Джон Гришам
Камерата (21)

20

Късната утрин бе топла, но на предната седалка на военния джип, в който нямаше климатична инсталация, бе горещо като в сауна. Адам се потеше и държеше ръката си върху дръжката на вратата, която се надяваше да успее да отвори веднага, ако не може да задържи закуската на Айрини.

Беше се събудил на пода до тясна кушетка в пералнята до кухнята, която бе взел за кабинет. А кушетката била пейка, както му обясни през смях Летнър, на която той сядал, за да си събуе ботушите. Айрини трябваше да претърси цялата къща, докато го намери, и Адам не бе спрял да се извинява, докато и двамата не го помолиха да млъкне. Тя бе настояла за обилна закуска. По традиция в тяхното семейство това бе единственият ден през седмицата, когато ядяха свинско. Адам бе седнал на масата в кухнята и се наливаше с ледена вода, докато беконът се пържеше, Айрини си тананикаше, а Уин четеше вестника. Тя забърка яйца и приготви „Блъди Мери“.

Водката бе притъпила болката в главата му, но не и бунтуващия се стомах. Докато колата подскачаше към Калико Род по неравните селски пътища, Адам с ужас чувстваше, че му прилошава.

Въпреки че Летнър бе заспал пръв снощи, тази сутрин бе забележително свеж. Никакви следи от махмурлук. Изяде пълна чиния с бекон, после хапна бисквити и изпи само едно „Блъди Мери“. Прочете усърдно вестника, коментирайки разни неща, и Адам реши, че той е от ония алкохолици, които се гипсират всяка вечер, но после лесно изтрезняват.

Появи се селото. Пътят изведнъж стана по-равен и стомахът на Адам спря да се бунтува.

— Съжалявам за снощи — каза Летнър.

— За какво? — попита Адам.

— За Сам. Бях много груб. Знам, че ти е дядо и че се тревожиш. Излъгах те за нещо. Всъщност не искам да екзекутират Сам. Той не е лош човек.

— Ще му предам.

— Да. Сигурен съм, че ще бъде очарован.

Влязоха в града и завиха към моста.

— И нещо друго — каза Летнър. — Винаги сме подозирали, че Сам е имал съучастник.

Адам се усмихна и погледна през прозореца от своята страна. Минаха покрай малка църква. Добре облечени възрастни хора седяха на сянка под едно дърво.

— Защо? — попита Сам.

— Поради същите причини. За Сам няма никакви данни да се е занимавал с бомби. Не е бил замесен в акциите на Клана. Показанията на двамата свидетели, особено на шофьора на камиона в Кливланд, не ни даваха мира. Шофьорът нямаше причина да лъже и изглеждаше ужасно сигурен в себе си. Просто Сам не прилича на ония клановци, дето ще започнат своя собствена бомбена кампания.

— Та кой е другият?

— Честно казано, не знам. — Спряха до реката и Адам отвори вратата за всеки случай. Летнър се облегна на кормилото и обърна глава към Адам. — След третата или четвъртата бомба — мисля, че беше синагогата в Джаксън — няколко известни евреи в Ню Йорк и Вашингтон се срещнаха с президента, който на свой ред повика мистър Хувър, а пък той повика мен. Отидох във Вашингтон, за да се срещна с тях, и те здравата ме драха. Върнах се в Мисисипи, решен да се боря докрай. Изкарахме си го на нашите информатори. Искам да кажа, че някои дори пострадаха. Опитахме всичко, но напразно. Източниците ни просто не знаеха кой поставя бомбите. Само Доугън знаеше, но очевидно не казваше на никого. След петата бомба, обаче, мисля, че беше кантората за недвижими имоти в Джаксън, направихме пробив.

Летнър отвори вратата от своята страна и отиде пред джипа, Адам го последва и двамата се загледаха в реката, която се виеше към Калико Рок.

— Искаш ли бира? Изстудявам я в магазина.

— Не, моля те. Повръща ми се.

— Само се пошегувах. Значи Доугън държеше оня огромен паркинг за коли втора употреба, а един от работниците му беше неграмотен стар чернокож, който миеше и метеше колите. Преди това се бяхме опитали да говорим с него, но той беше твърде враждебно настроен. И не щеш ли, веднъж взел, че казал на един от нашите агенти как преди няколко дни видял Доугън и някакъв друг мъж да слагат нещо в багажника на зелен понтиак. Казал, че изчакал малко, после отворил багажника и видял динамита. На следващия ден научил за поредния взрив. Той знаеше, че обръчът на ФБР се затяга около Доугън, и явно бе решил, че си струва да ни каже. Помощникът на Доугън, клановец на име Върджил, също работеше там. И така, отидох да видя Върджил. Почуках на вратата му една нощ в три часа. Просто заудрях силно, нали знаеш как го правехме тогава, и скоро той излезе на верандата. С мен бяха седем-осем агенти, и всички тикнахме значките си в лицето му. Беше изплашен до смърт. Казах му, че знам, дето е доставил динамита в Джаксън предишната вечер, и че го чакат трийсет години затвор. Чухме, че жена му плаче зад вратата. Върджил трепереше и самият той сякаш щеше да се разплаче. Оставих му визитната си картичка и му наредих да ми се обади на сутринта, като го заплаших да не казва нищо на Доугън или на другиго. Казах му, че ще го следим денонощно. Съмнявам се, че Върджил е могъл отново да заспи. Няколко часа по-късно, когато дойде при мен, очите му бяха червени и подути. Станахме приятели. Той каза, че бомбите не са работа на обичайната банда на Доугън. Не знаеше много, но бе чул достатъчно от него, за да разбере, че бомбаджията е съвсем млад човек от друг щат. Това момче изникнало изневиделица и се предполагало, че е много добър по експлозивите. Доугън избирал обектите, съставял плана и викал момчето, което се промъквало в града, поставяло бомбите и после изчезвало.

— Ти повярва ли му?

— За повечето неща да. Просто имаше логика. Трябваше да е някой нов, защото дотогава бяхме напълнили Клана с информатори. Знаехме буквално за всеки техен ход.

— Какво стана с Върджил?

— Прекарах известно време с него, дадох му малко пари, нали разбираш, обичайната практика. Те винаги искат пари. Убедих се, че той няма представа кой поставя бомбите. Никога нямаше да признае, че е бил замесен, че е доставил колите и динамита, затова не го притиснахме повече. Той не ни трябваше.

— Беше ли замесен в случая Крамер?

— Не. Тогава Доугън бе използвал някой друг. Изглежда, имаше шесто чувство кога да смени тактиката.

— Човекът, заподозрян от Върджил, няма нищо общо със Сам Кейхол, нали? — попита Адам.

— Не.

— И ти не подозираш никого?

— Не.

— Хайде, Уин. Сигурно във ФБР сте имали нещо предвид.

— Кълна ти се, че нямахме никаква представа. Скоро след срещата ми с Върджил кантората на Крамер хвръкна във въздуха и всичко свърши. Ако Сам е имал съучастник, онзи го е изоставил.

— И във ФБР не са научили нищо след това, така ли?

— Абсолютно нищо. Разполагахме със Сам, който изглеждаше напълно виновен.

— И, разбира се, вие искахте да приключите случая.

— Естествено. А нали помниш, че и атентатите спряха? След арестуването на Сам нямаше повече бомби, не забравяй това. Пипнахме нашия човек. Мистър Хувър беше доволен. Евреите бяха доволни. Президентът — също. После не можаха да го осъдят в продължение на тринайсет години, но това е друга история. Всички си отдъхнаха, когато експлозиите спряха.

— Тогава защо Доугън не е издал и действителния бомбаджия, след като е проговорил за Сам?

Слязоха до брега на няколко крачки от водата. Колата на Адам бе наблизо.

— Ти би ли дал показания за някой терорист, който е арестуван?

Адам се замисли за миг. Никога не му бяха задавали този въпрос, поне той не си спомняше. Летнър се усмихна, показа големите си жълти зъби, после продължи да се подсмихва, когато се запътиха към понтона.

— Хайде да пийнем по една бира.

— Не, моля те. Трябва да тръгвам.

Летнър спря, ръкуваха се и си обещаха да се видят отново. Адам го покани в Мемфис, а Летнър — в Калико Рок, на риба и пиене. Точно в този момент поканата му не бе приета с ентусиазъм. Адам прати поздрави на Айрини, извини се отново, че е заспал в пералнята, и благодари за разговора.

Малкият градец остана зад него. Той караше предпазливо на завоите и внимаваше да не се разбунтува стомахът му.

 

 

Лий се мъчеше да приготви някакво италианско ястие, когато той влезе в апартамента й. Масата бе подредена с чинии, прибори и свежи цветя. Рецептата беше за някакъв вид макарони на фурна и явно нещо не се получаваше. Миналата седмица тя му бе признала няколко пъти, че не може да готви, и сега го доказваше. Навсякъде се виждаха тенджери и тигани. Рядко използваната й престилка бе изцапана с доматен сос. Тя се засмя, след като се разцелуваха, и каза, че има замразена пица в случай, че не излезе нищо.

— Изглеждаш ужасно — взря се в очите му тя.

— Прекарах тежка нощ.

— Миришеш на алкохол.

— Изпих две „Блъди Мери“ на закуска. И сега имам нужда от още едно.

— Барът е затворен. — Тя взе нож и пристъпи към купчина зеленчуци. Тиквичките бяха следващата жертва.

— Какво си правил там?

— Напих се с един от ФБР. Спах на пода в пералнята.

— Чудесно. — Тя за малко не се поряза. Остави дъската и огледа пръста си. — Чете ли вестника?

— Не. Трябва ли?

— Да. Ей там е. — Лий кимна към единия ъгъл на бара.

— Нещо лошо ли?

— Прочети го.

Адам взе неделното издание на „Мемфис Прес“ и седна на един стол до масата. На първата страница той изведнъж зърна собственото си усмихнато лице. Беше позната снимка, направена неотдавна, когато бе втора година студент по право в Мичиган. Материалът се простираше на половин страница, а освен неговата снимка бяха поместени и много други — на Сам, Марвин Крамер, Джош и Джон Крамер, Рут Крамер, Дейвид Макалистър, главния прокурор, Стийв Роксбър, Найфе, Джеремая Доугън и мистър Елиът Крамер, бащата на Марвин.

Тод Маркс не си беше губил времето. Започваше с кратката история на случая, която заемаше цяла колона, после бързо преминаваше към настоящето и повтаряше материала отпреди два дни. Беше открил още биографични подробности за Адам — колежа в Пепърдайн, Юридическия факултет в Мичиган, редакторството в правно списание, работата при „Кравиц и Бейн“. Найфе не бе казал почти нищо, освен че екзекуцията ще се извърши според закона. От друга страна, Макалистър се правеше на много умен. Бил живял с кошмара „Крамер“ двайсет и три години, казваше той мрачно, и не бил преставал да мисли за това. За него било въпрос на чест и привилегия да възбуди дело срещу Сам Кейхол и да осъди убиеца, тъй като само екзекуцията можела да затвори тази ужасна страница от историята на Мисисипи. Не можело да става и дума за снизхождение, продължаваше той, въпреки че дълго бил обмислял подобна възможност. Просто нямало да бъде честно спрямо момченцата на Крамер. И така нататък.

Очевидно интервюто се бе поправило и на Стийв Роксбър. Бил готов да се съпротивлява на последните усилия на Кейхол и неговия адвокат да осуетят екзекуцията. Той и екипът му били решени да работят по осемнайсет часа дневно, за да изпълнят желанието на хората. Това дело се протака прекалено дълго, цитираха го да казва неведнъж, и е дошло времето справедливостта да възтържествува. Не, той не се тревожел за последните предизвикателства на мистър Кейхол към закона. Уверен бил в умението си на адвокат, на адвокат на народа.

Сам Кейхол отказва да коментира, обясняваше Маркс, а Адам Хол не може да бъде намерен, сякаш Адам гореше от желание да говори, но просто не го откриваха.

Коментарите на семейство Крамер бяха едновременно интересни и отчайващи. Елиът Крамер, който бе на седемдесет и седем и все още работеше, бе описан като жизнен и здрав човек, макар да имаше проблеми със сърцето. Освен това той бе и много язвителен. Обвиняваше Клана и Сам Кейхол не само за убийството на двамата си внуци, но и за смъртта на Марвин. Той чакал двайсет и три години екзекуцията на Сам и искал това да стане колкото се може по-скоро. Критикуваше съдебната система, че е позволила на един престъпник да живее десет години, след като съдебните заседатели са го осъдили на смърт. Не беше сигурен дали ще присъства на екзекуцията, лекарите му трябвало да решат това, но самият той искаше да е там и да гледа Сам Кейхол в очите, когато го връзват за стола.

Рут Крамер бе малко по-умерена. Времето е излекувало повечето рани, казваше тя, така че не е сигурна как ще се чувства след екзекуцията. Нищо не би върнало синовете й. Почти няма какво да каже на Тод Маркс.

Адам сгъна вестника и го сложи до стола. Изведнъж усети, че стомахът му се сви на топка. Причината бяха Стийв Роксбър и Дейвид Макалистър. Като адвокат той очакваше да спаси живота на Сам и бе ужасен от страстта, с която враговете му се стремяха към последната, битка. Той беше новак. А те бяха ветерани. Особено Роксбър бе преживял и други екзекуции, имаше опитен екип, който включваше прочут специалист, известен като Доктор Смърт, който бе способен адвокат и страстен привърженик на екзекуциите. Адам не разполагаше с нищо друго, освен с едно почти изчерпано досие, пълно с безрезултатни обжалвания, и с молитвите си за чудо. Превъзхождаха го и по брой, и по оръжия. В този момент той се почувства беззащитен и отчаян.

Лий седна до него с чаша еспресо.

— Изглеждаш разтревожен — каза тя и го погали по ръката.

— Приятелят ми на риболовния пристан не ми помогна.

— Изглежда, че семейство Крамер твърдо искат екзекуция.

Адам разтри слепоочието си, опитвайки се да облекчи главоболието.

— Имам нужда от някакво хапче.

— Искаш ли валиум?

— Чудесно.

— Гладен ли си?

— Не. Стомахът ми не е в ред.

— Добре. Вечерята се отлага. Има малък проблем с рецептата. Остава замразена пица.

— Нищо не искам, само валиум.