Джон Гришам
Камерата (18)

17

Обърн Хауз бе чудновата малка църква от жълти тухли и цветно стъкло. Беше оградена с грозна телена ограда всред сенчест двор почти в центъра на Мемфис. Жълтите тухли бяха изпъстрени с надписи, а цветните стъкла на прозорците бяха заменени с шперплат. Паството се бе разбягало на изток преди години, далеч от центъра, към сигурността на предградията. Бяха отнесли със себе си пейките, песнопойките и дори камбанарията. Остана само пазачът. В съседство се намираше порутен блок, а зад него бе занемарена сграда с държавни жилища, в които посетителките на Обърн Хауз бяха настанени по федерална програма.

Всички те бяха млади майки, още деца, чийто майки също са били деца, когато са ги родили, а бащите обикновено бяха неизвестни. Средната възраст бе петнайсет години. Най-младата бе на единайсет. Те идваха от блока с бебета в ръце, а понякога и с по-големи деца, влачещи се отзад. Идваха на тройки и четворки и превръщаха посещенията си в социално събитие. Други идваха сами и гледаха уплашено. Събираха се в стария олтар, сега приемна, където се попълваха необходимите документи. Чакаха с бебетата в ръце, докато проходилите играеха под столовете. Бъбреха с приятелките си, други момичета, също от програмата, които бяха дошли пеш до Обърн Хауз, тъй като колите бяха рядкост, а и те още нямаха шофьорски книжки.

Адам спря на малкия паркинг отстрани и попита пазача откъде се влиза. Той изгледа втренчено Адам, а после му посочи вратата, пред която стояха две момичета с бебета в ръце и пушеха. Мина между тях, кимна им, опитвайки се да бъде учтив, но те само го гледаха. Вътре видя още шест млади майки, седнали в пластмасови столове, а децата щапукаха из краката им. Млада жена зад едно бюро му посочи друга врата и му каза да завие наляво по коридора.

Вратата на малката канцелария на Лий бе отворена и тя говореше сериозно с едно момиче. Усмихна му се.

— Свършвам след пет минути — каза тя. Държеше нещо, което приличаше на бебешка пелена. Момичето не водеше дете със себе си, но бе в напреднала бременност.

Адам тръгна по коридора, за да потърси тоалетната. Когато излезе, Лий го чакаше отвън. Докоснаха леко страните си.

— Какво ще кажеш за работата ни тук? — попита тя.

— С какво точно се занимавате? — Вървяха по тесния коридор с износен килим и олющени стени.

— Обърн Хауз е благотворителна организация, съставена от доброволци. Работим с млади майки.

— Сигурно е много потискащо.

— Зависи от гледната точка. Добре дошъл в моята канцелария. — Лий посочи вратата и те влязоха.

Стените бяха покрити с цветни диаграми; на една от тях бяха нарисувани няколко бебета и подходящите за тях храни; друга изреждаше с прости думи най-често срещаните заболявания при новородените; карикатурна илюстрация рекламираше ползата от презервативите. Адам седна и огледа стените.

— Всичките ни момичета са обхванати от различни програми, защото можеш да си представиш какво знаят за гледането на бебета. Нито една от тях не е омъжена. Живеят с майките, лелите или бабите си. Обърн Хауз е създадена от монахини преди двайсет години, за да се обучават тези деца как да отгледат здрави бебета.

Адам кимна към плаката с презервативите.

— И да се предпазят от бебета?

— Да. Не се занимаваме с планиране на раждаемостта и не искаме да го правим, но няма вреда, ако споменем и за предпазването от забременяване.

— Може би трябва да се направи нещо повече.

— Може би. Шейсет на сто от бебетата, родени в този окръг през миналата година, са били извънбрачни и броят им расте всяка година. Увеличава се и броят на пребитите и изоставени деца. Да ти се скъса сърцето. Някои от тези малчугани нямат никакъв шанс.

— Кой финансира програмата?

— Частна е. Половината ни време отива в опити да осигурим пари. Бюджетът ни е твърде оскъден.

— Колко души сте?

— Десетина. Едни работят няколко следобеда седмично, а други в неделя. Аз имам късмет. Мога да си позволя да работя тук цял ден.

— Колко часа седмично?

— Не знам. И никой не ми води сметка. Идвам тук около десет и си отивам по тъмно.

— И го вършиш без заплащане?

— Вие, адвокатите, го наричате pro bono, нали?

— При адвокатите е различно. Вършим работата безвъзмездно, за да оправдаем съществуването си и парите, които печелим — един вид малък принос в полза на обществото. Разбираш ли, ние и без това печелим много. А тук е по-различно.

— Но си струва.

— Как откри тази сграда?

— Не знам. Беше много отдавна. Членувах в един клуб, клуб на любителките на чая, и се събирахме веднъж месечно, обядвахме и обсъждахме възможности за събиране на средства за по-нещастните от нас. Един ден една монахиня ни спомена Обърн Хауз и ние я наехме. После нещата сами потръгнаха.

— И не ти плащат нито цент?

— Фелпс има много пари, Адам. Всъщност аз дарявам голяма част от тях на Обърн Хауз. Организираме бал за събиране на средства веднъж в годината в „Пийбоди“, с фракове и шампанско. Карам Фелпс да изнудва приятелчетата си банкери да идват с жените си и да дават пари. Миналата година събрахме над двеста хиляди.

— Къде отиват парите?

— Една част отиват за режийни разходи. Имаме две служителки на щат. Наемът за сградата е нисък, но и за него трябват пари. Останалите са за бебешки храни, лекарства и книги. Никога не стигат.

— Значи ти един вид управляваш това заведение?

— Не. Плащаме на администратор. Аз съм просто съветник.

Адам разгледа плаката зад нея, онзи с големия жълт презерватив. От последните проучвания ставаше ясно, че тези предпазни средства не се използват от тийнейджърите въпреки кампаниите по телевизията, плакатите в училищата и рекламите по Ем Ти Ви от съпричастни рок звезди. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да седи в тази тясна неуютна стая и да говори цял ден за пелени и бебешки обриви с петнайсетгодишни майки.

— Възхищавам ти се — каза той, като гледаше плака та с бебешките храни на стената.

Лий кимна, но не каза нищо. Очите й бяха уморени.

— Хайде да идем някъде да хапнем — предложи тя.

— Къде?

— Не знам. Където и да е.

— Днес се срещнах със Сам. Прекарахме два часа заедно.

Лий се облегна на стола и бавно вдигна краката си върху бюрото. Както обикновено, носеше избелели джинси и риза.

— Вече съм негов адвокат.

— Подписа ли споразумението?

— Да. Той сам го изготви, четири страници. И двамата подписахме, така че сега трябва да действам.

— Страх ли те е?

— Ужасно. Но мога да се справя. Следобед говорих с един репортер от „Мемфис прес“. Дочули, че Сам Кейхол ми е дядо.

— Ти какво му каза?

— Всъщност не можех да отрека, нали? Искаше да ми зададе всякакви въпроси за семейството, но аз бях съвсем пестелив. Казах му, че баща ми е умрял в Калифорния, но само толкова. Сигурен съм, че ще започне да рови и ще узнае повече неща.

— А за мен каза ли му?

— Не, разбира се, но той ще започне да рови. Съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— Че може би ще открият истинската ти самоличност. Ще те заклеймят като дъщерята на Сам Кейхол, убиеца, расиста, антисемита, терориста, клановеца, най-възрастния затворник, който ще бъде отведен в газовата камера и убит като животно. Ще те принудят да напуснеш града.

— Преживявала съм и по-лоши неща.

— Какви?

— Да бъда съпруга на Фелпс Бут.

Адам се засмя и Лий също опита да се усмихне.

Някаква жена на средна възраст бутна леко отворената врата и съобщи на Лий, че е свършила работата си за деня и си отива. Лий скочи и й представи красивия си млад племенник Адам Хол, адвокат от Чикаго, който й е дошъл на гости. Жената го огледа с интерес и излезе от кабинета.

— Не трябваше да го правиш — каза Адам.

— Защо не?

— Защото утре името ми ще бъде във вестниците — Адам Хол, адвокат от Чикаго и внук.

Лий се понамръщи, осъзнала думите му. Вдигна рамене, сякаш не даваше пет пари за това, но Адам видя страха в очите й. Сигурно се бе ядосала за глупавата си грешка.

— Голяма работа — каза тя, взимайки чантата и куфарчето си. — Хайде да потърсим някой ресторант.

 

 

Отидоха до съседното бистро, италианско заведение с малки маси и дискретно осветление. Седнаха в един тъмен ъгъл и поръчаха за нея чай с лед, а за него — минерална вода. Когато келнерът се отдалечи, Лий се облегна на масата и рече:

— Адам, трябва да ти кажа нещо.

Той кимна мълчаливо.

— Аз съм алкохоличка.

Адам присви очи и се вцепени. Бяха пили заедно през последните две вечери.

— От десет години — обясни тя тихо през масата. — Най-близкият човек се намираше на шест-седем метра от тях. — Имаше много причини за това, може би се досещаш за някои. Бях на лечение и издържах около година. После отново постъпих в болница. Лекувала съм се три пъти, последния беше преди пет години. Никак не е лесно.

— Но снощи ти пи. Няколко чаши.

— Знам. И предишната вечер. А днес излях всички бутилки и изхвърлих и бирата. Вкъщи не остана нито капка.

— За мен това няма значение. Надявам се, че не аз съм причината.

— Не. Но се нуждая от помощта ти, разбираш ли? Ще живеем заедно два месеца и ще имаме и трудни моменти. Просто трябва да ми помогнеш.

— Разбира се, Лий. Трябваше да ми кажеш, още когато пристигнах. Аз самият не пия много. Мога и въобще да не пия.

— Алкохолизмът е странно нещо. Понякога мога да гледам как хората пият и това въобще не ме съблазнява. Друг път само при вида на реклама за бира се изпотявам. Или като видя в някое списание реклама на вино, което обичам, ми се допива толкова много, че чак ми прилошава. Борбата е ужасно мъчителна.

Келнерът донесе питиетата. Адам се страхуваше да докосне минералната си вода. Изля я върху леда и я разбърка с лъжичка.

— Има ли други алкохолици в семейството? — попита той, почти сигурен в утвърдителния отговор.

— Мисля, че не. Сам излизаше понякога за по едно, когато бяхме малки, но никога не пиеше пред нас. Майката на майка ми беше алкохоличка и затова майка ми не се докосваше до чашата. Въобще вкъщи не се пиеше.

— А при теб как стана?

— Постепенно. Когато напуснах дома ни, просто нямах търпение да опитам, защото алкохолът беше табу за нас с Еди. После срещнах Фелпс, а в неговото семейство се пие много. Отначало това беше начин да забравя, а после се превърна в необходимост.

— Ще направя всичко, което зависи от мен. Съжалявам.

— Не съжалявай. Приятно ми беше да пийна с теб, но е време да се откажа. Провалям се вече три пъти и всичко започва с мисълта, че мога да пийна една-две чашки и после да спра. По едно време цял месец пих по чаша вино дневно. После увеличих на чаша и половина, после на две и три. После отново лечение. Алкохоличка съм и никога няма да се оправя.

Адам вдигна чашата си и докосна нейната.

— Хайде наздраве за провалите. Ще опитаме заедно.

Келнерът беше студент, който бързо реши какво могат да хапнат. Предложи им печени равиоли, специалитета на главния готвач, които били просто най-добрите в града и щели да бъдат готови след десет минути. Те се съгласиха.

— Често съм се чудил с какво се занимаваш, но все не смеех да питам — каза Адам.

— Веднъж постъпих на работа. След като Уолт тръгна на училище, аз се отегчавах сама вкъщи и Фелпс ми намери работа в една от фирмите на свой приятел. Имах голяма заплата, хубав кабинет, собствена секретарка, която знаеше много повече за работата от мен. Напуснах след една година. Омъжих се за пари, Адам, затова не трябваше да работя. Майката на Фелпс бе ужасена, че ще получавам заплата.

— Какво правят богатите жени по цял ден?

— Носят бремето на света. Първо трябва да изпратят съпруга си, който отива на работа, после трябва да си съставят план за деня. Да дадат нареждания на прислугата и да я наглеждат. Пазаруването се разделя най-малко на две части — сутрин и следобед, като сутрешното обикновено се състои в няколко телефонни разговора с магазините за хранителни продукти. Следобедният пазар понякога се прави лично, докато шофьорът чака на паркинга, разбира се. Обядът отнема по-голямата част от деня, тъй като планирането му с кого и къде изисква доста време, а изпълнението най-малко два часа. Обикновено представлява малък банкет, на който присъстват подобни изтормозени души. После идва обществената отговорност, която също е част от живота на богатата жена. Най-малко три пъти седмично тя ходи на чай у приятели, където се хрупат скъпи бисквити и се оплаква трагедията на изоставените бебета и на откачените им майки. После отново бърза за вкъщи — да се освежи преди завръщането на съпруга след края на тежкото ежедневие в офиса. Тя пие първото си мартини с него до басейна, докато четирима души приготвят вечерята им.

— Ами секса?

— Той е прекалено уморен за секс. А освен това вероятно има и любовница.

— Така ли стана и с Фелпс?

— Предполагам, въпреки че той не можеше да се оплаче по отношение на секса. Родих, остарях, а той винаги е бил осигурен с млади блондинки от банките му. Няма да повярваш на очите си, ако видиш офиса му. Пълен е с разкошни жени с безупречни зъби и маникюр, всички с къси поли и дълги крака. Седят зад хубави писалища и говорят по телефона в очакване да щракне с пръсти и да ги повика. Има хубава спалня до заседателната зала. Той е истинско животно.

— Значи ти се отказа от трудния живот на богата съпруга и се премести?

— Да. Не бях много добра като богаташка жена, Адам. Мразех това. Забавно ми беше, но за много кратко, не можах да си намеря място. Просто кръвната ми група е различна. Може да не ми повярваш, но семейството ми не беше известно на обществените кръгове в Мемфис.

— Шегуваш се.

— Кълна ти се, че е така. А да бъдеш достойна богата жена с бъдеще в този град, трябва да произхождаш от семейство на богати вкаменелости, за предпочитане с прадядо, който е забогатял от памукови плантации. Просто не можах да се вместя там.

— Но ти все още играеш социалната игра.

— Не. Просто спазвам благоприличие, но само заради Фелпс. Той държи да има съпруга, негова връстница, на която вече възрастта й личи — зряла жена, изглеждаща добре с вечерна рокля и диаманти, способна сама да се забавлява, докато бъбри със скучните му приятели. Излизаме три пъти годишно. Аз съм нещо като застаряваща жена за показ.

— А на мен ми се струва, че той би искал да има истинска жена за показ, една от ония лъскави блондинки.

— Не. Щеше да съсипе семейството, а и наследството е много голямо. Фелпс е много предпазлив по отношение на семейството си. Когато родителите му си отидат, той ще престане да се крие.

— Мислех, че родителите му те мразят.

— Разбира се, че ме мразят. По ирония на съдбата, именно заради тях бракът ни все още съществува. Един развод би предизвикал скандал, а те са ревностни католици.

Адам се засмя и поклати объркано глава.

— Това е лудост.

— Да, но има ефект. Аз съм щастлива. Той е щастлив. Той си има своите млади момичета. Аз флиртувам с когото си искам. Не си задаваме въпроси.

— Ами Уолт?

Тя бавно остави чашата чай на масата и се извърна.

— Какво Уолт? — попита тя, без да го гледа.

— Никога не говориш за него.

— Знам — каза тя тихо, все още вперила поглед към нещо в другия край на стаята.

— Чакай да отгатна. Отново тайни.

Тя го погледна тъжно, после леко вдигна рамене, сякаш за да каже: какво толкова, по дяволите?

— В края на краищата той ми е първи братовчед — каза Адам. — И доколкото знам, ако няма други разкрития, той е единственият първи братовчед, който имам.

— Няма да го харесаш.

— Естествено. Той е и Кейхол.

— Не, той целият се е метнал на семейство Бут. Фелпс искаше син, не знам защо. И така, роди ни се син. Фелпс, разбира се, имаше малко време за него. Винаги бе твърде зает с банката си. Водеше го в клуба извън града и се опита да го научи да играе голф, но не се получи. Уолт не обичаше спорта. Веднъж отидоха в Канада на лов за фазани, а след като се върнаха, не си говориха цяла седмица. Не беше лигльо, но не беше и мъжествен. В гимназията Фелпс е бил истински атлет — играел е футбол, ръгби, бокс и други такива. И Уолт се опита да играе, но просто нямаше талант. Фелпс стана още по-настоятелен и Уолт се възпротиви. И така, Фелпс с типичната си суровост го изпрати в пансион. Синът ми напусна дома ни на петнайсет години.

— В кой колеж отиде да учи?

— Прекара една година в Корнел, после се отказа.

— Отказа ли се?

— Да. Замина за Европа след първата година и оттогава е там.

Адам изучаваше лицето й и я чакаше да продължи. Отпи от водата и се готвеше да каже нещо, когато се появи келнерът и бързо постави голяма купа със зелена салата помежду им.

— Защо остана в Европа?

— Отиде в Амстердам и се влюби.

— В хубава холандка ли?

— В хубав холандец.

— Ясно.

Тя изведнъж прояви интерес към салатата, отсипа малко в чинията си и започна да я реже на малки парченца. Адам направи същото. Ядоха мълчаливо известно време, докато бистрото се напълни и стана по-шумно. Красива двойка уморени интелектуалци седнаха на малката маса до тях и си поръчаха силни питиета.

Адам си намаза масло върху парче кифла, отхапа една хапка и попита:

— Как реагира Фелпс?

Тя изтри ъгълчетата на устата си.

— Последното пътешествие, което Фелпс и аз предприехме до Амстердам, бе, за да намерим сина си. Не го бяхме виждали почти две години. Беше писал няколко пъти и ми се беше обаждал от време на време, но после писмата престанаха. Ние, разбира се, се разтревожихме, затова взехме самолета, настанихме се в един хотел и стояхме там, докато го намерихме.

— Той какво правеше?

— Работеше като келнер в едно кафене. Имаше по една обица на всяко ухо. Косата му бе късо подстригана. Носеше странни дрехи и сабо с вълнени чорапи. Говореше отлично холандски. Не искахме да правим сцени, затова го помолихме да дойде в нашия хотел. Той се съгласи. Беше ужасно. Просто страшно. Фелпс се държа по обичайния си идиотски начин и злото вече не можеше да се оправи. Тръгнахме си и се върнахме вкъщи. Фелпс вдигна голям шум, че ще промени завещанието си и ще лиши Уолт от пари.

— Не се ли е връщал вкъщи?

— Не. Ходя веднъж годишно в Париж и там се виждаме. И двамата отиваме сами, това е единственото условие. Отсядаме в хубав хотел и прекарваме една седмица заедно, скитаме из града, ходим по ресторанти и музея. За мен това е най-хубавата седмица в годината. Но той мрази Мемфис.

— Бих искал да се запозная с него.

Лий го наблюдаваше внимателно, после очите й се насълзиха.

— Бог да те благослови. Ако говориш сериозно, ще ми бъде много приятно да дойдеш с мен.

— Напълно сериозно. За мен няма значение, че той е с такива наклонности. Просто ще се радвам да се запозная с първия си братовчед.

Тя пое дълбоко дъх и се усмихна. Донесоха равиолите в две големи чинии, от които се вдигаше пара във всички посоки. Келнерът остави и дълга франзела чеснов хляб в края на масата и се отдалечи.

— Уолт знае ли за Сам? — попита Адам.

— Не. Никога не събрах смелост да му го кажа.

— А знае ли за мен и Кармен? За Еди? Или за славната история на нашето семейство?

— Да, нещичко. Когато беше малък, му казах, че има братовчеди в Калифорния, но че никога не идват в Мемфис. Фелпс, разбира се, му каза, че братовчедите му в Калифорния са много по-низша класа и следователно не заслужават вниманието му. Адам, трябва да разбереш преди всичко, че Уолт бе възпитан от баща си да бъде сноб. Ходеше в най-престижните училища, посещаваше най-хубавите клубове, а около него бяха само братовчедите Бут. Те всички са нищожества.

— А как се отнасят останалите от семейство Бут към факта, че един от тях е хомосексуалист?

— Мразят го, разбира се. А и той ги мрази.

— На мен вече ми харесва.

— Не е лошо момче. Иска да учи живопис. Непрекъснато му изпращам пари.

— Сам знае ли, че има внук хомосексуалист?

— Май че не. Няма кой да му го каже. Той не знаеше, че има и нормален внук допреди два дни.

— Вероятно няма да му го кажа.

— Моля те, недей. И без това си има достатъчно проблеми.

Равиолите поизстинаха и те ги изядоха мълчаливо. Келнерът донесе още вода и чай. Двойката до тях си поръча бутилка червено вино и Лий погледна натам няколко пъти.

Адам изтри устните си и помълча за миг. После се облегна на масата.

— Мога ли да те попитам нещо лично? — прошепна той.

— Всичките ти въпроси, изглежда, са лични.

— Така е. Та мога ли да ти задам още един?

— Моля.

— Ами просто си мислех… тази вечер ти ми каза, че си алкохоличка, съпругът ти е животно, а синът ти е обратен. Твърде много е за една вечеря. Но има ли още нещо, което трябва да знам?

— Чакай да видя. Да, Фелпс също е алкохолик, но не си признава.

— Нещо друго?

— Два пъти е съден за сексуален тормоз спрямо подчинени.

— Добре. Да оставим семейство Бут. В нашето семейство има ли още някакви изненади?

— Още не сме започнали, Адам.

— Точно от това се страхувах.