Джон Гришам
Камерата (38)

37

Всеки обитател на Отделението познаваше процедурата, въпреки че никога не беше издавана в писмен вид. Ветераните, включително и Сам, бяха преживели четири екзекуции през последните осем години и при всяка една от тях процедурата бе спазена до най-малки подробности. Старите разговаряха шепнешком помежду си и обикновено бързо предаваха описанията за последните часове на новите, повечето от които пристигаха в Отделението с немия въпрос: Как се прави? А надзирателите обичаха да говорят за това.

Последното ядене се сервираше в малка стая близо до входа, наричана просто предната канцелария. В нея имаше бюро, няколко стола, телефон и климатична инсталация и именно в тази стая осъденият прекарваше по-голямата част от последните четирийсет и осем часа. Там приемаше последните си посетители, седеше и слушаше, окато адвокатите му се опитваха да му обяснят защо нещата не се развиват според плана. Беше обикновена стая с решетки на прозорците. Последното съпружеско посещение се провеждаше там, ако затворникът беше готов за него. Охраната и служители на затвора обикаляха отвън по коридора.

Стаята не бе предвидена за последните часове преди екзекуцията, но през осемдесет и втора, при екзекуцията на Теди Доил Мийкс — първата от много години насам, изведнъж се появи необходимостта от такава стая. За всякакви цели. Нямаше друго име, освен предната канцелария. Телефонът на бюрото бе последният, използван от адвоката на осъдения. По него се получаваше последното съобщение, че няма да има повече отлагания и обжалвания. Тогава той поемаше по дългия път до сектор А, до далечния му край, където клиентът му чакаше в наблюдаваната стая.

Не бе нищо повече от обикновена килия, през осем врати от килията на Сам. Два на три метра, с легло, мивка и тоалетна. Копие на килията на Сам. Беше последната по коридора и най-близката до изолационната, която се намираше до газовата камера. В деня преди екзекуцията извеждаха осъдения за последен път от килията му и го настаняваха в наблюдаваната килия. Преместваха и личните му вещи, което ставаше бързо. Там той чакаше. Обикновено гледаше собствената си лична драма по телевизията, докато местните телевизионни канали предаваха новини за последните обжалвания.

Адвокатът му чакаше с него, седнал на паянтовото легло, и гледаше последните новини. Адвокатът често притичваше до предната канцелария. В килията можеше да влиза и свещеник или духовен наставник.

С падането на мрака в Отделението настъпваше пълна тишина. Някои от затворниците гледаха телевизия. Други се молеха. Трети лежаха в леглата си и се питаха кога ли ще дойде и техният час. Всички външни прозорци на коридора бяха затворени и залостени. Отделението бе заключено. Но през стените се чуваха гласове и отвън проникваше светлина. За хора, които седят с часове в тесни килии, виждат и чуват всичко, суетнята около някаква нова дейност съсипваше нервите.

В единайсет часа директорът на затвора и неговият екип идваха в сектор А и спираха пред наблюдаваната стая. В този момент надеждата за отлагане бе вече изчезнала. Осъденият седеше на леглото си и държеше ръцете на адвоката и свещеника. Директорът съобщаваше, че е време за изолационната. Вратата на килията щракваше и се отваряше, а затворникът излизаше в коридора. Другите затворници, повечето от които плачеха, викаха в знак на подкрепа. Изолационната бе на пет-шест метра от наблюдаваната стая. Осъденият преминаваше по средата между две редици въоръжени и яки надзиратели — най-яките, които директорът можеше да намери. Почти никога не се оказваше съпротива, тъй като от нея нямаше никаква полза.

Директорът въвеждаше осъдения в малка стая три на три метра, в която нямаше нищо освен едно сгъваемо легло. Осъденият сядаше на леглото, отново с адвоката си от едната страна и свещеника от другата. В този момент директорът, незнайно защо, чувстваше потребност да прекара няколко минути с осъдения, сякаш бе последният човек, с когото осъденият искаше да си по-бъбри. Най-накрая директорът си отиваше. В стаята настъпваше тишина. Обикновено молитвите се довършваха в този момент. Оставаха само минути.

До изолационната се намираше газовата камера. Цялото помещение беше четири и половина на три и половина метра, а самата камера бе по средата. Палачът имаше доста работа, докато осъденият се молеше в изолационната. Директорът, адвокатът на затвора, лекарят и няколко надзиратели извършваха подготовката. На стената се поставяха два телефона, в случай че се отсъдеше отлагане в последната минута. Отляво се намираше малко помещение, където палачът смесваше своите разтвори. Зад камерата имаше три прозореца, четирийсет и пет на осемдесет сантиметра, закрити с черни завеси. От другата страна на прозорците се намираше помещението за очевидци.

В дванайсет без десет лекарят влизаше в изолационната и допираше слушалката си до гърдите на затворника. После си отиваше и влизаше директорът, за да заведе осъдения до камерата.

Зад прозорците бе винаги пълно с хора, които желаеха да помогнат или да наблюдават как умира човек. Вкарваха го, завързваха го, затваряха вратата и го убиваха.

Бе доста проста процедура със съвсем малки разлики при отделните случаи. Например когато поставили Бъстър Моук на стола и затегнали половината каиши, телефонът в камерата иззвънял. Отвели го обратно в изолационната, където прекарал шест часа в мъчително очакване, докато дойдат отново да го вземат. Най-хитър от всичките четирима се оказал Джъмбо Парис. Дългогодишен наркоман, преди да влезе в затвора, той започнал да иска валиум от психиатъра много време преди екзекуцията Поискал да прекара последните часове сам, без адвокат или свещеник, а когато дошли да го вземат от наблюдаваната стая, той се бил дрогирал. Очевидно си събирал валиума дълго време. Наложило се да го пренесат в изолационната, където поспал спокойно. После го завлекли в камерата и му дали последната доза. Беше хуманна и обмислена процедура. До самия край осъденият оставаше в килията си, до другарите. В Луизиана ги преместват от Отделението в малка сграда наречена Дом на смъртта. Там прекарват последните три дни под непрекъснато наблюдение. Във Вирджиния ги местят в друг град.

Килията на Сам се намираше през осем врати или на около петнайсет метра от наблюдаваната стая. Още шест метра до изолационната и други четири до камерата. Сам много пъти бе пресмятал, че от средата на леглото се намира приблизително на около двайсет и пет метра от газовата камера.

Във вторник сутринта той отново пресметна разстоянието и внимателно отбеляза поредното Х на календара си. Осем дни. Беше тъмно и горещо. Спа лошо и прекара по-голямата част от нощта седнал пред вентилатора.

Оставаше около час до закуската и кафето. Днес щеше да бъде три хиляди четиристотин четирийсет и деветият му ден в Отделението, като в тази цифра не се включваше времето, прекарано в окръжния затвор в Гринвил при първите два процеса. Оставаха му само осем дни.

Чаршафите му бяха подгизнали от пот и докато лежеше на леглото и гледаше към тавана, за сетен път се замисли за смъртта. Самият акт нямаше да бъде толкова ужасен. По обясними причини никой не знаеше как точно действа смъртоносният газ, но беше сигурно, че е бързо. Може да му дадат увеличена доза, та да умре много преди тялото му да спре да се гърчи и подскача. Може би след първото вдишване щеше да изгуби съзнание. Във всеки случай нямаше да продължи дълго. Бе наблюдавал жена си как се топи и страда от рака, как роднините му остаряват и креят. Разбира се, че бе по-добре да си отиде по този начин.

— Сам — прошепна Дж. Б. Гулит. — Станал ли си вече?

Сам отиде до вратата и се облегна на решетките.

— Да. Станал съм. Май не ще мога да заспя повече. — Запали първата цигара за деня.

— И аз. Кажи ми, че няма да се случи, Сам.

— Няма да се случи.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Съвсем сериозно. Моят адвокат ще пусне тежката артилерия. Може би ще ме изведе оттук след няколко седмици.

— Тогава защо не можеш да заспиш?

— Много се вълнувам, че ще изляза оттук.

— Говори ли с него за мен?

— Не още. Сега си има достатъчно проблеми. Щом изляза, ще се заловим с твоето дело. Само се успокой. Опитай се да поспиш.

Гулит бавно прибра ръцете си вътре и леглото му изскърца. Сам поклати глава, чудейки се на невежеството на момчето. Допуши цигарата си и я хвърли в коридора. С това нарушение на реда щеше да си навлече рапорт. Като че ли имаше някакво значение.

Внимателно свали машината от полицата. Имаше да казва някои неща и да напише няколко писма.

 

 

Джордж Наджънт влезе в Отделението с походката на генералисимус и погледна неодобрително и сърдито косата и нелъснатите ботуши на русия надзирател.

— Подстрижи се или ще напиша рапорт. И си лъсни ботушите.

— Да, сър — каза момчето и за малко не отдаде чест.

Наджънт тръсна глава и кимна към Пакър, който го поведе към сектор А.

— Номер шест — каза Пакър и отвори вратата.

— Остани тук — заповяда Наджънт. Ботушите му скърцаха, докато маршируваше по коридора и поглеждаше с отвращение във всяка килия. Спря пред килията на Сам и надникна вътре.

Сам бе по гащета, а слабото му и сбръчкано тяло лъщеше от пот. Тракаше на машината. Мярна непознатия, който го гледаше втренчено през решетките, и продължи да пише.

— Сам, аз съм Джордж Наджънт.

Сам удари няколко клавиша. Името му бе непознато, но предположи, че е някой от началниците, след като има достъп до секторите на Отделението.

— Какво искаш? — попита Сам, без да отделя поглед от машината.

— Ами исках да се запознаем.

— Приятно ми е, а сега изчезвай.

Гулит отдясно и Хеншоу отляво се залепиха за решетките на няколко крачки от Наджънт и се изкикотиха след отговора на Сам.

Наджънт ги изгледа сърдито и се прокашля.

— Аз съм помощник главен надзирател и Филип Найфе ми възложи да отговарям за твоята екзекуция. Трябва да обсъдим някои неща.

Сам се съсредоточи върху писането и изруга, когато натисна погрешен клавиш. Наджънт чакаше.

— Ще ми отделиш ли няколко минути от ценното си време, Сам?

— По-добре го наричай мистър Кейхол — добави услужливо Хенк Хеншоу. — Той е с няколко години по-възрастен от теб, а това означава много за него.

— Откъде ковна тия ботуши? — попита Гулит, втренчил поглед в краката на Наджънт.

— Вие двамата се прибирайте — каза строго Наджънт. — Трябва да поговоря със Сам.

— Точно сега мистър Кейхол е зает — рече Хеншоу. — Май е по-добре да дойдеш по-късно. За мен ще бъде удоволствие да ти уредя среща.

— Да не си някой от ония военни тъпанари? — попита Гулит.

Наджънт застина, после завъртя глава надясно и наляво.

— Заповядвам ви да се приберете, разбрахте ли? Трябва да говоря със Сам.

— Не се подчиняваме на заповеди — каза Хеншоу.

— Е, и какво ще направиш? — попита Гулит. — Ще и хвърлиш в карцера ли? Ще ни оставиш на корени и шикалки ли? Ще ни приковеш към стената? Абе що просто не се гръмнеш?

Сам остави пишещата машина на леглото и отиде до решетките. Дръпна силно от цигарата и издуха дима към Наджънт.

— Какво искаш? — попита той.

— Трябва да изясним някои неща.

— Като например?

— Направи ли си завещанието?

— Това не е твоя работа. Завещанието е личен документ и може да се види само след като се легализира това става след смъртта на съставителя. Такъв е законът.

— Ама че тъпанар! — изкрещя Хеншоу.

— Не мога да повярвам — намеси се Гулит. — Откъде ли е изкопал Найфе тоя кретен?

— Има ли друго?

Лицето на Наджънт няколко пъти смени цвета си.

— Трябва да знаем какво да направим с вещите ти.

— Написал съм го в завещанието.

— Надявам се, че няма да ни създаваш проблеми Сам.

— Мистър Кейхол — пак го поправи Хеншоу.

— Проблеми ли? — попита Сам. — Защо да създавам проблеми? Смятам дори да сътруднича на щата в подготовката на убийството ми. Добър патриот съм. Щях да гласувам и да плащам данъците си, ако можех. Горд съм, че съм американец, ирландски американец, и в този момент все още съм силно влюбен в свидния ми щат, нищо че той иска да ме вкара в газовата камера. Аз съм образцов затворник, Джордж. Няма да имаш проблеми с мен.

Пакър се забавляваше от всичко това, докато чакаше в края на сектора. Наджънт продължи да упорства.

— Необходим ми е списък на хората, които искаш да присъстват на екзекуцията ти — каза той. — Имаш право на двама.

— Още не се предавам, Джордж. Нека да поизчакаме няколко дни.

— Добре. Трябва ми и списък на хората, които ще те посетят през следващите дни.

— Ами днес следобед ще идва един лекар от Чикаго. Психиатър е и ще говори с мен, за да види колко откачен съм в действителност, после адвокатите ми ще изтичат до съда и ще кажат, че ти, Джордж, не можеш да ме екзекутираш, защото съм луд. Ще има време и теб да прегледа, ако искаш. Няма да отнеме много време. — Хеншоу и Гулит зацвилиха от смях и след миг към тях с присъединиха затворниците от целия сектор. Наджънт отстъпи една крачка назад и тръгна намръщен по коридора.

— Млъкнете! — извика той, но смехът се усили още повече. Сам продължи да пуши и да издухва дима през решетките. Сред врявата се чуха обиди и подсвирквания.

— Пак ще дойда — подвикна сърдито Наджънт към Сам.

— Той ще се върне — изрева Хеншоу и смехът гръмна още по-силно.

Комендантът си тръгна бързо и докато маршируваше към края на коридора, секторът се раздираше от викове „Хайл Хитлер“.

Сам се усмихна за миг, след като шумът утихна, после се настани отново на ръба на леглото. Отхапа от изсъхналия препечен хляб, отпи от студеното кафе и отново се зае с писането.

 

 

Следобедното пътуване до Парчман не бе особено приятно. Гарнър Гудман седеше на предната седалка до Адам. Обсъждаха стратегията и последните процедури. Гудман смяташе да се върне в Мемфис за уикенда, да бъде наблизо през последните три дни. Психиатърът д-р Суин бе студен и намръщен в черния си костюм. Имаше буйна рошава коса, черните очи бяха скрити зад дебелите стъкла на очилата и бе напълно неспособен да води непринуден разговор. Присъствието му на задната седалка бе смущаващо. През целия път от Мемфис до Парчман той не промълви нито дума.

Адам и Лукас Ман бяха уредили прегледът да се проведе в болницата на затвора — едно доста модерно съоръжение. Д-р Суин бе обяснил ясно на Адам, че нито той, нито Гудман могат да присъстват на прегледа на Сам. Това бе добре дошло за Адам и Гудман. Затворнически микробус ги пресрещна на входната врата и откара Д-р Суин до болницата.

Гудман не бе виждал Лукас Ман няколко години. Те се ръкуваха като стари приятели и веднага се впуснаха в истории за екзекуции. Адам им беше благодарен, че не го включиха в разговора.

Тръгнаха от канцеларията на Ман през паркинга към малка сграда зад административния комплекс. Сградата бе ресторант, проектиран като квартална кръчма. Казваше се „Мястото“ и там се сервираше обикновена храна за чиновниците и служителите на затвора. Без алкохол. Построено бе върху щатска собственост.

Пиха чай с лед и разговаряха за бъдещето на смъртното наказание. И Гудман, и Ман се съгласиха, че екзекуциите скоро ще станат едва ли не нещо обикновено. Върховният съд на САЩ продължаваше завоя си надясно, а безкрайните обжалвания бяха отегчителни. Същото важеше и за по-ниските равнища на федерално съдопроизводство. Плюс това американските съдебни заседатели все повече се замисляха за нетърпимостта на обществото към жестоките престъпления. Към осъдените на смърт затворници се проявяваше много по-малко съчувствие и много по-силно бе желанието да се поставят тези негодници на електрическия стол. Все по-малко средства се отделяха за финансиране на групи, които се противопоставят на смъртното наказание, и все по-малко адвокати и техните фирми проявяваха готовност да поемат огромните разходи по безвъзмездната защита. Броят на осъдените на смърт в Отделението растеше по-бързо, отколкото броят на адвокатите, които желаеха да поемат дела със смъртни присъди.

Адам се отегчи от разговора. Бе чел и слушал всичко това стотици пъти. Извини се и отиде до телефонния автомат в ъгъла. Фелпс го няма, каза младата секретарка, но бе оставил съобщение за Адам: от Лий нямало никаква вест. Трябвало да се яви в съда след две седмици. Може би дотогава щяла да се върне.

 

 

Колкото и да й беше неприятно, Дарлийн трябваше да остане след работа и да напише на машина доклада на д-р Суин, докато Адам и Гарнър Гудман работеха върху петицията, която щяха да прикрепят към него. Докладът бе двайсетина страници и звучеше като приятна музика. Суин бе наемник, проститутка, която продаваше мнението си на купувача, който предлагаше най-високата цена. Адам се отвращаваше от него и от себеподобните му. Обикаляше страната, за да дава професионалното си мнение, бе способен да каже едно, а на следващия ден — съвсем друго, в зависимост от това чии джобове са по-дълбоки. Но за момента той бе тяхната проститутка, и то твърде добра. Сам е в напреднала фаза на старческо оглупяване. Умствените му способности са намалели дотолкова, че не разбира и не оценява характера на наказанието. Липсва му необходимата компетентност, за да бъде екзекутиран. Следователно екзекуцията ще бъде безполезна. Докладът на Суин не беше уникален юридически документ, приеман безрезервно от съдилищата. Но Адам си казваше всеки ден, че няма какво да губят. Гудман, изглежда, бе по-голям оптимист, главно заради възрастта на Сам. Не можеше да си спомни екзекуция на човек по-възрастен от петдесет.

Всички, включително и Дарлийн, работиха докъм единайсет.