Джон Гришам
Камерата (25)

24

На пропуска във фоайето не го посрещнаха с обичайната непринудена усмивка и Адам почувства мрачното настроение на служителите и адвокатите, които срещна на път към кабинета си. Разговорите се водеха с една октава по-ниско. Работата се вършеше по-експедитивно.

Имаха посещение от Чикаго. Това се случваше понякога не толкова с цел контрол, колкото за да се обслужи тукашен клиент или да се проведе някакво събрание на фирмата. Никой не бе уволнен след посещение от Чикаго. Никой не бе руган или обиждай. Но винаги се създаваше тревожна атмосфера, докато хората от „Кравиц и Бейн“ не си тръгнеха обратно на север.

Адам отвори вратата на кабинета си и за малко не се сблъска с разтревоженото лице на Е. Гарнър Гудман, в комплект със зелената шарена папийонка, бялата колосана риза и буйната сива коса. Той обикаляше из стаята и се случи точно до вратата, когато Адам я отвори. Адам го погледна и му подаде вяло ръка.

— Влизай, влизай — каза Гудман и затвори вратата, сякаш Адам бе влязъл в неговия собствен кабинет. Още не се беше усмихнал.

— Какво правиш тук? — попита Адам, захвърли куфарчето си на пода и се отправи към бюрото си. Бяха един срещу друг.

Гудман поглади добре поддържаната си сива брада, после оправи папийонката си.

— Боя се, че случаят е спешен. Лоши новини.

— Какво има?

— Седни, седни де. Ще ни отнеме известно време.

— Не. И така съм си добре. Какво е станало? — Сигурно беше нещо ужасно, щом трябваше да го чуе седнал.

Гудман си поигра с папийонката, поглади брадата си и после каза:

— Ами случи се в девет сутринта. Знаеш, че Комисията по кадрите е съставена от петнайсет партньори и почти всички са от по-младите. Пълната комисия се състои от няколко подкомисии, една за наемане на служители, друга за дисциплината, трета за споровете и така нататък. Както се досещаш, има и подкомисия за прекратяване на трудовите договори. Тя се събра тази сутрин и познай кой бе вдъхновителят на всичко.

— Даниъл Роузен.

— Даниъл Роузен. Очевидно той е подработвал подкомисията от десет дни, като се е опитвал да си осигури достатъчно гласове за уволнението ти.

Адам седна на един стол до масата, а Гудман се настани срещу него.

— Подкомисията има седем членове и те се събраха тази сутрин по искане на Роузен. Присъстваха петима, така че имаха кворум. Роузен, разбира се, не уведоми нито мен, нито някой друг. Заседанията за обсъждане на уволнения са строго поверителни по разбираеми причини, затова той не е длъжен да уведомява когото и да било.

— Дори и мен?

— Дори и теб. Ти си бил единствената точка от дневния ред на заседанието, което е продължило по-малко от час. Роузен е подготвил всичко предварително, но също така е изложил тезата си много убедително. Не забравяй, че той има трийсетгодишна практика в съда. Заседанията за уволнения се протоколират в случай, че възникне съдебен спор. Затова Роузен е направил пълен протокол. Той, разбира се, твърди, че си излъгал, когато си кандидатствал за работа при „Кравиц и Бейн“; че това въвлича фирмата в нежелан конфликт и така нататък. Носел е и копия от десетина статии от вестници за теб и Сам и за отношенията между дядо и внук. Аргументът му е бил, че ти си поставил фирмата в неудобно положение. Бил е много добре подготвен. Май го подценихме миналия понеделник.

— Значи са гласували.

— Четири срещу един за прекратяване на договора ти.

— Негодници!

— Така е. И преди съм виждал Роузен в трудни ситуации и знам, че може да бъде безскрупулно убедителен. Обикновено постига своето. Не влиза повече в съда и затова се захваща със спорове в кантората. След шест месеца няма да го има.

— Сега това никак не ме успокоява.

— Все пак има надежда. Към единайсет часа слуховете най-сетне стигнаха до кабинета ми и за щастие Емит Уайкоф беше при мен. Отидохме в кабинета на Роузен и му вдигнахме ужасен скандал, а после се хванахме за телефона. И най-важното — пълният състав на Комисията се събира утре в осем сутринта, за да разгледа уволнението ти. Трябва да присъстваш.

— В осем сутринта!

— Да. Членовете на комисията са заети хора. Повечето имат насрочени дела в съда за девет часа. Някои имат дела цял ден. Ще имаме късмет, ако се получи кворум.

— Какъв е кворумът?

— Две трети, значи десет души. А ако няма кворум, ще си имаме неприятности.

— Неприятности ли?! Какво имаш предвид?

— Може да стане още по-лошо. Ако сутринта не се получи кворум, тогава имаш правото да поискаш преразглеждане след трийсет дни.

— Сам ще бъде мъртъв след трийсет дни.

— Може и да не бъде. Във всеки случай утре сутрин заседанието ще се състои. Емит и аз получихме обещание от девет от членовете, че ще бъдат там.

— Ами четиримата, които са гласували против мен тази сутрин?

Гудман се ухили смутено и отклони погледа си.

— Познай. Роузен се подсигури неговите хора да присъстват утре.

Адам изведнъж удари по масата с двете си ръце.

— Напускам, по дяволите!

— Не можеш да напуснеш. Току-що са те уволнили.

— Тогава няма да се боря. Мръсници!

— Чуй ме, Адам…

— Гадове!

Гудман замълча за момент, за да даде възможност на Адам да се поуспокои. Той оправи папийонката и опипа брадата си. Почука с пръсти по масата. После каза:

— Виж какво, Адам. Утре сутрин имаме шансове, разбираш ли? Емит мисли, че сме в добра форма. Аз също. Фирмата стои зад теб. Вярваме в това, което правиш, и, честно казано, се радваме на обществения отзвук. Във вестниците в Чикаго излязоха някои хубави статии.

— Фирмата очевидно ме подкрепя.

— Изслушай ме. Можем да свършим работа утре. Аз ще говоря през повечето време. В този момент Уайкоф работи по въпроса. Впрегнали сме и други хора.

— Роузен не е глупав. Той иска да спечели и това е всичко. Не го е грижа за мен, за Сам, за теб или за когото и да било друг. Той просто иска да спечели. Това състезание и аз се обзалагам, че сега той е на телефона и се опитва да си осигури гласове.

— Ами тогава хайде да обявим дуел на този проклетник, съгласен ли си? Да влезем на заседанието утре сутрин с желание за борба. Нека Роузен да излезе лошият. Честно казано, Адам, този човек няма много приятели.

Адам отиде до прозореца и надникна през щорите. Търговският комплекс долу бе пълен с пешеходци. Наближаваше пет часът. Имаше почти пет хиляди долара в банката и ако беше пестелив и променеше малко начина си на живот, тези пари можеха да му стигнат за шест месеца. Заплатата му беше шейсет и две хиляди годишно и в близко бъдеще щеше да му бъде трудно без нея. Но той никога не се беше тревожил за пари. Много повече го безпокояха следващите три седмици. След десет дни кариера като адвокат на осъден на смърт той разбра, че се нуждае от помощ.

— Какво ни очаква на финалната права? — попита той след напрегнато мълчание.

Гудман се изправи бавно и се запъти към другия прозорец.

— Пълна лудница. Няма да имаш много време за сън през последните четири дни. Ще тичаш във всички посоки. Съдилищата са непредвидими. Системата е непредвидима. Ще подаваш петиции и молби, съзнавайки напълно, че те няма да имат ефект. Пресата ще те тормози. И най-важното, ще трябва да прекарваш колкото се може повече време с клиента си. Луда работа, и то напълно безплатна.

— Значи ще имам нужда от помощ.

— О, да. Не можеш да се справиш сам. Когато екзекутираха Мейнард Тоул, бяхме определили по един адвокат от Джаксън за кабинета на губернатора, един за канцеларията на Върховния съд в Джаксън, един за Вашингтон и двама за Отделението. Затова трябва да дойдеш утре и да се бориш, Адам. Ще имаш нужда от фирмата и от нейните ресурси. Сам не можеш да се справиш. Тази работа изисква цял екип.

— Това е истински удар под кръста.

— Така е. Преди една година ти още си учил в университета, а сега те уволняват. Знам, че е обидно. Но, повярвай ми, Адам, всичко е късмет и няма да продължи дълго. След десет години ти ще бъдеш съдружник в тази фирма и ще тероризираш младите сътрудници.

— Не бъди толкова сигурен.

— Да тръгваме за Чикаго. Имам два билета за самолета в седем и петнайсет. В осем и трийсет ще пристигнем и ще отидем в някой хубав ресторант.

— Трябва да си взема някои неща.

— Добре. Ще се срещнем на летището в шест и трийсет.

 

 

Въпросът бе решен по същество още преди началото на заседанието. Присъстваха единайсет членове на Комисията, което бе достатъчен кворум. Събраха се в една заключена библиотека на шестнайсетия етаж около дълга маса с кани кафе в средата и носеха със себе си дебели папки, диктофони и запълнени графици за деня. Един от тях бе довел секретарката си, която седеше в коридора и работеше бясно. Това бяха твърде заети хора, които след по-малко от час щяха да се впуснат в поредния рунд от безкрайни конференции, заседания, брифинги, срещи с клиенти, процеси, телефонни разговори и важни обеди. Десет мъже и една жена, всички към и малко над четирийсет, всички съдружници в „Кравиц и Бейн“, нетърпеливи да се върнат към отрупаните си с работа писалища.

Проблемът с Адам Хол бе истинска досада. Комисията по кадрите беше бреме за тях, но те бяха избрани по съответния ред и никой не се осмеляваше да откаже участие. Всичко за фирмата. На работа!

Адам бе пристигнал в кантората в седем и трийсет. Бе отсъствал осем дни, най-дългото му отлъчване до този момент. Емит Уайкоф бе прехвърлил работата му на друг млад сътрудник. В „Кравиц и Бейн“ винаги имаше достатъчно новаци.

До осем часа той се кри в малка, неизползвана заседателна зала близо до библиотеката на шестнайсетия етаж. Беше нервен, но правеше всичко възможно да не го показва. Пиеше кафе и четеше сутрешните вестници. Парчман бе останал в друг свят. А той разглеждаше списъка с петнайсетте имена на членовете на комисията, от които не познаваше нито един. Петнайсет непознати, които щяха да си играят с бъдещето му през следващия час, после щяха бързо да гласуват и да продължат с разглеждането на по-важни въпроси. Няколко минути преди осем Уайкоф влезе и поздрави. Адам му благодари за всичко, извини се, че е предизвикал толкова проблеми, и Емит, който му обеща бърз и задоволителен изход.

Гарнър Гудман отвори вратата в осем и пет.

— Изглежда доста добре — каза той почти шепнешком в момента присъстват единайсет. Обещали са ни да дойдат поне още пет. Трима от гласувалите за Роузен от подкомисията са тук, но май няма да му стигнат един-два гласа.

— Роузен тук ли е? — попита Адам. Знаеше отговора, но се надяваше, че старият негодник може би е умрял през нощта.

— Да, разбира се. Но мисля, че е разтревожен. Емит въртя телефона снощи до десет часа. Разполагаме с нужните гласове и Роузен го знае.

В осем и петнайсет председателят призова към внимание и обяви, че има кворум. Прекратяването на договора на Адам Хол бе единствената точка в дневния ред и всъщност единствената причина за провеждането на това извънредно заседание. Емит Уайкоф взе думата първи и в продължение на десет минути свърши добра работа, разказвайки каква прекрасна личност е Адам. Той стоеше в единия края на масата пред редицата рафтове с книги и говореше непринудено, сякаш се опитваше да убеди състав от съдебни заседатели. Поне половината от единайсетте не чуха нито дума. Те разглеждаха разни книжа и прелистваха календарите си.

След него думата взе Гарнър Гудман. Той разказа накратко случая на Сам Кейхол и изказа честното мнение, че по всяка вероятност Сам ще бъде екзекутиран след три седмици. После започна да хвали Адам, каза, че той може да е сгрешил, като не е разкрил роднинството си със Сам, но какво от това. Било е отдавна, сегашният момент е много по-важен, та нали на неговия клиент му остават само три седмици живот.

Не бяха зададени въпроси нито на Уайкоф, нито на Гудман. Очевидно въпросите бяха запазени за Роузен.

Адвокатите имат силна памет. Съсипеш ли някого, той ще чака търпеливо с години, докато му се предостави възможност да ти върне „услугата“. В „Кравиц и Бейн“ на Даниъл Роузен имаха да му връщат много услуги и като шеф на съдружниците той вече бе започнал да събира „дивиденти“. Беше мачкал хората, и то собствените си хора с години. Беше мръсник, лъжец, кръвопиец. А едно време се водеше за сърцето и душата на фирмата. Никой не смееше да го предизвика. Обиждаше млади стажанти и тормозеше колегите си. Грубо се намесваше в работата на комисиите, пренебрегваше политиката на фирмата, отмъкваше клиенти от другите адвокати на „Кравиц и Бейн“. Сега, в залеза на кариерата си събираше „дивиденти“.

Две минути след като започна, той бе прекъснат за пръв път от един млад съдружник, който караше мотоциклет заедно с Емит Уайкоф. Роузен крачеше из стаята сякаш се намираше в претъпкана съдебна зала, както някога, когато бе на върха на славата си. В този момент въпросът го застигна и го застави да млъкне. Преди да може да измисли саркастичен отговор, му бе отправен още един въпрос. Още не бе отговорил на нито един, когато му зададоха трети. Разправията започна.

Тримата, които зададоха въпроси, действаха като екип. Беше очевидно, че са се наговорили. Редуваха се и обстрелваха Роузен с безмилостни въпроси. Скоро той започна да ругае и да обижда. Но те запазиха хладнокръвие. Всеки от тях държеше бележник, който, изглежда, съдържаше дълги списъци с въпроси.

— Къде виждате конфликт на интереси, мистър Роузен?

— Един адвокат може да представлява член от семейството си, нали мистър Роузен?

— Във формулярите за постъпване на работа имаше ли изрично въпрос дали фирмата е поела защитата на член от неговото семейство?

— Имате ли нещо против гласността, мистър Роузен?

— Защо смятате, че гласността е нещо отрицателно?

— Бихте ли се опитали да помогнете на осъден на смърт, ако е от вашето семейство?

— Какво е мнението ви за смъртното наказание, мистър Роузен?

— Не искате ли тайно Сам Кей хол да бъде екзекутиран, защото е убивал евреи?

— Не мислители, че нападате мистър Хол в гръб?

Не беше приятно зрелище. Някои от най-големите победи в съдебната зала в близката история на Чикаго принадлежаха на Даниъл Роузен, а сега му нанасяха удари в една безсмислена битка пред комисия. Не пред съдебни заседатели, нито пред съдия. Пред някаква си комисия.

Идеята за отстъпление никога не му бе минавала през ум. Той продължи да упорства, все по-високо и по-язвително. Отговорите и злобните му забележки придобиха личен характер и той каза някои много обидни неща за Адам.

Това бе грешка. И други се присъединиха към разправията и скоро Роузен се люшкаше като ранено диво животно, което има само няколко стъпки преднина пред глутницата вълци. Когато стана ясно, че никога няма да спечели мнозинството гласове в комисията, той снижи глас и си възвърна самообладанието.

Окопити се и завърши спокойно с етически съображения, избягвайки неприличните прояви. Тези правила на поведение адвокатите научаваха в Юридическия факултет и ги цитираха редовно, когато се караха, но избягваха да спазват, когато това им беше угодно.

Роузен свърши и изхвръкна от стаята, като си повтаряше имената на онези, които се бяха осмелили да го съсипят с въпроси. Щом стигнеше до писалището си, щеше да ги запише и един ден щеше да им го върне тъпкано.

Документи, бележници и електронни приспособления изчезнаха от масата, на която останаха само кафето и празните чаши. Председателят призова към гласуване. Роузен получи пет гласа, а Адам — шест и комисията веднага прекрати заседанието, след което всички се разотидоха.

— Шест на пет — повтори Адам и погледна облекчените, но сериозни лица на Гудман и Уайкоф.

— Съкрушителна победа — пошегува се Уайкоф.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза Гудман. — Например сега можеше да си без работа.

— Защо не съм луд от щастие? Ами още един глас, и щях вече да бъда история.

— Не съвсем — обясни Уайкоф. — Гласовете бяха преброени преди заседанието. Роузен може би имаше два сигурни гласа, а другите го подкрепяха, защото знаеха, че ще спечелиш. Нямаш представа каква битка се разрази тук снощи. Това довърши Роузен. След три месеца няма да го има.

— Може би дори още по-скоро — добави Гудман. — Той е бита карта. И е дотегнал на всички.

— Включително и на мен.

Уайкоф погледна часовника си. Беше осем и четирийсет и пет, а в девет трябваше да е в съда.

— Виж какво, Адам, трябва да вървя — каза той и закопча сакото си. — Кога се връщаш в Мемфис?

— Би трябвало днес.

— Можем ли да обядваме заедно? Бих искал да поговорим.

— Разбира се.

Той отвори вратата и каза:

— Чудесно. Секретарката ми ще ти позвъни. Трябва да бягам. Довиждане. — И изчезна.

Гудман изведнъж също погледна часовника си. Той бе много по-малко натоварен, отколкото другите адвокати във фирмата, но все пак имаше някакви ангажименти.

— Имам среща в кабинета си. И аз ще дойда на този обяд.

— Един жалък глас — повтори Адам, като гледаше в стената.

— Хайде, Адам. Не беше толкова безнадеждно.

— Така го почувствах.

— Виж какво, трябва да прекараме няколко часа заедно, преди да заминеш. Искам да ми разкажеш за Сам, чу ли? Ще започнем още на обед. — Той отвори вратата и излезе.

Адам седна до масата, клатейки глава.