Джон Гришам
Камерата (23)

22

Вратата откъм страната на Адам се отвори. Влезе Пакър с двама господа след него. Очевидно бяха адвокати: тъмни костюми, недоволни физиономии, издути куфарчета. Пакър посочи към столовете под вентилатора и те седнаха. Той погледна Адам, после обърна глава към Сам, който все още стоеше прав от другата страна.

— Всичко наред ли е? — попита той Адам.

Адам кимна и Сам се отпусна на стола. Пакър излезе, а двамата нови адвокати се заловиха за работа и заизваждаха документи от дебели папки. След минута и двамата свалиха саката си.

Минаха пет минути, без Сам да проговори. Адам улови отправените към него погледи от адвокатите в другия край. Те бяха в една и съща стая с най-известния затворник в Отделението, чийто ред за газовата камера наближаваше, и не можеха да се въздържат да не хвърлят крадешком любопитни погледи към Сам Кейхол и неговия адвокат.

После вратата зад Сам се отвори. Влязоха двама надзиратели с дребен, но жилав чернокож, окован от глава до пети, сякаш всеки момент можеше да побеснее и да убие десетина души с голи ръце. Заведоха го до един стол срещу неговите адвокати и се заеха да освободят краката му от оковите. Ръцете му останаха приковани в белезници зад гърба. Единият от охраната излезе от стаята, а другият застана между Сам и чернокожия затворник.

Сам погледна към другаря си, които бе нервен и очевидно никак не беше доволен от адвокатите си. И те не изглеждаха въодушевени. Адам ги наблюдаваше от своята страна на преградата. След няколко минути те доближиха глави и заговориха едновременно през процепа докато клиентът им се взираше в тях с войнствено изражение. Тихите им гласове се чуваха, но думите не се различаваха.

Сам отново се облегна напред на лакти и направи знак към Адам да стори същото. Лицата им бяха на двайсет и пет сантиметра едно от друго, от двете страни на процепа.

— Този е Стокхолм Търнър — каза Сам, почти шепнейки.

— Стокхолм ли?

— Да, но му викат Сток. Тези африкански селяни си падат по необичайните имена. Казва, че има брат, който се казва Копенхаген, а друг — Мексико. Вярвам му.

— Какво е направил? — изведнъж прояви любопитство Адам.

— Мисля, че е обрал магазин за напитки. Застрелял собственика. Преди около две години получи смъртна присъда, но я спряха в последния момент, два часа преди да го откарат в газовата камера.

— Какво е станало?

— Адвокатите му успяха да издействат отлагане и не са престанали да се борят оттогава. Човек не знае, но вероятно ще бъде следващият след мен.

И двамата погледнаха към другия край на стаята, където съвещанието бе в пълна сила. Сток седеше на ръба на стола и явно създаваше проблеми на адвокатите си.

Сам се ухили, после се изкиска и се приближи още повече до преградата.

— Семейството на Сток е страшно бедно и почти нищо не правят за него. Не е за чудене, наистина, особено при африканците. Той рядко получава писма и почти никой не го посещава. Роден е на петдесет мили оттук, но свободният свят го е забравил. Щом молбите му за обжалване престанаха да дават резултати, Сток се разтревожи за живота и смъртта и за нещата изобщо. Ако никой не предяви права за тялото ти, държавата те погребва като просяк в някой евтин гроб. Сток се тревожеше какво ще стане с тялото му и започна да задава всякакви въпроси. Пакър и някои от охраната разбраха това и убедиха Сток, че тялото му ще бъде изпратено в крематориум и изгорено. Прахът ще бъде разпръснат над Парчман. Казаха му, че тъй като и без това ще бъде наситен с газ, когато му драснат клечката, ще хвръкне като бомба. Сток беше съкрушен. Не можеше да спи и отслабна. После започна да пише писма до семейството и приятелите си, като ги молеше за няколко долара, да може да си устрои християнско погребение, както той го наричаше. Парите започнаха да пристигат и той продължи да пише писма. Пишеше на министри и групи от движението за граждански права. Дори адвокатите му изпратиха пари. Когато отмениха отлагането на присъдата, Сток вече бе събрал почти четиристотин долара и беше готов да умре. Или поне така си мислеше.

Очите на Сам шареха наоколо. Разказваше историята бавно и тихо и се наслаждаваше на подробностите. Адам се забавляваше повече от начина на разказване, отколкото от съдържанието.

— Едно негласно правило тук разрешава почти неограничени посещения седемдесет и два часа преди екзекуцията. Доколкото сигурността не е застрашена, осъденият може да прави почти всичко. В предната част има малка канцелария с бюро и телефон, която използват за посещения. Обикновено идват всякакви хора — баби, племенници, племеннички, братовчеди, лели, особено ако осъденият е чернокож. Ей богу, идват на цели тумби. Роднини, които преди не са се сещали за затворника, изведнъж се изтърсват тук да прекарат с него последните му мигове. Превръща се почти в светско събитие. Съществува и друго неписано правило, което позволява последна съпружеска среща. Ако осъденият няма съпруга, тогава директорът в безграничната си милост разрешава кратка среща с приятелка. Последна кратка любовна среща, преди любовникът да си иде от тоя свят.

Сам погледна към Сток и се наведе още по-напред.

— Старият Сток е един от най-известните обитатели на Отделението и някак успял да убеди директора, че има и жена, и приятелка и че и двете ще се съгласят да прекарат с него няколко мига, преди да умре. Директорът се усъмнил, но всички тук обичат Сток, а и без това щели да го убият, та нямало нищо лошо. И така, ей тоя същият Сток седял в малката стая с майка си, сестрите, братовчедите и племенниците си, цяла тайфа чернокожи, повечето от които сигурно не са го споменавали с години ядял последната си пържола с картофи, докато всички останали ревели, оплаквали го и се молели за него. Оставали още четири часа, когато ги накарали да опразнят стаята и ги пратили на църква. Сток почакал няколко минути, докато друг микробус докарал жена му и приятелката му в Отделението. Пристигнали с охрана, веднага ги завели горе, в канцеларията, където Сток тръпнел в очакване. Нещастникът бил в Отделението от дванайсет години.

Та значи донесли в стаята малко легло и Сток и момичетата му пристъпили към действие. По-късно надзирателите разправяха, че жените на Сток били доста хубавички и изглеждали много млади. Сток точно се готвел да започне или с жена си или с приятелката си, което всъщност било без значение, когато телефонът иззвънял. Бил адвокатът му, който задъхано изкрещял в слушалката голямата новина, че Пети областен съд спира изпълнението на присъдата. Сток му затворил телефона. В този момент имал по-важна работа. Минали няколко минути, после телефонът отново иззвънял. Сток го сграбчил. Отново бил адвокатът, който този път много по-спокойно обяснил на Сток юридическите маневри, които спасили живота му за момента. Сток му благодарил и го помолил да не го разгласява още един час.

Адам отново погледна надясно, чудейки се кой от двамата адвокати е звънял на Сток, докато той е упражнявал конституционното си право на последна съпружеска среща.

— Дотогава обаче от канцеларията на главния прокурор вече били уведомили директора и екзекуцията била отменена. Неуспешна, както те обичат да казват. За Сток това било без значение. Той продължавал, сякаш нямало повече никога да види жена. Вратата на стаята не се заключва отвътре по обясними причини, така че Найфе, след като почакал търпеливо, леко почукал на вратата и помолил Сток да излезе. „Време е да се връщаш в килията си, Сток“, казал той. Сток отвърнал, че му трябват само още пет минути. „Не“, казал Найфе. „Моля те“, продължавал Сток и после отвътре се чул особен шум. Директорът се ухилил на надзирателите, които се ухилили в отговор и в продължение на пет минути гледали към пода, докато креватът скърцал и се тресял в малката стая. Най-накрая Сток отворил вратата, наперен като световен шампион по вдигане на тежести. Ония от охраната казаха, че бил по-доволен от това преживяване отколкото от отлагането на присъдата. Бързо отпратили жените. Както се оказало после, изобщо не били жена му и приятелката му.

— А кои били?

— Две проститутки.

— Проститутки ли?! — Адам неволно повиши глас и единият от адвокатите го погледна.

Сам се приближи толкова, че носът му бе почти в процепа.

— Да, тукашни проститутки. Брат му уредил работата. Помниш ли парите за погребението, които той събра с такъв труд.

— Майтапиш се.

— Точно така е. Четиристотин долара за проститутки, което на пръв поглед е доста много, особено за тукашни черни проститутки, но те сигурно са били уплашени до смърт, че ще идват в Отделението, и това е логично. Взели всичките пари на Сток. Той по-късно ми каза, че въобще не му пука как ще го погребат. Каза, че си е струвало всеки цент. Найфе изпадна в неловко положение и заплаши, че ще забрани подобни срещи. Но адвокатът на Сток, оня ниският, с черната коса, заведе дело и получи решение, което дава право на последна любовна среща.

Сам се облегна на стола и усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Лично аз не съм мислил много за своята съпружеска среща. Тя е определена само за съпрузи, нали разбираш, това е смисълът на този термин. Но директорът вероятно ще наруши правилата заради мен. Ти как мислиш?

— Всъщност не съм мислил за това.

— Не разбираш ли, че се шегувам. Аз съм стар човек. Ще помоля за разтриване на гърба и едно силно питие.

— Ами последното ти ядене? — попита Адам, все още съвсем тихо.

— Не е смешно.

— Мислех, че се шегуваме.

— Ами вероятно ще бъде нещо отвратително като варено свинско с грах. Някаква гадост, с която ме хранят вече десет години. Може би допълнителна филийка препечен хляб. Не ми се ще да давам възможност на готвача да приготви ядене, подходящо за човек от свободния свят.

— Звучи страхотно.

— О, ще го поделя с теб. Често се питам защо те хранят, преди да те убият. Водят и лекар, който те преглежда преди екзекуцията. Представяш ли си? Искат да се уверят, че си здрав, за да умреш. Тук има и психиатър, който също те преглежда преди екзекуцията, след което писмено докладва на директора, че си психически здрав, за да умреш в газовата камера. Има и щатен свещеник, който се моли и размишлява заедно с теб, за да се увери, че душата ти се е отправила във вярната посока. Всичко това се заплаща от данъкоплатците в щата Мисисипи и се осъществява от тези обичливи хора тук. Не забравяй и за съпружеската среща. Можеш да умреш задоволен. За всичко са помислили. Много са съобразителни. Наистина са загрижени за апетита, здравето и душевното ти състояние. Точно преди екзекуцията ти поставят катетър в пениса и ти запушват ануса, за да не оплескаш около себе си. Това е за тяхно, а не за твое удобство. За да не се налага да чистят после. Значи нахранват те добре, каквото си поискаш, а после те запушват. Не е ли отвратително? Гадно е, гадно, гадно.

— Хайде да говорим за нещо друго.

Сам допуши последната цигара и я стъпка на пода пред охраната.

— Не. Да свършваме. Дойде ми много за един ден.

— Добре.

— И повече няма да говорим за Еди, чуваш ли? Наистина не е честно да идваш тук и да ме мъчиш с такива неща.

— Съжалявам. Няма да говоря повече за Еди.

— Хайде да опитаме да се съсредоточим върху моите проблеми през следващите три седмици, става ли? Има ме много работа.

— Дадено, Сам.

 

 

От изток започваше Гринвил с верига търговски центрове с видео клубове, най-вече за филми под наем, малки магазинчета за алкохол, безброй заведения за аламинути и мотели с безплатна кабелна телевизия и закуска. Реката блокираше достъпа откъм запад, така че шосе 82, като главен коридор на града, бе очевидно любима територия за предприемачите.

От заспало крайречно градче с петнайсет хиляди жители преди двайсет и пет години Гринвил се бе превърнал в оживен петдесетхиляден град. Той процъфтяваше. През деветдесета година бе петият най-голям град в щата.

Улиците към централната част бяха сенчести, с величествени едновремешни къщи. Центърът на града бе хубав, старинен, добре запазен и очевидно непроменен, помисли си Адам, за разлика от безумния хаос покрай шосе 32. Паркира на Уошингтън Стрийт в пет и нещо, когато търговците и клиентите им приключваха деня. Свали връзката си и я остави заедно със сакото в колата, тъй като температурата все още бе над трийсет градуса и нямаше изгледи да спадне.

Той отмина три къщи и намери парка с бронзовата скулптура с две малки момчета в центъра. Бяха еднакви, с еднакви усмивки и еднакви очи. И в естествена големина. Едното тичаше, а другото скачаше и скулпторът майсторски бе хванал този миг. Джош и Джон Крамер, останали завинаги на пет години, застинали във времето, направени от мед и калай. На месингова плочка под тях бе изписано само:

Паркът заемаше мястото, където някога се намираше адвокатската кантора на Марвин и сградата до него. Земята от години бе собственост на семейство Крамер и бащата на Марвин я бе дал на града, за да се превърне в мемориал. Сам бе свършил добра работа, изравнявайки кантората със земята, а после градската управа бе съборила съседната сграда. За парка Крамер отидоха доста пари и много тъжни мисли. Бе ограден с декоративна ограда от ковано желязо, а от всяка страна имаше вход към алеите. Равни редици от дъбове и кленове растяха покрай оградата. Добре подрязани храсти се пресичаха под прав ъгъл и обточваха цветни лехи с азалии и лалета. Под дърветата се гушеше малък амфитеатър, а отсреща група чернокожи деца се люлееха на дървени люлки.

Живописна и приятна градина сред шумните улици и сгради. Момче и момиче спореха, седнали на една пейка. Хлапета на колела обикаляха около една чешма. Възрастен полицай мина покрай Адам и докосна шапката си за поздрав.

Адам седна на една пейка и се загледа в Джош и Джон, изправени на десетина метра от него. „Не забравяй жертвите — бе казала Лий. — Те имат право на възмездие. Заслужават го.“

Той си спомни всички мрачни подробности от процесите — експерта от ФБР, който бе дал показания за бомбата, разрушила сградата; медицинското лице, което деликатно описа разкъсаните телца; пожарникарите, които се бяха притекли на помощ, но твърде късно. Бяха показали снимки на разрушенията и на труповете, а съдиите на процеса трябваше да упражнят голям натиск, за да се наложат и да предоставят само няколко от тези снимки на съдебните заседатели. Макалистър, разбира се, искаше да се покажат големи увеличени копия на обезобразените тела. И двамата съдии отказаха.

Сега Адам седеше върху земята, където някога се бе намирала кантората на Марвин Крамер. Затвори очи и се опита да си представи експлозията. На кадрите от видеофилма бе видял димящите развалини и облака от прах, надвиснал отгоре. Бе усетил паниката в гласа на репортера, бе чул воя на сирените отзад.

Момчетата от бронз не са били много по-големи от него, когато дядо му ги бе убил. Били са на пет, а той на три. Кой знае защо, винаги се сравняваше с тях. Днес той бе на двайсет и шест, а те щяха да са на двайсет и осем.

Усети вината болезнено и остро ниско в стомаха си. Това го разтърси и той започна да се поти. Слънцето се скри зад два големи дъба на запад и проблясъците през клоните осветяваха лицата на момчетата.

Как е могъл Сам да извърши такова нещо? Защо Сам Кейхол е негов, а не нечий друг дядо? Кога е решил да се включи в свещената война на Клана срещу евреите? Какво го е накарало да се превърне от безобиден подпалвач на кръстове в завършен терорист?

Адам седеше на пейката, взираше се в статуята и мразеше дядо си. Почувства се виновен, че е тук, в Мисисипи, и се опитва да помогне на стария негодник.

Намери хотел и си взе стая. Позвъни на Лий, за да й каже къде се намира, после гледа вечерните новини. Очевидно още един ленив летен ден в Мисисипи с малко събития. Сам Кейхол и последните му усилия да остане жив бяха горещата тема. Всеки канал предаваше мрачните коментари на губернатора и главния прокурор за последната петиция за отсрочка, подадена от защитата тази сутрин. И на двамата им дошло до гуша от безкрайните молби за обжалване. Всеки от тях щял да се бори смело, докато не се въздаде справедливост. Една от програмите започна собствено броене на оставащите до екзекуцията дни. Двайсет и три, преброи водещият, сякаш изреждаше дните, които остават за пазаруване преди Коледа. Виждаше се цифрата 23, залепена под същата стара снимка на Сам Кейхол.

Адам вечеря в едно малко кафене в търговската част на града. Седеше сам в сепарето, бодеше в чинията с печено говеждо и грах и слушаше безобидните разговори наоколо. Никой не споменаваше Сам.

По здрач той се разходи, мислейки за дядо си, който бе вървял по същите улици, по същия бетон в очакване на взрива и се бе чудил защо не избухва. Адам спря пред телефонна кабина, може би същата, от която Сам се бе опитвал да позвъни на Крамер, за да го предупреди. Паркът бе пуст и тъмен. Единствената светлина идваше от две улични лампи до входа. Адам седна в основата на статуята, под момчетата, под месинговата плочка с имената им. На нея пишеше, че точно тук, на това място, са намерили смъртта си.

Седя дълго, без да забелязва мрака, и размишляваше за невъзможното. Мъчеха го безплодни догадки за станалото. Бомбата бе променила живота му. Това той знаеше със сигурност. Беше го прогонила от Мисисипи и го бе поставила в друг свят с друго име. Бе превърнала родителите му в бежанци, които бягаха от миналото и се криеха от настоящето. Беше убила баща му по всяка вероятност, въпреки че никой не би могъл да предвиди какво би могло да стане с Еди Кейхол. Бомбата бе изиграла основна роля за решението на Адам да стане адвокат, призвание, което никога не бе чувствал, преди да научи за Сам. Преди това мечтаеше да стане летец.

А сега бомбата го бе върнала в Мисисипи за едно начинание, изпълнено с агония и незначителна надежда. Доста големи бяха шансовете бомбата да поиска последната си жертва след двайсет и три дни и Адам се питаше какво ли ще му се случи след това.

Колко ли още имаше да пати заради бомбата?