Джон Гришам
Камерата (24)

23

Разглеждането на повечето обжалвания на смъртни присъди се протака с години. Придвижва се със скоростта на охлюв, и то много стар охлюв. Никой не бърза. Въпросите са сложни. Резюметата, молбите и петициите са заплетени и трудни. Съдилищата са претрупани с по-спешни дела.

Понякога обаче решението пристига с поразителна бързина. Съдопроизводството може да бъде и ужасно експедитивно. Особено на края, когато датата на екзекуцията е определена и съдилищата са отегчени от молби и обжалвания. Адам получи първата доза експедитивно съдопроизводство, докато се скиташе из улиците на Гринвил в понеделник следобед.

Върховният съд на Мисисипи разгледа бегло петицията му за помилване след произнасяне на присъдата и я отхвърли около пет следобед в понеделник. Адам току-що бе пристигнал в Гринвил и не знаеше още нищо. Решението за отказ не бе никаква изненада за разлика от скоростта, с което бе взето. Петицията бе подадена преди по-малко от осем часа. Всъщност съдът се занимаваше с делото Сам Кейхол повече от десет години.

През последните дни преди изпълнението на присъдата съдилищата се следят зорко едни други. По факса се препращат молби и решения, за да бъдат върховните съдилища в течение на събитията. Отказът на Върховния съд в Мисисипи бе надлежно изпратен по факса до Федералния окръжен съд в Джаксън, следващата инстанция за Адам. Бе адресиран до почитаемия Ф. Флин Слатъри, млад федерален съдия, който не бе участвал в разглеждането на молбите на Кейхол.

От кабинета на съдия Слатъри се опитаха да намерят Адам Хол между пет и шест следобед в понеделник, но тогава той седеше в парка на Крамер. Слатъри позвъни на главния прокурор Стийв Роксбър и в осем и трийсет се преведе кратко заседание в кабинета на съдията. Съдията се случи амбициозен и работлив, а това бе първото му дело с осъден на смърт. Той и помощникът му изучаваха петицията до полунощ.

Ако Адам бе гледал късните новини в понеделник, щеше да научи, че петицията му вече е отхвърлена. По това време обаче той спеше дълбоко.

В шест часа сутринта във вторник, той взе небрежно вестника от Джаксън и прочете, че съдът в Мисисипи е отхвърлил петицията му и че сега въпросът е отнесен до Федералния съд, по-специално до съдия Слатъри, и че и главният прокурор, и губернаторът очакват още една победа. Странно, помисли си той, тъй като още не бе подавал нищо във Федералния съд. Скочи в колата и запраши към Джаксън, на два часа път. В девет той влезе във Федералния съд на Капитол Стрийт в центъра на града и се срещна за малко с Брек Джеферсън, млад човек с каменна физиономия, току-що завършил юридически факултет, който заемаше важната длъжност помощник на Слатъри. Казаха на Адам да се върне в единайсет за среща със съдията.

 

 

Пристигна в кабинета на Слатъри точно в единайсет, но се оказа, че някаква важна среща продължава от дълго време. В средата на просторния кабинет имаше огромна заседателна маса от махагон, с осем кожени стола от всяка страна. В единия край бе тронът на Слатъри, а пред него на писалището се виждаха купища хартия, бележници и папки. От дясната му страна се бяха струпали млади бели мъже в тъмносини костюми, а зад тях седяха още една редица нетърпеливи воини. Тази страна бе определена за щата, като негова светлост губернаторът мистър Дейвид Макалисгър седеше най-близо до Слатъри. Негова светлост главният прокурор Стийв Роксбър бе изолиран в средата на масата в една очевидно губеща битка за територии. Всеки изтъкнат държавен служител бе довел най-доверените си адвокати и съветници. Дискусията на този ескадрон от стратези със съдията очевидно бе започнала много преди идването на Адам.

Помощникът Брек отвори вратата и поздрави учтиво Адам, после го помоли да влезе. В стаята мигновено настъпи тишина, когато Адам се приближи бавно до масата. Слатъри стана и се представи на Адам. Ръкуваха се бегло и хладно.

— Седнете — каза той зловещо, посочвайки с лявата ръка към осемте кожени стола от страната на масата, предназначена за защитата. Адам се поколеба, после си избра стола точно срещу едно познато лице — Роксбър. Сложи куфарчето си на масата и седна. Отдясно имаше четири празни стола, отляво — три. Почувства се като самотен нарушител.

— Предполагам, че познавате губернатора и главния прокурор — каза Слатъри, сякаш всички се бяха запознавали лично с двамата господа.

— Не — отвърна Адам и поклати леко глава.

— Аз съм Дейвид Макалистър, мистър Хол, приятно ми е да се запознаем — намеси се губернаторът бързо, вечно загриженият, сърдечен политик със светкавична усмивка, разкриваща безупречни зъби.

— Приятно ми е — каза Адам почти без да си отваря устата.

— А аз съм Стийв Роксбър — представи се главният прокурор.

Адам само кимна към познатото лице насреща. Беше го виждал във вестниците.

Роксбър пое инициативата. Започна да говори и да посочва към присъстващите.

— Това са адвокати от моя отдел. Обжалване на присъди за криминални престъпления. Кевин Леърд, Барт Муди, Морис Хенри, Хю Симс и Джоузеф Ели. Те се занимават с делата на осъдените на смърт. — Всички кимнаха послушно, без да свалят от лицата си подозрителните гримаси. Адам преброи единайсет души от другата страна на масата.

Макалистър предпочете да не представя своя екип от помощници, които явно страдаха или от мигрена, или от хемороиди. Лицата им бяха изкривени от болка или може би от твърде сериозното обсъждане на текущите юридически въпроси.

— Надявам се, че не сме избързали, мистър Хол — каза Слатъри и надяна чифт очила на носа си. Беше малко над четирийсет, един от младите избраници на Рейгън. — Кога смятате да подадете официално петицията си тук, във Федералния съд?

— Днес — обяви нервно Адам, все още изумен от скоростта, с която се развиваха събитията. Въпреки всичко това беше положителен резултат, бе решил той още докато пътуваше към Джаксън. Ако Сам получеше някаква отсрочка, това щеше да стане във Федералния, а не в Щатския съд.

— Кога може да отговори съдът? — попита Роксбър.

— Утре сутрин. Ако приемем, че в петицията се повдигат същите въпроси, както в подадената в Щатския съд.

— Същите са — каза Адам на Роксбър, после се обърна към Слатъри. — Казаха ми да бъда тук в единайсет. В колко часа започна заседанието?

— Заседанието започна, когато аз реших това, мистър Хол — отвърна ледено съдията. — Какъв е проблемът?

— Очевидно заседанието е започнало отдавна, и то без мен.

— Какво лошо има в това? Намираме се в моя кабинет, където аз решавам кога да започнат заседанията.

— Да, но петицията е моя и бях поканен тук, за да я обсъдим. Струва ми се, че би трябвало да присъствам през цялото време.

— Не ми ли вярвате, мистър Хол? — Слатъри се облегна напред на лакти. Очевидно се забавляваше.

— Не вярвам на никого — отвърна Адам, без да откъсва поглед от негова светлост.

— Мъчим се да ви помогнем, мистър Хол. Клиентът ви не разполага с много време и аз само се опитвам да придвижа нещата. Мислех, че ще останете доволен, че успяхме да организираме това заседание толкова бързо.

— Благодаря ви — каза Адам и погледна в бележника си. Настъпи кратко мълчание и напрежението поспадна.

Слатъри взе лист хартия.

— Подайте петицията днес. Щатът ще депозира отговора си утре. Ще го прегледам през уикенда и ще издам решение в понеделник. В случай че реша да се проведе заседание, двете страни трябва да ме уведомят колко време ще отнеме подготовката за това. Какво ще кажете, мистър Хол? Колко време ви е необходимо, за да се подготвите?

На Сам му оставаха двайсет и два дни живот. Всяко заседание трябваше да бъде експедитивно и стегнато, макар и със свидетели, и той се надяваше на бързо съдебно решение. Напрежението в този момент се усилваше от факта, че Адам нямаше представа колко време ще му отнеме подготовката, защото никога не му се бе случвало да се занимава с подобен въпрос. Бе участвал в няколко дребни схватки в Чикаго, но винаги Емит Уайкоф бе наблизо. Та той бе новак, дявол да го вземе! Дори не знаеше къде се намира съдът.

А и нещо му подсказваше, че единайсетте лешояди, които го гледаха изпитателно, усетиха мигновено объркването му.

— Ще бъда готов след седмица — каза той с безизразно лице и колкото се може по-уверено.

— Много добре — каза Слатъри, сякаш това бе чудесно, — добър отговор, Адам, браво, момчето ми. Една седмица бе разумен срок. После Роксбър зашепна нещо на един от своите магьосници, което се стори смешно на всички.

Адам не им обърна внимание.

Съдията надраска нещо с писалката си, после го разгледа. Даде го на помощника си Брек, който изчезна с листчето. Негова светлост огледа стената от юридически пехотинци отдясно и после насочи погледа си към младия Адам.

— А сега, мистър Хол, искам да обсъдим още нещо. Както казахте, екзекуцията е насрочена за след двайсет и два дни и аз бих искал да знам дали този съд може да очаква някакви допълнителни молби от страна на мистър Кейхол. Съзнавам, че искането им е необичайно, но ние тук действаме в необичайна обстановка. Честно казано, това е първото ми участие в дело със смъртна присъда в такава напреднала фаза и смятам, че би било най-добре, ако всички работим заедно.

С други думи, ваша светлост, искате да се уверите, че няма да има повече отсрочки. Адам помисли за секунда. Беше необикновено искане й при това доста нелоялно. Но според конституцията Сам имаше право да подава всякакви молби по всякакво време и Адам няма да се обвързва с никакви обещания. Реши да бъде учтив.

— Наистина не мога да кажа, ваша светлост. Не сега. Може би следващата седмица.

— Вие, разбира се, ще подадете обичайните последни молби — каза Роксбър, а самодоволните негодници около него погледнаха Адам с въпросително учудване.

— Честно казано, мистър Роксбър, не съм длъжен да обсъждам намеренията си с вас. Или със съда.

— Разбира се — намеси се Макалистър по някаква причина, вероятно просто поради неспособността си да мълчи повече от пет минути.

Адам бе забелязал адвоката, който седеше отдясно на Роксбър. Бе млад, но посивял, гладко избръснат и много спретнат, със стоманен поглед, който не сваляше от Адам. Макалистър явно го фаворизираше и се накланяше към него няколко пъти, сякаш търсеше съвет. Другите помощници на главния прокурор, изглежда, се съобразяваха с неговите мисли и движения. В една от стотиците статии, които Адам бе изрязал и запазил, се споменаваше за един скандален юрист от кабинета на главния прокурор, известен като Доктор Смърт, умен особняк чиято страст била да ускорява изпълнението на смъртните присъди. Името или фамилията му бе Морис и Адам смътно си спомняше, че Морис еди-кой си бе споменат от Макалистър по време на обърканото представяне на екипа му.

Адам предполагаше, че това е ужасяващият Доктор Смърт. Казваше се Морис Хенри.

— Ами добре, побързайте тогава и ги подайте — каза Слатъри с голяма доза смущение. — Не ми се ще да работя денонощно в последния момент.

— Няма да се наложи, сър — каза Адам с иронично съчувствие.

Слатъри го погледна сърдито и после отново се зае с книжата пред себе си.

— Много добре, господа, препоръчвам ви да стоите близо до телефоните си в неделя вечер и понеделник сутрин. Ще ви позвъня веднага щом взема решение. Закривам заседанието.

Сред конспираторите от отсрещната страна на масата настана суетня. Те заприбираха от масата книжа и папки и замънкаха откъслечни реплики. Адам бе най-близо до вратата. Той кимна на Слатъри, измърмори едва чуто „Довиждане, ваша светлост“ и излезе от кабинета. Усмихна се учтиво на секретарката и вече бе в коридора, когато чу името си. Беше губернаторът, с двама от свитата му.

— Можем ли да поговорим за минута? — попита Макалистър и протегна десница. Ръкуваха се бегло.

— За какво?

— Само пет минути, става ли?

Адам погледна телохранителите на губернатора, които чакаха на няколко крачки от тях.

— Сами. На четири очи. И неофициално.

— Разбира се — каза Макалистър и посочи към двойна врата. Влязоха в малка съдебна зала с изключено осветление. Ръцете на губернатора бяха свободни. Някой друг носеше вместо него куфарчето и чантите му. Той се облегна на перилата. Беше слаб и добре облечен, с хубав костюм, модерна копринена връзка и задължителната бяла памучна риза. Нямаше четирийсет и много младееше. Само бакенбардите му бяха посивели.

— Как е Сам? — попита той, преструвайки се на много загрижен.

Адам изсумтя нещо, погледна настрани и после постави куфарчето си на пода.

— О, прекрасно. Ще му кажа, че сте се интересували за него. Ще бъде очарован.

— Чух, че не бил добре със здравето.

— Здравето ли? Та вие се опитвате да го убиете. Как може да се безпокоите за здравето му?

— Просто чух някои слухове.

— Той ви мрази ужасно, разбирате ли? Зле е със здравето, но може да изкара още три седмици.

— Омразата не е нещо ново за Сам, нали?

— За какво точно искате да говорим?

— Просто исках да се запознаем. Сигурен съм, че скоро ще се разбираме добре.

— Вижте, губернаторе, подписал съм споразумение с моя клиент, в което изрично ми се забраняват разговорите с вас. Повтарям, той ви мрази. Вие сте причината да се намира в Отделението за осъдени на смърт. Той ви обвинява за всичко и ако знае, че сега разговаряме, ще ме изхвърли.

— Собственият ви дядо ли ще ви изхвърли?

— Да. Сигурен съм. Затова, ако прочета в утрешния вестник, че днес сте се срещали с мен и сме обсъждали Сам Кейхол, тогава хващам пътя за Чикаго, което вероятно ще обърка екзекуцията ви, тъй като Сам няма да има адвокат. Не можете да убиете човек, ако той няма адвокат.

— Кой казва това?

— Просто не говорете, ясно ли е?

— Обещавам ви. Но ако не можем да разговаряме, как тогава можем да обсъдим въпроса за помилването?

— Не знам. Още не съм стигнал дотам.

Приятното изражение никога не слизаше от лицето на Макалистър, сякаш дежурната усмивка щеше да се появи всеки момент.

— Мислили сте за помилване, нали?

— Да. След като остават само три седмици, мислих и за помилване. Всеки осъден на смърт затворник мечтае за помилване, губернаторе, и затова не можете да го дадете. Помилвате ли един от тях, мигновено ще започнат да ви преследват и останалите петдесет. Петдесет семейства ще ви пишат писма и ще ви звънят денонощно по телефона. Петдесет адвокати ще търсят връзки, за да влязат в кабинета ви. И двамата знаем, че това е невъзможно.

— Не съм сигурен, че той трябва да умре.

При тези думи Макалистър погледна настрани, сякаш бе започнал да променя мнението си, защото с годините е помъдрял и пламенното желание да накаже Сам е отслабнало. Адам се готвеше да каже нещо, после осъзна значението на последните думи. Загледа се за миг в пода и насочи вниманието си към мокасините на губернатора, който се бе замислил дълбоко.

— И аз не съм убеден, че той трябва да умре.

— Много неща ли ви разказа?

— За кое?

— За атентата срещу Крамер.

— Твърди, че ми е разказал всичко.

— Но вие се съмнявате?

— Да.

— И аз. Винаги съм се съмнявал.

— Защо?

— Поради много причини. Джеремая Доугън бе известен лъжец. Умираше от страх, че ще го пратят в затвора. Данъчните го свариха неподготвен и той бе убеден, че ако попадне зад решетките, ще бъде изнасилен, изтезаван и убит от чернокожите. Той беше имперският маг, нали знаете. Освен това не разбираше много други неща. Беше хитър и неуловим, когато ставаше дума за тероризъм, но не разбираше системата на наказателното право. Винаги съм мислел, че някой, вероятно ФБР, са внушили на Доугън, че Сам трябва да бъде осъден, иначе ще натикат него в затвора. Осъждането на Сам щеше да го спаси. Доугън прекалено се горещеше на процеса. Отчаяно искаше съдебните заседатели да осъдят Сам.

— Значи е лъгал?

— Не знам. Може би.

— За какво?

— Питали ли сте Сам дали е имал съучастник?

Адам замълча за секунда, анализирайки въпроса.

— Всъщност не мога да обсъждам нещо, за което сме говорили със Сам. Поверително е.

— Естествено. Много хора в този щат тайно не желаят екзекуцията на Сам. — Сега Макалистър наблюдаваше внимателно Адам.

— И вие ли?

— Не знам. Ами ако Сам не е имал намерение да убива нито Марвин Крамер, нито синовете му? Разбира се Сам е бил там, участвал е пряко. Но ако някой друг е имал намерението да убива, а не той?

— Тогава Сам не е толкова виновен, колкото си мислим.

— Така е. Разбира се, той не е невинен, но не е и толкова виновен, за да бъде екзекутиран. Тази мисъл не ми дава покой, мистър Хол. Мога ли да ви наричам Адам?

— Разбира се.

— Предполагам, че Сам не е споменал нищо за съучастник.

— Наистина не мога да говоря за това. Не и сега.

Губернаторът измъкна едната си ръка от джоба и подаде на Адам визитната си картичка.

— На гърба има два номера. Единият е личният ми номер в кабинета. Другият е домашният ми телефон. Всички телефонни разговори са поверителни, кълна ви се. Понякога играя пред камерите, Адам, това е част от работата ми, но човек може да ми има доверие. Адам взе картичката и погледна номерата, написани на ръка.

— Не бих могъл да живея спокойно, ако не успея да помилвам човек, който не е трябвало да умре — каза Макалистър и се запъти към вратата. — Обадете ми се, но не чакайте да стане прекалено късно. Нещата вече набират скорост. Звънят ми по двайсет пъти на ден.

Той намигна на Адам, отново му показа блестящите си зъби и излезе от стаята.

Адам седна на един метален стол до стената и погледна визитната картичка отпред. Беше с гравиран официален позлатен печат. Двайсет обаждания дневно. Какво означаваше това? Дали обаждащите се искаха смъртта или помилването на Сам?

Много хора в този щат не искат екзекуцията на Сам, бе казал той, сякаш вече броеше гласовете, които щеше Да изгуби срещу тези, които можеше да спечели.