Джон Гришам
Камерата (31)

30

Адам мина с колата покрай пропуска при главния вход и пазачът му махна като на редовен посетител. Той отвърна на поздрава, намали скоростта и натисна бутона, за да отвори багажника. На тръгване посетителите не трябваше да попълват никакви документи, освен да отворят багажника на колите си, за да провери охраната да не би някой затворник да се е скрил вътре. Той зави по шосето на юг от Мемфис и пресметна, че това е петото му посещение в Парчман. Пет посещения за две седмици. Подозираше, че през следващите петнайсет дни тук щеше да бъде вторият му дом. Каква противна мисъл.

Тази вечер нямаше настроение да се занимава с Лий. Чувстваше известна вина за връщането й към алкохола, но по нейно собствено признание това бе начинът й на живот от много години. Беше алкохоличка и ако искаше Да пие, той не можеше да направи нищо, за да я спре. Щеше да отиде при нея утре вечер, за да пият кафе и да поговорят. Но тази вечер имаше нужда от почивка.

Беше следобед, от асфалта лъхаше горещина, полето бе прашно и сухо, машините работеха бавно и лениво, а по шосето нямаше голямо движение. Адам свърна встрани и вдигна гюрука на колата. Спря до един китайски магазин в Рулвил и си купи чай с лед, после пое по едно самотно шосе към Гринвил. Трябваше да изпълни една поръчка, вероятно неприятна, но чувстваше, че е длъжен да го стори. Надяваше се, че ще му стигне смелост да се справи.

Избираше странични павирани шосета и обикаляше почти безцелно из делтата. На два пъти се изгуби, но после отново намери посоката. Пристигна в Гринвил в пет без няколко минути и обиколи центъра, за да намери онова, което търсеше. Два пъти мина покрай парка Крамер. Намери синагогата — беше точно срещу баптистката църква. Паркира в края на Мейн Стрийт, до защитния насип на реката. Оправи вратовръзката си, после мина три преки по Уошингтън Стрийт и стигна до стара тухлена сграда с надпис „Продажби на едро — Крамер“, който висеше от една веранда над тротоара. Тежката стъклена врата се отвори навътре и старите дървени стъпала изскърцаха под стъпките му. Предната част на сградата бе запазена във вид на старомодна бакалница, със стъклени витрини пред широки рафтове, които стигаха до тавана. Рафтовете бяха пълни с кутии и пакети с хранителни продукти, които се бяха продавали преди години. Имаше и стар касов апарат. Малкият музей преминаваше в съвременен търговски обект. Останалата част от огромната сграда бе модернизирана и изглеждаше доста функционална. Стъклена стена отделяше предната част, а широк, застлан с килим коридор явно водеше от средата на сградата към канцелариите и секретарките, някъде в задната част, където сигурно се намираше и складът.

Адам се загледа одобрително в изложените на предните рафтове стоки. Отзад се появи млад мъж в джинси и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Адам се усмихна и изведнъж се почувства притеснен.

— Да. Бих искал да видя мистър Елиът Крамер.

— Търговец ли сте?

— Не.

— Ще купувате ли?

— Не.

Младият мъж държеше молив в ръка и явно мислите му бяха заети с нещо друго.

— Тогава мога ли да ви попитам какво желаете?

— Трябва да видя мистър Елиът Крамер. Той тук ли е?

— Прекарва по-голямата част от времето си в главния склад в южната част на града.

Адам се приближи и му подаде визитната си картичка.

— Казвам се Адам Хол. Адвокат съм от Чикаго. Наистина трябва да видя мистър Крамер.

Той взе визитната картичка, взря се в нея няколко секунди, после изгледа Адам доста подозрително.

— Почакайте за момент — каза той и изчезна.

Адам се облегна на тезгяха и се полюбува на касовия апарат. Някъде из обемистите папки бе чел, че в семейството на Марвин Крамер е имало няколко поколения преуспяващи търговци. Един от прадедите им бе слязъл от парахода в Гринвил и решил да се установи в делтата. Бе отворил малка бакалница и търговията потръгнала. В папките с делото на Сам неколкократно се споменаваше, че семейство Крамер са богати хора.

След двайсет минути Адам вече се готвеше с облекчение да си тръгне. Беше направил усилието да дойде. Ако мистър Крамер не искаше да се срещне с него, той не можеше да стори нищо повече.

Чу стъпки по дървения йод и се обърна. Зад него стоеше възрастен господин с визитната му картичка в ръка. Беше висок и слаб, с къдрава сива коса, тъмнокафяви очи под гъстите вежди и слабо волево лице, което в момента не се усмихваше. Стоеше изправен, без бастун, на който да се подпира, и без очила, които да му помагат да вижда по-добре. Направи кисела гримаса към Адам, но не каза нищо.

За миг Адам съжали, че не си е тръгнал преди пет минути. После се запита какво търси тук. След това все пак реши да продължи.

— Добър ден — каза той, макар да беше ясно, че господинът няма да му отговори. — Мистър Елиът Крамер?

Мистър Крамер кимна утвърдително, но толкова бавно, сякаш въпросът бе едва ли не обиден.

— Казвам се Адам Хол. Адвокат съм от Чикаго. Сам Кейхол ми е дядо и аз го представлявам. — Очевидно Мистър Крамер вече бе разбрал това, тъй като думите на Адам въобще не го смутиха. — Бих искал да поговоря с вас.

— За какво? — попита мистър Крамер, леко провлачвайки думите.

— За Сам.

— Дано изгние в ада — каза старецът, сякаш вече бе сигурен в съдбата на Сам. Очите му бяха тъмни, почти черни.

Адам заби поглед в пода и се опита да измисли нещо неутрално.

— Да, сър — каза той, съзнавайки, че се намира в дълбокия Юг, където учтивостта дълго време е била нещо непознато. — Разбирам чувствата ви. Не ви се сърдя, но просто искам да поговорим няколко минути.

— Сам изпраща ли някакви извинения? — попита мистър Крамер. На Адам му се стори странно, че го нарече Сам. Не Кейхол, а просто Сам, сякаш двамата бяха стари приятели, които са се скарали, а сега е време да се сдобрят. Само кажи, че съжаляваш, Сам, и всичко ще бъде наред.

Мина му през ум да излъже. Можеше да преувеличи и да каже колко ужасно се чувства Сам през последните дни, които му остават, и колко много иска да получи прошка. Но Адам не го направи.

— Има ли някакво значение? — попита той.

Мистър Крамер внимателно постави визитната картичка в джоба на ризата си и плъзна поглед покрай Адам.

— Не — отвърна той. — Няма никакво значение. Това трябваше да стане много отдавна. — Думите му, в които се чувстваше южняшкият акцент, звучаха успокоително, въпреки че значението им не бе приятно. Бяха произнесени бавно и замислено, сякаш времето не означаваше нищо. Загатваха за дългогодишното страдание и за това, че животът отдавна е спрял.

— Не, мистър Крамер. Сам не знае, че съм тук, затова не ви изпраща извиненията си. Но аз ви ги поднасям от свое име.

Погледът, насочен назад в миналото, не трепна. Но той слушаше.

Адам продължи.

— Чувствам се длъжен най-малкото да кажа, от мое име и от името на дъщерята на Сам, че ужасно съжаляваме за всичко.

— Защо Сам не го каза преди години?

— Не мога да ви отговоря.

— Знам. Вие сте новак.

А, отново пресата. Мистър Крамер, разбира се, както и всички останали, четеше вестници.

— Да, сър. Опитвам се да му спася живота.

— Защо?

— Поради много причини. Неговата смърт няма да ви върне нито внуците, нито сина. Той е сгрешил, но и правителството няма да постъпи правилно, ако го убие.

— Разбирам. Нима мислите, че не съм чувал вече това?

— Не, сър. Сигурен съм, че сте го чували. Видели сте го. Почувствали сте го. Трудно ми е да си представя какво сте преживели. Просто се опитвам да предотвратя това да се случи и с мен.

— Какво искате още?

— Можете ли да ми отделите пет минути?

— Разговаряме вече три минути. Остават ви още две. — Погледна си часовника, сякаш да засече времето, после пъхна ръце в джобовете на панталоните. Обърна поглед, към прозореца и улицата зад него.

— Вестникът в Мемфис ви цитира, че искате да присъствате, когато връзват Сам Кейхол за стола в газовата камера. И искате да го гледате в очите.

— Съвсем точен цитат. Но не вярвам някога да стане.

— Защо?

— Защото нашата система на правосъдие е прогнила. Глезят го и го пазят в затвора вече близо десет години. Непрекъснато обжалва. И точно в този момент вие също обжалвате и търсите връзки, за да го спасите. Системата е порочна. Не очаквам справедливост.

— Уверявам ви, че не го глезят. Отделението за осъдени на смърт е ужасно място. Току-що идвам оттам.

— Да, но той е жив. Живее и диша, гледа телевизия и чете книги. Разговаря с вас. Води дела. А когато смъртта наближи, ще има много време да се подготви. Може да се сбогува. Да си каже молитвите. А внуците ми нямаха време да се сбогуват, мистър Хол. Те не можа ха да прегърнат родителите си и да ги целунат преди смъртта. Бяха просто разкъсани на парчета, докато си играеха.

— Разбирам ви, мистър Крамер. Но убийството на Сам няма да ги върне.

— Не, няма. Но ще ни накара да се почувстваме много по-добре. Ще облекчи болката ни. Молил съм се милион пъти да доживея смъртта му. Преди пет години преживях сърдечен удар. Лежах с някакви прикачени апарати две седмици и единственото нещо, което ме спаси бе желанието ми да надживея Сам Кейхол. Ще бъда там, мистър Хол, ако лекарите ми позволят. Ще бъда там, за да гледам как умира, после ще се върна у дома и ще чакам своя час.

— Съжалявам, че се чувствате така.

— И аз съжалявам. Съжалявам, че трябваше да науча името Сам Кейхол.

Адам отстъпи една крачка и се облегна на тезгяха близо до касовия апарат. Той гледаше към пода, а мистър Крамер бе вперил поглед през прозореца. Слънцето се спускаше на запад зад сградата и в чудноватия малък музей притъмня.

— Загубих баща си заради всичко това — каза тихо Адам.

— Съжалявам. Четох, че се е самоубил малко след последния процес.

— И Сам е страдал, мистър Крамер. Той съсипа семейството си, съсипа и вашето, Носи в себе си повече вина, отколкото ние с вас можем да си представим.

— Може би няма да е така, когато умре.

— Вероятно. Но защо да не спрем това убийство?

— Как очаквате, че мога да го направя?

— Четох някъде, че вие и губернаторът сте стари приятели.

— Какво ви влиза в работата?

— Но е вярно, нали?

— Той е тукашен. Познаваме се отдавна.

— Запознах се с него миналата седмица. Той притежава властта да помилва, сам знаете.

— Не разчитайте на това.

— Не разчитам, но съм отчаян, мистър Крамер. В този момент няма какво да губя. Освен дядо си. Ако вие и семейството ви твърдо сте решили да настоявате за екзекуция, губернаторът сигурно ще ви послуша.

— Прав сте.

— А ако решите, че не искате екзекуция, мисля, че губернаторът може и в това да се вслуша.

— Значи всичко зависи от мен — възкликна Крамер и най-накрая се раздвижи. Мина пред Адам и спря близо по прозореца. — Вие не само сте отчаян, но сте и наивен, мистър Хол.

— Не отричам.

— Приятно ми е да узная, че имам такава власт. Ако го знаех по-рано, дядо ви щеше да е мъртъв преди много години.

— Той не заслужава да умре, мистър Крамер — каза Адам и се отправи към вратата. Не бе очаквал, че ще срещне съчувствие. Важното бе мистър Крамер само да го види и да знае, че е помрачен и животът на други хора.

— Нито внуците ми, нито синът ми го заслужаваха.

Адам отвори вратата и каза:

— Извинете ме за дързостта и ви благодаря, че ми отделихте от времето си. Имам сестра, братовчед и леля, дъщерята на Сам. Исках просто да знаете, че Сам има семейство, каквото и да е то. Ние ще страдаме, ако той умре. И да не го екзекутират, никога няма да излезе от затвора. Просто ще гасне там и доста скоро ще умре от естествена смърт.

— Ще страдате ли?

— Да, сър. Семейството ни е страдало много. Преживяло е много трагедии, мистър Крамер. Опитвам се да предотвратя още една.

Старецът се обърна и го погледна. Лицето му бе безизразно.

— В такъв случай ми е жал за вас.

— Още веднъж ви благодаря — наведе глава Адам.

— Довиждане — каза мистър Крамер, без да се усмихне.

Адам напусна сградата и тръгна по една сенчеста улица към центъра на града. Намери мемориалния парк и седна на същата пейка, недалеч от бронзовата статуя на малките момчета. След няколко минути обаче усети умора от чувството на вина и от спомените и си тръгна.

Отиде в същото пълно кафене на една пряка от парка, пи кафе и се помъчи да изяде един сандвич със сирене. Дочу да говорят за Сам Кейхол през няколко маси, но не можа да различи точно думите.

Взе си стая в един мотел и позвъни на Лий. Стори му се, че е трезва, но усети в гласа й облекчение, че няма да Се връща тази вечер. Обеща й да се прибере утре. Когато се стъмни, Адам вече спеше дълбоко.