Джон Гришам
Камерата (40)

39

Работното време в Обърн Хауз започваше в осем. Слаб и унил пазач в неугледна униформа отключи вратата. Колата на Адам се оказа първата на паркинга. Той почака десетина минути, докато наблизо спря още една. Разпозна юристката, с която се бе запознал в канцеларията на Лий преди две седмици. Застигна я, когато влизаше през една странична врата.

— Извинете — каза й. — Запознахме се наскоро. Аз съм Адам Хол. Племенник на Лий. Съжалявам, че не помня вашето име.

Жената носеше поожулено куфарче в едната ръка и плик с обяда си в другата. Тя се усмихна и каза:

— Джойс Коб. Помня ви. Къде е Лий?

— Не знам. Надявах се, че вие може да знаете нещо.

— Не се ли е обаждала?

— Не е. От вторник.

— От вторник ли? Не съм говорил с нея от събота. Вие чухте ли се с нея във вторник?

— Тя позвъни, но аз не разговарях с нея. Беше в деня, когато публикуваха във вестника историята с шофирането й в пияно състояние.

— Откъде се обаждаше?

— Не е казала. Потърсила администратора и заявила, че няма да идва известно време, че самата тя се нуждае от помощ и такива неща. Не е казала нито къде се намира, нищо кога ще се върне.

— Ами пациентките й?

— Поемаме ги ние. Трудно е, знаете ли. Но ще се справим.

— Лий няма да забрави тези момичета. Смятате ли, че е разговаряла с тях тази седмица?

— Вижте какво, Адам, повече от момичетата нямат телефон, разбирате ли? А Лий сигурно няма да отиде в общежитията. Ние се срещаме с нейните момичета и знам, че те не са говорили с нея.

Адам отстъпи и погледна към вратата.

— Знам. Трябва да я намеря. Много се безпокоя за нея.

— Ще се оправи. Веднъж пак се случи, но после всичко беше наред. — Джойс изведнъж се разбърза. — Ако разбера нещо, ще ви се обадя.

— Моля ви. Аз съм отседнал при нея.

— Знам.

Адам й благодари и си тръгна. В девет вече бе в кантората, потънал в работа.

 

 

Полковник Наджънт седеше на края на дълга маса. Стаята бе пълна с надзиратели. Масата бе поставена върху платформа, издигната на трийсет сантиметра над нивото на пода, а на стената висеше голяма черна дъска. В ъгъла се виждаше подвижна катедра. Столовете от дясната страна на масата бяха празни, за да могат присъстващите, които седят на сгъваемите столове, да виждат лицата на важните личности от лявата страна на Наджънт, Тук беше Морис Хенри от канцеларията на главния прокурор, с дебело тесте досиета пред него. Лукас Ман седеше в далечния край и си водеше бележки. Двама помощник главни надзиратели седяха до Хенри. Един стажант от канцеларията на губернатора седеше до Лукас.

Наджънт погледна часовника си, после започна краткото си встъпително слово. Позова се на бележките си и после се обърна към пазачите и служителите.

— От днес, втори август, всички обжалвания са отхвърлени от различните съдилища и нищо не може да спре екзекуцията. Ще действаме с убеждението, че тя ще се проведе според плана следващата сряда една минута след полунощ. Разполагаме с цели шест дни, за да се подготвим, и съм решил това да стане гладко и без засечки. Осъденият е подал най-малко три петиции и жалби, които сега се придвижват в различните съдилища и Разбира се, не е възможно да се предвидят последствията. Поддържаме непрекъсната връзка с канцеларията на главния прокурор. Всъщност днес тук с нас е мистър Морис Хенри. По негово мнение, което споделя и мистър Лукас Ман, ще се стигне до края. Екзекуцията би могла да се спре във всеки един момент, но изглежда съмнително. Независимо от това трябва да сме готови. Очаква се също осъденият да поиска помилване от губернатора, но, честно казано, и това едва ли ще има успех. Отсега до следващата сряда ще бъдем в състояние на подготовка.

Думите на Наджънт бяха силни и ясни. Той бе в центъра на вниманието и очевидно се наслаждаваше на всеки миг. Погледна бележките си и продължи:

— Подготвя се и самата газова камера. Тя е стара и не е била използвана от две години и половина, затова трябва да сме много внимателни. Представител на производителя пристига тази сутрин, за да проведе изпитания днес през деня и вечерта. Ще направим пълна репетиция на екзекуцията през уикенда, вероятно в неделя вечер, като допуснем, че няма да има отлагане. Събрах списъците с доброволци за екипа, който ще участва в провеждането й, и ще го определя днес следобед.

Сега средствата за масова информация ни обсипват с молби за всякакви неща. Искат да интервюират мистър Кейхол, неговия адвокат, нашия адвокат, директора, охраната, другите затворници от Отделението и палача. Искат снимки от килията му и от камерата. Типичната глупост на вестникарите. Но ние трябва да се справим с това. Няма да има никакви контакти с представители на пресата, преди аз да дам одобрението си. Това важи за всички служители тук. Без изключения. Повечето журналисти не са оттук и се забавляват да ни представят като шепа неграмотни селяци. Затова не говорете с тях. Никакви изключения. Ще издам съответното разрешение, когато сметна за необходимо. Внимавайте с тези хора. Те са лешояди.

Очакваме неприятности и отвън. Преди десет минути първата група от членове на Ку Клукс Клан пристигна пред входната врата. Отпратиха ги към обичайното място между магистралата и административната сграда, където се провеждат протестите. Узнахме, че и други такива групи ще пристигнат скоро. Изглежда, се готвят да протестират, докато всичко свърши. Ще ги следим зорко. Имат право на протест, стига да е мирен. Въпреки че не съм бил тук при последните четири екзекуции, казаха ми, че се събират и поддръжници на смъртното наказание и създават ужасни безредици. По разбираеми причини смятаме да държим тези две групи на разстояние една от друга.

Наджънт не можеше да седи повече и се изправи вдървено в края на масата.

Всички погледи бяха насочени към него. Той погледна бележките си за секунда.

— Тази екзекуция ще бъде различна поради известността на мистър Кейхол. Ще предизвика голям интерес, ще привлече пресата и всякакви побъркани типове. Трябва да действаме професионално във всеки един момент. Няма да позволя никакво нарушение на правилника за реда. Мистър Кейхол и семейството му имат право на почтително отношение през последните няколко дни. Няма да търпя никакви подмятания за газовата камера или за екзекуцията. Имате ли някакви въпроси?

Наджънт огледа стаята. Бе много доволен от себе си. Засегна всичко. Въпроси нямаше.

— Отлично. Ще се срещнем отново утре сутринта в девет. — Той ги освободи и стаята бързо се опразни.

 

 

Гарнър Гудман хвана професор Джон Брайън Глас, когато излизаше от кабинета си за лекция. Лекцията бързо бе забравена, докато двамата стояха в коридора и си разменяха комплименти. Глас бе чел всички книги на Гудман, а Гудман бе чел повечето от неотдавна публикуваните статии на Глас против смъртното наказание. Разговорът се насочи към делото Кейхол и по-специално към спешната нужда от няколко проверени студенти, които да помогнат на Гудман при едно проучване през уикенда. Глас предложи и своята помощ и двамата се уговориха да обядват след няколко часа и да обсъдят въпроса.

На три преки от юридическия колеж Гудман откри малките и неугледни канцеларии на групата за защита на извършителите на тежки престъпления, една квазифедерална агенция с малки, неудобни офиси във всеки щат, където съществуваше смъртното наказание. Директорът бе млад чернокож адвокат, завършил университета в Йейл. Казваше се Хез Кери и бе обърнал гръб на богатството на големите фирми, посвещавайки живота си на премахването на смъртното наказание. Гудман го бе срещал на конференции при два предишни повода. Въпреки че Групата на Кери, както официално се наричаше, не представляваше пряко всеки затворник в Отделението, тя носеше отговорността да следи развитието на всяко дело. Хез бе на трийсет и една и остаряваше бързо. Посивялата му коса бе доказателство за напрежението при работата с четирийсет и седемте мъже в Отделението.

На стената над бюрото на секретарката висеше малък календар, а най-отгоре върху него някой бе напечатал РОЖДЕНИ ДНИ В ОТДЕЛЕНИЕТО. Рожденикът получаваше само една поздравителна картичка. Бюджетът беше ограничен, а картичките обикновено се купуваха с джобни пари на служителите.

В групата имаше двама адвокати, които работеха под ръководството на Кери, и само една щатна секретарка. Неколцина студенти от колежа помагаха доброволно по няколко часа седмично.

Гудман и Хез Кери говориха повече от един час. Уточниха действията си за следващия вторник. Кери ще заседне пред канцеларията на секретаря на Върховния съд на Мисисипи. Гудман ще стои в кабинета на губернатора. Джон Брайън Глас ще бъде в канцеларията на Пети областен съд в сградата на Федералния съд в Джаксън, Един от бившите сътрудници на Гудман в „Кравиц и Бейн“ работеше във Вашингтон и вече се бе съгласил да чака пред канцеларията на секретаря по делата със смъртни присъди. За Адам оставаше да стои в Отделението с клиента си и да координира последните обаждания.

Кери се съгласи да участва в проекта за пазарно проучване, организирано от Гудман през уикенда.

В единайсет часа Гудман се върна в кабинета на губернатора и връчи на адвокат Ларамор писмена молба за заседание за помилване. Губернаторът не бе в кабинета си и Ларамор щеше да го види едва следобед. Гудман остави телефонния номер в квартирата си и каза, че ще се обажда периодично.

После подкара колата към новата си кантора, снабдена с най-добрите мебели, които можа да намери под наем за два месеца, като плати, разбира се, в брой. Сгъваемите столове бяха от някаква църква, ако се съдеше по надписите под седалките. Паянтовите маси също бяха видели доста непретенциозни вечери и сватбени приеми.

Гудман харесваше набързо стъкменото си убежище. Той седна и позвъни по новия безжичен телефон на секретарката си в Чикаго, в кантората на Адам в Мемфис и на жена си вкъщи. Обади се и на губернатора по пряката телефонна линия.

 

 

В четири часа следобед в четвъртък Върховният съд в Мисисипи все още не бе отхвърлил иска за помилване на основание частична невменяемост. Бяха минали почти трийсет часа, откакто Адам го бе подал. Вече бе досадил с обажданията си на съдебния секретар. Беше изморен да обяснява очевидното, нуждаеше се от отговор. Нямаше и най-малка следа от оптимизъм, че съдът всъщност обмисля доводите на иска. Според Адам съдът действаше МУДНО и отлагаше изпращането на молбата във Федералния съд. В този момент той чувстваше, че е невъзможно да се надява на отлагане на присъдата във Върховния съд на щата.

Той всъщност изобщо не бе популярен във федералните съдилища. Върховният съд на САЩ не бе издал решение по молбата му за разглеждане на иска за неконституционността на газовата камера. Пети областен съд още разглеждаше иска му за неефективна защита.

В четвъртък нямаше никаква промяна. Съдилищата заседаваха, сякаш това бяха обикновени искове, които трябваше да се заведат, възложат и насрочат и след това да се отлагат с години. Необходима му беше съдебна процедура, за предпочитане спиране на екзекуцията на някакво равнище, а ако не спиране, то поне пледираме или изслушване на доводите или дори отказ, за да може да продължи със следващото съдилище.

Той обикаляше около масата в кабинета си и се ослушваше за телефона. Беше се уморил да снове наоколо, телефонните обаждания му бяха втръснали.

Кабинетът му бе осеян с остатъци от десетина съдебни досиета. Масата бе отрупана с разхвърляни купища хартия. Розови и жълти листчета с телефонни съобщения бяха залепени по протежение на цял един рафт с книги.

Изведнъж изпита омраза към това място. Имаше нужда от свеж въздух. Каза на Дарлийн, че излиза да се поразходи. Наближаваше пет часът и все още бе светло и много топло. Отиде до хотел „Пийбоди“ на Юниън и си поръча алкохол в ъгъла на фоайето, близо до пианото. Беше първото му питие след петъка в Ню Орлиънс и въпреки че му достави удоволствие, му напомни за Лий. Потърси я сред тълпата новопристигнали, струпали се около регистрацията. Наблюдаваше как масите във фоайето се заемат от добре облечени хора и незнайно защо се надяваше, че тя ще се появи. Къде ли обикновено се крие човек, когато е на петдесет и бяга от живота?

Един мъж с вързана на опашка коса и туристически обувки се спря, загледа го и после приближи.

— Извинете, сър, вие не сте ли Адам Хол, адвокатът на Сам Кейхол?

Адам кимна.

Мъжът се усмихна, очевидно доволен, че е познал Адам, и застана до масата му.

— Аз съм Кърк Клекнър от „Ню Йорк Таймс“. Той постави визитната си картичка пред Адам. — Тук съм, за да отразявам екзекуцията на Кейхол. Всъщност току-що пристигам. Мога ли да седна?

Адам посочи към празния стол на отсрещната страна на кръглата масичка. Клекнър седна.

— Имам късмет, че ви намерих тук — каза той, ухилен до ушите. Беше малко над четирийсет, с вид на недодялан, вечно пътуващ журналист — небръснат, с памучно елече върху дънкова риза и джинси. — Познах ви по снимките, които видях във вестниците в самолета.

— Приятно ми е да се запознаем — каза сухо Адам.

— Можем ли да поговорим?

— За какво?

— О, за много неща. Разбрах, че клиентът ви няма да дава интервюта.

— Така е.

— Ами вие?

— Също. Можем да си побъбрим, но нищо няма да публикувате.

— Това ме затруднява.

— Честно казано, не ми пука. Изобщо не ме е грижа за трудностите във вашата работа.

— Поне сте честен. — Грациозна млада келнерка в къса поличка застана до масата, за да приеме поръчката му. Едно кафе. — Кога за последен път видяхте дядо си?

— Във вторник.

— Кога ще го видите отново?

— Утре.

— Той как се държи?

— Справя се. Напрежението расте, но той го понася добре засега.

— Ами вие?

— Забавлявам се.

— Без майтап. Страдате ли от безсъние и други подобни?

— Изморен съм. Спя недостатъчно. Работя много, тичам до затвора и обратно. Ще се стигне до края, затова следващите няколко дни ще бъде същинска лудница.

— Аз отразявах екзекуцията на Бънди във Флорида. Беше истински цирк. Адвокатите му не бяха мигнали дни наред. Трудно е да се отпусне човек.

— Ще го направите ли отново? Знам, че не ви е специалност, но ще помислите ли да поемете и друго дело на осъден на смърт?

— Само ако открия някой друг роднина в Отделението. Защо се занимавате с такива неща?

— Пиша от години за смъртното наказание. Вълнуващо е. Бих искал да взема интервю от мистър Кейхол.

Адам поклати глава и допи чашата си.

— Не, невъзможно е. Той няма да разговаря с никого.

— Защо не го помолите заради мен?

— Не.

Кафето пристигна. Клекнър го разбърка с лъжичка. Адам наблюдаваше тълпата.

— Интервюирах Бенджамин Кийз вчера във Вашингтон — заяви Клекнър. — Не е изненадан от вашите твърдения, че е направил грешки на процеса. Каза, че е очаквал да го направите.

В този момент Адам никак не се интересуваше от Бенджамин Кийз и мнението му.

— Това е рутинна процедура. Трябва да бързам. Приятно ми беше, че се запознахме.

— Но, аз исках да поговорим за…

— Слушайте, имахте късмет, че ме хванахте — каза Адам и рязко се изправи.

— Само още две неща — каза Клекнър, но Адам бързо се отдалечи.

Той излезе от „Пийбоди“ и тръгна покрай реката. По пътя се размина с добре облечени млади хора, които бързаха да се приберат вкъщи. Завиждаше им; каквото и да бе призванието им, в каквото и напрежение да се намираха в момента, те не носеха толкова тежък товар като неговия.

Хапна един сандвич в закусвалня и в седем бе отново в кантората.

 

 

Заекът бе хванат в капан в горите на Парчман от двама надзиратели, които го нарекоха Сам заради конкретния случай. Беше кафяв, най-едрият от четирите уловени досега. Другите три бяха вече изядени.

Късно в четвъртък вечерта заекът Сам, заедно с ловците, полковник Наджънт и екипът за екзекуцията влязоха в Отделението с микробуси и пикапи. Караха бавно през двора за разходки към западния край. Паркираха до червена тухлена правоъгълна сграда, долепена за югозападния ъгъл на СТЗ.

Две бели метални врати без прозорци водеха към вътрешността на червената сграда. Едната, обърната на юг, водеше към тясна стая, два и половина на четири и половина метра, където стояха очевидците по време на екзекуцията. Пред тях имаше черни завеси, зад които се разкриваше задният край на самата газова камера.

Другата врата беше за Камерата — стая четири и половина на три и половина метра с боядисан бетонен под. Самата газова камера във формата на осмоъгълник се намираше в средата. Бе прясно боядисана със сребрист лак, който още не бе изсъхнал напълно. Наджънт бе разгледал всичко преди една седмица и бе наредил да се пребоядиса. Стаята на смъртта бе лъсната до блясък. Черните завеси на прозорците зад камерата бяха спуснати.

Заекът Сам бе оставен в пикапа, докато един нисък наздирател, на ръст и тегло почти колкото Сам, бе въведен от свои колеги в Камерата. Наджънт се перчеше и надзираваше всички като генерал, сочеше, кимаше и се мръщеше.

Ниският човек бе бутнат пръв в камерата, след него влязоха двамата надзиратели, които го обърнаха и настаниха в дървения стол. Безмълвно и сериозно, без усмивки и шеги те вързаха първо китките му с кожените ленти за облегалките на стола. После коленете му, после глезените. След това един от пазачите повдигна главата му няколко сантиметра и я държа неподвижно, докато другият закопча кожената лента за главата.

Връзването на главата бе добавено след екзекуциите на Уийкс и Тоул, тъй като техните глави се бяха люлели, клатушкали, и удряли най-отвратително в дървената колона точно зад стола. Адам бе писал доста за това в обвинението си срещу газовата камера като средство за екзекуция.

Двамата надзиратели се отдръпнаха, а Наджънт посочи към друг член на екипа, който пристъпи напред сякаш за да каже нещо на осъдения.

— Точно тук Лукас Ман ще прочете смъртната присъда на мистър Кейхол — обясни Наджънт като някой начеваш филмов режисьор. — После аз ще го попитам дали иска да каже нещо преди края. — Той отново направи знак и определеният пазач затвори тежката врата към камерата и я заключи.

— Отвори я — излая Наджънт и вратата се отвори. Ниският надзирател бе освободен.

— Донесете заека — заповяда Наджънт. Един от надзирателите донесе заека Сам от пикапа. Той си седеше невинно в желязната клетка, която бе предадена на същите двама надзиратели, които току-що бяха излезли от камерата. Те внимателно го поставиха на дървения стол, после продължиха с работата по завързването на въображаемия осъден на смърт. Китки, колене, глезени, глава и заекът бе готов за смъртоносния газ. Двамата надзиратели излязоха от камерата.

— Цианидните таблетки — нареди Наджънт и друг член на екипа влезе в камерата с голям пластмасов буркан. Той изсипа цианидните таблетки в купата под стола. После бързо излезе от камерата. Вратата бе затворена и заключена, а Наджънт даде знак на палача, който постави банка със сярна киселина в тръба, отиваща към пода на камерата. Дръпна един лост, чу се щракване и банката тръгна към купата под стола.

Наджънт пристъпи към един от прозорците и загледа напрегнато. Същото направиха и останалите членове на екипа. Прозорците бяха специално уплътнени, за да не пропускат.

Отровният газ се образува бавно, изпод стола се издигна лека мъгла от видими пари и се насочи нагоре. Отначало заекът не реагира на парите, които проникнаха в малката му клетка, но смъртоносният газ много бързо го порази. Той се вдърви, подскочи няколко пъти, удари се в решетките на клетката си, после настъпиха силни гърчове, ужасно подскачане, треперене. Умря за по-малко от минута.

Наджънт се усмихна и погледна часовника си.

— Отворете — нареди той и капакът на тавана на камерата се отвори, за да изпусне зловещия газ.

Външната врата на камерата се отвори и повечето членове на екипа излязоха на чист въздух или за да пушат. Трябваше да минат най-малко петнайсет минути отварянето на камерата и изнасянето на заека. После трябваше да го промият с маркуч и да почистят. Наджънт остана вътре, за да наблюдава всичко. Надзирателите отвън пушеха и се смееха.

На по-малко от осемнайсет метра над тях прозорците на сектор А бяха отворени. Сам чуваше гласовете им. Минаваше десет и лампите бяха угасени, но във всяка килия на сектора две ръце се протягаха през решетките. Четиринайсетте мъже слушаха в тъмнината.

Затворникът в Отделението за осъдени на смърт живее двайсет и три часа на ден в килия два на три метра. Той чува всичко: странното почукване на нови ботуши в коридора, непознатия звук и акцент на различен глас, далечното бръмчене на косачка или машина за плевене. А, разбира се, винаги се чуваше и отварянето и затварянето на вратата към газовата камера. Той можа да долови и доволното многозначително хихикане на екипа, приготвящ екзекуцията.

Сам се облегна на лакти и се загледа в прозорците над коридора. Репетираха неговата екзекуция.