Джон Гришам
Камерата (34)

33

Той намери половинлитрова бутилка с уиски, скрита зад кутия бисквити в килера, и я изля в умивалника. Навън бе тъмно. Имаше още час до изгрев слънце. Направи силно кафе и докато го пиеше, седнал на дивана, си повтаряше аргументите, които щеше да представи след няколко часа в Ню Орлиънс.

Прегледа още веднъж бележките си на терасата. В седем часа вече бе в кухнята и препичаше хляб. От Лий нямаше и следа. Не искаше да се карат, но се налагаше да поговорят. Имаше да й каже някои неща, а тя трябваше да му се извини. Започна да трака с чинии и вилици по кухненския плот. Увеличи звука на телевизора за сутрешните новини.

От нейната част на апартамента не се чуваше никакъв звук. След като взе душ и се облече, той леко завъртя топката на вратата й. Беше заключено. Тя се бе затворила в пещерата си, за да се предпази от болезнения разговор сутринта. Той написа бележка, обяснявайки й, че ще бъде в Ню Орлиънс днес и довечера и че ще се видят утре. Добави, че съжалява за сегашното положение и че ще говорят за това по-късно. Помоли я да не пие.

Остави бележката върху плота, където тя не можеше да не я забележи, после напусна апартамента и пое към летището.

Полетът до Ню Орлиънс траеше петдесет и пет минути. Адам пиеше плодов сок и се опитваше да се намести удобно, за да облекчи схванатия си гръб. Беше спал по-малко от три часа на пода до вратата и се закле да не го прави никога повече. Тя му бе признала, че се е подлагала на терапия три пъти досега и ако сама не се откажеше от пиенето, той разбира се не можеше да направи нищо, за да й помогне. Трябваше да остане в Мемфис, докато приключи това нещастно дело и ако леля му Не можеше да остане трезва, щеше да се премести на хотел.

Наложи си да не мисли за нея през следващите няколко часа. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху юридически въпроси, а не върху линчове, фотографии и ужасни истории от миналото; не трябваше да мисли и за любимата си леля и нейните проблеми.

Кацнаха в Ню Орлиънс и изведнъж главата му Се проясни. Той си припомни наум всички дела със смъртни присъди от Пети областен съд и Върховния съд на САЩ.

Колата под наем, която Дарлийн бе уредила, бе кадилак седан, а сметката щеше да плати фирмата „Кравиц и Бейн“. Имаше и шофьор, и докато Адам си почиваше на задната седалка, си призна вътрешно, че животът в голямата фирма си има своите преимущества. Адам никога не бе идвал в Ню Орлиънс и пътуването от летището не се отличаваше с нищо от който и да е друг град — натоварено движение и магистрали. Шофьорът зави по Пойдрас Стрийт и изведнъж се озоваха в центъра на града. Той обясни на клиента си, че Френският квартал се намира през няколко преки, недалеч от хотела на Адам. Колата спря на Кемп Стрийт и Адам слезе пред сградата на Пети областен апелативен съд. Беше внушителна постройка с гръцки колони и много стъпала към входа.

Намери канцеларията на съдебния секретар на първия етаж и попита за господина, с когото бе разговарял, мистър Феридей. Мистър Феридей бе искрен и учтив, точно както му се бе сторило по телефона. Той регистрира Адам и му обясни някои от съдебните правила. Попита го дали иска да разгледа набързо сградата. Наближаваше обед, не се виждаха много хора наоколо, така че бе най-подходящото време за такъв оглед. На път за съдебните зали минаха покрай различни канцеларии на съдии и служители.

— Пети областен съд има петнайсет съдии — обясни мистър Феридей, докато вървяха бавно но мраморния коридор. — Канцелариите им се намират тук, от двете страни. В момента има три вакантни места, но за назначенията трябва да се получи одобрение от Вашингтон.

Коридорите бяха тъмни и тихи, сякаш големите умове бяха потънали в работа зад широките дървени врати.

Мистър Феридей му показа първо внушителната заседателна съдебна зала с петнайсет стола, спретнато подредени в полукръг в предната част.

— Повечето от работата тук се възлага на комисии от трима съдии. Но понякога на заседание се събира целият състав — обясни той тихо, сякаш залата му внушаваше страхопочитание. Съдийските места бяха издигнати доста над останалата част от стаята, така че докато произнасяха пледоариите си, адвокатите трябваше да гледат нагоре. Залата бе облицована в мрамор и тъмно дърво, на прозорците висяха тежки завеси, а от тавана — огромен полилей. Бе едновременно пищна и скромна, стара, но запазена и след като Адам я разгледа, бе обзет от страх. Рядко се събира целият съдебен състав, обясни мистър Феридей отново, сякаш обучаваше студент първокурсник. Големите решения за граждански права през шейсетте и седемдесетте години са били взети точно тук, каза той с немалка доза гордост. По стените висяха портретите на съдии, вече покойници.

Колкото красива и внушителна да бе залата, Адам се надяваше да не я види никога повече, най-малкото не и като адвокат, представляващ клиент. Продължиха по коридора до друга зала, по-малка от първата, но също толкова внушителна. Именно тук действа комисията от трима съдии, обясни мистър Феридей докато минаваха покрай местата за публиката, скамейката за подсъдимите и стигнат до подиума. Местата за съдиите също бяха издигнати, но не толкова високо, колкото в голямата зала.

— Всички устни аргументи обикновено се изслушват сутрин, от девет часа — каза мистър Феридей. — Вашият случай е малко по-различен, тъй като става дума за дело със смъртна присъда, която скоро ще бъде изпълнена. — Той посочи със свития си пръст местата отзад. — Ще трябва да седнете ей там няколко минути преди един часа и после ще открият заседанието. Вие ще минете покрай скамейката за подсъдимите и ще седнете на масата на защитата. Ще започнете пръв и ще имате двайсет минути.

Адам знаеше всичко това. Разбира се, беше чудесно, че му го казват отново.

Мистър Феридей посочи към някакъв уред на подиума, който приличаше на светофар.

— С това тук се отчита времето — каза той сериозно. — Много строго. Двайсет минути и толкова. Известни са Ужасни истории за многословни адвокати, които не се съобразяват с времето. Грозна гледка. Когато говорите, свети зелено. Жълтото светва, за да ви предупреди — две минути, пет минути, трийсет секунди и т.н. Когато светне червеното, спирате по средата на изречението и сядате Съвсем просто е. Някакви въпроси?

— Кои са съдиите?

— Макнийли, Робишо и Джуди. — Каза го, сякаш Адам познава лично и тримата. — Отсреща има чакалня, а библиотеката е на третия етаж. Просто бъдете там в един без десет. Други въпроси?

— Нямам, сър. Благодаря ви.

— Ще бъда в канцеларията си, ако имате нужда от мен. Желая ви късмет. — Ръкуваха се. Мистър Феридей излезе, а Адам остана на подиума.

 

 

В един без десет Адам влезе за втори път през масивната дъбова врата на съдебната зала. Вътре имаше и други адвокати, които се готвеха за битката. На първия ред зад подсъдимата скамейка се бяха скупчили главният прокурор Стийв Роксбър и рояк помощници. Те обсъждаха тактиката си. Млъкнаха, когато Адам влезе, а някои кимнаха и се опитаха да се усмихнат. Адам седна до пътеката и не им обърна внимание.

Лукас Ман седеше от тяхната страна на залата, но все пак няколко реда зад Роксбър и хората му. Той спокойно си четеше вестник и махна с ръка на Адам, когато очите им се срещнаха. Хубаво бе, че е тук. Дрехите му бяха колосани от глава до пети, дори безупречните му панталони в защитен цвят и ярката вратовръзка. Очевидно Ман не се стряскаше от Пети областен съд и неговата помпозност. Също толкова очевидно бе, че спазва дистанция спрямо Роксбър. Бе само адвокатът на затвора, който си гледаше работата. Ако съдът отложи изпълнението на присъдата и Сам не умре, Лукас Ман ще е доволен. Адам кимна й му се усмихна.

Роксбър и бандата му отново се скупчиха. Морис Хенри — доктор Смърт, бе във вихъра си, обяснявайки нещата на по-низшите умове.

Адам пое дълбоко въздух и се опита да се отпусне. Беше доста трудно. Стомахът му гореше, а краката му трепереха. Непрекъснато си повтаряше, че всичко ще продължи само двайсет минути. Тримата съдии не можеха да го убият, а само да го притеснят, но дори и това щеше да трае само двайсет минути. Можеше да издържи на всичко за двайсет минути. Погледна бележките си и за да се успокои, се опита да мисли за Сам — не за расиста, убиеца и главореза, а за клиента Сам, за стареца, който спеше в Отделението на смъртта и който имаше право да умре спокойно и достойно. Сам щеше да получи двайсет минути от ценното време на този съд и неговият адвокат трябваше да извлече максимална полза от това.

Отнякъде се чу звук от затварянето на тежка врата и Адам подскочи на мястото си. Появи се съдебният разпоредител и обяви, че заседанието на почитаемия съд е открито. Последваха го три фигури в развети черни тоги — Макнийли, Робишо и Джуди, с папки в ръце, напълно лишени от чувство за хумор и добронамереност. Седнаха в масивните кожени столове високо на облицованата с тъмен дъб платформа и погледнаха надолу към залата. Делото на Сам Кейхол срещу щата Мисисипи бе обявено и адвокатите бяха призовани да излязат напред. Адам нервно застана на мястото, определено за адвокати. Стийв Роксбър го последва. Помощниците на главния прокурор, Лукас Ман и малцината зрители останаха на скамейките. Адам щеше да узнае по-късно, че те са репортери.

Председател бе Джуди, почитаемата Т. Айлийн Джуди, млада жена от Тексас. Робишо бе от Луизиана и наближаваше шейсетте. Макнийли изглеждаше на сто и двайсет и също бе от Тексас. Джуди направи кратко изявление по делото, после попита мистър Адам Хол от Чикаго дали е готов да започне. Той се изправи нервно с омекнали колене и свит стомах. С висок и нервен глас каза да, готов е да започне. Отправи се към подиума в средата на стаята и погледна нагоре, стори му се доста нагоре, към комисията.

Зад него светна зелена светлина и той правилно предположи, че това е знак да започне. В залата бе тихо. Съдиите го гледаха строго. Той се покашля, погледна потретите на почитаемите покойници на стената и се хвърли в злостна атака срещу газовата камера като средство за екзекуция.

Избягваше да гледа тримата в очите и за около пет минути успя да повтори това, което вече бе написал в своето изложение. Времето за обяд бе минало, лятото бе в Разгара си. Затова на съдиите им бяха необходими няколко минути, за да се съвземат от задуха.

— Мистър Хол, мисля, че вие просто повтаряте писменото си изявление — каза Джуди раздразнено. — Ние можем да четем, мистър Хол.

Адам не се ядоса, а си помисли, че двайсетте минути са си негови и че ако иска да си бърка в носа или изрецитира азбуката, има право да го върши в продължение на двайсет минути. Въпреки че нямаше опит, вече бе чувал тази забележка от съдия в апелативния съд. Още докато учеше право, и бе присъствал на оспорване на присъда. Съвсем стандартна реакция.

— Да, ваша светлост — каза Адам, като внимателно избягваше всякакви обръщения в женски род. После премина към ефекта на отровния газ върху опитни плъхове. Това проучване не бе включено в изявлението му. Опитите бяха проведени преди една година от химици в Швеция, за да се докаже, че и при човека смъртта не настъпва мигновено след вдишването на отровата. Финансирани бяха от европейска организация, бореща се за премахване на смъртното наказание в Америка. Плъховете изпаднали в конвулсии. Дробовете и сърцата им спирали за миг и отново започвали да функционират на тласъци в продължение на няколко минути. От отровния газ кръвоносните съдове дори в мозъка се пръскали. Мускулите им треперели неконтролируемо. От устите им течала слюнка. Пищели неистово. Заключението бе, че плъховете не умират бързо, а всъщност страдат ужасно. Опитите били проведени с научна последователност. На животинчетата били давани съответни за размерите им дози газ. Средно умирали след около десет минути. Адам се увлече в подробности и докато се горещеше, нервите му се поуспокоиха. Съдиите не само го слушаха, но изглежда се забавляваха от описваните страдания на умиращите плъхове.

Адам бе намерил тези данни в неотдавнашно дело в Северна Каролина. Бяха написани със ситен шрифт и не бяха широко разгласени.

— Добре, нека изясним нещата — прекъсна го Робишо с писклив глас. — Вие не искате клиента ви да умре в газовата камера, защото е жестоко, но нямате нищо против да бъде екзекутиран със смъртоносна инжекция, така ли?

— Не, ваша светлост. Не искам да кажа това. Не искам клиента ми да бъде екзекутиран по какъвто и да е начин.

— Но най-малко отвратителна е смъртоносната инжекция, така ли?

— Всички средства за умъртвяване са отвратителни, смъртоносната инжекция не изглежда толкова жестока Няма никакво съмнение, че газовата камера е ужасен начин за умъртвяване.

— По-лош дори от бомбения взрив? От динамита!

В залата настъпи тежко мълчание. Бе поставил ударението върху „динамит“ и Адам се помъчи да измисли нещо подходящо за отговор. Макнийли стрелна злобен поглед към колегата си в другия край.

Бе евтин трик и Адам се ядоса. Овладя се и каза решително:

— Обсъждаме методите на екзекутиране, а не престъпленията, за които се отсъжда смъртно наказание.

— Защо не искате да говорим за престъплението?

— Защото престъплението не е на дневен ред. Защото разполагам само с двайсет минути, а клиентът ми — с дванайсет дни.

— Може би вашият клиент не е трябвало да поставя бомби?

— Разбира се. Но той е бил осъден за престъплението си и сега го очаква смърт в газовата камера. Твърдя, че камерата е жестоко средство за умъртвяване.

— Ами електрическия стол?

— И за него важи същият аргумент. Известни са няколко отвратителни случаи на ужасни страдания върху електрическия стол.

— Ами разстрела?

— И това ми се струва жестоко.

— А бесилката?

— Не знам много за нея, но също ми звучи страшно безмилостно.

— Но ви харесва идеята за смъртоносна инжекция?

— Не съм казал такова нещо. Но май вече казах, че тя не е толкова жестока, колкото останалите средства.

Съдия Макнийли го прекъсна.

— Мистър Хол, защо щатът Мисисипи замени газовата камера със смъртоносна инжекция?

Този въпрос бе пространно засегнат и в делото и в изявлението. Адам веднага почувства, че Макнийли е добронамерен.

— Синтезирах цялата история на законодателството в изявлението си, ваша светлост. Това е било направено главно, за да се улеснят екзекуциите. Законодателната власт призна, че инжекцията е по-лек начин за умъртвяване, а за да избегне подобни конституционни затруднения, промени метода.

— Значи Щатът официално е признал, че съществува по-добър начин за екзекутиране на хора?

— Да, сър. Но законът влиза в сила през осемдесет и четвърта и се прилага за затворници, осъдени след това. За Сам Кейхол това не важи.

— Това ми е ясно. Искате от нас да отменим газовата камера като средство за умъртвяване. Какво ще стане ако го направим? Какво ще стане с вашия клиент и с онези като него, които са осъдени преди осемдесет и четвърта? Във въздуха ли увисват? В закона няма параграф, според който могат да бъдат екзекутирани чрез смъртоносна инжекция.

Адам очакваше този неизбежен въпрос. Сам вече го бе задал.

— Не мога да отговоря на този въпрос, ваша светлост. Мога само да кажа, че имам голямо доверие в законодателната власт на Мисисипи и в готовността й да одобри нов закон, който да реши казуса на моя клиент и на останалите в неговото положение.

Тук се намеси съдия Джуди.

— Да приемем, че това стане, мистър Хол, за какво ще пледирате, когато се явите тук след три години?

Слава богу, светна жълтата светлина и Адам разполагаше само с още една минута.

— Ще измисля нещо — каза той с усмивка. — Само ми дайте време.

— Вече съществува подобен казус, мистър Хол — каза Робишо. — Всъщност вие сте го споменали в изявлението си. Делото в Тексас.

— Да, ваша светлост. Моля съда да преразгледа решението си по този въпрос. Буквално всеки щат, в който са съществували газовата камера и електрическият стол, са ги заменили със смъртоносната инжекция. Причината е очевидна.

Разполагаше с още няколко секунди, но реши, че е добре да спре дотук. Не искаше да му зададат още някой въпрос.

— Благодаря ви — каза той и уверено се запъти към мястото си. Свърши се. За новак се бе представил много добре. Следващият път щеше да му бъде по-лесно.

Роксбър бе сух, методичен и много добре подготвен. Той се опита да пробута няколко безсолни забележки за лъховете и престъпленията, които те вършат. Макнийли го атакува с въпроси защо различните щати масово са възприели смъртоносната инжекция. Роксбър не отстъпи и изрецитира много дела, за които различните федерални областни съдилища са определяли смърт в газовата камера, електрическия стол и разстрел. Съществуващият закон бе на негова страна и той го използва максимално. Двайсетте минути бързо отлетяха и той се върна на мястото си също толкова бързо, колкото и Адам.

Съдия Джуди говори накратко за неотложността на въпроса и обеща решението да излезе след няколко дни. Всички станаха едновременно и тримата съдии напуснаха залата. Съдът се оттегли до понеделник сутринта.

Адам се ръкува с Роксбър и се запъти към вратата, но го спря един журналист. Беше от един вестник в Джаксън и искаше да му зададе само няколко въпроса. Адам бе учтив, но отказа да коментира. Направи същото и с още двама репортери. Роксбър, както обикновено, имаше какво да им каже и докато Адам се отдалечаваше, онези заобиколиха главния прокурор и бутнаха касетофоните си в лицето му.

Адам искаше да излезе навън. Потопи се в тропическата жега и бързо скри очите си зад слънчевите очила.

— Обядвахте ли? — попита един глас наблизо зад него. Беше Лукас Ман с големи слънчеви очила. Ръкуваха се между колоните.

— Не мога нищо да преглътна — призна Адам.

— Справихте се много добре. Голямо напрежение, нали?

— Да. Вие защо сте тук?

— Част от работата ми е. Директорът ме помоли да дойда и да присъствам на заседанието. Ще изчакаме, докато излезе решението, и тогава ще започнем подготовката. Хайде да идем да хапнем.

Шофьорът на Адам приближи колата до бордюра и те се качиха.

— Познавате ли града? — попита Ман.

— Не. За първи път идвам тук.

— Кафене „Бон Тон“ — каза Ман на шофьора. — Едно чудесно старо заведение зад ъгъла. Хубава кола имате.

— Привилегията да работиш в богата фирма.

Започнаха обяда с нещо ново — сурови стриди в половин черупка. Адам бе чувал за тях, но не се бе изкушил да опита. Ман изкусно демонстрира как трябва да се смесят хрян, лимонов сок, лют мексикански сос и сос коктейл и после пусна първата стрида в сместа. След това внимателно я постави върху солена бисквита и изяде на една хапка. Първата стрида на Адам се плъзна от бисквитата и падна на масата, но втората попадна в гърлото му.

— Не я дъвчете — посъветва го Ман. — Просто я оставете да се плъзне надолу. — Следващите десет се плъзнаха, но не достатъчно бързо. Адам бе доволен, когато изпразни дузината черупки в чинията си. Пиеха бира Дикси и чакаха да им донесат скариди с майонеза.

— Видях молбата, в която твърдите, че защитата е била неефективна — каза Ман и захапа една бисквита.

— Сигурен съм, че от сега нататък ще подаваме всякакви жалби.

— Върховният съд не си губи много времето с тази молба.

— Не, наистина. Изглежда, че Сам Кейхол им е омръзнал. Утре ще я подам в окръжния съд, но не очаквам от Слатъри да отсъди отлагане.

— Аз също.

— Какви са шансовете ми в оставащите дванайсет дни?

— Все по-нищожни с всеки изминал ден, но нещата до голяма степен са непредвидими. Може би все още са петдесет на петдесет. Преди няколко години Стокхолм Търнър бе на косъм от екзекуцията. Оставаха само две седмици и изглеждаше съвсем сигурно. След още една седмица просто нямаше вече за какво да се подават молби. Адвокатът му бе доста свестен, но обжалванията се бяха изчерпили. Поднесоха му последното ядене и…

— И съпружеско посещение на две проститутки.

— Откъде знаете?

— Сам ми разказа всичко.

— Вярно е. Получи отлагане в последната минута и сега от камерата го делят много години. Човек никога не знае.

— А какво е вътрешното ви чувство?

Ман отпи голяма глътка бира и се облегна назад. Донесоха две чинии със скариди в майонеза.

— Нямам вътрешно чувство, когато става въпрос за екзекуции. Всичко може да се случи. Просто продължавайте да подавате молби и да обжалвате. Получава се нещо като маратон. Не може да се откажете. Адвокатът на Джъмбо Парис припадна дванайсет часа преди екзекуцията и се намираше в болницата, когато клиентът му умря.

Адам сдъвка една варена скарида и я преглътна с бира.

— Губернаторът иска да говори с мен. Какво да правя?

— Какво е желанието на клиента ви?

— А вие как мислите? Той мрази губернатора. Забрани ми да говоря с него.

— Трябва да поискате помилване. Такава е практиката.

— Познавате ли добре Макалистър?

— Не много. Той е политически звяр с големи амбиции и не бих му вярвал нито за миг. Обаче има властта да помилва. Може да отмени смъртната присъда. Може да наложи доживотна присъда или да го освободи. Статутът на губернатор му осигурява неограничена власт. Вероятно той ще бъде последната ви надежда.

— Бог да ни е на помощ.

— Как е сосът? — попита Ман с пълна уста.

— Много е вкусен.

Известно време ядоха мълчаливо. Адам бе благодарен за компанията и разговора, но реши да внимава с приказките. За разлика от своя клиент, той харесваше Лукас Ман. Сам би казал, че Ман работи за щата, а щатът работеше за неговата екзекуция.

 

 

С късен следобеден полет Адам щеше да бъде обратно в Мемфис в шест и трийсет, много преди да се мръкне. Можеше да убие около час в кабинета си, преди да отиде у Лий. Но не му се искаше. Имаше хубава стая в модерен хотел до реката, платена безропотно от „Кравиц и Бейн“. Всички разходи бяха за сметка на фирмата. А той не бе виждал Френския квартал.

И така, той спа три часа след трите бири на обяд и неспокойната нощ. Събуди се в шест часа. Бе легнал напряко на леглото, както си беше с обувките. Половин Час гледа вентилатора на тавана, без да помръдне. Беше спал дълбоко.

Лий не вдигна телефона. Той остави съобщение, като се надяваше, че тя е спряла да пие. Ако ли не, то дано се е заключила в стаята си, където не може да навреди никому. Той си изми зъбите и се среса, после слезе с асансьора в просторното фоайе, където свиреше джазов оркестър. В този час в бара на ъгъла се предлагаха стриди за по пет цента.

Той тръгна в жегата по Канал Стрийт и стигна до Роял, зави надясно и скоро се изгуби в тълпата от туристи. Във Френския квартал настъпваше оживлението на петъчната вечер. Той зяпаше по клубовете за стриптийз и се опитваше отчаяно да надзърне вътре. Застина пред една отворена врата, която разкриваше редица от мъже стриптийзьори на сцената. Мъжете изглеждаха като красиви жени. Адам си взе сандвич от китайски павилион. Заобиколи един пияница, който повръщаше на улицата. Поседя около час на малка маса в един джаз клуб, послуша приятна музика и пи бира за четири долара. Когато се стъмни отиде до Джаксън Скуеър и погледа как художниците прибират стативите си. Уличните музиканти и танцьори бяха в стихията си пред една стара катедрала и той изръкопляска на изпълнението на чудесен струнен квартет. Бяха студенти. Навсякъде се виждаха хора, които пиеха, ядяха, танцуваха и се наслаждаваха на празничното настроение във Френския квартал.

Той си купи ванилов сладолед и се отправи към Канал Стрийт. Още една вечер, прекарана тук при съвсем други обстоятелства, и той може би щеше да се изкуши да отиде да гледа стриптийз, щеше да седна някъде отзад разбира се, където никой не може да го види или щеше да отиде в някой лъскав бар и да потърси самотна красавица.

Но не и тази вечер. Пияниците му напомниха за Лий и той съжали, че не се върна при нея в Мемфис. Музиката и смехът го подсетиха за Сам, който в този момент седеше във влажната горещина на килията, вперил поглед в решетките, броейки дните, с надежда и може би молитви адвокатът му да направи някакво чудо. Сам никога нямаше да види Ню Орлиънс, нямаше да яде стриди или червен боб и ориз, нямаше да пие студена бира и хубаво кафе. Никога нямаше да слуша джаз и Да наблюдава художниците как рисуват. Никога нямаше да пътува със самолет и да отседне в хубав хотел. Никога нямаше да иде за риба, да кара кола и да прави хилядите неща, на които свободните хора дори не обръщат внимание.

Дори да прескочи датата осми август, Сам просто щеше да удължи процеса на бавно умиране.

Адам излезе от Френския квартал и забърза към хотела. Имаше нужда от почивка. Маратонът щеше да започне всеки момент.