Джон Гришам
Камерата (22)

21

Адам пусна ключовете си в червената кофа и я гледа как се изкачва на шест метра над земята, след което спира и бавно се завърта. Той тръгна към първата врата, която се разтресе, преди да се отвори. Отиде до втората и зачака. Пакър се появи на входа на около трийсет метра от него, като се протягаше и прозяваше, сякаш беше спал в Отделението.

Втората врата се затвори зад Адам. Пакър го чакаше.

— Добър ден — каза той. Наближаваше два часът, най-горещото време на деня. В сутрешната програма на радиото един метеоролог весело бе обявил, че това ще бъде първият ден на годината с температура над трийсет и седем градуса.

— Здравейте, сержант — каза Адам, сякаш бяха стари приятели. Тръгнаха по черния път към малката врата с плевели пред нея. Пакър отключи и Адам влезе вътре.

— Ще доведа Сам — каза Пакър, без да бърза, и изчезна.

Столовете от неговата страна на металната преграда бяха разхвърляни. Два от тях бяха обърнати наопаки, като че ли адвокатите и посетителите се бяха карали. Адам премести един стол до гишето, колкото се може по-далеч от вентилатора.

Извади копие от петицията, която бе подал в девет сутринта. Според закона никакъв иск или жалба не можеше да се подаде във Федералния съд, преди да бъде представен или отхвърлен от щатско съдилище. Според Щатския закон за помилване след произнасяне на присъдата петицията срещу газовата камера бе подадена във Върховния съд на Мисисипи. Адам, както и Гарнър Гудман смятаха, че това е чиста формалност. Гудман бе работил по иска през целия уикенд. Всъщност той бе работил цял ден в събота, докато Адам бе пил бира и ловил пъстърва с Уин Летнър.

Сам пристигна както обикновено, с ръце в белезници зад гърба, безизразно лице и червен гащеризон, разкопчан почти до кръста. Белите косми по гърдите му бяха залепнали от пот. Като добре тренирано животно той обърна гръб на Пакър, който бързо му свали белезниците и после излезе от стаята. Сам веднага извади цигарите и запали една, преди да седне. После каза:

— Добре дошъл.

— Подадох това в девет часа тази сутрин — каза Адам и пъхна петицията през тесния процеп на преградата. — Говорих с чиновничката от Върховния съд в Джаксън. Тя, изглежда, смята, че съдът ще вземе решение веднага.

Сам взе документите и погледна към Адам.

— Можеш дори да се обзаложиш за това. Ще я отхвърлят с голямо удоволствие.

— Щатът ще трябва да отговори незабавно. В момента главният прокурор сигурно се труди по този въпрос.

— Чудесно. Можем да гледаме последните новини.

Вероятно е поканил телевизията в кабинета си, докато подготвят отговора.

Адам свали сакото и разхлаби вратовръзката си. В стаята бе влажно и той вече се бе изпотил.

— Името Уин Летнър говори ли ти нещо?

Сам хвърли петицията върху един празен стол и силно дръпна от цигарата. Издуха плътна струя дим към тавана.

— Да. Защо питаш?

— Срещали ли сте се някога?

Сам помисли за миг и както обикновено отговори, като си мереше думите.

— Може би. Не съм сигурен. Навремето знаех какъв е. Защо?

— Срещнах се с него през уикенда. Сега е пенсионер и стопанисва риболовна база на река Уайт. Дълго си говорихме.

— Чудесно. И какъв по-точно беше резултатът?

— Казва, че все още смята, че си действал заедно с някой друг.

— Спомена ли някакви имена?

— Не. Не са подозирали никого или поне така ми каза. Но са имали информатор, един от хората на Доугън, който е казал на Летнър, че другият бил нов, а не някой от обичайния екип. Тогава смятали, че е от друг щат и е съвсем млад. Това е всичко, което знае Летнър.

— Ти вярваш ли на тия приказки?

— Не знам на какво да вярвам.

— Какво значение има това сега?

— Не знам. Би могло да ми даде нещо, което да използвам, за да спася живота ти. Нищо повече. Мисля, че съм отчаян.

— А аз не съм ли?

— Хващам се за сламки, Сам. Ловя се за сламки и се опитвам да попълня някои празнини.

— Значи в моя разказ има празнини.

— Така мисля. Летнър каза, че винаги се е съмнявал, тъй като не са намерили никакви следи от експлозиви, докато претърсвали у вас. А и за теб няма регистрирани данни, че си използвал експлозиви. Той каза, че май не си от онези, които започват своя собствена бомбена кампания.

— И ти вярваш на всичко, което казва Летнър?

— Да. Защото има смисъл.

— Нека да те попитам следното. Какво ще стане ако ти кажа, че е имало и някой друг? Ако ти дам името му, адреса, телефонния номер, кръвната група и проба на урината? Какво ще правиш с всичко това?

— Ще вдигна шум до небето. Ще подам куп възражения и молби за обжалване. Ще раздвижа пресата и ще те изкарам жертва. Ще се опитам да направя сензация от твоята невинност и ще се надявам някой да обърне внимание. Някой съдия от Апелативния съд например.

Сам бавно кимна, сякаш това бе твърде нелепо, макар и не неочаквано.

— Няма да има ефект, Адам — каза той внимателно, сякаш обясняваше на дете. — Остават ми три седмици и половина. Ти познаваш закона. Не е възможно да започнеш да крещиш, че е виновно лицето Хикс, след като неговото име никога не е било споменато.

— Знам. Но ще го направя, така или иначе.

— Безполезно е. Престани да се опитваш да намериш лицето Хикс.

— Кой е той?

— Не съществува.

— Напротив, съществува.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото искам да повярвам, че си невинен, Сам. Това е много важно за мен.

— Казах ти, че съм невинен. Аз поставих бомбата, но нямах намерение да убивам никого.

— Но защо си поставил бомбата? Защо си взривил дома на Пиндър, синагогата и кантората за недвижими имоти? Защо си унищожил невинни хора?

Сам продължаваше да пуши и да гледа към пода.

— Защо мразиш, Сам? Като че ли омразата е нещо естествено за теб. Защо са те учили да мразиш чернокожите, евреите, католиците и всеки, който е малко по-различен от теб? Задавал ли си си някога този въпрос?

— Не. И нямам никакво намерение.

— Значи ти си си такъв. Такъв ти е характерът, същността ти, както ръста и сините ти очи. Нещо, с което си се родил и не можеш да промениш. Предадено ти е чрез гените от баща ти и дядо ти, всичките заклети клановци, и е нещо, което ще отнесеш в гроба, нали?

— Това беше начин на живот. Единственото, което знаех.

— Ами тогава какво се случи с баща ми? Защо не можа да заразиш и Еди?

Сам стъпка цигарата на пода и се облегна на лакти. Бръчките в ъгълчетата на очите и по челото му се присвиха. Лицето на Адам се намираше точно в процепа, но той не го гледаше. Беше се вторачил в долната част на преградната стена.

— Значи това било. Време е да говорим за Еди — прошепна той още по-тихо и по-бавно.

— Къде сгреши с него?

— Това, разбира се, няма нищо общо с малкото увеселение с отровен газ, което ще ми устроят. Нали? Няма нищо общо с молби, предложения, адвокати и съдии, петиции и спиране на изпълнението на присъдата. Това е губене на време.

— Не бъде страхливец. Сам. Кажи ми къде сбърка с Еди, Научи ли го на думата „чернилка“? Научи ли го да мрази малките чернокожи? Опита ли се да го научиш да гори кръстове или да прави бомби? Заведе ли го да види линч? Какво направи с него. Сам? В какво сгреши?

— Еди не знаеше, че съм в Клана, докато не постъпи в гимназията.

— Защо? Ти, естествено, не си се срамувал от това. Било е източник на семейна гордост, нали?

— Не сме го обсъждали никога.

— Защо не? Ти си бил четвърто поколение Кейхол, член на Клана с корени още от Гражданската война или някъде тогава. Нали ми разказа точно това?

— Да.

— Тогава защо не седна заедно с малкия Еди, за да му покажеш снимки от семейния албум? Защо вечер не си му разправял приказки за героите от фамилия Кейхол, как са кръстосвали нощем с маски на смелите си лица и са подпалвали негърски колиби? За бойни подвизи. Като баща на син.

— Повтарям ти, че не говорехме за това.

— Ами когато порасна, ти не се ли опита да го привлечеш?

— Не, той беше различен.

— Искаш да кажеш, че в него нямаше омраза?

Сам трепна и се закашля с дълбоката, раздираща кашлица на заклет пушач. Лицето му се зачерви, докато се мъчеше да си поеме дъх. Кашлицата се влоши и той се изхрачи на пода. Стана и се облегна с две ръце на преградата, като се опитваше да потуши хриповете.

Най-накрая пристъпът отмина. Стоеше изправен и дишаше учестено. Червенината на лицето му избледня. Седна срещу Адам и продължи да пуши със страст, все едно нищо не се е случило.

— Еди беше нежно дете — започна той с дрезгав глас. — Наследство от майка му. Не беше някакъв слабак. Всъщност беше точно толкова жилав, колкото и другите момчета. — Последва дълга пауза. — Недалеч от нашата къща живееха ония скапани негри…

— Не може ли да ги наричаме просто чернокожи, Сам? Вече те помолих за това.

— Извинявай. До нас живееше африканско семейство. Мъжът се казваше Джо Линкълн и беше наш работник много години. Имаше законна съпруга и десетина законни деца. Едно от момчетата бе на възрастта на Еди и те бяха неразделни. Това не беше необичайно в онези дни. Децата играеха със съседските деца. Дори и аз имах приятели африканчета, ако щеш, вярвай. Когато Еди тръгна на училище, истински се разстрои, защото пътуваше с един автобус, а чернокожият му приятел — с друг. Момчето се казваше Куинс. Куинс Линкълн. Щом се върнеха вкъщи от училище, веднага излизаха да играят. Помня, че Еди винаги ме питаше защо не могат да ходят заедно на училище. Куинс не можеше да нощува у нас, нито пък Еди у тях. Той винаги ме питаше защо африканците в окръг Форд са толкова бедни, защо живеят в порутени къщи и нямат хубави дрехи, а пък имат толкава много деца. Наистина се измъчваше от това и се промени. Когато порасна, започна да съчувства още повече на черните. Опитах се да говоря с него.

— Дума да няма. Опитал си се да го вкараш в правия път, нали?

— Помъчих се да му обясня нещата.

— Като например?

— Като например необходимостта от разделено съществуване на расите. Няма нищо нередно в съществуването на отделни, равноправни училища, в приемането на закони, забраняващи смесените бракове, в това африканците да си знаят мястото.

— Къде по-точно?

— Да са под контрол. Отпусни им юздите, и гледай какво става. Престъпления, наркотици, СПИН, незаконни деца, пълно разпадане на морала в обществото.

— Ами какво ще кажеш за разпространението на ядреното оръжие и бактериологичната война?

— Много добре разбираш какво искам да кажа.

— А основните човешки права, радикалните принципи като правото на глас, правото да се ползват обществени тоалетни, да се посещават ресторанти и хотели, да не бъдеш дискриминиран по отношение на жилище, работа и образование?

— Говориш като Еди.

— Чудесно.

— В последните класове на гимназия той ораторстваше по този начин за това колко зле се отнасяме с африканците. Напусна ни, когато стана на седемнайсет.

— Липсваше ли ти?

— Отначалото, май че не. Много се карахме. Той знаеше, че съм в Клана, и не можеше да ме понася. Поне така казваше.

— Значи те е било повече грижа за Клана, отколкото за сина ти?

Сам впери поглед в пода. Адам драскаше нещо в бележника си. Климатичната инсталация бръмчеше, после утихваше, сякаш щеше да спре.

— Беше симпатично дете — каза тихо Сам. — Често ходехме на риба, това ни беше любимото занимание. Имах стара лодка и прекарвахме часове на езерото; ловяхме платика и понякога костур. После той порасна и престана да ме харесва. Срамуваше се от мен и, естествено, това ме обиждаше. Очакваше да се променя, а аз смятах, че ще разбере истината, както другите момчета на неговата възраст. Но това не стана. Отчуждихме се, когато беше в гимназията, после започнаха ония глупости с движението за граждански права, а след това надеждата отново да се сближим съвсем изчезна.

— Той участваше ли в движението?

— Не. Не беше глупав. Може би им е симпатизирал, но не го показваше. Тукашните не излизаха навън да говорят публично ония глупости. Имаше достатъчно евреи от Север и радикали, които го правеха. Те нямаха нужда от помощ.

— Какво направи той, след като ви напусна?

— Отиде войник. Това беше най-лесният начин да се напусне града и Мисисипи. Нямаше го три години, а когато се върна, доведе със себе си жена. Живееха в Клантън и почти не ги виждахме. От време на време говореше с майка си, но не и с мен. Беше в началото на шейсетте и движението на африканците се разрастваше. Провеждаха се много сборища на Клана, имаше и активна дейност, най-вече на юг от нас. Еди се държеше все така отчуждено. Мълчеше, почти никога не говореше.

— После съм се родил аз.

— Ти се роди тъкмо когато изчезнаха ония трима активисти за граждански права. Еди има смелостта да ме попита дали не съм бил замесен.

— А ти беше ли?

— Ей богу, не. Почти година не знаех кой го е направил.

— Били са клановци, нали?

— Да, бяха.

— Доволен ли беше, че са убили ония момчета?

— Каква връзка има това, по дяволите, с мен и газовата камера през деветдесета година?

— Еди знаеше ли, че си замесен в бомбения атентат?

— Никой в окръг Форд не знаеше. Не бяхме много активни тук. Вече ти казах, че повечето акции бяха на юг от нас, около Меридиън.

— И ти умираше да участваш в тях, нали?

— Имаха нужда от помощ. Ония от ФБР бяха вкарали толкова много свои хора в Клана, че почти на никого не можеше да се вярва. Движението за граждански права набираше скорост. Трябваше да се направи нещо. Не се срамувам от това.

Адам се усмихна и поклати глава.

— Но Еди се е срамувал, нали?

— Еди не знаеше нищо преди взрива у Крамер.

— Защо си го замесил?

— Не съм.

— Напротив. Казал си на жена си да отидат с Еди до Кливланд и да вземат колата ти. Направил си го съучастник.

— Бях в затвора. Бях уплашен. И никой не разбра. На никого не навреди.

— Сигурно Еди е мислел другояче.

— Не знам какво е мислел Еди, разбра ли? Когато излязох от затвора, той беше вече изчезнал. Вие бяхте заминали. Не го видях до погребението на майка му, а после се промъкваше тайно и напускаше града, без да говори с никого. — Той разтри бръчките на челото си с лявата ръка, после я прокара през мазната си коса. Лицето му бе тъжно и когато погледна през процепа, Адам съзря влага в очите му. — За последен път видях Еди, когато се качваше в колата си пред църквата след погребението. Бързаше. Нещо ми подсказа, че никога повече няма да го видя. Беше дошъл, защото майка му бе умряла, и знаех, че това е последното му идване у дома. Нямаше друга причина, която би могла да го накара да се върне отново. Заедно с Лий стояхме на стъпалата на църквата и го гледахме, докато се отдалечаваше. Щях да погреба жена си и в същото време гледах как синът ми си отива завинаги.

— Опита ли се да го откриеш?

— Не. Не, наистина. Лий каза, че имала телефонния му номер, но не ми се щеше да му се моля. Очевидно той не искаше да има нищо общо с мен, затова го оставих на мира. Често си мислех за теб и помня, че казвах на баба ти колко хубаво би било да те видя. Но не смятах да правя сериозни опити да ви открия.

— Трудно щеше да ни намериш.

— Точно това чух и аз. Лий разговаряше от време на време с Еди и после ми съобщаваше. Изглежда, сте се местели из цяла Калифорния.

— Смених осем училища за дванайсет години.

— Но защо? С какво се занимаваше той?

— С много неща. Щом загубеше работа си, и се премествахме, защото не можехме да си плащаме наема. После майка ми си намираше някаква работа и отново се местехме. После татко изведнъж се ядосваше за нещо на училището, в което учех, и ме преместваше.

— Какво работеше?

— Веднъж постъпи в пощите, но го уволниха. Заплашваше да ги даде под съд и доста дълго време води война с тях. Не можа да намери адвокат, който да поеме делото, затова ги нападаше писмено. Никога не се разделяше с бюрото си, с малката пишеща машина и кутиите с документацията. Това бе най-ценното нещо, което притежаваше. Всеки път, когато се, местехме, той полагаше най-много грижи за своя „кабинет“, както го наричаше. Не го интересуваше нищо друго, а то и нямаше много, но за кабинета си даваше живота. Помня колко често нощем лежах в леглото си и се мъчех да заспя, слушайки тракането на проклетата машина. Той мразеше федералното правителство.

— На мен се е метнал.

— Но май е било поради различни причини. Една година данъчните власти го подгониха, което ми се струваше странно, тъй като той печелеше толкова, че данъци те му не надвишаваха три долара. Затова обяви война и на „пъклените данъчни власти“, която продължи с години. Една година щатът Калифорния му отне шофьорската книжка, защото не я бе подновил, а това според него бе нарушение на всякакъв вид граждански и човешки права. Майка ми кара колата две години, докато накрая той отстъпи пред бюрокрацията. Не преставаше да пише писма до губернатора, президента, сенатори, конгресмени, до всички, които имаха канцеларии и служители. Вдигаше ужасна врява за какво ли не, а когато му изпращаха отговор, за него това бе малка победа. Пазеше всички писма. Веднъж се скара с един съсед за някакво непознато куче, което пикаело пред вратата ни. Започнаха да си крещят през оградата. Колкото повече се разгорещяваха, толкова по-влиятелни ставаха приятелите им и двамата се готвеха да позвънят на всякакви знаменитости, които незабавно щели да постановят някакво наказание за другия. Татко изтича вкъщи и след секунди се върна с тринайсет писма от губернатора на щата Калифорния. Той ги преброи на глас, размаха ги под носа на съседа и нещастникът бе съкрушен. Това сложи край на спора и на кучешката пикня пред нашата врата. Разбира се, във всяко от тези писма учтиво го молеха да върви по дяволите.

Без да го съзнават, към края на разказа и двамата се усмихваха.

— Ако не е могъл да се задържи на работа, как сте се справяли? — попита Сам, взирайки се през процепа.

— Не знам. Мама винаги е работела. Беше много изобретателна и понякога работеше на две места. Касиерка в магазин. Помощничка в аптека. Умееше да прави всичко и помня, че на два пъти заемаше доста добри секретарски места. Веднъж татко получи разрешение да работи като застрахователен агент и това се превърна в стабилна работа на хонорар. Мисля, че я е вършел добре, защото нещата у нас потръгнаха, когато бях вече по-голям. Той си определяше работното време и нямаше началник. Това го устройваше, макар да казваше, че мрази застрахователните компании. Дори даде една от тях под съд заради отменянето на полица или нещо подобно, всъщност не разбрах защо точно, но загуби делото. Естествено, обвини за всичко адвоката си, който направи грешката да прати на Еди дълго писмо, пълно със силни аргументи. Татко писа на машина цели три дни и когато завърши шедьовъра си, гордо го показа на мама. Двайсет и една страници за грешките и лъжите на адвоката. Тя само поклати глава. Разправяха се с нещастния адвокат години наред.

— Какъв беше като баща?

— Не знам. Това е труден въпрос, Сам.

— Защо?

— Заради начина, по който умря. Яд ме беше на него дълго време след смъртта му и не успях да разбера как е могъл да реши, че трябва да ни напусне, че нямаме повече нужда от него и че е време да си отиде. А след като научих истината, побеснях, че ме е лъгал през всичките тези години, че е сменил името ми и че е избягал. Беше много объркващо за едно малко момче. И все още е така.

— Още ли му се сърдиш?

— Всъщност не. Склонен съм да си спомням хубавото за Еди. Той е единственият баща, който съм имал, и затова не знам как да го оценявам. Не пушеше, не пиеше, не играеше покер, не се занимаваше с наркотици и жени и не биеше децата си. Трудно се задържаше на работа, пък никога не сме оставали без храна и подслон. Той мама говореха непрекъснато за развод, въпреки че не направиха. Тя се изнесе на няколко пъти, а после и той. Беше разстройващо, но Кармен и аз постепенно свикнахме. Когато преживяваше своите черни дни, „лошите периоди“, както им казвахме, Еди се оттегляше в стаята си, заключваше вратата и спускаше щорите. Мама ни викаше, за да ни обясни, че той не се чувства добре и че трябва да пазим тишина. Никаква телевизия, никакво радио. Тя беше много внимателна с него в такива периоди. Той прекарваше в стаята си с дни, после изведнъж се появяваше, сякаш нищо не се е случило. Свикнахме да преживяваме лошите периоди на Еди. Иначе изглеждаше нормално и се обличаше прилично. Винаги беше насреща, когато имахме нужда от него. Играехме бейзбол в задния двор и се возехме на въртележките на лунапарка. Два пъти ни води до Дисниленд. Мисля, че беше добър човек и добър баща, който просто си имаше своята тъмна, непозната страна. И тя се проявяваше от време на време.

— Но не сте били близки.

— Не, не бяхме. Той ми помагаше за домашните и искаше от мен отлични бележки. Разговаряхме за слънчевата система и за околната среда, но никога за момичета, секс и коли. Нито за семейството и прадедите ни. Между нас не съществуваше интимност. Еди не беше сърдечен човек. В някои моменти имах нужда от него, но той си седеше заключен в стаята.

Сам разтри ъгълчетата на очите си и отново се облегна на лакти, с лице до преградата. Впери поглед в Адам.

— Ами смъртта му? — попита той.

— Какво по-точно?

— Как се случи?

Адам мълча дълго, преди да отговори. Можеше да разкаже тази история по няколко начина. Можеше да бъде жесток, отвратителен и безпощадно искрен и да съсипе стареца. Силно се изкушаваше да постъпи така. Трябваше да го направи, беше си казвал много пъти преди, Сам трябваше да страда; трябваше да получи плесница, да понесе вината за самоубийството на Еди. Адам наистина искаше да нарани стария негодник и да го разплаче.

Но в същото време му се искаше да разкаже всичко бързо, да заглади болезнените места и да премине към нещо друго. Нещастният старец седеше от другата страна на преградата и без това страдаше достатъчно. Правителството възнамеряваше да го убие след по-малко от четири седмици. Адам подозираше, че той знае повече за смъртта на Еди, отколкото показваше.

— Той преживяваше тежък период — каза Адам, като гледаше към преградата, но избягваше да среща очите на Сам. — Стоя в стаята си две седмици, което бе по-дълго от обикновено. Мама ни повтаряше, че той се подобрява и само след няколко дни ще излезе. Повярвахме й, защото Еди винаги излизаше от това състояние. Той избра деня, в който тя беше на работа, а Кармен отиде на гости при приятелка. Деня, в който знаеше, че аз първи ще се прибера вкъщи. Намерих го да лежи на пода в моята стая, с трийсет и осем милиметров пистолет в ръка. Един изстрел в дясното слепоочие. Кръвта бе образувала правилен кръг около главата му. Седнах на ръба на леглото.

— На колко години беше?

— Почти на седемнайсет. Първа година в колежа. Отличник. Видях, че е сложил шест кърпи на пода и после е легнал отгоре. Проверих пулса му, но той вече бе започнал да се вкочанява. Съдебният лекар каза, че се е застрелял три часа по-рано. До него лежеше бележка, напечатана прегледно на бял лист. Беше адресирана „До скъпия Адам“. Пишеше, че ме обича, че съжалява, че иска да се грижа за жените и че може би един ден ще го разбера. После споменаваше за найлоновия чувал за боклук, който бе оставил на пода, и ми нареждаше да сложа изцапаните кърпи в него, да почистя всичко и след това да повикам полицията. „Не пипай пистолета — пишеше в бележката. — И побързай да свършиш, преди да са се прибрали жените.“

Адам се прокашля и се загледа в пода.

— И така, направих точно това, което искаше, и зачаках полицията. Бяхме сами петнайсет минути, само двамата. Той лежеше на пода, а аз лежах на леглото си и го гледах. Разплаках се и го попитах защо, как и какво е станало и стотици други въпроси. Там лежеше баща ми, единственият баща, който някога съм имал, в избелели джинси и мръсни чорапи и любимата си фланелка с надпис UCLA^[1]. От врата надолу изглеждаше като заспал но в главата му имаше дупка и кръвта бе сплъстила косата му. Мразех го, че се е самоубил, и ми беше много мъчно, че е мъртъв. Помня, че го попитах защо не е разговарял с мен за това. Зададох му много въпроси. После чух гласове и изведнъж стаята се напълни с ченгета Заведоха ме в кабинета и ме завиха с одеяло. Такъв беше краят на баща ми.

Сам все още седеше, опрян на лакти, но сега бе закрил очи с едната си ръка. Адам искаше да каже само още две неща.

— След погребението Лий остана за малко при нас. Разказа ми за теб и за семейство Кейхол. Тя попълни много празнини. Бях обсебен от теб и атентата срещу Крамер и започнах да чета статии в стари списания и вестници. Трябваше ми една година, за да разбера защо Еди се самоуби точно тогава. Той се беше крил в стаята си по време на твоя процес и се самоуби, когато приключи.

Сам свали ръка от лицето си и погледна Адам с просълзени очи.

— Значи ме обвиняваш за смъртта му, Адам? Това искаш да кажеш, нали?

— Не. Не виня изцяло теб.

— Тогава доколко? Осемдесет на сто? Деветдесет на сто? Имал си време да изчислиш. Какъв процент е моята вина?

— Не знам, Сам. Защо ти не ми кажеш?

Сам изтри очите си и повиши глас.

— О, по дяволите! Поемам цялата вина, сто на сто. Поемам пълната отговорност за неговата смърт, ясно ли ти е? Това ли искаш?

— Поеми каквато част искаш.

— Не бъди снизходителен! Просто добави и името на сина ми към списъка, нали точно това искаш? Близнаците на Крамер, баща им, после Еди. Убитите от мен стават четирима, нали така? Ако искаш, добави и някой друг накрая. Хайде, побързай, драги, защото времето тече.

— Колко има още?

— Мъртви ли?

— Да. Мъртви. Дочух слуховете.

— И, естествено, повярва, нали? Изглежда, ти се ще да повярваш на всичко лошо за мен.

— Не казах, че съм повярвал.

Сам стана и тръгна към другия край на стаята.

— Дотегна ми този разговор — изкрещя той от ъгъла. — И ти ми омръзна! Май предпочитам вместо теб да ме тормозят отново ония проклети евреи от фирмата ти.

— Можем да го уредим — не му остана длъжен Адам.

Сам бавно се върна на стола.

— Ето, аз тук треперя за кожата си, остават ми двайсет и три дни до камерата, а ти искаш да си приказваме само за мъртвите. Продължавай, драги, но трябва да поговорим и за мен в най-скоро време. Искам от теб някакви действия.

— Подадох петиция тази сутрин.

— Чудесно! А сега си тръгвай, по дяволите! Махай се и престани да ме измъчваш!