Джон Гришам
Камерата (7)

6

Квартирата му представляваше мансарда над третия етаж на склад от началото на века. Беше близо до центъра, в район, известен с голяма престъпност, но безопасен по светло. Складът бил купен в средата на осемдесетте години от някакъв находчив баровец, който потрошил сума пари за модернизирането и хигиенизирането му. Разделил го на шейсет апартамента, наел хитър предприемач и започнал да ги предлага на току-що започващи кариерата си младоци. Натрупал пари, защото апартаментите тутакси били населени от амбициозни млади банкери и брокери.

Адам не харесваше това място. Беше го наел за шест месеца и срокът изтичаше след три седмици, но нямаше къде другаде да отиде. Щеше да бъде принуден да поднови договора за още шест месеца, тъй като „Кравиц и Бейн“ очакваха от него работа по осемнайсет часа дневно и не му оставаше време да търси друг апартамент.

Дори не намери време да купи някакви мебели. На дъсчения под, с лице към тухлената стена, бе поставено хубаво кожено канапе без облегалки. Имаше две огромни възглавници — жълта и синя, в случай че дойдат повече гости, което беше малко вероятно, вляво се намираше малкият кухненски бокс с плот и три плетени столчета, а надясно от канапето беше спалнята с неоправеното легло и захвърлени на пода дрехи. Шейсет и пет квадратни метра за хиляда и триста долара на месец. Заплатата на Адам като на обещаващ стажант преди девет месеца бе шейсет хиляди на година, а сега беше шейсет и две хиляди. От брутното възнаграждение — малко над пет хиляди месечно — хиляда и петстотин даваше за щатски и федерални данъци. Още шестстотин отиваха в пенсионния фонд на „Кравиц и Бейн“, който щеше да облекчи живота му, когато станеше на петдесет и пет, ако преди това не го съсипеха окончателно. След плащането на наема, водата, отоплението и тока, четиристотин месечно за взетия под наем сааб и извънредни разходи като замразена храна и някои нови дрехи на Адам му оставаха около седемстотин долара. Част от тях харчеше по жени, но обикновено познатите му бяха също току-що напуснали колежа, назначени на работа и с нови кредитни карти; те настояваха да си плащат сметките. Това бе добре дошло за Адам. Благодарение на бащината застраховка „живот“ той не бе ползвал студентски заеми. Въпреки че имаше неща, които би искал да си купи, упорито внасяше по петстотин долара в различни инвестиционни фондове. Тъй като не съществуваше близка перспектива да има жена и семейство, целта му бе да работи здраво, да пести много и да се пенсионира на четирийсет.

До тухлената стена бе опряна алуминиева маса с телевизор върху нея. Адам седна на канапето по спортни гащета, с дистанционното управление в ръка. В мансардата бе тъмно. Минаваше полунощ. С течение на годините той бе сглобил един видеофилм и го бе нарекъл „Приключенията на бомбаджията клановец“. Започваше с кратък репортаж, заснет от местен екип в Джаксън, Мисипипи, от трети март шейсет и седма сутринта след взривяването на една синагога. „Това е четвъртият атентат срещу еврейски обекти през последните два месеца“, съобщи репортерката, а зад нея се чуваше ревът на багер, разчистващ разрушенията наоколо. ФБР разполагаше с много малко улики и с още по-малко информация за пресата. „Продължават терористките действия на Клана“, каза мрачно репортерката и прекъсна.

Следваше атентатът срещу кантората на Крамер. Започваше с воя на сирени и с полицията, която гонеше хората от местопроизшествието. Местен репортер и операторът му се оказаха където трябва в самото начало, за да заснемат лудницата. Виждаха се хора, тичащи към това, което бе останало от кантората на Марвин. Над предната морава се стелеше гъст облак кафяв прах. Дърветата бяха изпочупени и оголели. Облакът бе неподвижен и нямаше изгледи скоро да се разсее. Чуваха се викове „Пожар“, а камерата снимаше безразборно наоколо, после се спря пред съседната сграда, от чиято разрушена стена бълваше гъст дим. Репортерът дишаше тежко в микрофона и бърбореше несвързано нещо за шокиращата сцена. Сочеше ту в една, ту в друга посока, а камерата реагираше със закъснение. Полицията го избута настрана, но той бе твърде възбуден, за да им обърне внимание. Неговият звезден миг бе настъпил, тъй като в заспалия град Гринвил бушуваше истински ад.

Трийсет минути по-късно гласът му, вече по-спокоен, се чу от друг ъгъл. Описваше изнасянето на Марвин Крамер. Полицията разшири кордона и избута тълпата назад, а пожарникарите и хората от спасителната група вдигнаха тялото и го понесоха през руините. Камерата проследи линейката, докато тя изчезна. После, след един час и от друг ъгъл, репортерът, вече съвсем спокоен и мрачен, показа двете носилки с покритите малки телца. Пожарникарите пристъпваха внимателно.

След това камерата се насочи към входа на затвора и за пръв път показаха Сам Кейхол. Бе в белезници и бързо го вкараха в чакаща отпред кола.

Както винаги Адам натисна бутона и върна кадрите със Сам. Беше през шейсет и седма, преди двайсет и три години. Сам бе на четирийсет и шест. Косата му бе черна и късо подстригана, според модата тогава. Под лявото му око имаше малка лепенка. Той вървеше бързо, в крак с агентите, защото хората го гледаха, снимаха и засипваха с въпроси. Обърна се само веднъж в отговор на виковете и както винаги Адам спря филма и за кой ли път се взря в лицето на дядо си. Картината бе черно-бяла и неясна, но погледите им винаги се срещаха.

Шейсет и седма. Ако Сам е бил на четирийсет и шест, Еди е бил на двайсет и четири, а Адам е наближавал три. Тогава се е казвал Алън. Алън Кейхол, който скоро щеше да стане жител на друг далечен щат. Там съдията щеше да подпише документ, осигуряващ му новото име. Често бе гледал този филм и се питаше къде ли е бил в момента, когато са загинали момченцата на Крамер. Осем сутринта, двайсет и първи април шейсет и седма.

По онова време семейството му е живяло в малка къща в Клантън, а той вероятно все още е спял. Още е нямал три години, а близнаците на Крамер са били само на пет.

Видеото продължи с накъсани кадри: Сам влизаше и излизаше от различни коли, затвори и съдилища. Винаги с белезници, той бе придобил навика да гледа в земята няколко стъпки пред себе си. Лицето му бе безизразно. Никога не гледаше към репортерите, никога не отговаряше на въпросите им и никога не казваше нито дума. Движеше се бързо, изхвърчаше от вратата и се втурваше към чакащата кола.

Първите два процеса бяха отразени в ежедневни репортажи. През всичките тези години Адам бе успял да намери по-голямата част от филмите и внимателно бе редактирал материалите. Там беше лицето на Кловис Брейзълтън, адвокатът на Сам, със силния си, боботещ глас, винаги готов да даде интервю за пресата. С времето клиповете с Брейзълтън бяха доста орязани. Адам го презираше. Имаше ясни, панорамни кадри с моравата пред съда, с тълпите от мълчаливи зяпачи, въоръжената до зъби щатска полиция и членове на Клана с роби, островърхи качулки и зловещи маски. Имаше и кадри със Сам. Винаги забързан, той постоянно се криеше от камерите зад гърба на някой едър агент. След втория процес, когато съдебните заседатели отново не можаха да вземат единодушно решение, Марвин Крамер сиря инвалидната си количка на тротоара пред съда в окръг Уилсън и със сълзи в очи яростно заклейми Сам Кейхол и Ку Клукс Клан, както и тесногръдата съдебна система в Мисисипи. Докато камерите се въртяха, стана жалък инцидент. Изведнъж Марвин съзря двама клановци в бели роби и закрещя към тях. Единият му отвърна нещо, но думите се губеха в шума. Адам бе опитал безуспешно всичко, за да възстанови думите. Отговорът щеше да остане завинаги неразгадан. Две години преди това, докато учеше право в Мичиган, Адам успя да открие един от местните репортери, който бе присъствал на сцената и бе държал микрофона си недалеч от лицето на Марвин. Според репортера отговорът от другия край на моравата бил свързан с желанието им да взривят и останалото от крайниците на Марвин. Сигурно е било нещо много жестоко и грубо, защото Марвин бе изпаднал в безумен гняв. Започна да крещи гадости на клановците, които полека-лека се измъкваха, завъртя металните колелата на количката към тях, изруга и заплака. Жена му и неколцина приятели се опитваха да го задържат, но той се отскубна и бясно завъртя колелата с ръце. Придвижи се пет-шест метра, жена му хукна след него, а камерите снимаха. Тротоарът свърши и започна трева. Количката подскочи и Марвин се просна на ливадата. Покривалото, което скриваше ампутираните му крака, отхвръкна, а той се претърколи до едно дърво. Жена му и приятелите му го застигнаха след миг и за няколко секунди той остана скрит сред малката група на земята. Но гласът му се чуваше. Докато камерата отстъпваше назад и бързо се насочваше към двамата клановци, единият от които се превиваше от смях, а другият замръзна на мястото си, от купчината на земята долетя странен вой. Марвин стенеше, но това бе острият, пронизителен вой на ранен луд. Болезнен и потискащ звук, който трая няколко секунди, после камерата премина към следващата сцена.

Когато за пръв път видя как Марвин се търкаля по земята, как вие и стене, Адам се просълзи. Въпреки че нещо все още го стягаше за гърлото, той бе престанал да плаче много отдавна. Филмът бе негово творение и никой друг не го бе гледал. А той го бе въртял толкова много пъти, че вече бе просто невъзможно да изпита първоначалното вълнение.

Техниката бе отбелязала голям напредък от шейсет и осма година насам. Филмът на третия и последен процес на Сам бе много по-ясен. Беше февруари осемдесет и първа, в едно хубаво градче с оживен площад и съдът се помещаваше в приятна старинна постройка Беше студено, сигурно това бе възпряло тълпите от зяпачи и демонстранти. Репортажът от първия ден на процеса показа трима закачулени клановци, скупчени около малка печка. Те триеха ръце и приличаха повече на гуляйджии от карнавала преди Сирна неделя, отколкото на истински престъпници. Наблюдаваха ги десетина щатски полицаи в сини якета.

Тъй като движението за граждански права по онова време се смяташе по-скоро за история, третият процес на Сам Кейхол привлече повече средства за масова информация, отколкото първите два. Твърде често се правеше аналогия с нацистките престъпници.

Сам не бе задържан по време на последния процес. Той бе свободен човек и ставаше още по-трудно да бъде хванат от обектива на камерата. Отделни кратки кадри улавяха Сам, докато се втурваше към една или друга врата на съда. Беше остарял малко през тринайсетте години след втория процес. Косата му бе все още къса и добре подстригана, но вече посивяла. Изглеждаше по-пълен, но в добра форма. Движеше се леко по тротоарите, излизаше и влизаше в автомобили, преследван от репортери. Обективът го бе уловил на излизане през задния вход на съда и Адам спря лентата точно когато Сам се втренчи право в камерата.

По-голямата част от филмовия материал от третия и последен процес показваше наперения и красив млад прокурор на име Дейвид Макалистър, който носеше черни костюми, а усмивката му разкриваше безупречни зъби.

Без съмнение Дейвид Макалистър имаше големи политически амбиции. Притежаваше необходимите външност, коса, брадичка, плътен глас, гладка реч и способност да привлича камерите.

През осемдесет и девета, осем години след процеса, Дейвид Макалистър бе избран за губернатор на щата Мисисипи. За никого не бе изненада, че ключовите думи в неговата платформа бяха: повече затвори, по-дълги присъди и твърда защита на смъртното наказание. Адам презираше и него, но знаеше, че само след няколко седмици, а може би и дни ще седи в кабинета на губернатора в Джаксън, Мисисипи, и ще моли същия този губернатор за помилване.

Видеолентата свършваше със Сам, отново в белезници, когото извеждат от съда след произнасянето на смъртната присъда. Лицето му бе безизразно. Неговияг адвокат изглеждаше шокиран. Репортерът приключи със съобщението, че Сам ще бъде откаран в Отделението за осъдени на смърт след няколко дни.

Адам натисна бутона за превъртане и се загледа в празния екран. Зад канапето имаше три кашона с останалата част от историята; обемистите протоколи на всичките три процеса, които Адам си бе купил още в колежа; копия от резюмета, молби и други документи от войната, която бе бушувала в Апелативния съд след осъждането на Сам; дебел, внимателно индексиран том с копия от стотици вестници и списания, които разказваха за приключенията на Сам като клановец; материали и проучвания за смъртното наказание; бележки от Юридическия факултет. Той знаеше повече за дядо си от всеки друг на този свят.

Въпреки това Адам съзнаваше, че се е докоснал само до повърхността. Натисна друг бутон и отново пусна филма.