Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (12)

Глава 11

Моника лъскаше протрития дъбов под в опита си да му върне първоначалния вид и полагаше усилия да не се разсейва с мисли за случилото се през изминалата нощ. Мъничето пазеше леглото, а момчетата ковяха клетка, затова трябваше да си намери някакво занимание — особено след като Аби настоя да не й помага в кухнята тази сутрин.

Приседна на пети и огледа за резултата от свършената работа. Дъските блестяха и внасяха топлина и уют много повече, отколкото мраморните плочки на Джудит.

Усмихна се, но не заради задоволството от постигнатото, а от спомена за Дру, който я покри с мрежата против комари. „Би ли го направил — запита се тя, — ако знаеше, че съм будна?“

Не, нямаше намерение да мисли за това или пък за него, а още по-малко — за начина, по който я целуна. В противен случай щеше да започне да си въобразява, че той щеше да й се усмихва всеки път, когато се срещнеха. Тази надежда беше колкото глупава, толкова и безплодна.

Несъзнателно вдигна ръка към устните си и прокара пръсти по меката им плът. Странно как думите на Дру й казваха едно, а тялото му — друго. Ако я мразеше, как беше възможно да я целува толкова нежно и всеотдайно? И да разгаря в нея желанието за още?

На входната врата се почука. Тя отпусна ръка и се изправи рязко. Дотук устоя на решението си да не мисли за последната нощ. Ако не си затвореше устата насила, щеше да разисква тази целувка с всеки, който влезеше в стаята. Пое дълбоко дъх, като че ли допълнителният въздух щеше да укрепи духа й, и изтича да отвори.

На прага стоеше офицер от армията на Съединените щати, в синя униформа и красив като картинка. Висок, с широки рамене и цъфтящ от добро здраве, можеше да мине за ултрамодерен фотомодел, който би могъл да се покаже по телевизията в предаването „Идеалният мъж“. Лицето му беше красиво, загоряло и гладко обръснато, кестенявата му коса бе прибрано до ушите, но най-привлекателни бяха блестящите му сини очи и закачливата му усмивка. Моника го хареса на часа.

— Простете ми, че ви обезпокоих, мадам, но аз съм Дарси О’Брайън от Ню Йорк. — На лицето й се изписаха смесени чувства и объркване, затова бързо добави: — С Дру сме добри приятели.

— Влезте, господин… Извинете, предполагам, че имате някакъв чин?

— Полковник — но моля ви, ще ми бъде по-приятно, ако ме наричате просто Дарси.

Моника го покани с жест вътре и протегна ръка, за да се здрависа, преди да се сети, че беше изцапана с паркетин.

— Казвам се Моника Райън. — Издърпа ръката си и я избърса в престилката си. — Тоест — Самнър. По една случайност и аз съм от Ню Йорк.

— Чух, че Дру се бил оженил, но не е идвал на север от доста време. Къде ли е намерил такава прелестна красавица като теб?

— Вятърът ме довя — отвърна му капризно тя, отговаряйки на блясъка в очите му. — Дру се огледа и ме видя.

Той погледна към ведрото и четката, а след това — към престилката й. Усмивката му скри учудването от факта, че господарката на дома стърже пода.

— Обзалагам се, че работата ти в момента не е първата изненада, която си му поднесла.

— Не, не съвсем. — Може би трябваше да му обясни, че Дру я мисли за Моник, но историята беше прекалено оплетена, за да я разбере. От друга страна, дали щеше да й повярва, щом досега никой не й бе хванал вяра?

— Ники, на вратата ли се чука? — Мъничето се втурна, подскачайки надолу по стълбите, сякаш за да й напомни, че поне тя й имаше доверие, и се спусна към тях. — Посетител ли имаме?

Изглеждаше възбудена, преливаща от здраве, и Моника импулсивно се протегна и я притисна до себе си.

— Здравей, Мъниче. Радвам се, че се вдигна от леглото и дойде. Запознай се с полковник Дарси О’Брайън — приятел на чичо ти Дру. — Моника придърпа Елизабет към полата си и обхвана раменете на момичето с ръце.

— Дарси? — попита Мъничето и извърна нагоре глава към нея. — Много смешно име.

— Не и ако си ирландец. — Той приклекна, за да не я гледа отвисоко. — А ти как се казваш?

— Елизабет.

— Най-малкото дете на Робърт. Той беше — обясни Моника — по-големият брат на Дру.

— Така се случи, Елизабет, че познавах добре татко ти, преди да е срещнал още твоята майка. Веднъж летувах тук с чичо ти Дру по време на една студентска ваканция. — Погледна към Моника, веселият пламък в очите му бе помръкнал. — Но това беше, преди войната да ни изправи един срещу друг.

Моника наклони глава настрана от учудване.

— Мислех, че двамата с Дру сте служили в армията на Съединените щати.

— Така беше. Но Робърт направи друг избор. Дру се записа във войската, за да избегне… — направи пауза и хвърли бърз поглед към Елизабет — … известни трудности у дома си много преди да избухне войната. А когато това стана, Робърт очакваше от него да дезертира и да се присъедини към Конфедерацията, но Дру счете, че вече е бил обвързан с клетвата си за вярност. Стана враг в очите на Робърт и беше нежелан тук, а също — и аз.

„Бедният Дру“ — помисли си Моника. Вече познаваше Дру достатъчно добре и си представи какво означаваше за него да бъде прокуден от дома. Телевизията я бе убедила колко грозна можеше да бъде войната, но за човек като Дру, изтръгнат от корена си, тя сигурно е била истински ад.

А причината му да постъпи в армията, „трудностите у дома му“ сигурно са имали нещо общо с Моник.

— Освен това — продължи Дарси и засили черните краски — се съмнявам, че снаха му е помогнала с нещо. От Дру разбрах, че Моник непрекъснато се стремяла да създава конфликти. Не си ли я срещала още?

„По-добре е да му кажа“ — помисли си Моника. Рано или късно някой ще я нарече Моник, след което тя щеше да се прости завинаги с милата му усмивка. Дори щеше да бъде въпрос на късмет Дарси О’Брайън да я заговори отново.

Усмихваше му се, докато обмисляше как да му обясни, и съзря намръщеното лице на Мъничето.

— Ники няма да дойде с теб — извика момичето съвсем неочаквано. — Тя и чичо Дру са женени.

Дарси разроши косичката й.

— Чичо ти Дру е щастливец.

Мъничето се дръпна.

— Ще остане с нас, сега тя е мама.

Моника схвана, че момичето може би се почувства застрашено. Всеки път, когато майка им се бе усмихвала на някой красив мъж, децата биваха изоставяни… или заключвани в гардероба. Стисна успокояващо раменцата на Мъничето и я подбутна към кухнята.

— Иди кажи на Аби, че ни е дошъл гост. — Почувства мълчаливата й съпротива и добави: — Побързай, трябва да започваме урока, а освен това ще трябва да украсим и клетката на крал Артур.

Елизабет хвърли последен подозрителен поглед към Дарси и изтича към задната врата:

— Извинявай, ако ти се е сторило грубо, но е имала тежки преживявания — също както и другите деца.

— Те са истинско предизвикателство — трите, а и Аби, разбира се. — Той се усмихна, чертите на лицето му се смекчиха. — Последния път, когато видях Аби, тя беше на възрастта на Елизабет, но предполагам, че днес е станала красива млада дама.

Преди Моника да успее да му обясни, че Аби е надминала очакванията му, Дру тресна вратата, прекрачи и сграбчи в мечешка прегръдка приятеля си.

— Дарси, стари дяволе! Значи си бил ти. Видях някакъв да атакува откъм Ривър Роуд и си помислих: „Само един може да язди така лошо“.

Дарси отвърна на прегръдката със същия ентусиазъм.

— Ти ли ще ми кажеш! Колко пъти само съм те свалял от коня на двубоите ни!

— Само веднъж, и то — чрез измама. Извика ми, че Мери-Лу Джаксън тича след мен и аз направих глупостта да се обърна, за да видя.

— И защо не! Жените винаги са тичали след теб.

Горд, Дру поклати утвърдително глава, а Моника го погледна с възхищение. „Значи така — можел и да се усмихва.“ Изпита прилив на обич, пожела да застане близо до него и да се включи в непринудения дружески разговор. Само ако познаваше Дру преди войната, преди Моник да му бе съсипала живота.

Дру се отдръпна и огледа приятеля си от главата до петите.

— Страхотно е, че се видяхме. Какво те носи по тези краища. Военни задължения?

— Инспекция в Ню Орлийнз. Не можех да бия път чак до Луизиана и да не намина. Надявам се, спомняш си, че ми дължиш от онова пивко отлежало, с което е известен Югът.

— Останало ми е още малко от бърбъна на баща ми, но няма да можем да се забавляваме така, както преди. Може би беше по-добре да ме предупредиш, че ще дойдеш.

— Узнах за заминаването си късно снощи. — Дарси замълча и огледа хола — трудно можеше да се направи сравнение между окаяния вид на помещението и спомена му от предишното посещение. — Не го взимай навътре, Дру. Заедно воювахме — знаеш, че не съм претенциозен. Достатъчни са ми легло и стая, а ако ме почерпиш с бърбън — няма да ти откажа.

— Пристига Аби! — извика Елизабет и се втурна в хола. Спря се пред Дру и по лицето й се изписа облекчение от присъствието му.

— Уау! — Дру я вдигна на ръце и я залюля. — Спри за минутка, искам да се запознаеш с някого. Дарси, това малко дяволче е племенницата ми Елизабет.

— Вече се запознахме. — Дарси кимна към Моника. Дру проследи погледа му, усмивката му угасна и той се намръщи.

— Разбирам. Значи се видяхте с жена ми Моник?

— Моник ли? — Дарси местеше поглед учудено от единия към другия. — Не каза ли Моника?

Тя погледна умоляващо Дру с плахата надежда, че ще прояви поне малко от същата нежност, както през нощта, но не позна.

— Казвам се Моника — обърна се към Дарси, въпреки че думите бяха предназначени за Дру.

Дарси трепна с устни, погледът му заскача към тях като топче от пинг-понг.

— В такъв случай, ако не ви обижда въпросът ми, коя е Ники?

— Ето тя — отвърна му Елизабет раздразнено и посочи към Моника. — Запушалки ли имаш в ушите?

— Дръж се прилично — напъти я остро Дру и я пусна на земята. — Така ли Самнърови говорят с гостите си?

Мъничето прехапа устни и поклати глава. Тъй като чичо й продължи да я гледа строго, тя скръсти ръце на гърдите си и изпелтечи някакво извинение. Дарси махна с ръка.

— Първо, идвал съм тук доста често, за да ме наричате гост, и второ, тя бе права. Явно не съм слушал достатъчно добре, иначе щях да знам защо всеки назовава жена ти с различно име.

— Това е дълга история, ще ти обясня по-късно.

Моника не повярва на обещанието му.

— Историята е дълга — добави тя, — но версията на Дру би се различавала значително от моята.

Дарси трепна с устни още веднъж.

— В такъв случай очаквам да чуя и двете.

— Ники не може да разговаря с теб. — Елизабет дръпна Моника за полата. — Хайде, трябва да започваме урока си.

Моника сведе поглед към нея и си спомни какво се случи снощи, когато пренебрегна молбата й.

— Мъничето е права — обърна се тя към мъжете. — Трябваше да започнем преди няколко часа. Ще ни извинете ли, джентълмени?

Обърна се рязко и се блъсна във ведрото със сапунена вода. То остана изправено, но четката, с която търкаше, полетя ниско над пода.

— Какво е това?

Нервираният тон на Дру почти я отказа да си отвори устата.

— Лъсках пода — озъби се тя и премести приспособленията за чистене до стената. — Нямах намерение да оставям бъркотия, но не очаквах гости.

Дарси пристъпи напред, взе ведрото от ръцете й и го остави настрани.

— Вървете с Елизабет, мисис Самнър. Както вече казах, не се считам за гост и ще се радвам, ако и ти направиш същото. Предпочитам да мислиш за мен като за приятел.

Взе ръката й, в очите му имаше разбиране и съчувствие. Не флиртуваше с нея, изглеждаше като че ли я изучаваше.

— Да тръгваме да те настаня, Дарс. — Дру внезапно се изправи зад него. — Това ли е багажът ти?

Дарси слабо кимна, погледът му не се откъсваше от лицето й.

— Надявам се, че скоро ще се срещнем, Моника. — Наведе се ниско, за да целуне ръката й. — Нямам търпение да чуя и твоята версия.

Елизабет я дръпна отново и я повлече след себе си. Дру се навъси след нея, Мъничето не изглеждаше по-щастлива, но тя не можа да сдържи усмивката си.

Дарси я бе нарекъл Моника и Дру не го поправи.

 

 

Дарси О’Брайън! Аби се облегна на рамката на вратата, сърцето й биеше силно. Пристигна след толкова време — по-важен за нея от всичко друго и двойно по-красив.

Не трябваше да допуска да я види в такова състояние.

Плъзна поглед по роклята си с оръфан край към избелелите жълти връзки на полата си, посипани с брашно. Дотук траяха надеждите й, че Дарси ще я обикне отчаяно от пръв поглед. Той беше гулял с най-красивите и недостъпни дами от Ню Йорк. Как можеше да се надява да стане жената на неговите мечти, когато в действителност изглеждаше по-зле и от домашна прислужница?

Особено щом снаха й се бе докопала до него първа. Аби се опита да потисне чувството на завист. Беше дребнаво и под достойнството й, освен това не беше справедливо по отношение на Дарси. Ако Ники беше Моник, той щеше да прозре това за миг, тъй като беше най-земният, най-честният и най-внимателният мъж, когото Аби познаваше през живота си.

Когато преди идваше на посещение, тя беше твърде млада, за да може да скрие възхищението си от него, но той нито веднъж не й се присмя. Дори когато му пелтечеше глупости и се въртеше около него непохватно като малка кобилка, никога не я отпъди. Жените го преследваха не по-малко от Дру, но за разлика от брат й, винаги намираше време да отговори на безкрайните й въпроси и да й се усмихне. С Моник, или без нея, миналото си оставаше минало.

Освен това Аби беше вече зряла жена и познаваше Дарси по-добре от Моник. Беше му приготвяла любимите му ястия за вечеря, супа от бамя и малинов пирог, сервирала му бе в китайския сервиз с излъсканите сребърни прибори. А ако се облечеше добре, хващаше око…

Спомни си, че върна синята копринена рокля, и сякаш я обляха със студена вода. Не смееше да я поиска отново, беше съвсем в стила на Моник да й заеме роклята, а след това да разправя на Дарси колко труд била положила Аби, за да се направи красива за него. Полека-лека Моник щеше да обере каймака, докато Аби щеше да й сърба попарата.

Моник имаше обичай да влиза внезапно в стаята и да събира погледите на мъжете с богатата си премяна и диамантите, красива и изискана дори в подробностите. Не, Аби нямаше никакъв шанс да се сравнява някога с нея.

Аби стисна очи и опита да прогони от съзнанието си как Дарси се наведе, за да целуне ръката на снаха й. „Тя е Ники“ — каза си тя и сключи пръсти зад гърба си.

Но какво трябваше да направи, ако беше предишната Моник?

 

 

Дарси О’Брайън последва Дру навън и погледна с умиление бялата сграда под дъбовете. За пръв път посети това имение, когато беше петнадесетгодишен. Тогава си помисли, че да живее в гарсониерата е някакво наказание, но се подчини на повелята на родителите си и въпреки предварителните си представи установи, че всъщност е получил така лелеяната свобода. Ах, какви спомени го свързваха с Дру от далечното минало.

— Мисля, че ще харесаш старата си квартира. — Дру се усмихна, отвори една врата и отправи покана с жест към стаята със съвсем ергенска обстановка.

Дарси нахвърля пътните си чанти вътре и си напомни да попита за Моник. През войната по време на прекараните заедно безсънни нощи Дру не спираше да я ругае и положително не беше показал по-голяма любов към нея, като се бе върнал вкъщи.

Дарси преодоля любопитството си, колкото и голямо да бе то, и реши да изчака удобен момент, когато Дру е в настроение да говори на тази тема.

— Ти в съседната стая ли си — попита вместо това, — както в доброто старо време?

Дру поклати глава и се усмихна унило.

— Напоследък спя в къщата.

— А, разбирам — женитбата.

— Не, искам да бъда близо до децата. — Усмивката му изчезна и лицето му стана толкова мрачно, че Дарси не можа да се сдържи да не полюбопитства.

— Нека пообиколим — предложи той с надеждата, че при разходката Дру може да си развърже езика.

Дру хвърли бърз поглед към джобния си часовник и сви рамене.

— Както искаш. Всяка разходка е полезна за мен.

Дарси се усъмни — досега не беше виждал приятеля си в по-добро физическо състояние.

— Надявам се, че не злоупотребявам с гостоприемството ти, но просто не можеш да си представиш колко исках да се върна отново тук. Толкова отдавна не бях посещавал Ривърз Едж. Мисля, че това място ми липсваше не по-малко, отколкото и на теб.

— М-да, всъщност има някои изменения, Дарс.

Дарси не отговори. Бяха настъпили промени, и то най-вече с приятеля му. Предишният Дру се смееше и шегуваше непрестанно, а днешният едва процеждаше подобие на усмивка. Дру зарея поглед в далечината, издаваше вътрешно неспокойство, заетост, сякаш по-скоро трябваше да се намира другаде. Дарси проследи погледа му към полузасятите поля и се досети, че грижата му е свързана с работата.

— Не е нужно да ме забавляваш — промълви той, — зная, че имаш много неща за вършене.

Дарси понечи да предложи помощта си, но прецени, че това можеше да бъде възприето като обида. Всички плантатори от Юга, включително и Дру, по-скоро щяха да си прекършат гръбнака от работа, отколкото да позволят на госта им да си мръдне пръста.

— Не ставай смешен — отсече Дру и се завъртя, за да го погледне в очите. — Не всеки ден вятърът довява стар приятел в града.

— Приказвам сериозно. Не съм дошъл да разстройвам плановете ти. Вечерта ще разполагаме с повече време за разговори. Освен това не дойдох само заради теб. Къде е Аби, между другото?

— Вероятно в кухнята. Но по-добре е да те предупредя, че не обича да я прекъсват, докато работи.

— Че каква работа върши?

— Готви, чисти и кой знае още какво. Поела е цялата грижа за къщата.

— Но не и за подовете. — Лицето на Дру изрази учудване, затова добави: — Жена ти лъскаше в хола.

— Предполагам, че е имала причина. — Лицето му потъмня. — Няма изключения от това правило.

— Длъжен съм да ти обърна внимание, че тя изобщо не е такава, каквато ми я беше описал.

— Не позволявай на ангелското изражение на лицето й да те въведе в заблуждение.

Дарси поиска да му обясни, че не външността й го впечатли. Притежаваше уникална природна дарба, което не бе споделял досега с никого, дори с Дру. Умението му го плашеше, можеше да хване някого за ръката и да проникне в душата му. Ставаше му ясно и най-съкровеното, като например страхът, гневът… или откровеността. Реши да смени темата.

— Ще ми кажеш ли защо я наричат с три различни имена?

Дру сви рамене, изглеждаше объркан.

— Причината е може би амнезия. Тя твърди, че била паднала и си била ударила главата.

— По моему не звучи правдоподобно.

— Склонен съм да се съглася, че си е загубила паметта, но тя очаква да приема, че в същото време е и друга личност. Последното прилича на истина, тъй като от съзнанието й действително са изтрити всички спомени.

— Прости и забрави. Доколкото схващам, не си склонен да я приемеш поновому?

— Не мога. Дарс, не знаеш на какво е способна Моник. Тя е като змия в пазва.

Не беше така. Дарси беше успял да разбере всичко, което ръката й му каза. Дарбата му досега не го беше подвеждала никога — нито във военно, нито в мирно време.

Още от самото начало усети благия характер на жената, след това я бе докоснал и се бе уверил, че не е способна да извърши зло. Искрено обичаше Дру и децата, това го прочете и в очите й.

Прецени, че няма да успее да убеди приятеля си в противното. Дру трябваше да го открие сам.

Дарси не поднови разговора в същата посока и го придружи мълчаливо към полето. Чудеше се дали Дру несъзнателно се насочва натам или вътрешният му зов беше по-силен и не можеше да го преодолее.

Най-вероятно — и двете. Дру се разкъсваше от желанието да прекарат времето заедно, но работата явно го подтикваше към действие.

— Забелязвам, че Ривърз Едж изживява тежки времена — каза меко Дарси. — Ако се нуждаеш от заем…

— Не, благодаря ти, но искам да се справя сам. — Беше горд до саможертва.

— Знаеш ли, имам излишни пари. За какво са приятелите, ако не за да те измъкват от затруднено положение от време на време? Само един малък заем, Дру. Сигурно не желаеш имението да западне пред очите ти.

Дру се обърна към него, в очите му блесна решителност.

— Няма да взема. Поне докато ме слушат ръцете. Започвам бавно, Дарс. Засадих малко ориз, зеленчуци и каквото беше останало от захарната тръстика. Ако положа достатъчно грижи и ако времето е благоприятно и данъците не се вдигнат, ще върна предишния блясък на имението. Може би не съвсем както преди войната, но поне ще бъде рентабилно. Убеден съм, че ще успея със собствени сили.

Дру се беше изправил пред изключително предизвикателство, подобна беше мечтата на всеки американец — да просперира, като започне от абсолютната нула.

— Признавам, че ти завиждам. Бог да те благослови, Дру Самнър! С тази плодородна земя и красивата ти жена, която ти помага…

Дру го погледна особено.

— Разказвал съм ти за Моник. Как можеш да говориш за нея като за божия милост?

Беше не толкова въпрос, колкото молба за помощ, сякаш бе раздвоен от съмнения относно способността й да върши зло. Дарси само сви рамене.

— Просто така го чувствам. Щом иска да ти помогне, защо не й позволиш?

Дру изпръхтя недоволно. Очевидно думите на Дарси го раздразниха.

— Едно време си мислех, че иска да ми помогне, но се убедих, че не е така. Дарс, внимавай да не те оплете с чара си.

— Напълно погрешно мислиш за нея.

Дру се намръщи и Дарси се поколеба дали да не му каже за дарбата си. Не, в сегашното му състояние не беше настроен да възприеме нещо по-необичайно. Щеше да си помисли, че е мръднал.

— Губиш си времето да спориш с мен — каза на Дру и сложи приятелски ръка на рамото му. — Хайде, връщай се на работа. Можем да кръстосаме шпаги и по-късно.

Не го каза с насмешка, дори не се усмихна, но леката гънка в крайчеца на устните на Дру издадоха, че не е изгубил някогашното си чувство за хумор.

Дарси се загледа след него и си помисли, че приятелят му се нуждае от по-ведра обстановка. А единственият начин бе да прости на жена си.

Беше докоснал гърба на Дру и беше усетил, че чувствата на приятеля му бяха дълбоки и се простираха от яд до любовен копнеж. Съвсем несъзнателно, но с цялата си същност, Дру приемаше, че Ники ще спомогне за сбъдването на мечтите му и че тя е единствената жена, която ще направи живота му щастлив.

Дарси О’Брайън беше далеч от мисълта да се намесва в техните взаимоотношения, но все пак някой трябваше да помогне да се преодолее разстоянието между тях.

Моник

19 август 1860 г.

В книгите пишат, че отмъщението е сладко.

Съгласна съм, то носи известно удовлетворение, но бих добавила, че чувството, което остава след това, невинаги е от приятните. Възможно е замислянето и подготовката да доставят повече радост, отколкото действителното изпълнение.

Ето защо пиша тези редове — възбудата лумва отново в мен, когато си спомням как оплетох Дру в мрежите си.

Глупавият Робърт остана вкъщи да се възхищава на безценните си синове и нямаше и най-малка представа какво смятах да правя в града. Наистина повярва, че възнамерявах да напазарувам за децата — като че ли бих похарчила и едно пени за скъпоценните му копелета.

Взех и Рейчъл с мен. Никога повече не бих желала да се лиша от любовните й настойки и магии, особено в такова съдбоносно начинание, каквото бях предприела.

От писмото на Дру узнах, че щял да пристигне в хотела същия следобед, след което щял да чака появата на брат си в пивницата. Използувах канцеларските принадлежности на Робърт, имитирах почерка му и скалъпих, че закъснява. Междувременно бях помолила един от приятелите на мъжа ми да забавлява Дру.

Пресметнах пристигането ми да бъде точно преди вечеря, когато Дру щеше да е изпил поне една бутилка бренди, но нямаше да е прекалено пиян, за да мога да изпълня намеренията си. А за всеки случай взех и любовната настойка на Рейчъл.

Изглеждах великолепно в роклята си от виненочервен сатен, украсена с фин бежов ширит. Деколтето ми беше дълбоко изрязано под раменете и наситеният му топъл цвят контрастираше неповторимо с бледата ми плът. Между гърдите ми висеше диамант с формата на сълза и привличаше вниманието към тяхната обилна пълнота. Две перфектно подбрани обици се люлееха на ушите ми точно на мястото, където Дру обичаше да ме целува.

Усмихнех ли се само веднъж по моя съблазняващ маниер, знаех, че никой мъж нямаше да ми устои.

Но още веднъж се оказа, че Дру не е от обикновените. Когато влязох в пивницата, той се наежи и се изправи, за да ме отпрати. Попита ме дали съм луда, щом влизам така смело в мъжки бардак, на което му отговорих с тъга, че трябва да поговорим.

По дяволите, смяташе да ме изостави във фоайето. Прочетох в очите му, че иска да се обърне и да избяга, и да не ми проговори втори път. Бях принудена да използвам за стръв загрижеността му за Робърт, преди да го убедя да ме заведе на вечеря. „Трябва да похапна — казах му, — преди да мога да ти обясня каквото и да било.“

Колко доволна бях, че донесох любовната настойка.

Донесоха ни вино, Дру изпи по-голямата част. Така и не разбра, че в гарафата сипах щедро от еликсира. След малко започна да мърда на стола си, очите му постоянно се спираха на мястото, където ръцете ми си играеха с диаманта. Когато донесоха десерта, вече знаех, че ще мога да го отведа без затруднение в моята квартира в града, в стаята, която Рейчъл и аз бяхме подготвили много старателно.

Той изглеждаше победен, когато го въведох в онази бърлога, обилно осветена от свещи, беше упоен и очите му не успяваха да обхванат всичко с един поглед. От Рейчъл знаех предназначението на всяка кукла или символ, бях изучила всяка стъпка на обредния танц, който щеше да докара този мъж до екстаз.

Отидох до огледалото и застанах така, че Дру да вижда отражението ми под определен ъгъл. Хвърлях му усмивки през рамо, бях сигурна, че не сваля поглед от мен. Разкопчах копчетата на роклята си и спуснах ръкавите, за да открия раменете си сантиметър по сантиметър, докато се показаха гърдите ми. Може би си е помислил, че е скандално да не нося долно бельо, но от друга страна, по блясъка на очите му разбрах, че така му харесвам повече.

Роклята падна бавно до кръста ми и тогава започнах да напявам, както ме бе научила Рейчъл — с тих и дълбок глас, в определен ритъм, синхронизиран с всяко мое действие. Изпъчих напред гърдите си, за да ги разгледа по-добре, и се залюлях пред огледалото, като спусках бавно роклята с всяко завъртане на бедрата си. Дру стоеше като закован на място и едва дишаше, очите му поглъщаха всяко мое движение.

„Мой е — помислих си с нарастваща възбуда, — тази нощ ще направи каквото поискам.“ Опивах се от чувството си на власт над него, тонът на песента ми се извиси. Представих си как загрубелите му ръце докосват кожата ми на местата, където роклята я откриваше.

Роклята се плъзгаше, докато падна на земята. Чу се звук, който можеше да бъде като от шумоленето на сатена, така и от възхищението на Дру.

Не обърнах внимание каква е причината, тъй като в този момент бях обхваната от силата на магията. Тръснах глава назад, косата ми се разпиля по гърба, докоснах гърдите си и те се повдигнаха нагоре съблазняващо. В огледалото видях, че Дру пристъпи към мен.

Започнах да се смея, упоена от властта си над любовта. Дори целувката, с която щеше да ме задуши, не можа да спре победния ми смях. Напевът ми стана повече мой, отколкото на Рейчъл. „Той е мой!“

Свалих ризата му, панталоните и всичко, което стоеше между нас. След това скочих в ръцете му и обхванах кръста му с крака, докато той се облегна и ме облада направо на стената.

Шокирана съм, дори когато пиша всичко това впоследствие. Нито една дама от Юга не би се отдала на страстта си като диво животно, но дори и сега лелея да изпитам още веднъж непреодолимата любовна сила. Да бъда върху Дру беше празник за мен, принуждавах го да ме обладава пред всеки един от олтарите в стаята. Почувствах увереност, че съгласно обещанието на Рейчъл, той ще се привърже към мен завинаги.

Представете си моето слисване, когато се събудих сутринта и открих, че той вече се е облякъл и се готви да си тръгне. Погледът му беше пълен с презрение, което ми подейства като ведро ледена вода, лиснато върху израненото ми, но все пак задоволено тяло.

Скочих и се вкопчих в него, но той ме отблъсна. Казах му да не става глупав, че сме предопределени един за друг, но той само се засмя. „По-скоро ще се пържа в ада“ — закле се той, преди да се отдалечи с тежки стъпки.

Побеснях, проклинах го, но безполезно. Сритах всички олтари, но това не промени нещата. Оказа се, че нямах действителна власт над Дру. Единственият начин, по който можех да го управлявам, беше чрез настойките на Рейчъл.

Тогава дадох обет и съм твърдо решена да го спазя. Преди да се видим отново с Дру, а това ще стане скоро, ще узная всичко, на каквото е способна Рейчъл. Нейният бог излъчва изключителна сила и след като опитах могъществото му, съм изпълнена с копнеж за още.

Самнърови осуетиха моите планове, но ще ми платят за това, и то — прескъпо.