Джон Гришам
Камерата (37)

36

О.з. полковник Джордж Наджънт почти не се развълнува от новината за сърдечния удар на Найфе. Старецът се чувстваше доста добре в понеделник сутрин, почиваше си и бе вън от опасност, а на всичко отгоре само месеци го деляха от пенсионирането. Найфе бе добър човек, но вече не бе полезен и стоеше само за да получи по-голяма пенсия. Наджънт смяташе, че може да се кандидатира за директорската длъжност, ако подготвеше правилно стратегията си.

Сега обаче му предстояха по-важни въпроси. Оставаха девет дни до екзекуцията на Кейхол, всъщност осем, тъй като бе насрочена за нула часа и една минута в сряда следващата седмица, което означаваше, че от срядата щеше да изтече само минута. Всъщност вторникът от следващата седмица бе последният ден.

На бюрото му лежеше лъскава тетрадка с кожена подвързия. Отгоре бе изписано най-професионално „Протокол от Мисисипи“. Това бе неговият шедьовър, резултатът от две седмици отегчителна организация. Той бе ужасен от безразборните указания, инструкции и списъци, нахвърляни от Найфе за предишните екзекуции. Беше направо чудо как всъщност са успели да екзекутират някого. Но сега вече имаше план, подробен и внимателно изготвен проект, в който според него не бе пропуснато нищо. Обхващаше сто и осемдесет страници и, разбира се, на всяка страница фигурираше неговото име.

В понеделник сутринта Лукас Ман влезе в канцеларията му в осем и петнайсет.

— Закъсняваш — сряза го Наджънт, който сега ръководеше нещата. Ман беше само обикновен адвокат. Наджънт оглавяваше екипа за екзекуцията. Ман бе доволен от работата си. Амбициите на Наджънт бяха пораснали значително през последните двайсет и четири часа.

— И какво от това? — попити Ман и застана до един стол с лице към писалището. Наджънт бе облечен в обичайните си тъмнозелени панталони без гънки и силно колосана тъмнозелена риза със сива фланелка отдолу. Ботушите му блестяха от жълтеникавокафявата боя. Измарширува зад писалището. Ман го мразеше.

— Остават ни осем дни — каза Наджънт, сякаш само той го знаеше.

— Мисля, че са девет — каза Ман. И двамата стояха прави.

— Следващата сряда не се брои. Остават ни осем работни дни.

— Все едно.

Наджънт седна вдървено на стола си.

— Имам да ти кажа две неща. Първо, ето правилника за екзекуциите, който съставих. Протокол. От А до Я. Съвършено организиран и индексиран.

Прегледай го, за да се уверим, че е актуален.

Ман погледна към черната папка, без да я докосва.

— И второ, бих искал да получавам всеки ден рапорт за всички обжалвания. Доколкото разбирам, до тази сутрин не са се явили някакви юридически пречки.

— Така е, сър — отвърна Ман.

— Държа да получавам всяка сутрин писмена информация за новоподадените молби.

— В такъв случай си вземете адвокат, сър. Не сте ми началник и за нищо на света няма да пиша нищо, с което да разнообразявам сутрешното ви кафе. Ще ви уведомя, ако се случи нещо, но няма да се превръщам в писар.

О, тази анархия на цивилния живот. Наджънт мечтаеше за военна дисциплина. Проклети адвокати.

— Добре. Ще прегледаш ли протокола?

Ман го отвори и прелисти няколко страници.

— Знаете ли, че сме се справили с четири екзекуции без всичко това?

— Честно казано, много съм изненадан.

— Аз пък, честно казано, не съм. Неприятно ми е да го кажа, но сме доста добри в тая работа.

— Виж какво, Лукас, и аз не изпитвам удоволствие от всичко това — каза замислено Наджънт. — Филип ме помоли да го направя. Надявам се, че екзекуцията ще се отложи. Наистина. Но ако това не стане, трябва да сме подготвени. Искам да мине гладко.

Разбирайки, че това е явна лъжа. Ман взе ръководството. Наджънт трябваше да присъства на екзекуция и вече броеше часовете, а не дните, които оставаха. Нямаше търпение да види как връзват Сам за стола.

Лукас кимна и излезе. В коридора се размина с Бил Мънди, палача на щата. Очевидно се бе запътил към кабинета на Наджънт, за да си поговорят спокойно за екзекуцията.

 

 

Адам пристигна в библиотеката на затвора в три и ето следобед. Денят бе започнал с кашата, забъркана от пияната Лий, и бе продължил само с ядове.

Бе седнал зад бюрото си и пиеше кафе, опитвайки се да се пребори с главоболието и да поработи, когато в разстояние на десет минути Дарлийн му донесе един факс от Ню Орлиънс и друг от Окръжния съд. Беше изгубил и на двете места. Пети областен съд поддържаше решението на Федералния съд относно иска на Сам, че газовата камера противоречи на конституцията, защото е отживяла времето си и е жесток начин за умъртвяване, а Окръжният съд отхвърляше иска, с който се твърдеше, че Бенджамин Кийз е защитавал Сам неефективно. Адам изведнъж забрави главоболието си. След един час от Вашингтон му позвъни секретарят по делата със смъртни присъди мистър Ричард Оландър, който се интересуваше от плановете на Адам за обжалване и за евентуални бъдещи молби на защитата. Той каза на Адам, че остават още само осем работни дни, сякаш Адам имаше нужда от напомняне. Трийсет минути след обаждането на Оландър позвъни съдебният секретар на Пета област, за да нита Адам кога смята да обжалва решението на Окръжния съд.

Адам обясни и на двамата, че ще подготви обжалванията колкото се може по-бързо и ще се опита да ги подаде до края на деня. Помисли си, че при подобна публика е доста обезкуражаващо да се занимаваш с право. На този етап съдилища и съдии го наблюдаваха, за да видят следващия му ход. Звъняха му съдебни секретари и го питаха за бъдещите му планове. Причината бе очевидна и съвсем не насърчителна. Интересуваха се дали Адам ще успее да открие магическия аргумент, с който ще предотврати екзекуцията. Загрижени бяха само За техническите подробности. Секретарите по делата със смъртни присъди бяха получили нареждане от началниците си да следят зорко работата в малкото дни преди екзекуцията, за да могат съдилищата бързо да издават Решения, обикновено в ущърб на ищеца. Съдиите не обичаха да четат информации в три сутринта. Искаха да имат на писалищата си копията от последните молби много преди официалното им получаване.

Фелпс му позвъни в кантората предобед с новината че не е открил Лий. Бе проверил всички изтрезвителни и възстановителни заведения на разстояние сто мили, но Лий Бут не бе постъпила в нито едно от тях. Продължавал да търси, въпреки че бил много зает със заседания и други подобни.

Сам пристигна в затворническата библиотека с трийсет минути закъснение и в мрачно настроение. Бе узнал лошата новина от телевизията, по канала на Джаксън. Точно по него брояха оставащите му дни. Само още девет. Той седна до масата и впери празен поглед в Адам.

— Къде са сладоледите? — попита той тъжно като някое малко дете, което иска бонбон.

Адам се пресегна под масата и извади някаква охладителна кутия. Сложи я на масата и я отвори.

— За малко да ми ги вземат на входа. После охраната се рови из тях и заплаши, че ще ги изхвърли. Хайде, яж.

Сам грабна един сладолед, огледа го за миг с възхищение и после внимателно разкъса опаковката. Облиза шоколадовата глазура и отхапа голямо парче. Дъвчеше бавно, със затворени очи.

Няколко минути по-късно първият сладолед бе изяден и Сам начена втория.

— Днес не е добър ден — каза той, облизвайки върха.

Адам му подаде няколко листа хартия.

— Ето ги и двете, решения. Кратки, по същество и силно настроени срещу нас. Нямаш много приятели в тия съдилища, Сам.

— Знам. Поне останалата част от света ме обича. Не искам да чета глупостите им. Какво ще правим по-нататък?

— Ще докажем, че си много откачен, за да те екзекутират, че поради напреднала възраст не съзнаваш напълно характера на наказанието.

— Няма да има ефект.

— В събота тази идея ти хареса. Какво е станало оттогава?

— Няма да мине.

— Защо?

— Защото не съм луд. Съзнавам напълно защо ме екзекутират. Ти вършиш това, което адвокатите умеят най-добре — измисляш някакви абсурдни теории, после намираш побъркани експерти, които ги потвърждават. — Той отхапа от сладоледа и облиза устни.

— Да се откажа ли искаш? — сряза го Адам.

Сам разглеждаше пожълтелите си нокти.

— Може би — каза той и бързо облиза един от пръстите си.

Адам седна на стола до него вместо на обичайното за адвокатите място срещу масата и го изгледа изпитателно. — Какво има, Сам?

— Не знам. Мислех си…

— Слушам те.

— Когато бях съвсем млад, най-добрият ми приятел загина при автомобилна катастрофа. Той беше на двайсет и шест, имаше съпруга, дете, нова къща и целият живот беше пред него. И изведнъж умря. Надживях го с четирийсет и три години. Най-големият ми брат умря на петдесет и шест. Надживях го с тринайсет години. Аз съм стар човек, Адам. Много стар. Уморен съм. Иска ми се да се откажа.

— Недей, Сам.

— Знаеш ли колко ще спечелиш? Ще се спасиш от напрежението. Няма да бъдеш принуден да прекараш следващата седмица в лудо тичане и подаване на безполезни молби. Няма да се чувстваш победен, когато всичко свърши. А аз няма да прекарам последните си дни в молитви за някакво чудо. Вместо това мога да си сложа нещата в ред. Можем да прекараме още известно време заедно. Ще ощастливя много хора — семейство Крамер, Макалистър, Роксбър, осемдесет на сто от американците, които подкрепят смъртното наказание. Още един светъл момент за закона и реда. Мога да си ида с малко достойнство, а не като някой нещастник, който се страхува от смъртта. Наистина е твърде примамливо.

— Какво е станало с теб, Сам? Миналата събота ти все още беше готов да се бориш.

— Уморен съм да се боря. Аз съм стар човек. Живях дълго. И какво ще стане, ако успееш да ми спасиш кожата? Какво ще стане с мен? Ще си остана тук, Адам. Ти ще се върнеш в Чикаго и ще се заловиш с кариерата си. Сигурен съм, че ще идваш когато можеш. Ще си пишем писма и картички. Но аз за разлика от теб трябва да живея в Отделението. Ти нямаш никаква представа за това.

— Не бива да се отказваме, Сам. Все още имаме шанс.

— Ти няма да решаваш. — Той довърши втория сладолед и изтри с ръкав устата си.

— Не те харесвам такъв, Сам. Харесвам те, когато си бесен, лош и с хъс за борба.

— Уморих се, разбра ли?

— Не можеш просто да ги оставиш да те убият. Трябва да се борим до последно, Сам.

— Защо?

— Защото не е редно. От морална гледна точка не е редно щатът да ти отнеме живота, затова не можем да се откажем.

— Но тъй и тъй ще загубим.

— Може би. А може и да не загубим. Та ти се бориш вече десет години. Защо да се откажеш сега, когато остава само една седмица?

— Защото всичко свърши, Адам. Това е краят.

— Може би. Но не можем да се откажем. Моля те, не се предавай. Ами че аз вече напредвам. Размърдах ония негодници.

Сам се усмихна любезно и го погледна покровителствено. Адам се примъкна по-близо и сложи ръка върху рамото му.

— Измислих няколко нови стратегии — каза той сериозно. — Всъщност утре ще дойде да те прегледа един експерт.

Сам го погледна озадачено.

— Какъв експерт?

— Психиатър.

— Психиатър ли?

— Да. От Чикаго.

— Веднъж разговарях с психиатър. Не мина добре.

— Този е различен. Работи за нас и ще каже, че си загубил разсъдъка си.

— Ти твърдиш, че съм го имал, когато съм попаднал тук.

— Да, точно така. Психиатърът ще те прегледа утре, после бързо ще изготви доклад, че си изкуфял, откачен, истински идиот и тъй нататък.

— Откъде знаеш, че ще каже всичко това?

— Защото му плащаме, за да го прави.

— Кой му плаща?

— „Кравиц и Бейн“, ония ревностни евреи в Чикаго, които ти толкова мразиш, а те се блъскат да ти спасят живота. Всъщност това беше идея на Гудман.

— Сигурно е добър специалист.

— Не можем да твърдим с точност. Използвали са го някои от другите адвокати във фирмата. Ще каже всичко, което поискаме. Просто се дръж странно, като говориш с него.

— Няма да е много трудно.

— Разкажи му всички ужасни случки тук. Дано му се сторят брутални и жалки.

— Няма проблем.

— Кажи му, че с годините състоянието ти се е влошило и колко трудно е тук за човек на твоята възраст. Ти си най-старият в Отделението, Сам, затова му разкажи как ти понася животът тук. Сгъсти краските. Той ще подготви покъртителен доклад и аз мигом ще го отнеса във Федералния съд.

— Няма да има ефект.

— Струва си да опитаме.

— Върховният съд разреши на щата Тексас да екзекутира едно ненормално момче.

— Тук не е Тексас, Сам. Всеки случай е различен. Само ни помогни, става ли?

— Да ви помогна ли? Кои сте вие?

— Аз и Гудман. Каза, че вече не го мразиш, затова реших да му позволя да се намеси в играта. Наистина имам нужда от помощ. Работата е твърде много за сам човек.

Старецът отмести стола от масата и се изправи. Разкърши ръце и крака и започна да обикаля наоколо, броейки стъпките си.

— Утре сутрин ще подам във Върховния съд петиция за освидетелстване — каза Адам, докато разглеждаше списъка в бележника си. — Може би няма да се съгласят да я разгледат, но въпреки това ще го направя. Ще довърша и едно обжалване до Пети областен по иска за неефективна защита. Психиатърът ще дойде тук утре следобед. Ще подам иска за частична невменяемост в сряда сутринта.

— Предпочитам да си умра спокойно, Адам.

— Няма да стане, Сам. Няма да се отказваме. Чух се с Кармен снощи и тя иска да дойде да те види.

Сам седна на ръба на масата и заби поглед в пода. Очите му бяха присвити и тъжни. Дръпна от цигарата и издуха дима в краката си.

— Защо иска това?

— Не съм се интересувал. Нито съм я карал. Тя предложи. Казах й, че ще те попитам.

— Никога не съм я виждал.

— Знам. Тя ти е единствената внучка, Сам, и иска да дойде.

— Не ща да ме вижда в тоя вид — посочи червените си дрехи Сам.

— Няма да й направи впечатление.

Сам бръкна в кутията и извади още един сладолед.

— Искаш ли? — предложи той на Адам.

— Не. Та какво ще кажеш за Кармен?

— Нека да помисля. Лий още ли настоява да дойде?

— О, да. Не съм говорил с нея от два дни, но съм сигурен, че иска.

— Мислех, че си отседнал при нея.

— Така е. Но тя замина за малко.

— Нека да помисля. Точно сега не ми се ще. Не съм я виждал от десет години и не желая да ме запомни такъв. Кажи й, че ще помисля, но точно сега не искам да идва.

— Ще й кажа — обеща Адам. Не беше никак сигурен дали скоро ще може да я види. Ако действително бе потърсила медицинска помощ, щеше да остане там поне няколко седмици.

— Ще се радвам, когато дойде краят, Адам. Наистина всичко това ми омръзна. — Той отхапа голямо парче сладолед.

— Разбирам те. Но нека го отложим за малко.

— Защо?

— Защо ли? Ами то е ясно. Не искам да прекарам цялата си адвокатска кариера с обремененото съзнание, че съм изгубил първото си дело.

— Доста важна причина.

— Чудесно. Значи не се отказваме?

— Май че не. Доведи психиатъра. Ще се правя на колкото се може по-откачен.

— Така те искам.

 

 

Лукас Ман чакаше Адам до входа на затвора. Наближаваше пет, температурата бе все така висока, а въздухът — лепкав.

— Можете ли да ми отделите една минута? — попита той през прозореца на колата.

— Надявам се. Какво има?

— Паркирайте там. Ще седнем на сянка.

Отидоха при дървена маса до сградата за посещения. Беше под огромен дъб с изглед към магистралата.

— Има няколко неща — каза Ман. — Как е Сам? Държи ли се?

— Доколкото може да се очаква. Защо?

— Просто ме интересува. Днес получихме общо петнайсет молби за интервюта. Напрежението нараства. Журналистите са тръгнали.

— Сам няма да каже нито дума.

— Някои от тях искат да говорят с вас.

— И аз няма да давам интервюта.

— Чудесно. Сам ще трябва да подпише един формуляр, с който ни упълномощава да кажем на репортерите да се измитат. Научихте ли за Найфе?

— Сутринта прочетох във вестника.

— Ще се оправи, но няма да може да надзирава екзекуцията. Има един откачен, казва се Джордж Наджънт, помощник главен надзирател, който ще координира всичко. Той е комендант. Полковник от запаса, направо побъркан.

— Всъщност за мен това няма значение. Той не може да изпълни смъртната присъда без разрешението на съда.

— Така е. Просто исках да знаете що за човек е.

— Нямам търпение да се запозная с него.

— И още нещо. Имам приятел, състудент от Юридическия факултет, който сега работи в екипа на губернатора. Позвъни ми тази сутрин. Изглежда, че губернаторът е загрижен за екзекуцията на Сам. Според приятеля ми, който несъмнено е бил инструктиран от губернатора да ме посъветва да говоря с вас, те биха искали да проведат заседание с цел помилване може би след два дни.

— Близки ли сте с губернатора?

— Не. Презирам го.

— И аз. И клиентът ми.

— Ето защо губернаторът е наредил на моя приятел да ми позвъни. Изглежда, че храни сериозни съмнения дали Сам трябва да бъде екзекутиран.

— Вярвате ли в това?

— Не съвсем. Губернаторът изгради авторитета си за сметка на Сам Кейхол и съм сигурен, че в момента разработва план за интервютата, които ще даде на средствата за масова информация през следващите осем Но какво ще загубим?

— Нищо.

— Идеята не е лоша.

— Напълно я подкрепям. Клиентът ми обаче изрично ми нареди да не настоявам за такова заседание.

Ман вдигна рамене, сякаш действително не го бе грижа какво прави Сам.

— Значи всичко зависи от Сам. Направил ли е завещание?

— Да.

— А за погребението?

— В момента го обсъждаме. Иска да бъде погребан в Клангън.

Тръгнаха към изхода.

— Тялото се пренася в дом на покойника в Индианола, недалеч оттук. Оттам ще бъде предадено на семейството. Всички посещения приключват четири часа преди екзекуцията. Оттам нататък Сам може да приеме само двама души — адвоката си и свещеника. Ако желае, може да избере и двамата си свидетели.

— Ще говоря с него.

— Трябва ни списъкът на посетителите до края. Обикновено са членове на семейството и близки приятели.

— Списъкът ще бъде много кратък.

— Знам.