Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (10)

Глава 9

Дру погледна през прозореца, имаше чувството, че времето лети нереално бързо. Никой не похващаше работа на полето, ако не бъдеше на място, за да ръководи; без него двамата му помощници веднага биха скръстили ръце. Бързаше да излезе незабавно, без отлагане.

Но когато видя Аби да подпъхва завивките около Елизабет, сърцето му подскочи. Полската работа, ядът и грижите му избледняха при мисълта, че детето почти си беше отишло.

— Хайде, връщай се на работа. — Понякога му се струваше, че сестра му успяваше да прочете мислите му. — Ще се оправим сами с Елизабет.

— И ти имаш какво да правиш. — Той седна на леглото и опита да си наложи маска на безразличие. Не желаеше да си го изкарва не на когото трябва. — Време е да си поговоря с това малко дяволче.

— Ще ми се скара — извика Елизабет, сините й очи светнаха, сякаш се гордееше, че са й обърнали внимание.

— Съмнявам се. — Аби го погледна замислено. — Предполагам, че ще те попита какво ти направи майка ти долу на реката.

— Мама ли? А, искаш да кажеш „Ники“. Ами, нищо.

Аби се наведе и притисна длан до веждата й.

— Не си тръскай главата, докато не изчакаме да видим дали ще се разсее цицината ти. Как я получи, между впрочем?

— Падна на пристана — обади се меланхолично Стивън от прага.

Андрю кимна с глава до него.

— Искаше да се научи да плува и не послуша Ники, когато й извика да спре.

Стивън изглеждаше сдържан и сериозен, същинско копие на Робърт. Дру си спомни как брат му се застъпваше и поемаше върху себе си цялата вина за някоя тяхна пакост.

Стивън сигурно беше син на Робърт, Моник не би запазила такава тайна за себе си. Само си въобразяваше глупости и се впускаше в излишни подробности относно неочакваната прибързана женитба на Робърт. Би въздъхнал с облекчение, ако можеше да научи, че с момчето нямаше нищо повече от фамилна прилика, въпреки че понякога съжаляваше за обратното.

Дру се отърси от мислите си и махна на момчетата да влязат в стаята.

— Нека подредим нещата. Когато казвате „Ники“, имате предвид майка си. Искате да кажете, че тя е искала да спаси сестра ви?

— Тя не е мама — настоя Елизабет.

Стивън се доближи до леглото с гримаса.

— Всъщност, двамата с Андрю приказвахме за нея и стигнахме до заключението, че може би не е нашата майка.

Дру погледна въпросително към Аби, но тя старателно избягна погледа му.

— Ники обича жаби, чичо Дру — намеси се разпалено Андрю. — Знае всичко за тях, дори как да задържи мухите в клетката.

— И се държи добре с Елизабет — допълни Стивън. — Дори по време на уроците й позволява да седне в скута й.

Моник никога не беше правила така и често беше пошляпвала детето, за да не й мачка роклите.

— Мислиш ли, че тя наистина е друг човек? — запита Аби като същинско дете, очаквайки чудо.

И четирите лица се обърнаха едновременно към него, бяха млади и доверчиви, жалки жертви на хитрините на Моник.

— Не ставайте смешни — отряза той, наложи му се да прояви грубост, за да сложи край на наивността им. — Хората не се променят за една нощ.

— Мама е лошата, а не Ники — озъби му се Елизабет и скръсти войнствено ръце на гърдите си. — Не трябваше да й казваш онези подли думи, нарани я.

Наистина ли? А изражението й на засегнатост не беше ли просто маска, прикриваща неудовлетворението й? Тогава защо й трябваше да парадира разголена пред него с мокро, сладострастно тяло, ако не възнамеряваше да го прелъсти? А ако позата й не е била предварително обмислена, то защо не носеше цялото долно бельо, с което обикновено се труфеха жените.

Освен това не му беше за първи път Моник да се прави на безпомощно котенце, а всъщност преследваше единствената цел да го съблазни.

— Този път най-вероятно е било нещастен случай — изказа най-после мнението си той на децата, ала гледаше Аби право в очите. — Трябва да сме много внимателни. Вашата мама е страхотно хитра, когато иска да постигне нещо.

— Тя не е мама — настоя пак Елизабет, — а Ники. Сигурна съм, защото аз пожелах да дойде.

— А дали и тя смята така? Не разбираш ли, че само те използва?

— Дру, стига — произнесе Аби разчленено и му намигна да излезе. След това се обърна и го изчака, явно подканяйки го да я последва.

Дру скръцна със зъби, но последва сестра си в хола.

— Не трябва да им говориш по този начин — каза Аби грубо, — та те са още деца.

— Божичко, Аби, мислиш ли, че не бих желал да не ми се налагаше? Колко пъти още трябва да ги заболи, преди да се научат да се защитават? А и ти също? Надявах се, че не вярваш нито думица на тази жена.

— На Моник — да, но…

— Какво — Ники? Не ме будалкай, че вярваш на Елизабет, че я е пожелала тук.

— Не, не съвсем, но Моник наистина се е променила, откакто я върна от блатото. Може би след като си е ударила главата, вече вижда нещата по друг начин? Помоли ме да съдя за нея по това, което прави в момента, а не по постъпките й в миналото.

— Колко пъти се е молила да й се даде още една възможност? И колко пъти трябва да си затваряме очите, за да се окаже накрая, че ни е съсипала живота?

— Но има нещо в нея, Дру. По-различна е. Аз самата искам да й повярвам.

— Не можеш да си позволиш това. По дяволите, най-напред трябва да мислим за децата. Каквато и склонност да проявяваме, не можем да рискуваме тя да ги нарани отново.

— Ние ли? — Аби потърси погледа му. — Значи и ти усещаш същото. Нуждата да й се повярва?

— Не! — Дру отрече, но всъщност съзнаваше, че излъга. Това беше негова слабост, с която трябваше да се пребори. — Дори и да беше така, Аби, аз вече съм се парил. Запомни думите ми: намислила е нещо недобро. Моник те обезоръжава точно в момента, когато се подготвя да ти забие нож в гърба.

Обърна се и понечи да се присъедини към децата, но Аби го дръпна за ръкава и го спря.

— Нека да отида вместо теб. В такова настроение си, че ще оплетеш конците.

— Не бих желал да поощряваш…

— Не се безпокой. Ще направя така, че да запомнят, че майка им е големият лош вълк.

Той поклати глава.

— Не се шегувам, Аби, съвсем сериозен съм.

— Зная — отвърна му мрачно. — Станал си циничен, Дру Самнър. Но може би имаме нужда от вярата, че пожеланията все някога се сбъдват. Нуждаем се от някой като Ники, който да ни научи да се смеем и мечтаем отново.

Думите го жилнаха.

— Събуди се, Аби. Не съзнаваш ли, че вече ни е разделила и се караме, че е разцепила като с клин семейството ни?

— Така ли мислиш? От моя гледна точка изглежда, че само ти се дърпаш вироглаво.

След това се обърна да отиде при децата и остави Дру самотен в хола. Думите още ечаха в ушите му.

 

 

Моника вдигна поглед. Беше готова да направи всичко на света, за да я допуснат в стаята до леглото на Елизабет, както всички други.

Но Аби я беше предупредила да се преоблече и да чака на долния етаж, докато му минеше ядът на Дру или докато не слезеше да я повика.

Нямаше никакъв смисъл да кърши ръце в мъчително очакване и затова реше да се заеме с работа. Преди доста време беше открила интересна прочитна книга за Стивън.

Взе ключа от кухнята, отиде и влезе в стаята. Остави вратата отворена след себе си, за да чуе Аби, когато слезе по стълбата.

Мястото изглеждаше мрачно, пищни кадифени завеси скриваха три прозореца. Драпериите стигаха чак до земята, това беше признак на богатство, но тъмнозеленият им цвят притъпяваше сетивата.

Оказа се, че тук не е библиотека. В центъра имаше самотно масивно писалище от черно дърво, а на пода овехтял персийски килим. Имаше шкаф от същото дърво, който беше вграден в стената. На два от рафтовете имаше книги, но на останалите — само прах.

„Нужна е повече светлина — помисли тя и прекоси стаята. — Ще се разхубави, ако се сложат цветя, а също и една-две вази от двете страни на книгите. — Дръпна пердетата и слънчевите лъчи нахлуха, по тесния лъч заиграха прашинки. — Няма да е лошо, ако почистя по-усърдно.“

Доближи лавиците и обходи с поглед заглавията. Отмина томчетата по земеделие и потърси нещо по-подходящо за момче. Колко добре би било, ако намереше „Том Сойър“, но може би авторът й Семюъл Клемънс току-що бе започнал кариерата си на писател.

Откри събрани произведения на Дикенс. Пресегна се за „Оливър Туист“, но зърна по-романтичната „Приказка за два града“. Взе я с усмивка и реши, че е най-подходящата книга за момче като Стивън.

Обърна се да си ходи, но забеляза още книги, разтворени върху писалището. Счетоводните книги на Дру! Приближи с любопитство и надзърна. Беше й се наложило да работи и като счетоводителка, докато се бореше да се освободи от финансовото опекунство на Джудит. Усмихна се на разхвърляността на записките на Дру.

Очевидно не се беше шегувал, когато все повтаряше, че няма време или пари за губене. Колкото повече се задълбочаваше, толкова по-сериозна ставаше.

— Какво правиш в кабинета ми?

Дру стоеше на прага, острият му тон я стресна и тя за малко щеше да изпусне книгата.

— Знаеш ли как ме изплаши, щеше да ми изкараш ангелите! — направи му нервна забележка тя, притискайки томчето.

Не можа да види изражението на лицето му, защото беше затъмнено от резките сенки, но напрежението, с което й заговори, показваше, че не му е до смях. Сякаш излъчваше натрупана енергия, също като хищник, който се готви за скок.

— Дойдох за книга — добави с половин уста — за Стивън.

— Пак ли?

— Така и не я взех вчера. След като… — Моника се запъна и се изчерви. Дали и той се досещаше докъде можеха да стигнат с подобен разговор? — Тъкмо си мислех, че Стивън се нуждае повече от всякога от някакво развлечение.

— Колко мило от твоя страна. — Гласът му беше пропит със сарказъм. — И колко навреме, като се има предвид, че дъщеря ти лежи в полусъзнание в леглото.

Моника се смрази от страх.

— Но Аби каза, че ще се оправи.

Той сви рамене, но фигурата му остана все така напрегната; Стивън винаги се обръщаше по подобен начин към нея.

— Така е, но истинската майка щеше да провери сама.

— Пожелах и искам. — Моника прехапа устни, тревогата я задави. — Аби ме помоли да изчакам, докато излезеш от стаята. Опасяваше се, че може да се стигне до кавга, а Елизабет може би трудно ще я понесе.

— Отлично се справяш — каза примирено той като че ли повече на себе си. — Успяваш да намериш отговор на всичко.

— А ти винаги намираш в какво да ме обвиниш. — Той наведе глава, горчивият й тон го изненада. Но само Бог беше свидетел, че и тя беше не по-малко удивена. Да се застъпи за себе си беше съвсем нова практика.

— Защо по-добре не ми разкажеш какво се случи? — Той се приближи и се закова от другата страна на писалището. — Момчетата казват, че Елизабет е паднала на пристана и ти си се хвърлила да я спасяваш.

— Удари си главата и я видях, че не изплува. — Моника потръпна, душевният стрес чак сега я завладя. — Признателна съм на бога, че бях добра, когато тренирах за спасителка на плаж. Никога не съм и помисляла, че ще бъда толкова благодарна, че познавам ЖСП.

— Кого?

— Не кого, а какво. Това са първите букви на съкращението за животоспасяваща процедура. В действителност, приложих изкуствено диш… — Тя се спря, щом се досети, че той едва ли би се досетил какво означава и този термин. — Когато човек се е намирал дълго време под вода, много често се налага да му помогнеш да започне да диша отново.

Той вдигна вежди недоверчиво.

— Вкарваш въздух през устата на удавника — обясни тя, — като държиш ноздрите му, за да не излиза въздуха през тях, а да влиза в дробовете.

Той трепна, мускулите му се разхлабиха.

— С това ли се занимаваше, когато ви открих?

— Трябваше най-напред да извадя водата от дробовете й, така че току-що бях започнала. Колкото и да ми се искаше да е моя заслугата, признавам, че тя започна да диша сама.

— Защо си толкова сигурна?

— Знам, тъй като Мъничето е много борбена.

— Не, искам да кажа, откъде знаеш за това… ЖСП?

— Казах ти, тренирала съм за спасителка на плаж. — Той я гледаше неразбиращо и тя се сети, че в средата на деветнадесети век нямаше спасители, още повече пък — жени. — Няма значение. Важното е, че не нараних с нищо Елизабет. Опитвах се да спася живота й.

— Всички твърдят това.

— Всички ли? — Думичката стопли сърцето й, учудващо, но беше така. — Дори момчетата?

— Андрю е силно впечатлен от познанията ти за жабите.

— Тогава вярваш ли ми? — Не можа да сдържи усмивката си.

Той я погледна внимателно и Моника затаи дъх. Само да можеше да го прегърне, да изглади с целувка бръчките по челото му, но… ги разделяше не само писалището.

— Няма да се оплача на властите, ако това те безпокои — каза накрая той, скръсти ръце на гърдите си и се наежи отново. — Но не смятай, че ще те изпусна от погледа си. Ще те наблюдавам непрекъснато, Моник. Една грешна стъпка и аз ще…

— Продължаваш да ме заплашваш. С какво заслужих недоверието ти?

— Дяволски добре знаеш какво си направила.

— Това, което дяволски добре ми е известно, е, че си несговорчив. Добре, може би ти е трудно да приемеш, че не съм жена ти, но не може да не си забелязал някои разлики. Какво да направя, за да ти докажа, че не съм ти враг? И че искам да ти помогна.

Той се засмя горчиво.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Мислиш ли? — Тя посочи счетоводните книги. — Сам ли смяташ да се измъкнеш от тази финансова пропаст?

— Чела си счетоводните ми книги? — От тона му не можеше да се разбере дали е изненадан, скептично настроен или ядосан, или и трите заедно.

— Едно от многото неща от които твоята Моник не е разбирала, за разлика от мен, но се надявам, че ще осмислиш това поновому. Искам да кажа, че книгите ти разкриха пред мен много мрачна картина. Това, което неумението на брат ти да управлява не е съсипало, войната го е довършила. Ако добре съм схванала, имаш много разходи и ниска печалба. По тази причина ли отглеждаш зеленчуци?

Той моментално се наежи и зае отбранителна позиция.

— Хората трябва да се хранят. Нека някой друг да даде по-добро предложение. Ще отглеждам всичко, което ми носи неизменна твърда печалба.

— Но това е захарна плантация. Не е ли опасно да сменяш вида на културите?

— Говориш ми като Бен Хокинз. Още малко и ще ми кажеш, че земеделието не е работа за джентълмен.

— Не ме разбра…

— А по-добре ли е да оставя земята незасята? Никой повече от мен не желае да се върне старият начин на живот, но нямам никакво намерение да седя на верандата, да лоча бърбън и безсмислено да отричам, че времената са се променили. Ако искаме да оцелеем, трябва да се изменяме заедно с тях. Защо никой не ме разбира?

— Аз те разбирам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той я погледна с други очи и Моника почувства отново инстинктивната връзка между тях. Защо се противопоставяха един на друг? Дълбоко в себе си желаеха едно и също.

— Мога да отглеждам захарна тръстика — каза той и стовари юмрук върху счетоводната книга, — но не в големи количества. Ако можеш да прочетеш, ще се убедиш, че нямам пари да наема работници или дори да купя повече посадъчен материал. Поради тази причина засаждам зеленчуци. Може и да е под достойнството на един Самнър да продава реколтата си на пазара, но предпочитам прадедите си — аристократи да се обърнат в гробовете си, отколкото да гледам как гладува семейството ми.

Моника поклати отрицателно глава.

— Не те обвинявам за нищо. Само исках да ти помогна.

— Да ми помогнеш? — излая още веднъж с насмешка. — Както помогна на Робърт? Спести ми го, моля те.

„Решил е да бъде злостен — стана ясно за нея, — но няма да му позволя да ме предизвика.“

— Нека задържа книгите, мога да ги направя по-прегледни.

— Не искам никой да ги изфалшифицира набързо — отряза я той. — Нуждая се от пари. Така че ако имаш желанието да се разделиш със скъпоценните си бижута, няма да имам нужда от помощта ти. В противен случай мога и сам да разоря Ривърз Едж.

Излезе с твърди стъпки от стаята, а Моника зяпна след него, думите му отекваха в паметта й: „Скъпоценности! Но какви?“.

 

 

Дру се спря чак след като излезе навън и се упрекна защо й беше позволил да го ядоса. Знаеше добре, че така не можеше да се справи с Моник. Ако не можеше да обмисля трезво, тя скоро щеше да му даде да се разбере.

Трепна при мисълта, че тя му предложи помощта си. За момент почувства…

Спомни си думите на Аби и измърмори някаква клетва под носа си. По дяволите, не му се вярваше.

Но вече знаеше от опит, че ако се поддадеше на домогванията на Моник, щеше да последва сигурна гибел.

Моник

1858 г.

Успях.

Вече от една година съм госпожа Самнър, господарка на Ривърз Едж, точно както бях планирала. Въпреки това ми се струва странно, че не всички мои мечти се сбъдват. Повече не съм сигурна, че желая да бъда в тази позлатена клетка, която ми предложи Робърт, но тогава нямах никакъв избор — Дру ме беше напуснал.

Рейчъл ми обясни това навремето. Тя избърса сълзите ми същата сутрин, когато той ме бе напуснал, и съвсем правилно отбеляза, че нито един мъж не заслужава да страдам така по него. Ако Робърт узнаеше, че съм бременна, а скоро това щеше да се забележи, щях да остана с празни ръце.

Тя ми даде нареждания да дам на Робърт от същата любовна настойка, която сипах на брат му, и да изчакам чувството му за чест да свърши останалото.

Дори и с тези капки не беше способен да прави любов така, както Дру. Успокоих се с довода, че това е без значение и е единствено важно Робърт да се почувства виновен, че ме е дефлорирал, и наистина — реши се да ми предложи незабавна женитба.

Братята си приличат по едно. Робърт има същото непоколебимо чувство за чест и затова сватбата ни стана без отлагане.

Но за нещастие прибързаното ни сватбено пътешествие се оказа тежко изпитание за мен. С настойката Робърт се проявяваше в най-добрия случай като равнодушен любовник, а без нея гледаше на акта като на задължение да продължи рода си.

Не мога да се сдържа да не сравня какво спечелих и какво загубих. Всяка нощ си лягам в леглото — слава богу, Робърт не настоява да го споделяме — и тялото ми се гърчи и извива в страданието си от липсата на магията на сръчните пръсти на брат му.

Но Дру е безвъзвратно загубен за мен и изчезна от живота ми сякаш е мъртъв, и ми остави само копелето, което врещи в съседната стая.

Почти една година по-късно Рейчъл ми обясни, че съм имала само два пътя. Можела е да ми свари отвара, с която да ме освободи от детето, или можех да изчакам един-два месеца и да съобщя на Робърт радостната новина, след което да настоявам да се върна на острова в плантацията на моите родители, за да родя детето.

О, беше по-добре да го пометна. За едно момиче на седемнадесет мисълта да износва детето на любовника си би представлявало романтична идилия, но аз все още не си представях, че със седмици ще ми се гади и че с месеци ще ходя с противно надут корем с клатещата се походка като гъска.

И за какво? Лежах в локва от собствената си кръв и когато положиха на гърдите ми онова грозно, крехко създание, аз изпищях да го махат. Заклех се, че няма да допусна втори път подобен ужас.

Родителите ми се побъркаха, като им казах да намерят дойка. След като се бях отказала от тялото си за девет дълги месеци, не можех да позволя на онова нещо да смуче от нежните ми гърди. Нямах намерение да се будя по никое време, за да му се предлагам като безмозъчна крава.

Родителите ми ме посъветваха да не пътувам с детето поне шест месеца заради здравето му и това ми изглеждаше като затворническа присъда. Възстанових се достатъчно, за да замина за Ривърз Едж, и бих тръгнала без Стивън — без съмнение родителите ми щяха да го обсипят с нежни грижи — но предполагах, че Робърт ще изпадне в ярост, ако не доведа в дома му безценния наследник.

Три месеца кръстосвах стаите на родителите си като тигър, затворен в клетка. Възнамерявах да представя на Робърт сина му и да отида в Ню Орлийнз и там да танцувам, да пия и да се любя с когото си харесам.

На деветдесет и първия ден наредих на татко да ми купи билет. Той се опита да ме разубеди, като ме предупреди, че ще отплавам сама, без Рейчъл, тъй като тя трябвало да остане при умиращата си майка, но аз бях твърдо решила да замина. Бях се омъжила, за да избягам от задушаващата ме любов на моите родители, и освен това не смятах да свърша там, където бях започнала.

Отначало завръщането ми в Ривърз Едж ми се стори чудесно. Чувствах се като герой, върнал се с победа от война, докато не осъзнах, че всъщност всички празнуваха появата на сина ми на белия свят.

Робърт се радваше както дете — на новата си играчка, суетеше се и обикаляше гордо около Стивън. Искаше ми се да му съобщя истината, че детето е на Дру, но проявих достатъчно благоразумие да запазя тази информация за себе си. Вместо това се задоволих само да обявя, че ще прекарам зимата в града.

За мое пълно изумление съпругът ми не се съгласи. Един син можел да подсили рода, а два — да го осигурят, произнесе се по въпроса той.

Говорехме в спалнята ми, Робърт гледаше отражението ми в огледалото. Когато възразих, очите му станаха студени и безжалостни. Настоя да остана в Ривърз Едж и да даря Стивън с братче.

Изсмях се на изображението му в огледалото, бях уверена, че ще мога да го разубедя по някакъв начин, тъй като и преди се бях справяла лесно с него. Казах му, че ще замина за Ню Орлийнз и че с нищо не може да ме спре.

Изразих удовлетворение от неговата мъжественост, но сякаш размахах червен плащ пред разярен бик. Нека ви посъветвам никога да не правите подобна грешка с някой мъж. Такава насмешка е предизвикателство и действа като хвърлена на земята рицарска ръкавица.

Тази нощ Робърт се запи тежко. Наблюдавах в огледалото как лицето му се измени, в очите му лумна огън и без да мога даже да изскимтя, той ме сграбчи за ръката и ме завлече до леглото. Хвърли ме като чувал с картофи, възкачи ми се, разкъса сутиена ми и олигави гърдите ми.

Джентълмените от Юга може и да наричат такова нещо упражняване на съпружеските права, но това, което направи с мен Робърт, си беше истинско изнасилване.

В известен смисъл ми беше приятно, тъй като бе най-близо до чувствата, които някога беше проявявал. Но го направи без мое съгласие, не под мой контрол, а това никога няма да мога да му простя.

Но, съгласна съм, научих важен урок. Не насилвай човек извън границите, които си е поставил, но ако все пак си го позволиш, направи така, че да се почувства виновен и да страда от това. И го накарай винаги да си плаща.

Когато съвсем се изтощи, Робърт явно бе обзет от угризения, но аз направих така, че да се почувства истински виновен. Когато извиненията му прераснаха в молби за прошка, му дадох да разбере, че може да изкупи вината си само с бижута и че само с перли може да ми помогне да забравя чудовищното нещо, което ми направи. И че само ако ми подари рубин, ще легна с него отново в леглото.

Благодарение на съчувствието му сега притежавам исканите перли, една огърлица с фантастично подбрани екземпляри, а кой не би намерил в тях източник на утешение? Установих, че отново съм бременна, следователно, скоро ще получа своя рубин.

В замяна преподадох на Робърт първия му урок за жените — те не излизат никак евтини.

А след като получи и втория си син в ръцете си, ще го науча колко скъпи можем да бъдем. Може и да ми се оплаква колкото си иска, че цените се били вдигали, и за капризите на времето, но ще остана вярна на правилото: ако иска още деца от мен, ще трябва да ме прелъсти с диаманти.