Джон Гришам
Камерата (51)

50

Разстоянието обратно до наблюдаваната килия сега бе много по-дълго. Адам се върна сам, пътят му беше вече познат. Лукас Ман изчезна някъде из лабиринта на Отделението.

Докато чакаше пред тежката залостена врата в средната част на сградата, Адам осъзна две неща. Първо, че сега наоколо се мотаят много повече хора — повече надзиратели, повече непознати с пластмасови значки и оръжие на коланите, повече мъже със сурови лица, ризи с къси ръкави и вратовръзки от изкуствена материя. Беше истинско представление, уникално и твърде вълнуващо събитие, което не трябваше да се пропусне. Адам си мислеше, че всеки честен служител в затвора трябваше да бъде в Отделението при изпълнението на смъртната присъда на Сам.

Второто нещо, което разбра, бе, че ризата му е подгизнала от пот и яката му е залепнала за врата. Той разхлаби вратовръзката си. Вратата изщрака шумно, скритият механизъм избръмча и тя се отвори. Някъде из лабиринта от бетонни стени, прозорци и решетки някой наблюдаваше и натискаше съответните бутони. Адам мина през вратата, като все още дърпаше възела на вратовръзката си и копчето под нея, и се запъти към следващата бариера, стената от решетки към сектор А. Той избърса чело, но по него нямаше капчици пот. Пое дълбоко дъх и дробовете му се изпълниха с лепкав, влажен въздух.

След затварянето на прозорците в сектора беше безумно задушно. Още едно силно щракване, още едно електрическо избръмчаване, и той влезе в тесния коридор — Сам му бе казал, че е широк не по-вече от два метра. Три мътни флуоресцентни лампи хвърляха бледи сенки по тавана и пода. Той повлече натежалите си крака покрай тъмните килии, пълни с жестоки убийци, които сега се молеха или размишляваха, а двама дори плачеха.

— Има ли добри новини, Адам? — попита умолително Дж. Б. Гулит от тъмнината.

Адам не му отговори. Без да спира, той погледна нагоре към прозорците, с наплескани с различен цвят черчевета. Колко ли адвокати преди него бяха изминавали за последен път това разстояние от предната канцелария до наблюдаваната килия, за да съобщят на умиращия, че се е скъсала и последната нишка надежда? Това място имаше богата история и затова той заключи, че много други преди него са изминали мъчителното разстояние. Самият Гарнър Гудман бе отнесъл последната новина на Мейнард Тоул. Тази мисъл даде на Адам толкова необходимия му прилив на сили.

Той не обърна внимание на любопитните погледи на малката тълпа, която стоеше и го зяпаше. Спря при последната килия, почака и вратата покорно се отвори.

Сам и преподобният отец все още седяха приведени на леглото, почти допрели глави в тъмнината, и си шепнеха. Погледнаха към Адам. Той седна до Сам и го прегърна през раменете, които сега изглеждаха още по-крехки.

— Върховният съд току-що е отхвърлил всичките ни молби — каза той много тихо, за да не разберат, че едва владее гласа си. Свещеникът простена. Сам кимна, сякаш го бе очаквал. — А губернаторът отказа помилване.

Сам се опита смело да изправи рамене, но не можа да събере сили. Сниши се още по-ниско.

— Боже, бъди милостив — каза Ралф Грифин.

— Значи всичко свърши — каза Сам.

— Не остана нищо повече — прошепна Адам.

От екипа за екзекуцията, скупчен в края на сектора, долетя възбуден шепот. Това нещо щеше да се случи в края на краищата. Някъде зад тях се затръшна врата. Трясъкът идваше откъм камерата и коленете на Сам трепнаха.

Той помълча известно време — една минута или петнайсет, Адам не бе сигурен. Стрелките на часовника пак ту препускаха бясно, ту спираха.

— Мисля, че сега трябва да се помолим, отче — каза Сам.

— Ще трябва. Чакахме доста дълго.

— Как искаш да го направим?

— За какво искаш да се помолиш, Сам?

Сам за миг се замисли и после каза:

— Искам да се уверя, че Бог няма да ми се сърди, когато умра.

— Добра идея. А защо мислиш, че Бог може да ти се сърди?

— Не е ли съвсем очевидно?

Ралф потри ръцете си една в друга.

— Мисля, че най — добрият начин да направиш това, е да помолиш Бог да ти да изповядаш греховете си прости.

— Всичките ли?

— Не трябва да ги изреждаш всичките, просто помоли Господ да ти прости всичко.

— Струва ми се, че това е доста общо разкаяние.

— Да, така е. Но ще има ефект, ако си напълно сериозен.

— Сериозен съм, дявол го взел.

— Вярваш ли в ада, Сам?

— Да.

— Вярваш ли в рая?

— Да.

— Вярваш ли, че всички християни отиват в рая?

Сам помисли по това доста дълго, после кимна леко и на свой ред попита:

— А ти?

— Да, Сам, вярвам.

— Тогава разчитам на твоята дума.

— Добре. За това можеш да ми вярваш, разбра ли?

— Така ми изглежда прекалено лесно. Само казвам бърза молитва, и всичко ми е простено.

— Защо те тревожи това?

— Защото съм извършил някои лоши неща, отче.

— Всички сме вършили лоши неща. Нашият бог ни дарява с безкрайна любов.

— Ти не си вършил такива неща като мен.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако говориш за това?

— Да, никога няма да се почувствам добре, ако не говоря.

— Слушам те, Сам.

— Да изляза ли за малко? — попита Адам. Сам го стисна за коляното.

— Не.

— Нямаме много време, Сам — каза Ралф и погледна през решетките.

Сам пое дълбоко въздух и заговори тихо и монотонно, като се стараеше да го чуят само Адам и Ралф.

— Убих Джо Линкълн хладнокръвно. Вече казах, че съжалявам.

Ралф мърмореше нещо на себе си, докато слушаше, е започнал да се моли.

— И помогнах на братята си да убият ония двама мъже, които утрепаха баща ни. Честно казано, досега никога не бях съжалявал за това. Сега обаче човешкият живот ми се струва много по-ценен. Сгреших. Участвах и в линч, когато бях на петнайсетина години. Бях само част от тълпата и вероятно не съм можел да го спра, дори да бях опитал. Но не го направих и сега се чувствам виновен.

Сам млъкна. Адам спря да диша и се надяваше, че изповедта е свършила.

Ралф почака малко и после каза:

— Това ли е всичко, Сам?

— Не, има още един.

Адам затвори очи и стисна зъби. Виеше му се свят и му се повдигаше.

— Имаше още един линч. Едно момче на име Клитъс. Не мога да си спомня фамилията му. Линч на Клана. Бях на осемнайсет. Това е всичко, което мога да кажа.

Кошмарът никога няма да свърши, помисли си Адам. Сам замълча. Дишаше дълбоко, Ралф се молеше усърдно. Адам просто чакаше.

— И не съм убивал момчетата на Крамер — прошепна накрая Сам с треперещ глас. — Не ми беше работа да бъда там и сгреших, че се забърках в оная каша. Съжалявам за това вече много години. Беше лошо да се членува в Клана, да се мразят всички и да се поставят бомби. Но не съм убил аз ония момчета. Нямах намерение да навредя на никого. Бомбата трябваше да избухне посред нощ, когато там нямаше да има хора. Наистина така смятах. Но бомбата бе заредена от друг, не от мен. Аз бях само пазач, шофьор, слуга. Другият нагласи бомбата да избухне много по-късно, отколкото мислех. Никога не успях да разбера дали е искал да убие някого, но подозирам, че е имал това намерение.

Адам чу думите, прие ги, погълна ги, но бе твърде поразен, за да помръдне.

— Но аз можех да го спра. И това ме кара да се чувствам виновен. Ония малки момченца щяха да са живи днес, ако бях постъпил другояче, след поставянето на бомбата. Ръцете ми са изцапани с кръвта им. Съжалявам за това от много години.

Ралф леко постави ръката си върху тила на Сам.

— Моли се с мен. — Сам закри очи с двете си ръце и опря лакти върху коленете си.

— Вярваш ли, че Исус Христос е син на Бога, че е дошъл на този свят, роден от девица, че е живял безгрешно, че е бил съден и че е умрял на кръста за нашето спасение? Вярваш ли в това, Сам?

— Да — прошепна старецът.

— И че се е вдигнал от гроба и се е възнесъл на небето?

— Да.

— И че чрез него всичките ни грехове се опрощават? Всички ужасни неща, които ти тежат на сърцето, сега ти се опрощават. Вярваш ли в това, Сам?

— Да, да.

Ралф пусна главата на Сам и изтри сълзите от очите си. Сам не помръдна, но раменете му се тресяха. Адам го стисна още по-силно.

Ранди Дюпре започна да свири отново „Само една разходка с теб“. Звуците бяха ясни и чисти и отекваха силно из сектора.

— Отче — каза Сам, когато раменете му престанаха да треперят, — дечицата на Крамер ще бъдат ли на небето?

— Да.

— Но те са евреи.

— Всички деца отиват на небето, Сам.

— Ще ги видя ли горе?

— Не знам. Има много неща за небето, които все още не знаем. Но Библията ни обещава, че когато отидем там, няма да има повече страдания.

— Чудесно. Тогава се надявам да ги видя.

Гласът на полковник Наджънт наруши спокойствието. Вратата на сектора издрънча, изтрака и се отвори. Той измарширува разстоянието от метър и половина до наблюдаваната килия. Зад него вървяха още шестима от охраната.

— Сам, време е да идем в изолационната — каза той. — Единайсет часът е.

Тримата мъже застанаха един до друг. Вратата на килията се отвори и Сам излезе. Той се усмихна на Наджънт, после се обърна и прегърна преподобния отец.

— Благодаря ти — каза той.

— Обичам моя брат! — крещеше Ранди Дюпре от килията си на по-малко от три метра.

Сам погледна Наджънт и попита:

— Мога ли да се сбогувам с приятелите си?

Това бе отклонение от правилата, в които ясно се казваше, че осъденият трябва да бъде отведен направо от килията в изолационната. Не се споменаваше нищо за последна обиколка на сектора. Наджънт онемя, но след няколко секунди се овладя напълно.

— Разбира се, но побързай.

Сам направи няколко крачки и сграбчи ръцете на Ранди през решетките.

После отиде до следващата килия и се ръкува с Хари Рос Скот.

Ралф Грифин мина покрай охраната и излезе от сектора. Скри се в един тъмен ъгъл и заплака като дете. Нямаше да види повече Сам. Адам стоеше на вратата на килията, близо до Наджънт, и двамата заедно наблюдаваха как Сам върви по коридора, спира пред всяка килия и шепне нещо на затворника вътре. Най-много време прекара с Дж. Б. Гулит, чиито ридания достигаха до тях.

После той се обърна и смело тръгна обратно, като броеше стъпките си и се усмихваше на приятелите си. Хвана Адам за ръка.

— Да вървим — каза той на Наджънт.

Толкова много надзиратели се бяха събрали в края на сектора, че едва имаше място да минат покрай тях. Наджънт вървеше пръв, следван от Сам и Адам. Струпването на хора увеличаваше с няколко градуса температурата и задуха. Демонстрацията на сила бе, разбира се, необходима, за да се укроти непокорен затворник или може би дори да се стресне, за да се подчини. Ала изглеждаше ужасно глупаво при дребен старец като Сак Кейхол. Преминаването от едната стая в другата отне само няколко секунди, но Адам трепваше болезнено при всяка стъпка. През тунела от въоръжена охрана, през тежката стоманена врата, в малката стаичка. Вратата на отсрещната стена бе затворена. Тя водеше към камерата.

Бяха вкарали едно паянтово походно легло за случая. Адам и Сам седнаха на него. Наджънт затвори вратата и коленичи пред тях. Тримата бяха сами. Адам отново прегърна Сам през раменете.

По лицето на Наджънт се четеше ужасно огорчение! Той постави ръка върху коляното на Сам и каза:

— Сам, ще се справим заедно. Как…

— Тъпанар такъв — изпусна се Адам, смаян от нелепостта на изреченото.

— Не го казва нарочно — обясни Сам услужливо. Просто е глупав. Дори не го осъзнава.

Наджънт почувства силния упрек и се опита да измисли нещо по-добро.

— Старая се да се справя някак с всичко това, разбирате ли? — каза той на Адам.

— Защо не ни оставиш на мира? — попита Адам.

— Знаеш ли какво, Наджънт? — попита Сам. — Чел съм тонове юридически книги. А също и много затворнически наредби. Но никъде не срещнах изискване, според което трябва да прекарам последния си час с теб. Няма го в никой закон, статут, наредба, никъде.

— Измитай се оттук — каза Адам, готов да удря, ако трябва.

Наджънт се изправи.

— Лекарят ще влезе през тази врата в единайсет и четирийсет. Ще те преслуша и ще си иде. В единайсет и петдесет и пет ще вляза през същата врата. Тогава ще идем в камерата. Има ли въпроси?

— Не. Изчезвай — викна Адам и посочи към вратата.

Наджънт бързо излезе.

Бяха сами. Оставаше им още един час.

 

 

Двата еднакви затворнически микробуси спряха пред центъра за посетители, за да вземат осемте репортери късметлии и един шериф. Законът позволяваше но не изискваше шерифът на окръга, където е било извършено престъплението, да присъства на екзекуцията.

Изпълняващият длъжността шериф на окръг Вашингтон през шейсет и седма отдавна бе умрял, но сегашният шериф не искаше да изпусне такова събитие. Бе съобщил на Лукас Ман по-рано през деня, че възнамерява да използва законното си право. Чувствал, че го дължи на хората от Гринвил и окръг Вашингтон.

Мистър Елиът Крамер не дойде в Парчман. От години мислеше за това пътуване, но лекарят се бе намесил в последния момент. С неговото слабо сърце подобно вълнение беше твърде рисковано. Рут Крамер никога не бе мислила сериозно да присъства на екзекуцията. Тя си беше у дома в Мемфис и очакваше края със свои приятели.

Никой от семейството на жертвите нямаше да присъства на убийството на Сам Кейхол.

Камерите подробно заснеха как микробусите потеглят и изчезват по главната алея. Пет минути по-късно те спряха пред входа на Отделението. Помолиха всички да слязат, за да бъдат проверени за камери и касетофони.

После те отново се качиха в микробусите, които бяха пропуснати през входа. Минаха през моравата, завиха около дворовете за разходка в западния край и спряха близо до линейката.

Самият Наджънт стоеше там и ги чакаше. Репортерите слязоха от микробусите и несъзнателно започнаха да се оглеждат възбудено, опитвайки се да запомнят всяка подробност. Намираха се пред правоъгълна червена тухлена сграда, долепена до ниска постройка с плосък покрив. Имаше две врати. Едната бе затворена, а другата — отворена, явно за тях.

Наджънт нямаше настроение за любопитни репортери. Той бързо ги поведе през отворената врата. Спряха в малка стая, където ги чакаха две редици сгъваеми столове пред зловещо дръпнати черни завеси.

— Седнете, моля — каза той грубо. Преброи осем репортери и един шериф. Три стола останаха празни.

— Сега е единайсет и десет — заяви Наджънт тържествено. — Осъденият е в изолационната. Тук, пред вас, от другата страна на завесите, е камерата. Ще го доведат в дванайсет без пет, ще го вържат за стола и ще заключат вратата. Завесите ще се дръпнат точно в дванайсет, кога то ще видите камерата и затворникът вътре, на по-малко от един метър от прозорците. Ще виждате само тила му. Не аз определям това, нали разбирате? След по-малко от десет минути той ще бъде обявен за мъртъв, завесите ще се спуснат и вие ще се върнете в микробусите. Ще трябва да почакате доста време. Съжалявам, че в тази стая няма климатична инсталация. След дръпването на завесите всичко ще стане бързо. Имате ли някакви въпроси?

— Разговаряхте ли с осъдения?

— Да.

— Как се държи?

— Няма да коментирам. В един часа е насрочена пресконференция и тогава ще отговоря на тези въпроси. Сега нямам време. — Наджънт излезе от стаята за очевидци и затръшна вратата след себе си. Бързо зави зад ъгъла и влезе в камерата.

 

 

— Остава ни по-малко от час. За какво искаш Да говорим? — попита Сам.

— О, за много неща. Макар повечето от тях да са неприятни.

— Точно в този момент е някак трудно да водим приятен разговор, нали?

— За какво си мислиш сега, Сам? Какво се върти в главата ти?

— За всичко.

— От какво се страхуваш?

— От миризмата на оня газ. Дали ще боли. Не искам да страдам, Адам. Надявам се да свърши бързо. Джъмбо Парис сдържа дъха си две минути. Аз няма да правя така. Искам да поема дълбоко дъх. Може би просто ще се унеса, а? Не се боя от смъртта, Адам, но точно сега ме е страх да умра. Ще ми се да е свършило вече. Това чакане е жестоко.

— Готов ли си?

— Коравото ми малко сърце е спокойно. Извършил съм някои лоши неща, но чувствам, че Бог може да ми даде покой. Разбира се, не го заслужавам.

— Защо не ми каза за мъжа, който е бил с теб?

— То е дълга история. Нямаме много време.

— Но това можеше да ти спаси живота.

— Не, никой нямаше да ми повярва. Помисли си само. След двайсет и три години и изведнъж променям показанията си и обвинявам за всичко някакъв тайнствен човек. Щеше да бъде нелепо.

— Защо ме излъга?

— Имам си причини!

— За да ме защитиш ли?

— Това е една от причините.

— Той е още на свобода, нали?

— Да. Наблизо е. Всъщност вероятно е там отпред с всички други откачени. Само наблюдава. Но никога няма да го видиш.

— Той ли уби Доугън и жена му?

— Да.

— И сина на Доугън?

— Да.

— И Кловис Брейзълтън?

— Може би. Той е много талантлив убиец, Адам. Безмилостен е. Заплаши мен и Доугън по време на първия процес.

— Има ли някакво име?

— Всъщност не. Но и без това няма да ти кажа. Няма да можеш никога да говориш за това.

— Умираш заради престъплението на друг човек.

— Не е така. Можех да спася малките момчета. И, ей богу, аз самият съм убил достатъчно хора. Заслужавам си го, Адам.

— Никой не заслужава това.

— Много по-добре е, отколкото да продължа да живея. Знаеш ли какво бих направил, ако сега ме отведат обратно в килията и ми кажат, че ще остана там, докато умра?

— Какво?

— Щях да се самоубия.

Адам не можеше да спори за това, след като бе прекарал един час в килията. Не можеше да си представи ужаса да живееш в такова нещо двайсет и три часа на ден.

— Забравих си цигарите — каза Сам, опипвайки джоба на ризата си. — Май това е подходящият момент да ги откажа.

— Опитваш се да остроумничиш ли?

— Да.

— Не става.

— Лий показа ли ти книгата със снимката ми от линча?

— Тя не ми я показа. Каза ми къде се намира и аз я открих.

— Видял си снимката?

— Да.

— Истинско забавление, нали?

— Много тъжно.

— Видя ли другата снимка на линча, на следващата страница?

— Да. Двама клановци.

— С роби, качулки и маски.

— Да, видях я.

— Там сме аз и Албърт. Лицето ми е скрито зад маската.

Сетивата на Адам бяха изострени дотолкова, ме вече не можеше да изпита шок. Отвратителната снимка се появи в съзнанието му и той се опита да я прогони.

— Защо ми разказваш това, Сам?

— Защото ми олеква. Никога не съм го признавал преди, а истината, естествено, носи някакво облекчение. Ето, вече се чувствам по-добре.

— Не искам да слушам повече.

— Еди така и не научи. Намери книгата на тавана и някак ме позна на едната снимка. Но не знаеше, че съм един от клановците на другата.

— Хайде да не говорим за Еди, чуваш ли?

— Добре. Какво става с Лий?

— Сърдит съм й. Тя просто ни заряза.

— Знаеш ли, щеше да бъде хубаво да я видя. Мъчно ми е. Но толкова се радвам, че Кармен дойде.

Най-сетне една приятна тема.

— Тя е чудесна — каза Адам.

— Добро момиче. Гордея се с вас, Адам — с теб и с Кармен. Сигурно сте получили добрите гени от майка си. Голям късметлия съм, че имам двама чудесни внуци.

Адам слушаше и не се опитваше да отговори. Нещо изтрака в съседната стая и двамата подскочиха.

— Наджънт сигурно пробва машинариите — каза Сам и раменете му отново затрепераха. — Знаеш ли за какво ми е мъчно?

— За какво?

— Много мислих за това и направо се изтормозих през последните два дни. Гледам теб, гледам и Кармен и виждам двама умни млади хора с открити умове и сърца. Не мразите никого. Толерантни сте и с широки възгледи, добре образовани, амбициозни и не носите в себе си товара, с който се родих аз. Ето, гледам теб, моя внук, моя плът и кръв, и се питам защо и от мен не излезе нещо подобно? Нещо като теб и Кармен? Трудно е да повярва човек, че сме роднини.

— Стига, Сам. Недей.

— Не мога да се въздържа.

— Моля те, Сам.

— Добре, добре. Нещо приятно. — Гласът му заглъхна и той се наведе напред. Главата му бе сведена надолу и почти висеше между краката.

Адам искаше да поговорят по-подробно за тайнствения съучастник. Искаше да знае всичко — истинските подробности за атентата, за изчезването му, за залавянето на Сам. Освен това искаше да знае какво би могло да се случи с онзи човек, след като бе навън, наблюдаваше и чакаше. Но на тези въпроси нямаше да получи отговор, затова не ги зададе. Сам щеше да отнесе в гроба много тайни.

 

 

Пристигането на хеликоптера с губернатора предизвика вълнение пред входа на Парчман. Той се приземи от другата страна на шосето, където чакаше друг затворнически микробус. С по един телохранител от двете страни и забързаната Мона Старк отзад, Макалистър скочи в микробуса.

— Това е губернаторът! — изкрещя някой. Химните и молитвите изведнъж секнаха. Операторите се втурнаха с камерите да заснемат микробуса, който запраши с пълна скорост към входа и изчезна вътре.

След няколко минути той спря до линейката зад Отделението.

Телохранителите и мис Старк останаха в микробуса. Наджънт посрещна губернатора и го поведе към стаята за очевидци, където той седна на първата редица. Кимна към другите присъстващи, които вече бяха потънали в пот. В стаята бе истинска пещ. По стените подскачаха черни комари.

Наджънт попита какво би желал губернаторът.

— Пуканки — изтърси губернаторът, но никой не се засмя. Наджънт се намръщи и излезе от стаята.

— Защо сте тук? — попита веднага един репортер.

— Не коментирам — каза самодоволно Макалистър.

Десетимата присъстващи седяха мълчаливо, вперили очи в черните завеси, и току поглеждаха нетърпеливо часовниците си.

Нервното дърдорене заглъхна. Избягваха да се гледат, сякаш се срамуваха, че участват в такова ужасно събитие.

Наджънт спря до вратата на газовата камера и провери списъка си. Беше единайсет и четирийсет. Каза на лекаря да отиде в изолационната, а след това излезе навън и даде знак охраната да се оттегли от четирите кули. Съществуваше съвсем нищожен шанс освободеният след екзекуцията газ да навреди на охраната в кулите и Наджънт обичаше да изпипва всяка подробност.

Потропването на вратата бе съвсем леко, но в момента прозвуча като удар с чук. Разкъса тишината и стресна Адам и Сам. Вратата се отвори. Влезе младият лекар, опита се да се усмихне, клекна на едно коляно и помоли Сам да си разкопчее ризата. Залепи кръгла слушалка на бледата му кожа, а късата жица остана да виси на колана му.

Ръцете на лекаря трепереха. Не каза нищо.