитба и появата й в блатото. Старателно пропусна само ролята на пръстена — и без това историята й бе достатъчно необикновена.

През пялото време Дарси кимаше с глава или повдигаше вежди, но накрая реакцията му не беше израз на пренебрежение.

— Идваш от бъдещето — каза й спокойно, когато тя приключи, сякаш му бе казала, че идва от Чикаго.

— Нали не мислиш, че съм се побъркала?

— Кой съм аз, че да наричам луд този или онзи? — поклати глава той и се усмихна. — Във всеки случай, звучи ми много логично. Напълно измененото ти поведение, объркването на Дру, трите различни имена.

— Моля те — засмя се тя нервно, — наричай ме само Ники.

— Е, добре, Ники, имаш ли представа как си дошла тук, или по каква причина?

Тя сключи ръце около дамската чанта в скута си, все още нямаше желание да говори за пръстена.

— Най-напред, когато всичко бе ново за мен и ме плашеше, мислех, че е станала някаква голяма грешка. Но когато се запознах с децата, Аби и… Дру, започнах да си мисля, че има някаква причина. Искам да кажа, че мога да направя толкова много за тях, ако ми бяха позволили.

— А не желаеш ли някога да се върнеш в предишния си живот?

Това живот ли беше? Сив и скучен — учителската й кариера, ужасната сватба с Дерек, скуката, безсмисленото бъдеще. Тя поклати глава.

— Доколкото мога да си спомня, мечтаех да имам истинско семейство. Животът ми принадлежи на това време, на Самнърови. Готова съм да помогна на Дру да спаси Ривърз Едж, дори ако трябва да дам живота си, за да опитам.

Лицето му засия.

— Разбирам. Искаше да заложиш това — кимна към чантичката в скута й, — за да направиш първата стъпка. Защо се отказа? Не можа да се разделиш с тях ли?

— Не желая да притежавам скъпоценните камъни. Във всеки случай, те не са и мои. Взех си ги обратно, защото Моник на мое място щеше да се обиди на мизерната сума, която предложи собственикът на магазина.

— Браво на теб. Виждам, че имаш желание да ми се довериш, затова ще ти направя и друго предложение. Моят далечен роднина Семюъл Уедърз започва бизнес като бижутер в Ню Йорк. Може би няма да може да купи всичко, което имаш, но вероятно ще може да ме ориентира към някого, който ще ми даде най-добрата цена.

„Бижутерският магазин на Уедърз“ — помисли си стреснато Моника. Името й беше познато — беше любимото място за покупки на Джудит по времето, когато двете живееха в Ню Йорк. А малко по-късно Джордж Самнър беше купил оттам подарък за рождения ден на леля й — диамантена огърлица, която Джудит бе пазила грижливо след смъртта на съпруга си. Беше същата, която намери в скривалището на Моник.

Моника опипваше несъзнателно с пръсти чантичката си и се дивеше на капризите на съдбата, която я накара да продаде бижутата си, които един ден щеше да наследи. Смешно, но много често животът като че ли се движеше в кръг.

— Не ми харесва да се натрапвам и да разчитам на великодушието ти. — Извади кутията със скъпоценните камъни и му я подаде. — Но парите със сигурност ще бъдат от полза за Ривърз Едж.

Той ги пое, изненадан от тежината им.

— Господи, забележителна колекция!

— Принадлежат на имението — отвърна твърдо Моника. — Моник ги е взела, а сега аз ги връщам. — Поколеба се. — Ако не възразяваш, предпочитам да не казваш на Дру и за бижутата. Знаеш колко горд може да бъде и предпочитам да не рискувам с това, че няма да приеме парите. По-добре е да внесеш получената сума направо по банковата му сметка.

— Нищо ли не желаеш за себе си?

— Не. Е, може би достатъчно, за да си върна пръстена.

— А, да, пръстенът. Все още не си ми обяснила предназначението му.

Но тя нямаше и такова желание. Да говори за пръстена означаваше да признае силата му. Не харесваше спомените за сребърните змии, дебнещи някоя нищо неподозираща жертва в заложната къща.

— Това е само една семейна наследствена вещ — каза му безгрижно, доволна, че той не докосваше ръката й.

— Страхотна семейна реликва, която струва шестдесет и пет долара.

— Така беше, наистина.

Колата спря и изведнъж Моника схвана, че вече са пристигнали на местоназначението си.

— По-добре е веднага да вляза — каза Дарси и скочи долу. — Искам да оставя ценностите ти на сигурно място.

Моника погледна двуетажната сграда, дървените й стени с релефна мазилка, наподобяваща мрамор, и й се стори, че още веднъж се е пренесла във времето. Намираха се в тази част на града, където имаше повече американци и бизнесмени и която беше по-представителна от старинната Вю Каре.

Като че ли обстановката промени настроението на Дарси и той стана делови. Помогна й да слезе и я придружи до една сенчеста пейка, потупа джоба си и обеща да не се бави.

Следващият половин час измина, докато Моника седеше и наблюдаваше минувачите около нея и се учудваше колко беше привикнала на живота си в миналото. Вече не се нуждаеше от леките коли, автобусите и пронизителните сирени.

Като че ли времето бе спряло за нея, въпреки че усещаше същия ритъм на града.

Когато преценяваше нещата от гледната точка на бъдещето, стори й се, че е започнало формирането на новия облик. Европейската практичност воюваше с африканските легенди, южняшкото благоприличие — с прибързаността на янките. Всички се бореха за място под слънцето, омесваха се и ставаха такива, каквито неписаните закони им повеляваха. Както и в Ню Йорк, всяка култура привнасяше нещо към нарастващата социална енергия, но за разлика от Севера нямаше и сянка от бързане. Животът течеше като реката, върху чиито брегове беше построен градът, хората намираха задоволство от посоката, към която ги влечеше, и всяко нещо с времето щеше да си дойде на мястото.

Може би грешеше, като считаше за признак на поражение напуканата фасада на френската щабквартира. Независимо какво се случваше — американска окупация или рецесия на петролната промишленост — нищо не беше в състояние да сложи траен отпечатък върху облика на града. „Свиквай с несгодите — като че ли й казваше с насмешка Ню Орлийнз. — Изчакай търпеливо и вечната река ще докара неусетно по-добри времена.“

Чу познат глас, вдигна поглед и забеляза Сара Джейн да се разхожда с Аби. И двете не бяха доволни, че я видяха, очевидно търсеха някого друг.

Очите им светнаха, когато Дарси излезе от сградата, веднага стана ясно кой беше този някой.

— Полковник О’Брайън — изпадна във възторг Сара Джейн и го хвана за ръката. — Дру още ли се бави вътре?

Значи не търсеха и Дарси. Моника остана разочарована, искаше й се Аби поне мъничко да отвърне на интереса, проявен от негова страна, но момичето го пренебрегна и се зае да разглежда пазарските си мрежи.

— Страхувам се, че си тръгна — обясни Дарси, вниманието му беше изцяло фокусирано върху Аби. — Бързаше да се върне навреме в Ривърз Едж.

Моника хвърли поглед към реката, искряща в отблясъци недалеч от тях, и почувства нужда да се присъедини към него. След като бе приключила с поръчките си, си спомни за големите очи на Мъничето, пълни със сълзи, когато я молеше да побърза да се върне в къщи.

— Далече ли е пристанът? — попита Моника Дарси, тъй като знаеше, че не може да си позволи файтон. — Мога ли да стигна до там пеш?

— Но ние още нямаме намерение да тръгваме — запротестира Сара Джейн. — Дойдохме да измолим няколко долара от Дру.

— Моля те, Сара Джейн.

— Заявявам ти, Абигейл Самнър, крайно време е да се застъпиш за себе си. — След това се обърна към Моника. — Още не си тръгваме, Моник. Ако толкова бързаш, можеш да продължиш и без нас.

— Но не и сама — възрази Дарси.

— Ще бъда с Дру.

„Пътуването ще бъде весело — помисли си. — Три часа с леденото мълчание на съпруга ми.“ Но като имаше предвид нежеланието на Дарси да се отдели от Аби, не пожела да попречи на любовната завръзка.

— Всичко е наред. Само ми покажете посоката.

Дарси я взе под ръка.

— Доковете не са място за самотна жена — каза той твърдо. — Идвате ли с нас, дами?

— Благодаря ти, не. Ще поостанем още малко. После ще потърсим един познат на баща ми, за да ни изпрати до доковете. Аби, искам да посетим мосьо Рейнард. Само да видиш какъв магазин притежава.

Отдалечиха се бързо, на Моника й стана неловко заради пръстена. Когато забеляза, че Дарси я наблюдава, насили се да се усмихне. „Брилянтът на Зомби няма да смени притежателя си — каза си тя. — Мосьо Рейнард обеща да изчака месец и половина.“

Тръгнаха към доковете мълчаливо, всеки зает с мислите си. Дарси отвори уста чак след като й купи пасажерски билет и доближиха парахода.

— Не проявяваш ли любопитство какво каза Старгел?

Тя примигна.

— О, да. Ще помогне ли на Дру?

— Сухото шумолене на банкнотите, изглежда, посъживи алтруистичните му качества, но не можа да го разбърза. Бързината очевидно струваше двадесет долара.

— О! — Тя не можа да сдържи разочарованието си. — Значи не си му дал достатъчно. Трябва ли да заложа и някой скъпоценен камък?

— Изразих се саркастично. Старгел възнамерява да изпрати хора и запаси, но не по-рано от края на седмицата. Демонстрация на власт, нали разбираш. На човека му е харесало да кара бившия си командир да играе по гайдата му. Можех да му предложа още стотак или два, но това нямаше да промени нещата. Ето защо оставих малко пари и за теб.

Тя отблъсна тънката пачка банкноти, която той се опита да пъхне в ръцете й.

— Не, дай ги на Аби, когато се върнеш при нея. Би могъл да й кажеш, че Дру е минал и ти е оставил някой и друг долар.

— Защо мислиш, че ще отида при Аби?

Тя се усмихна:

— Ти си джентълмен. Не можеш да оставиш две дами да се разхождат съвсем сами.

Той кимна и напъха парите в джоба си.

— Не мога да не отбележа, че си изключително щедра. Извинявай, че ти го казвам, но двете дами досега не проявяваха благосклонност към теб.

— Никой не може да ги упрекне. Те си мислят, че съм Моник.

— Не можеш да ги убедиш в обратното, ако ги държиш на тъмно. Нужно е да знаят откъде идват парите. По същите причини трябва да информираш и Дру.

— Знаеш добре, че ще се почувства обиден, ако му помогна зад гърба да се измъкне от беда. Моля те, обещай ми, че няма нищо да му казваш.

Дарси поклати глава, но от печалната му усмивка тя разбра, че е съгласен.

— Освен това — добави тя — помисли какъв герой ще изглеждаш в очите на Аби.

Той се изненада, усмивката му стана глуповата.

— Четат ли се тайни по лицето ми?

— Не мисля, че си й направил дори и намек. Ти си този, който говориш за хора, държани на тъмно. Дори не си й загатнал за своите чувства.

Лицето му потъмня.

— Не мога. Дру е най-добрият ми приятел. Достатъчно трудности среща с възстановяването на имението в обстановката след войната, за да му се случи и американски войник да ухажва сестра му.

— Може би, но смяташ ли да останеш в армията завинаги? Защо не се преместиш тук, за да станеш плантатор? Чух, че имението Бел Монд се продава.

— А избрала ли си вече и сватбения ми костюм?

Този път беше ред на Моника да отвърне с глуповата усмивка.

— Извинявай, но исках само да направя Аби щастлива. Надявам се, поне малко си взел на сериозно това, което ти казах.

— Пазариш се за голяма сделка, мисис Самнър. Може би ти трябваше да говориш със Старгел.

Моника въздъхна.

— Надявам се, че ще изпрати хора навреме. Няма да мога да понеса, ако Дру загуби всичко.

— Не се тревожи. — Стисна ръката й успокояващо. — Скоро пак ще идвам в града и всеки ден ще гоня като хрътка добрия капитан. Между впрочем, време е да се качваш на борда.

Моника погледна в посоката, която й сочеше, и гърлото й се сви. На палубата стоеше Дру, красив и горд, лекият бриз разрошваше косата му и тя хвърляше златисти отблясъци. Зад него се суетяха матросите, докато търкаляха варели и вдигаха щайги, но никой в това меле не успяваше да помръдне Дру от стабилната му стойка. Той гледаше към града с копнеж в очите. „Изглежда самотен — помисли си тя — и неспокоен.“

Погледите им се срещнаха. За момент тя забрави блъсканицата около тях. В съзнанието й съществуваше само Дру и тя трябваше да отиде при него.

Благодари набързо на Дарси и забърза към парахода. Доближи се към мъжа, който по стечение на обстоятелствата беше неин съпруг, и му се усмихна нерешително и свенливо.

Усмивката му веднага угасна и той демонстративно отмести поглед.

Тя се закова на място, излъгана в очакванията си, породени от погледа му. Явно беше, че й се подиграва и предпочита да остане сам, отколкото да прекара дори и малко време с нея.

Тя прехапа долната си устна, заби поглед в палубата и изтича към противоположния край на кораба.

Изглежда, пътуването до дома щеше да бъде дълго.