Джон Гришам
Камерата (52)

51

В единайсет и трийсет Хез Кери, Гарнър Гудман, Джон Брайън Глас и двама от неговите студенти прекратиха безсмисления разговор и слепиха длани пред лицата си, наобиколили разхвърляната маса в кабинета на Кери. Всеки от тях се помоли мълчаливо за Сам Кейхол, а после Хез каза една молитва на глас за цялата група. Седяха по столовете, замислени и мълчаливи. Помолиха се и за Адам.

 

 

Краят дойде бързо. Стрелките на часовника, които на моменти спираха през последните двайсет и четири часа, изведнъж бясно запрепускаха напред, След като си отиде лекарят, те побъбриха нервно за незначителни неща. Сам обиколи два пъти малката стая, измери я с крачки и после се облегна на стената срещу леглото. Говориха за Чикаго, за „Кравиц и Бейн“, Сам не можеше да си представи как в една сграда работят повече от триста адвокати. Един-два пъти избухваха в нервен смях и си размениха няколко напрегнати усмивки, докато чакаха следващото ужасно почукване на вратата, Чуха го точно в единайсет и петдесет и пет. Три резки почуквания, последвани от дълга пауза. Наджънт изчака малко преди да нахлуе вътре.

Адам веднага скочи на крака. Сам пое дълбоко въздух и стисна зъби. Насочи пръст към Адам.

— Чуй какво ще ти кажа — рече той твърдо. — Можеш да влезеш там с мен, но няма да оставаш.

— Знам. Самият аз не искам да остана, Сам.

— Чудесно. — Кривият пръст се отпусна, челюстите също, а лицето му помръкна. Сам се протегна и хвана Адам за раменете. Адам го привлече към себе си и нежно го притисна.

— Кажи на Лий, че я обичам — изрече Сам с пресекнал от вълнение глас. Той се отдръпна леко и погледна Адам в очите. — Кажи й, че съм мислил за нея до края. И че не й се сърдя, че не дойде. На нейно място и аз нямаше да искам да дойда, ако не се налагаше.

Адам кимна бързо, борейки се със сълзите. Всичко, каквото поискаш, Сам.

— Поздрави и майка си. Винаги съм я харесвал. Предай и на Кармен, че я обичам, тя е добро момиче. Съжалявам за всичко това, Адам. Ужасно наследство ви оставих.

— Ще се оправим, Сам.

— Знам. Ще умра много горд, синко, заради вас.

— Ще ми липсваш — каза Адам и сълзите потекоха по лицето му.

Вратата се отвори и полковникът влезе.

— Време е, Сам — рече той тъжно.

Сам го погледна, усмихвайки се храбро.

— Да тръгваме — каза той твърдо. Пръв беше Наджънт, после Сам и накрая Адам. Влязоха в камерата, която бе пълна с хора. Всички впериха очи в Сам и веднага отвърнаха погледи. Срамуват се, помисли си Адам. Срам ги е, че участват в това отвратително нещо.

Не смееха да погледнат и Адам.

Палачът Мънди и помощникът му стояха до стената. Двама униформени надзиратели се бяха залепили до тях. Лукас Ман и заместник-директорът застанаха близо до вратата. Вдясно лекарят нагласяваше апарата за ЕКГ и се опитваше да изглежда спокоен.

В средата на помещението, заобиколена от всевъзможните участници в събитието, бе самата осмоъгълна камера, която блестеше с новата си сребриста боя. Вратата й бе отворена, фаталният дървен стол стоеше в очакване, а зад него се виждаха покритите със завеси прозорци.

Вратата, която водеше навън от помещението, бе отворена, но въздухът бе неподвижен. Вътре бе като в сауна и всички бяха подгизнали от пот.

Двамата надзиратели хванаха Сам и го въведоха в газовата камера. Той преброи крачките — само пет от вратата до камерата — и изведнъж се озова вътре, седнал на стола. Огледа се, търсейки Адам. Ръцете на надзирателите се движеха бързо.

Адам стоеше точно до вратата. Облегна се на стената, за да почерпи сили, тъй като коленете му бяха омекнали и трепереха. Загледа се в хората в помещението, в камерата, в пода, в апарата за ЕКГ. Всичко бе толкова чисто! Прясно боядисаните стени. Блестящият бетонен под. Лекарят с неговите апарати. Стерилната, блестяща малка камера. Антисептичната миризма от химическата стая. Всичко бе безупречно чисто и хигиенично. Това би трябвало да е клиника, където хората идват да се лекуват.

Какво ще стане, ако повърна на пода, точно тук, в краката на добрия лекар, какво ще стане с твоята дезинфекцирана стаичка, Наджънт? Какво се казва по този въпрос в ръководството ти, Наджънт, ако аз просто се изповръщам тук, пред камерата? Адам се хвана за стомаха.

Вързаха ръцете на Сам с по два каиша всяка, после още по два за краката, върху чисто новите му панталони, а след това стегнаха отвратителната скоба на главата му, за да не се нарани, когато го порази смъртоносният газ. Ето го, завързан и готов. Всичко е спретнато и чисто, обеззаразено, безкръвно. Нищо няма да омърси това безупречно, морално убийство.

Надзирателите излязоха през тясната врата, горди от свършеното.

Адам го гледаше как седи там. Погледите им се срещнаха и за секунда Сам затвори очи.

Следващият бе лекарят. Наджънт му каза нещо, но Адам не можа да чуе думите. Той влезе вътре и свърза жицата, която излизаше от слушалката. Бързо свърши работата си.

Лукас Ман пристъпи напред с лист хартия. Застана на прага на камерата.

— Сам, това е смъртната присъда. Законът ми повелява да ти я прочета.

— Само побързай — изсумтя Сам, без да отваря уста.

Лукас вдигна листа и прочете:

— В съответствие с признаването ви за виновен и смъртната присъда, произнесена от Областния съд на Лейкхед на четиринайсети февруари осемдесет в първа година, сте осъден да умрете от смъртоносен газ в газовата камера в щатския затвор Парчман, Мисисипи. Нека бог се смили над душата ви.

Лукас отстъпи назад, после се пресегна към първия от двата телефона, монтирани на стената. Позвъни в канцеларията си, за да провери дали не е пристигнало някакво чудодейно отлагане в последната минута. Нямаше нищо. Вторият телефон бе свързан с кабинета на главния прокурор в Джаксън. Отново нищо. Бе нула часът и трийсет секунди на осми август, сряда.

— Няма отлагане — каза той на Наджънт. Думите отекнаха във влажната стая и рикошираха от всички посоки. Адам погледна за последен път дядо си. Бе стиснал ръце. Очите му бяха плътно затворени, сякаш не можеше отново да погледне Адам. Устните му се движеха в последна кратка молитва.

— Има ли някаква причина, поради която екзекуцията да не може да се проведе? — попита формално Наджънт, внезапно зажаднял за солидна юридическа подкрепа.

— Никаква — отвърна Лукас с искрено съжаление.

Наджънт застана на вратата на камерата.

— Искаш ли да кажеш нещо, Сам? — попита той.

— На теб, не. Време е Адам да излезе.

— Много добре. — Наджънт бавно затвори вратата.

Гумените уплътнители изолирала шума. Сега Сам бе заключен я завързан за стола. Той затвори плътно очи.

— Само побързайте, моля ей.

Адам последва Наджънт, който бе все още обърнат с лице към вратата на камерата. Лукас Ман отвори външната врата и Адам бързо излезе с него. Погледна за последен път към камерата. Палачът се протягаше към лоста. Помощникът му се приближи, за да може да гледа. Двамата надзиратели се залепиха на прозорците, за да видят как ще умре старият негодник. Наджънт, заместник директорът и лекарят се бяха скупчили до другата стена, като всички се бутаха напред, протегнали вратове от страх да не пропуснат нещо.

Навън бе много по-хладно въпреки трийсет и двата градуса горещина. Адам отиде до линейката и за миг се облегна на нея.

— Добре ли си? — попита Лукас.

— Не.

— Успокой се.

— Ти няма ли да гледаш?

— Не. Видял съм вече четири. Стигат ми. Тази е особено тежка.

Адам се загледа в бялата врата по средата на тухлената стена. Наблизо бяха паркирани три микробуса. Група надзиратели пушеха до микробусите и си шепнеха.

— Искам да тръгвам — каза той, страхувайки се, че може да му прилошее.

— Да вървим. — Лукас го хвана за лакътя и го поведе към първия микробус. Каза нещо на един от охраната, който скочи на предната седалка. Адам и Лукас седнаха на една седалка по средата.

Адам знаеше, че точно в този момент дядо му се задушава в камерата, а изгарящата отрова е изпълнила дробовете му. Ей там, в малката червена тухлена постройка, точно в този момент той поема отровата, опитвайки се да преглътне колкото се може повече с надеждата, че ще отиде в един по-добър свят.

Заплака. Микробусът мина покрай дворовете за разходка и през моравата пред Отделението. Адам закри очи. Плачеше за Сам, за страданието му в този миг, за отвратителния начин, по който бе принуден да умре. Изглеждаше толкова нещастен, облечен в единствените свои дрехи, вързан като животно. Адам плачеше за Сам и за последните му девет години, прекарани зад решетките в опити да зърне крайчеца на луната, измъчван от въпроса дали някой навън мисли за него. Плачеше за цялото злочесто семейство Кей хол и за клетата им участ. Плачеше и за себе си, за собствената ей мъка в този момент, за загубата на човек, когото обича, за това, че не е успял да възпре това безумство.

Лукас го потупваше леко по рамото, а микробусът се движеше, спираше и отново потегляше.

— Съжалявам — повтори той няколко пъти.

Спряха пред входа.

— Това ли е твоята кола? — попита Лукас. Паркингът бе претъпкан. Адам отвори вратата и слезе, без да отговори. По-късно можеше да му благодари.

Потегли по чакълената пътека, между редовете с памук, докато излезе на главната алея. Бързо стигна до главния вход, намалявайки скоростта само за малко, за да заобиколи две бариери, после спря, за да проверят багажника му. Отляво гъмжеше от репортери. Стояха прави и нетърпеливо чакаха вест от Отделението. Камерите вече бяха готови за снимане.

Багажникът бе празен. Пуснаха го да мине и той профуча покрай следващата бариера; за малко не удари надзирателя, който не успя да се отмести бързо. Спря на шосето, за да погледа шествието със свещи отдясно. Стотици запалени свещи. Някъде по-надолу пееха химни.

Адам прелетя покрай щатските полицаи, които се шляеха наоколо и се наслаждаваха на кратката почивка. Профуча покрай колите, паркирани покрай бордюра в продължение на две мили, и скоро Парчман остана зад него.

Натисна газта и се понесе с деветдесет мили в час.

Кой знае защо, се отправи на север, въпреки че нямаше намерение да отива в Мемфис. Градчетата Татуайлър, Ламберт, Маркс, Следж и Креншоу прелетяха покрай него. Отвори прозорците и топлият въздух се завъртя около седалките. Предното стъкло бе покрито с големи бръмбари и насекоми, които, както бе разбрал, представляваха истинска напаст за делтата.

Продължи да кара напосоки. Не бе планирал това пътуване. Изобщо не бе мислил къде ще отиде след смъртта на Сам, защото така и не повярва, че това ще се случи. Сега трябваше да бъде в Джаксън, да празнуват с Гарнър Гудман и Хез Кери, да се гипсират от пиене, задето са направили чудо, А може би трябваше да е в Отделението, все още на телефона, опитвайки се отчаяно да научи подробностите за временното отлагане на изпълнението на присъдата в последната минута, което по-късно щеше да стане постоянно. Трябваше, трябваше…

Не смееше да отиде у Лий, защото тя можеше да си бъде у дома. Следващата им среща щеше да бъде много неприятна и той предпочиташе да я отложи. Реши да си намери някакъв приличен мотел. Да пренощува там. Да се опита да поспи. Да обмисли нещата утре след изгрев слънце. Мина покрай десетки селца и градчета, но никъде не даваха стаи под наем. Намали значително скоростта. Едно шосе преминаваше в друго. Бе изгубил посоката, но му беше все едно. Как може да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш? Четеше имената на градчетата по табелите и продължаваше нататък. Видя денонощен магазин в предградията на Хернандо, недалеч от Мемфис. Отпред нямаше паркирани коли. Жена на средна възраст с гарвановочерна коса седеше на гишето, пушеше и мляскаше дъвка, докато говореше по телефона. Адам отиде до хладилника с бира и грабна една опаковка с шест кутии.

— Съжалявам, миличък, не продаваме бира след полунощ.

— Какво? — попита Адам, бъркайки в джоба си.

Тя не хареса тона му. Внимателно постави телефона до касовия апарат.

— Не можем да продаваме бира след полунощ. Такъв е законът.

— Законът ли?

— Да. Законът.

— На щата Мисисипи ли?

— Именно — кимна тя енергично.

— Знаете ли какво мисля за законите на този щат точно сега?

— Не, драги. А и, честно казано, не ме интересува.

Адам плесна една десетдоларова банкнота на гишето и понесе бирата към колата си. Тя го съпроводи с поглед, после пъхна парите в джоба си и пак захапа слушалката на телефона. Струваше ли си да занимава ченгетата с една опаковка бира?

Той отново потегли. Излезе на юг, пое по някакво шосе с две платна, като спазваше ограничението на скоростта, и изгълта първата бира. Отново тръгна да търси чиста стая с включена в цената закуска, басейн, кабелна телевизия и специален филмов канал.

Петнайсет минути за смъртта, петнайсет минути за проветрение на камерата, десет минути за измиването й с амоняк. Напръскване на безжизненото тяло, напълно мъртво според показанията на младия лекар и неговото ЕКГ. Наджънт и инструкциите му — дайте противогазите, донесете ръкавиците, заведете проклетите репортери до микробусите и ги разкарайте оттук.

Адам си представяше Сам, с отпусната на една страна глава, все още стегнат с огромните кожени ремъци. Какъв ли цвят бе кожата му сега? Разбира се, не толкова бледа, колкото през последните девет години.

Сигурно отровният газ е оцветил устните му в пурпурночервено, а плътта му — в розово. Сега камерата е чиста, всичко е тип-топ. Влезте в камерата, нарежда Наджънт, и го отвържете. Вземете ножовете. Срежете дрехите. Изпуснал ли се е? Винаги става така. Внимавайте. Ето, ето найлонова торба. Напъхайте дрехите вътре. Напъхайте голото тяло.

Адам си представяше новите дрехи — изгладените панталони, големите обувки, снежнобелите чорапи. Сам бе толкова горд, че може отново да облече човешки дрехи. Сега те бяха смачкани на дрипа в зелената торба за боклук и скоро щяха да ги изгорят.

Къде са дрехите, сините затворнически панталони и бялата фланелка? Донесете ги. Влезте в камерата. Облечете трупа. Обувки не са необходими. Нито чорапи. По дяволите, той отива в дома на покойника. Нека семейството му се погрижи за облеклото му и за прилично погребение. А сега носилката. Махнете го оттук. Вкарайте го в линейката.

Адам бе стигнал до едно езеро. Мина по някакъв мост и въздухът изведнъж стана влажен и хладен. Отново се беше загубил.