Джон Гришам
Камерата (49)

48

На Пети областен съд му трябваха по-малко от три часа за да прехвърли последната молба към Върховния съд на САЩ. В три часа бе проведено кратко съвещание по телефона. Хез Кери и Гарнър Гудман се втурнаха към канцеларията на Роксбър на отсрещната страна на улицата. Главният прокурор имаше телефонна система която можеше да свърже едновременно него самия, Гудман, Кери, Адам и Лукас Ман в Парчман, съдия Робишо в Лейк Чарлз, съдията Джуди в Ню Орлиънс и съдията Макнийли в Амарило, Тексас. Тримата съдии позволиха на Адам и Роксбър да представят аргументите си, после заседанието беше закрито. В четири часа съдебният секретар позвъни на всички засегнатите страни, за да им съобщи за отхвърлянето на молбата. Последваха нови факсове. Кери и Гудман веднага изпратиха по факса молбата до върховния съд на САЩ.

Сам беше подложен на последен медицински преглед, докато Адам провеждаше кратък разговор със съдебния секретар. Той бавно постави обратно слушалката. Сам гледаше свъсено младия уплашен лекар, който му мереше кръвното. Пакър и Тайни стояха наблизо по молба на лекаря. С петимата присъстващи предната канцелария изглеждаше претъпкана.

— Пети областен съд току-що е отхвърлил молбата — тържествено съобщи Адам. — Отправяме се към Върховния съд.

— Не е точно обетованата земя — каза Сам, без да откъсва поглед от лекаря.

— Настроен съм оптимистично — каза Адам без ентусиазъм заради Пакър.

Лекарят бързо постави инструментите си в чантата.

— Готово — каза той и се запъти към вратата.

— Значи съм достатъчно здрав, за да умра? — попита Сам.

Лекарят отвори вратата и излезе, следван от Пакър и Тайни. Сам стана и се протегна, после закрачи бавно из стаята. Токовете на обувките му се плъзгаха и това се отразяваше на походката му.

— Нервен ли си? — попита той със злобна усмивка.

— Разбира се. За разлика от теб, предполагам.

— Умирането не може да е по-лошо от чакането. Ей богу, готов съм. Искам вече да се свършва.

Адам за малко не изтърси нещо банално за шансовете им във Върховния съд, но не беше в настроение да понася упреци. Сам крачеше и пушеше. Не му бе до разговори. Адам, както обикновено, се хвана за телефона. Позвъни на Гудман и Кери, но говориха кратко. Нямаше много за казване. Нямаше и оптимизъм.

 

 

Полковник Наджънт застана на верандата на центъра за посетители и помоли за тишина. Пред него на моравата се бе събрала малка армия от репортери и журналисти, очакващи с нетърпение лотарията. На масата имаше тенекиена кофа. Всеки представител на пресата носеше оранжево номерирано картонче, раздадено им от затворническата администрация. Тълпата бе необичайно тиха.

— Според наредбите в затвора на представителите на пресата се дават осем места — обясни бавно Наджънт, а думите му достигнаха почти до входа. Опиваше се от факта, че е в центъра на вниманието. — Едно място се дава на Асошиейтед Прес, едно на ЮПИ и едно на осведомителната агенция на Мисисипи. Остава да се изберат още пет. Ще изтегля пет числа от кофата и ако едно от тях съвпадне с номера на картончето ви, това ще бъде щастливият ви ден. Има ли въпроси?

Изведнъж се оказа, че няколкото десетки репортери нямаха никакви въпроси. Много от тях погледнаха оранжевите картончета, за да проверят номерата си. Вълна на възбуда премина през тълпата. Наджънт бръкна в кофата с театрален жест и извади листче хартия.

— Номер четири хиляди осемстотин четирийсет и три — съобщи той с цялото умение на опитен викач на бинго.

— Ето ме — развълнувано извика млад мъж, показвайки картончето с щастливия номер на гърдите си.

— Как се казвате? — извика Наджънт.

— Едуин Кинг от „Арканзас Газет“.

Заместник директорът, който стоеше до Наджънт, записа името на репортера и на вестника. Едуин Кинг бе поздравен от колегите си.

Наджънт бързо извади останалите четири номера и приключи с избора. Видим прилив на отчаяние раздвижи групата, след като бе извикан и последният номер. Останалите бяха разочаровани.

— Точно в единайсет два микробуса ще спрат ей там. — Наджънт посочи към главната алея. — Осемте очевидци трябва да бъдат готови. Ще ви откарат до Отделението за осъдени на смърт, за да наблюдавате екзекуцията. Забранено е внасянето на всякакви камери и касетофони. Ще ви проверят, когато стигнете там. Около дванайсет и петнайсет ще се качите отново на микробусите и ще дойдете тук. След това ще се проведе пресконференция в главната зала на административната сграда, която за ваше удобство ще бъде отворена от девет часа вечерта. Има ли въпроси?

— Колко души ще наблюдават екзекуцията? — попита някой.

— Ще присъстват приблизително тринайсет-четиринайсет души. До самата камера ще бъдат моя милост, свещеникът, лекарят и щатският палач, адвокатът на затвора и двама души от охраната.

— Семейството на жертвите ще присъства ли на екзекуцията?

— Да. Мистър Елиът Крамер, дядото, е определен да присъства.

— Ами губернаторът?

— По закон губернаторът разполага с две места в стаята за очевидци. Едното ще бъде за мистър Крамер. Не са ми съобщили дали губернаторът ще дойде.

— Ами семейството на мистър Кейхол?

— Не. Никой от роднините му няма да присъства на екзекуцията.

Наджънт бе отворил една неприятна тема. Въпросите валяха от всички посоки, а той имаше работа.

— Край на въпросите. Благодаря ви — каза той и се оттегли от верандата.

 

 

Дони Кейхол пристигна за последното си посещение малко преди шест часа. Заведоха го направо в предната канцелария, където завари добре облечения си брат да се смее с Адам Хол. Сам ги запозна.

Досега Адам бе избягвал старателно брата на Сам. Оказа се, че Дони е чист, спретнат и прилично облечен. След като Сам се бе обръснал, подстригал и хвърлил червените дрехи, Адам забеляза, че с Дони си приличат. Бяха еднакви на ръст и макар Дони да не бе пълен, Сам бе много по-слаб от него.

Очевидно Дони не беше простоват селяк, както се боеше Адам. Искрено се радваше да се запознае с Адам и се гордееше, че той е адвокат. Приятен човек с хубав усмивка и зъби, но с много тъжни очи в момента.

— Какво става? — попита той, след като няколко минути говориха за незначителни неща. Имаше предвид обжалването.

— Всичко е във Върховния съд.

— Значи все още има надежда?

При това предположение Сам изсумтя.

— Малка — каза Адам. Почти се беше примирил със съдбата.

Последва дълга пауза, докато Адам и Дони се опитваха да намерят по-малко болезнени теми. На Сам наистина му бе все едно. Той си седеше спокойно на стола, кръстосал крака, и пушеше. Мислите му бяха заети неща, които те не можеха да си представят.

— Днес се отбих кри Албърт — каза Дони.

— Как е простатата му? — попита Сам, без да откъсва поглед от пода.

— Не знам. Той смятал, че вече си мъртъв.

— Типично за него.

— Видях и леля Фини.

— Мислех, че е умряла — каза Сам с усмивка.

— Почти. Вече е на деветдесет и една. Разстроена е, че е станало така с теб. Каза, че винаги си бил любимият й племенник.

— Тя не можеше да ме понася, както и аз нея. Ами че аз не я бях виждал пет години, преди да дойда тук.

— Е, но очевидно е съсипана заради тая история.

— Ще се оправи.

Изведнъж лицето на Сам се разтегна в широка усмивка и той започна да хихика на глас.

— Помниш ли когато я видяхме да отива в клозета зад къщата на баба и после започнахме да хвърляме камъни. Тя се разпищя и хукна навън разплакана.

Дони изведнъж си спомни и се затресе от смях.

— Да, покривът беше от ламарина — закикоти се той. — И всеки удар кънтеше като бомбен взрив.

— Да, бяхме аз, ти и Албърт. Ти май нямаше още четири години.

— Ама го помня.

Припомниха си подробностите и смехът стана заразителен. Адам осъзна, че и той се киска при вида на двамата старци, които се смееха като момчета. След историята за леля Фини и клозета си припомниха друга — за мъжа й, чичо Гарланд, зъл и сакат старец — и продължиха да се смеят.

 

 

Последното ядене на Сам бе предумишлена подигравка с некадърните готвачи в кухнята и с жалките дажби, с които го бяха мъчили девет години. Гой поиска нещо, което да е леко, да се носи в кутия и да се намира лесно. Често се беше учудвал на осъдените преди него, които си бяха поръчвали вечери със седем блюда — пържоли, раци и сладкиш с извара. Бъстър Моук бе изгълтал двайсет сурови стриди, после гръцка салата, после грозде и още няколко блюда. Сам не можа да разбере откъде са придобили такъв апетит само няколко часа преди смъртта си.

Изобщо не беше гладен, когато Наджънт почука на вратата в седем и трийсет. Зад него бе Пакър, а зад Пакър един надзирател с поднос. В средата на подноса бе поставена купа с три сладоледа ескимо и един малък термос с любимото кафе на Сам „Френч Маркет“. Поставиха подноса върху писалището.

 

— Вечерята не е много богата, Сам — каза Наджънт.

— Мога ли да й се насладя на спокойствие, или ще стоиш тук и ще ме тормозиш с идиотски разговори?

Наджънт се изпъна и сърдито погледна към Сам.

— Ще се върнем след един час. Тогава гостът ти трябва да си иде, а теб ще те върнем в килията. Разбра ли?

— Отивай си — каза Сам и седна на писалището.

Щом като си отидоха, Дони каза:

— По дяволите, Сам, защо не поръча нещо, от което и ние бихме опитали с удоволствие? Какво последно ядене е това?

— Това е моето последно ядене. Когато дойде твоят час, поръчай си каквото искаш. — Той взе една вилица и внимателно загреба от ваниловия сладолед с шоколадова глазура. Налапа голяма хапка и после бавно наля кафе в чашата си. Беше черно и силно, с приятен аромат.

Дони и Адам седнаха на столове до стената и се загледаха в гърба на Сам, който бавно ядеше последната си вечеря.

 

 

Започнаха да пристигат след пет часа. Идваха от целия щат в големи коли с четири врати, в различни цветове, със сложни емблеми и знаци по капаците и калниците. Някои имаха сигнални лампи за спешни случаи на покрива. Други бяха монтирали ловджийски пушки над предните седалки. Всички имаха високи антени, които се вееха от вятъра.

Това бяха шерифите, всеки един избран в своя собствен окръг да защитава гражданството от беззаконието. Повечето бяха служили много години и бяха участвали в неотразявания никъде ритуал на вечерята в деня на екзекуцията.

Готвачката мис Мадзола приготвяше пиршеството, а менюто бе винаги едно и също. Тя изпържваше големи пилета в животинска мас. Сготвяше грах с шунка и правеше истински маслени бисквити с размер на малки чинийки. Кухнята й се намираше в задната част на малък ресторант на самообслужване близо до административната сграда на затвора. Яденото винаги се сервираше в седем часа, независимо от броя на шерифите.

Днес броят на присъстващите се очакваше да бъде най-голям след екзекуцията на Теди Доил Мийкс през осемдесет и трета година. Мис Мадзола очакваше същото, тъй като бе чела вестниците, от които ставаше ясно, че всички познават Сам Кейхол. Тя смяташе, че ще пристигнат най-малко петдесет шерифи.

Преминаха през пропуска като високопоставени люде. Спокойно паркираха колите си безразборно около ресторанта. Повечето от тях бяха едри мъже с големи стомаси и вълчи апетит. Бяха изгладнели след дългото пътуване.

След вечеря нямаше много шеги. Ядоха като прасета, после се оттеглиха навън пред сградата, където седнаха върху предните капаци на колите си и гледаха как се смрачава. Чистеха зъбите си от остатъците от пилето и хвалеха майсторството на мис Мадзола. Слушаха прашенето на радиото, сякаш всеки момент очакваха да чуят новината за смъртта на Кейхол. Разговаряха за други екзекуции, за отвратителните престъпления в техните окръзи и за осъдените на смърт. Проклетата газова камера не се използваше достатъчно. Гледаха смаяно стотиците демонстранти близо до шосето пред тях. Продължиха известно време да си чистят зъбите, а после отново влязоха вътре, за да хапнат шоколадов кейк.

Беше чудесна нощ за прилагане на закона.