Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Chamber, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Матуша Бенатова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 34гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Джон Гришам. Камерата
Редактор: Кристин Василева
Художник: Николай Пекарев
Типография на корицата: „ТопТайп“
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
Издателство „Обсидиан“, София, 1995
ISBN 954–8240–16–5
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)
35
В неделя призори Филип Найфе се събуди с остри болки гърдите и бе откаран в болницата в Кливланд. Живееше в модерна къща, недалеч от Парчман, с жена си, която бе на четирийсет и една години. Пътуваха с линейката двайсетина минути и когато го вкараха на носилка в отделението за спешни случаи, вече му беше поразминало.
Жена му чакаше неспокойно в коридора, докато сестрите се суетяха наоколо. Тя бе чакала там и друг път, преди три години, когато той получи първия сърдечен удар.
Млад лекар с мрачно изражение и обясни, че ударът е бил лек, че състоянието му се е стабилизирало и сега си почива под въздействието на лекарствата. Ще го следят внимателно през следващите двайсет и четири часа и ако всичко върви добре, ще си бъде вкъщи след по-малко от седмица.
Абсолютно му забраниха всякакъв контакт с Парчман и с екзекуцията на Сам Кейхол. И никакви телефонни разговори.
Сънят идваше все по-трудно. Обикновено Адам четеше около час в леглото. Още докато учеше, бе установил, че юридическите публикации са чудесно приспивателно. Сега обаче, колкото повече четеше, толкова повече го обземаше тревога. Съзнанието му бе обременено със събитията от последните две седмици, със срещите, които бе имал, с нещата, които бе научил, и с местата, които бе посетил. А това, което предстоеше, не му даваше мира.
В събота през нощта спа неспокойно, будеше се често и дълго не можеше отново да заспи. Последния път, когато се събуди, слънцето вече бе изгряло. Наближаваше осем часът. Вечерта Лий бе обещала кулинарни подвизи. Някога правела много добре наденица с яйца, каза му тя, а с пържените филийки можел да се Справи всеки. Но след като си обу джинсите и навлече някаква фланелка, Адам не усети никаква миризма от кухнята.
Беше тихо. Той я повика и погледна кафеварката — беше наполовина пълна. Вратата на спалнята й бе отворена, а лампата — угасена. Той бързо провери във всички стаи. Нямаше я и на терасата. Прималя му. Изтича на паркинга, но от колата й нямаше и следа. Мина бос по нагорещения асфалт и попита портиера кога е излязла Той провери в бележника си и каза, че е било преди близо два часа. Изглеждала добре, добави той.
Намери го на канапето в кабинета. Дебелото неделно издание на „Мемфис Прес“, пълно с новини и реклами. Най-отгоре се виждаше снимка на Лий, направена на благотворителен бал преди една година. Бе обща снимка на мистър и мисис Фелпс Бут, застанали пред обектива на камерата. Лий бе ослепителна, в черна рокля с голи рамене, а Фелпс бе във фрак. Имаха вид на чудесна щастлива двойка.
Историята бе последното откритие на Тод Маркс, свързано с Кейхол. Всеки материал ставаше все по-жълт. Започваше почти добронамерено със седмично обобщение на събитията около екзекуцията. Отново бяха споменати Макалистър, Роксбър, Лукас Ман и Найфе, които решително отказваха всякакви коментари. После тонът бързо ставаше злонамерен, когато описваше Лий Кейхол Бут; известна светска дама в Мемфис, съпруга на прочутия банкер Фелпс Бут от старо богато семейство, общественичка, леля на Адам Хол и представете си, дъщеря на небезизвестния Сам Кейхол!
Материалът бе написан така, сякаш обвиняваше Лий в някакво ужасно престъпление. Цитираха се уж приятели — разбира се, неназовани, — които били шокирани, щом узнали истинската й самоличност. Споменаваха се семейство Бут и парите им и се изразяваше учудване как един аристократ като Фелпс е могъл да се ожени за жена от семейство Кейхол. Споменаваше се и синът им Уолт и отново се цитираха анонимни източници, които красноречиво намекваха за отказа му да се върне в Мемфис. Уолт не се бе оженил, добавяше Маркс, и живееше в Амстердам.
А после, което беше най-лошо, се цитираше друг неназован източник с историята за неотдавнашна благотворителна вечеря, на която присъствали Лий и Фелпс Бут и седели на една маса с Рут Крамер. Източникът също присъствал на вечерята и ясно помнел разположението на местата около масата. Бил близък приятел на Рут и познат на Лий. Просто се смаял, като разбрал, че Лий има такъв баща.
Поместена бе и малка снимка на Рут Крамер. На петдесет години тя все още си оставаше привлекателна жена.
След сензационното разкритие за Лий материалът продължаваше с резюме на пледоарията на Адам в Ню Орлиънс и последните ходове на защитата на Кейхол.
Доста евтино писание като цяло. Адам захвърли вестника на пода и отпи от кафето. Събудила се е в топлата неделна утрин, чиста и трезва за първи път от много дни, а и вероятно в много по-добре настроение. Седнала е на канапето с чаша кафе и с вестника в ръка. След миг е получила шамар в лицето и удар в стомаха и отново е хукнала навън. Къде ли ходеше в такива моменти? Къде ли бе нейното убежище? Разбира се, едва ли при Фелпс. Може би имаше приятел, който я приютява и успокоява, но и това бе съмнително. Дано не кара безцелно из улиците с бутилка до себе си.
Тази сутрин облаците се сгъстяваха около семейство Бут. Ужасната им малка тайна бе разкрита на първа страница на вестника. Как щяха да се справят о това унижение? Представете си, член на семейство Бут се жени и има наследник от някаква бяла отрепка — факт, който сега всички узнават. Семейството може никога да не се съвземе от удара. Мадам Бут сигурно е отчаяна и вероятно вече е на легло.
Така им се пада, помисли си Адам. Взе душ и се преоблече, после свали гюрука на сааба. Не очакваше да срещне кафявия ягуар на Лий из пустите улици на Мемфис, но въпреки това пообиколи из града. Започна с Фронт Стрийт близо до реката. Дрезгавият глас на Брус Спрингстийн бе единственият му спътник. Адам безцелно се отправи на изток, покрай болниците на Юниън Стрийт, покрай внушителните къщи в средната част на града и после обратно до общежитията близо до Обърн Хауз. Естествено, не я намери, но разходката го ободри. До обяд движението по улиците се възобнови и Адам отиде в кантората.
Единственият посетител при Сам в неделя отново бе неочакван гост. Той разтри китките си, след като мл свалиха белезниците, и седна срещу среброкосия мъж с весело изражение и сърдечна усмивка.
— Мистър Кейхол, казвам се Ралф Грифин и съм свещеник тук, в Парчман. Нов съм и затова не се познаваме.
— Приятно ми е да се запознаем — кимна Сам.
— И на мен. Сигурно познавате моя предшественик.
— О, да, преподобния Тъкър. Той къде е сега?
— Пенсионира се.
— Добре е сторил. Не ми допадаше тоя човек. Съмнявам се, че ще си намери място в рая.
— Да, чух че не бил много обичан тук.
— Обичан ли? Тук всички го презират. Нямахме му доверие. Не знам защо. Може би защото подкрепяше смъртното наказание. Представяте ли си? Бе призван от Бога да ни служи, но въпреки това бе убеден, че трябва да умрем. Каза, че го имало в Евангелието. Нали знаете, око за око.
— Чувал съм го.
— Сигурно. Вие каква религия проповядвате?
— Ръкоположен съм в баптистка църква, но сега не се придържам към нищо строго определено. Мисля, че Бог е объркан от толкова много религии.
— Той е объркан и спрямо мен, разбирате ли?
— Как така?
— Знаете сигурно за Ранди Дюпре, един затворник тук. Близо до моята килия. Осъден за изнасилване и убийство.
— Да. Четох делото му. Бил е проповедник някога.
— Наричаме го Проповедника, а наскоро той придоби духовната дарба да разгадава сънища. Освен това пее и лекува. Сигурно щеше да танцува и със змии, ако му разрешат. Нали помните онова „змии ще хващат“ — от апостол Марк, шестнайсета глава, осемнайсети стих. Както и да е, той току-що завърши дългия си сън, продължил повече от месец като някакъв сериал, и най-накрая разбрал, че всъщност ще ме екзекутират и че Бог очаква да се приготвя както се полага.
— Идеята не е лоша. Да се поставят нещата в ред.
— За какво е това бързане? Имам още десет дни.
— Значи вярвате в Бога?
— Да, вярвам. А вие подкрепяте ли смъртното наказание?
— Не.
Сам го изгледа изпитателно.
— Сериозно ли говорите?
— Грешно е да се убива, мистър Кейхол. Ако вие сте виновен за престъплението, значи сте сгрешили, като сте извършили убийство. И правителството също ще извърши грях, ако убие.
— Алилуя, братко.
— Никога не съм вярвал, че Христос иска от нас да убиваме за наказание. Не е проповядвал това. Проповядвал е любов и опрощение.
— Затова чета Библията. Как, за бога, си намерихте работа тук?
— Имам братовчед в Щатския сенат.
Сам се усмихна и дори изхихика след този отговор.
— Едва ли ще издържите дълго. Прекалено честен сте.
— Няма страшно. Братовчед ми е председател на Комисията за затворите и е доста влиятелен.
— Тогава по-добре се молете да го преизберат.
— Всяка сутрин го правя. Исках само да се отбия, за да се запознаем. Ще ми се да поговорим през следващите няколко дни. Ще ми се да се помоля заедно с вас, ако желаете. Досега не съм имал опит с екзекуции.
— Нито аз.
— Плашите ли се?
— Аз съм един стар човек, ваше преподобие. След четири месеца ще навърша седемдесет, ако имам тоя късмет. Но понякога мисълта за смъртта е доста приятна. Да се отърва от това забравено от бога място би било истинско спасение.
— Но вие все още се борите.
— Естествено, въпреки че на моменти се питам защо го правя. Прилича на продължителна битка с рака. Постепенно отслабваш. Умираш по малко всеки ден и достигаш момента, когато смъртта ти изглежда избавление. Ама никой не иска да умре наистина. Дори и аз.
— Четох за внука ви. Сигурно ви е стоплил сърцето. Знам, че се гордеете с него.
Сам се усмихна и погледна към пода.
— Да оставим това — продължи негово преподобие. — Аз ще бъда наблизо. Искате ли да дойда утре?
— Ще е чудесно. Нека да помисля малко, бива ли?
— Разбира се. Знаете процедурите тук, нали? През последните часове ви е позволено да имате двама души при себе си. Адвокатът и свещеникът. За мен ще бъде чест да остана с вас.
— Благодаря ви. А ще намерите ли време да поговорите с Ранди Дюпре? Бедното момче започва да откача в наистина има нужда от помощ.
— Ще дойда още утре.
— Благодаря.
Адам гледаше някакъв филм на видеото. Седеше близо до телефона. От Лий нямаше вест. В десет той позвъни два пъти до Калифорния. Първо се обади на майка си в Портланд. Била потисната, каза тя, но се радвала, че го чува. Не попита за Сам, а и Адам не й каза нищо. Само сподели, че работи много, че е оптимист и че по всяка вероятност ще се върне в Чикаго след две седмици. Тя чела няколко статии във вестниците и мислела за него. Лий е добре, каза Адам.
Втория път позвъни на сестра си Кармен в Бъркли. Обади се мъжки глас, някой си Кевин. Доколкото Адам си спомняше, това бе постоянният приятел на Кармен от няколко години. Тя веднага взе слушалката. Нямаше търпение да чуе новините от Мисисипи. Бе следила внимателно развитието на събитията. Адам й представи нещата в оптимистична светлина. Тя се тревожела за него, тъй като се намира сред ужасните клановци и расисти. Адам заяви, че е в безопасност и че всъщност всичко е много спокойно. Хората са изненадващо мили и приятни. Отседнал е при Лий и се разбират много добре. За изненада на Адам сестра му искаше да узнае подробности за Сам, какъв е, как изглежда, как се отнася му към Адам, желае ли да разговаря за Еди. Попита дали трябва да дойде и да види Сам преди осми август — нещо, за което Адам не се бе сещал. Той каза, че ще помисли и ще пита Сам.
Заспа на дивана при включен телевизор.
В три и трийсет в понеделник сутрин го събуди звънът на телефона. Плътен глас, който не бе чувал преди, отчетливо се представи като Фелпс Бут.
— Вие сигурно сте Адам — каза той.
Адам седна и разтри очи.
— Да, аз съм.
— Знаете ли къде е Лий? — попита Фелпс с равен глас.
Адам погледна часовника на стената над телевизора.
— Не. Какво се е случило?
— Ами загазила е нещо. Полицията ми позвъни преди около час. Хванали са я, че кара пияна в осем и двайсет снощи и са я арестували.
— О, не — простена Адам.
— Не й е за първи път. Когато я хванали, разбира се, отказала да се подложи на проба за алкохол и я затворили в изтрезвителното за пет часа. Във формулярите написала моето име и ченгетата ми позвъниха. Отидох до затвора, а тя вече беше платила гаранция и си беше отишла. Мислех, че може би ви е позвънила.
— Не. Не беше тук, когато се събудих вчера сутринта, а вие сте първият, който ми съобщава нещо за нея. На кого може да се е обадила?
— Знам ли. Неприятно ми е да звъня на нейните приятели и да ги будя. Може би трябва просто да изчакаме.
Адам се почувства неловко от внезапното му включване във вземането на решения. За добро или зло, тези хора бяха женени почти трийсет години и очевидно бяха имали вече подобни неприятности. Откъде да знае точно той какво трябва да се направи?
— Тя не си е отишла с колата, нали? — попита той плахо, сигурен в отговора.
— Не, разбира се. Някой я е взел. Което повдига друг проблем. Трябва да приберем колата й. Тя е на паркинга до затвора. Вече платих таксата за тегленето.
— Имате ли ключ?
— Да. Ще ми помогнете ли да я прибера?
Адам изведнъж си спомни снимката във вестника с усмихнатите лица на Фелпс и Лий, както и своите предположения за реакцията на семейство Бут. Беше сигурен, че повечето обвинения и жлъч са насочени към него. Ако бе останал в Чикаго, това нямаше да се случи.
— Разбира се. Само ми кажете какво…
— Слезте долу и ме чакайте при портиера. Ще дойда след десет минути.
Адам изми зъбите си, завърза връзките на маратонките си и прекара петнайсет минути, бъбрейки за разни неща с портиера Уилис до външната врата. Черен мерцедес — най-дългият модел в историята, се приближи и спря. Адам се сбогува с Уилис и се качи в колата.
Ръкуваха се, както изискваше доброто възпитание. Фелпс бе в бял спортен екип, със спортна шапка. Караше бавно по пустата улица.
— Предполагам, че Лий ви е споменала някои неща за мен — каза той без следа от загриженост или съжаление.
— Съвсем малко — отвърна внимателно Адам.
— Ами има много за разправяне, затова няма да питам какво ви е казала.
Чудесна идея, помисли си Адам.
— Най-добре да поговорим за бейзбол или нещо друго. Виждам по шапката ви, че сте запалянко.
— Винаги съм обичал бейзбола. А вие?
— Естествено. Това е първият ми сезон в Чикаго, а съм ходил на стадиона в Ригли десетина пъти. Живея близо до парка.
— Наистина ли? Аз ходя три-четири пъти в годината. Имам приятел, който играе от години. Кой е любимият ви играч?
— Мисля, че Сандбърг. А вашият?
— Харесвам по-старите. Ърни Бенкс и Рон Санто. Доброто време за бейзбола беше, когато играчите бяха лоялни и се знаеше кой ще играе в отбора през цялата година. Сега обаче не е така. Обичам играта, но алчност та я разврати.
На Адам му се стори странно, че Фелпс Бут заклеймява алчността.
— Може би, но собствениците написаха учебник по алчност през първите сто години на бейзбола. Какво лошо има в това играчите да си искат парите, които им се полагат?
— Кой струва пет милиона годишно?
— Никой. Но ако рок звездите печелят по петдесет, какво лошо има, ако бейзболните играчи печелят по няколко милиона? Това е забавление. Правят го играчите, не собствениците. Ходя до Ригли, за да гледам играчите, а не защото „Трибюн“ е сегашният собственик.
— Да, но вижте цените на билетите. Петнайсет долара, за да гледате мача.
— Но публиката расте. Запалянковците нямат нищо против цените на билетите.
Минаха през центъра на града, който бе пуст в четири сутринта, и след няколко минути се приближиха до затвора.
— Слушайте, Адам, не знам какво ви е казала Лий за нейния проблем с пиенето.
— Каза ми, че е алкохоличка.
— Така е. За втори път я хващат да кара кола в пияно състояние. Първия път успях да попреча да го съобщят във вестниците, но сега не знам дали ще мога. Изведнъж всички заговориха за нея. Слава богу, че не е прегазила никого. — Фелпс спря колата до бордюра близо до оградения паркинг. — Лекувала се е вече шест пъти.
— Шест пъти ли? На мен ми каза, че се е лекувала два пъти.
— Не можеш да вярваш на алкохолици. Аз знам със сигурност, че се е лекувала поне пет пъти през последните петнайсет години. Любимото й място е един малък център за работа с алкохолици, наричат го Сиринг Крийк. Намира се на реката, на няколко мили северно от града. Там наистина е хубаво и спокойно и се лекуват само богати хора. Спират им алкохола и ги глезят. Добра храна, физически упражнения, сауни и всичко останало. Толкова е приятно, че ми се струва, че някои нарочно ходят там. Затова нещо ми подсказва, че тя ще отиде още днес. Има приятели, които ще й помогнат да постъпи там. Всички в центъра я познават добре. Той й е нещо като втори дом.
— Колко време ще остане?
— Зависи. Най-малко една седмица. Оставала е и по цял месец. Струва две хиляди долара на ден и, разбира се, сметките изпращат на мен. Но аз нямам нищо против. Ще платя каквато и да е сума, за да й помогна.
— Аз какво трябва да направя?
— Първо, ще се опитаме да я намерим. След няколко часа секретарките ми ще бъдат до телефоните и ще я открием. В такъв момент е лесно да се предвиди какво ще направи. Сигурен съм, че ще отиде в Спринг Крийк. Ще потърся връзки след няколко часа, за да не излезе нищо във вестниците. Няма да е лесно на фона на всичко, което публикуваха напоследък.
— Съжалявам.
— Щом я намерим, трябва да отидете да я видите. Занесете й цветя и бонбони. Знам, че сте зает, знам и какво ви чака през следващите, ъъъ…
— Девет дни.
— Девет дни. Точно така. Но намерете време да идете при нея. А щом всичко свърши в Парчман, предлагам ви да се върнете в Чикаго и да я оставите на мира.
— Да я оставя на мира ли?
— Да. Звучи грубо, но е необходимо. Съществуват много причини за проблемите й. Признавам, че една от тях съм аз, но има и много неща, които вие не знаете. Другата причина е семейството й. Тя ви обожава, но всъщност й причинявате кошмари и много страдания. Не ми се сърдете, че ви го казвам. Знам, че не е приятно, но това е истината.
Адам гледаше оградата от железни халки срещу тротоара до неговата врата.
— Веднъж Лий не пи цели пет години — продължи Фелпс. — Помислихме, че се е излекувала. После осъдиха Сам и Еди умря. След като се върна от погребението му, тя отново падна в черната дупка и си мислех, че няма да се измъкне. За нея ще бъде най-добре, ако останете настрана.
— Но аз обичам Лий.
— И тя ви обича. Но трябва да я обичате от разстояние. Пишете й писма и картички от Чикаго. Цветя за рождения ден. Обаждайте се по телефона веднъж месечно и разговаряйте за филми и книги, но не засягайте семейни въпроси.
— Кой ще се грижи за нея?
— Тя е на петдесет години, Адам, и повечето време е напълно самостоятелна. Вече почти двайсет години е алкохоличка и нито аз, нито вие можем да направим нещо, за да й помогнем. Тя познава болестта. Ще изтрезнее, когато сама реши. А вие не й влияете добре. Нито аз. Съжалявам.
Адам пое дълбоко въздух и сграбчи резето на вратата.
— Фелпс, съжалявам, ако съм причинил неудобство на вас и семейството ви. Не го направих нарочно.
Фелпс се усмихна и постави ръка на рамото му.
— Може би няма да ми повярвате, но семейството ми в много отношения е по-ненормално от вашето. Преживели сме доста тежки моменти.
— Трудно ми е да повярвам на това, сър.
— Но е истина. — Фелпс му подаде връзка ключове и посочи към малка постройка зад оградата. — Обадете се там и те ще ви покажат колата.
Адам отвори вратата и излезе. Мерцедесът се отдалечи и изчезна. А Адам не можеше да се отърси от чувството — и то не го лъжеше, — че Фелпс Бут всъщност все още обича жена си.