Джон Гришам
Камерата (45)

44

Когато Адам влезе, предната канцелария бе изпълнена със синкав дим. Седнал на бюрото, Сам пушеше и четеше за себе си в неделния вестник. До него се виждаха три празни чаши кафе и няколко бонбонени хартийки.

— Чувстваш се като у дома си, а? — каза Адам, забелязвайки боклука.

— Да, това е една от привилегиите на екзекуциите тук. Преместват те в тази шикозна стаичка, за да приемаш последните си гости. Цял ден съм тук.

— Имаше ли много гости?

— Не бих ги нарекъл гости. Денят започна с Наджънт и това до голяма степен развали всичко. Свещеникът се отби да види дали се моля. Мисля, че бе доста потиснат, когато си тръгна. После идва лекарят да се убеди, че съм достатъчно здрав, за да ме убият. След това намина и брат ми Дони. Наистина искам да се запознаеш с него. Кажи ми, че идваш с добри новини.

Адам поклати глава и седна.

— Не. От вчера нищо не се е променило. Съдилищата почиваха през уикенда.

— Те на разбират ли, че и съботите, и неделите се броят? Че през уикенда стрелките на часовника не спират да отмерват времето, което ми остава?

— Може да се окаже и добра новина. Може би обмислят моите блестящи молби.

— Може би, но подозирам, че е по — вероятно почитаемите приятелчета да са във вилите си някъде из провинцията, да пият бира и да пекат месо на скара. Ти не мислиш ли същото?

— Да, може би си прав. Какво пишат във вестника?

— Старите истории за мен и жестокото ми престъпление, снимки на онези демонстранти пред затвора, коментарите на Макалистър. Нищо ново. Никога не съм виж дал подобна възбуда.

— Ти си човекът на деня, Сам. Уендал Шърман и издателят му вече предлагат сто и петдесет хиляди долара, но крайният срок, който дават, е шест довечера. Той е в Мемфис с касетофоните си и просто гори от нетърпение да дойде тук. Казва, че му трябват поне два цели дни, за да запише разказа ти.

— Страхотно. Какво точно се предполага, че мога да направя с парите?

— Да ги оставиш на скъпите си внуци.

— Сериозно ли говориш? Ще ги похарчиш ли? Ще се съглася, ако ти ги изхарчиш.

— Не. Шегувам се. Не ми трябват парите, а и Кармен няма нужда от тях. Не бих могъл да ги похарча с чиста съвест.

— Добре. Защото последното, което искам да правя до вторник вечер, е да седя тук с някой непознат и да говоря за миналото. Не ме интересува колко пари има. Предпочитам да не пише книга за живота ми.

— Вече му казах да се откаже.

— Браво, момче. — Сам се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Адам зае мястото си в края на бюрото и прочете спортната страница на вестника.

— Ще бъда доволен, когато всичко свърши, Адам — каза Сам, без да спира да крачи и да жестикулира. — Не издържам повече на това чакане. Кълна ти се, че ми се ще да беше тази вечер. — Изведнъж стана нервен и раздразнителен, а гласът му се усили.

Адам остави вестника настрана.

— Ще спечелим, Сам. Повярвай ми.

— Какво ще спечелим! — отсече сърдито Сам. — Отлагане на присъдата? Голяма работа! Каква е ползата. Още шест месеца? Или година? Знаеш ли какво означава това? Че някой ден отново ще стигнем дотук. Отново ще трябва да мина през същия проклет ритуал — да броя дните, да изгубя съня си, да измислям последните с ходове, да слушам Наджънт или някой друг глупак, да разговарям с психиатъра, да си шепна със свещеника, да ме тупат по задника и да ме водят тук в тази дупка защото съм по-специален. — Той спря пред Адам погледна сърдито. Лицето му бе гневно, а в очите имаше влага и горчивина.

— Писна ми всичко това, Адам. Слушай! Ами че то е по-лошо от смъртта.

— Не можем да се откажем, Сам.

— Ние ли? Кои, по дяволите, сме ние? Става въпрос за моята глава, а не за твоята. Ако спрат изпълнението на присъдата, ти ще се върнеш в хубавата си канторка в Чикаго и ще заживееш както преди. Ще станеш герой, защото си спасил живота на клиента си. Ще поместят снимката ти в адвокатското списание или в някое друго. Умната, млада звезда, наложила се на правосъдието в Мисисипи. Спасил дядо си, жалък клановец между другото. А, от друга страна, твоят клиент го връщат обрат но в малката му клетка, където той отново започва да брои дните. — Сам хвърли цигарата на пода и хвана Адам за раменете.

— Погледни ме, синко. Не мога да преживея отново всичко това. Искам да спреш всичко. Откажи се. Позвъни на съдилищата и им кажи, че се отказваме от всички петиции и молби. Аз съм стар човек. Моля те, позволи ми да умра достойно.

Ръцете му трепереха. Дишаше тежко. Адам се вгледа в блестящите сини очи, обкръжени с тъмни бръчици, и видя как една сълза бавно се плъзва по бузата и изчезва в сивата брада.

За първи път Адам усети мириса на дядо си. Силният аромат на никотин се смесваше с миризмата на изсъхнала пот и резултатът не бе много приятен. Нямаше да бъде отблъскващ, ако се излъчваше от човек, който има достъп до много сапун и гореща вода, до климатична инсталация и дезодорант. След второто вдишване на Адам вече не му правеше впечатление. — Не искам да умираш, Сам. Сам стисна още по-силно раменете му. — Защо не? — попита той.

— Защото съвсем отскоро те намерих. Ти си ми дядо. Сам го гледа мълчаливо още една секунда, после отпусна ръце и отстъпи назад.

— Съжалявам, че ме откри едва сега, в този вид — каза той, изтривайки сълзите от очите си.

— Не се извинявай.

— Но трябва да го направя. Съжалявам, че не съм по-добър дядо. Погледни ме — каза той и наведе очи краката си. — Един жалък старец в маймунски червен костюм. Осъден убиец, който ще бъде ликвидиран в газовата камера като животно. И погледни себе си. Хубав младеж с добро образование и блестящо бъдеще Къде, за бога, сбърках? Какво стана с мен? Прекарах живота си в омраза към хората и виж докъде стигнах. А ти не мразиш никого. И виж накъде си тръгнал. В жилите ни тече една и съща кръв. Защо се намирам тук?

Сам бавно седна на един стол, сложи лакти на коленете си и закри очи. И двамата мълчаха дълго. От време на време чуваха гласа на някой от охраната в коридора, но в стаята бе тихо.

— Знаеш ли, Адам, предпочитам да не умирам по такъв ужасен начин — каза Сам с прегракнал глас, стисна с юмруци слепоочията си, отправил празен поглед към пода. — Но самата смърт не ме плаши сега. Знам отдавна, че ще умра тук и най-много се страхувах, че това ще стане, без някой да го е грижа за мен. Знаеш ли, ужасно е. Да умреш, без никой да помисли за теб. Без никой да плаче, да потъжи и да те изпрати както трябва. Много пъти съм сънувал собственото си тяло в евтин дървен ковчег в дома на покойника в Клантън, без жива душа в стаята. В същия сън съм виждал как свещеникът хихика по време на опелото, тъй като сме само двамата, съвсем сами в черквата, с редици от празни пейки. Но сега е различно. Знам, че някой го е грижа за мен. Знам, че ще ти е мъчно, когато умра, защото не съм ти безразличен. Знам също, че ще присъстваш на погребението ми, за да се увериш, че е както трябва. Наистина съм готов да си ида, Адам. Готов съм.

— Хубаво, Сам, уважавам това. И ти обещавам, че ще бъда тук до самия край, че ще тъгувам за теб и след като всичко свърши, ще се погрижа да те погребат както е редно. Докато съм тук, Сам, аз ще се грижа за теб. Но моля те, погледни на всичко и с моите очи. Трябва да се представя по най-добрия възможен начин, тъй като съм млад и целият живот е пред мен. Не ме карай да се отказвам сега, когато знам, че мога да направя още нещо.

Сам скръсти ръце на гърдите си и погледна Адам. Бледото му лице бе спокойно, а в очите му още имате сълзи.

— Да направим така — каза той, а гласът му бе тих изпълнен с болка. — Готов съм да умра. Утре и в вторник ще направя последните приготовления. Смятам, че ще стане във вторник в полунощ, и ще бъда готов. Ти, от друга страна го приеми като игра. Ако можеш да я спечелиш, браво. Ако изгубиш, ще бъда готов за последствията.

— Значи си съгласен?

— Не, никакво заседание за помилване. Повече никакви петиции и обжалвания. Подал си достатъчно и ще си имаш работа по тях. На две молби още нямаш отговор. Няма да подписвам повече петиции.

Сам се изправи, а немощните му колене изпукаха и се разтрепериха. Отиде до вратата и се облегна на нея.

— Какво става с Лий? — попита тихо той и посегна за цигарите си.

— Още е в болница — излъга Адам. Изкушаваше се да каже истината. Изглеждаше детинско да лъже Сам в последните часове от живота му, но все още хранеше силна надежда да я открие до вторник. — Искаш ли да я видиш?

— Май че да. Не може ли да излезе?

— Може да се окаже трудно, но ще опитам. Тя е по-болна, отколкото мислех отначало.

— Алкохоличка ли е?

— Да.

— Само това ли е? А наркотици?

— Не, само алкохол. Каза ми, че има този проблем от години. Не се лекува за първи път.

— Бог да я благослови. Децата ми нямаха късмет.

— Тя е добър човек. Имала е тежки моменти в брака си. Синът й избягал от къщи като много млад и никога не се завърнал.

— Уолт му беше името, нали?

— Да — отвърна Адам. Какви нещастници бяха тези хора. Сам, дядото, дори не бе сигурен в името на третия си внук.

— На колко години е?

— Нямам представа. Може би горе-долу колкото мен.

— Той знае ли за мен?

— Не знам. Заминал е преди много години. Живее в Амстердам.

Сам взе една чаша от бюрото и отпи глътка студено кафе.

— Ами Кармен? — попита той.

Адам несъзнателно погледна часовника си.

— Ще я взема от летището след три часа. Ще дойде тук утре сутрин.

— Тази мисъл ужасно ме плаши.

— Успокой се, Сам. Тя е страхотна. Умна, амбициозна, хубава и съм й казал всичко за теб.

— Защо го направи?

— Защото тя иска да знае.

— Бедното дете. Каза ли й как изглеждам?

— Не се тревожи за това, Сам. Тя не се интересува от външния ти вид.

— Каза ли й, че не съм някакъв див звяр?

— Казах й, че си много миличък, слабичък, нисък човечец, с обица на ухото, с опашка, тънка талия и чудни малки гумени обувчици, в които сякаш плъзгаш крачката си.

— Я не се майтапи.

— И че, изглежда, си любимецът на момчетата тук, в затвора.

— Лъжеш! Не си й наприказвал всичко това! — ухили се Сам, полусериозно, но тревогата му развесели Адам. Той се засмя, малко по-дълго и по-високо, отколкото трябваше, но това им дойде добре. И двамата се кискаха и се мъчеха да се забавляват от собственото си остроумие. Опитаха се да продължат шегите, но скоро веселостта им премина и отново ги обзе мрачното настроение. Седяха на бюрото един до друг, с крака, вдигнати върху два различни стола, и гледаха пода, докато гъсти те облаци тютюнев дим се виеха над тях в неподвижния въздух.

Имаха толкова много да си кажат, а думите идваха трудно. Правните теории и маневри бяха използвани до край. Темата за семейството бе почти изчерпана. За времето можеха да говорят не повече от пет минути. И двамата знаеха, че ще прекарат заедно голяма част от следващите два дни и половина. Сериозните проблеми можеха да почакат. Неприятните теми — също. Адам погледна два пъти часовника си и каза, че е по-добре да си тръгва, но и двата пъти Сам настоя да остане. Защото, когато Адам си отидеше, те щяха да дойдат и да го отведат обратно в килията му, малката клетка, където температурата бе над трийсет и седем градуса.

— Хайде, остани — молеше го той.

Късно през нощта, след като бе разказал на Кармен за Лий и нейните проблеми, за Фелпс и Уолт, за Макалистър и Уин Летнър и за теорията за съучастника, часове, след като бяха изяли цицата и бяха обсъдили майка си баща си и дядо си, и цялото трогателно семейство, Адам заяви, че никога няма да забрави мига, когато двамата седели безмълвно на бюрото, а невидимият часовник отмервал времето и Сам го потупвал по коляното.

— Сякаш искаше да ме погали с обич — обясни той на Кармен, — както един добър дядо гали малкото си обично внуче.

Кармен бе научила твърде много за една нощ. Бе стояла на терасата четири часа и измъчвана от влагата, бе слушала тъжната история за семейството на своя баща.

Адам обаче бе много внимателен. Разказа хубавото, мрачното пропусна — изобщо не спомена за Джо Линкълн или за линчовете и не намекна за другите престъпления. Описа Сам като буен човек, направил ужасни грешки, който сега бе обладан от угризения. Мина му през ума да й покаже видеофилма с процесите на Сам, но после се отказа. Щеше да го направи по-късно. За тази вечер й стигаше. Понякога самият той просто не можеше да повярва на нещата, които бе научил през последните четири седмици. Щеше да бъде жестоко да я сломи с всичко това изведнъж. Много обичаше сестра си. Трябваха им години, за да обсъдят останалата част от историята.