Джон Гришам
Камерата (16)

15

— Момчето си отиде преди един час. Получил е съгласието на Сам, въпреки че не го видях в писмен вид — обясняваше Лукас Ман на Филип Найфе, който стоеше до прозореца в своята канцелария и наблюдаваше група затворници, които събираха боклука но шосето. Найфе имаше главоболие, гърбът също го пробождаше, а бе минала едва половината от един ужасен ден, започнал с три обаждания рано сутринта от губернатора и две от Роксбър, главния прокурор. Причината за обажданията бе, разбира се, Сам.

— Значи той си е осигурил адвокат — каза Найфе, като леко разтриваше гръбнака си с юмрук.

— Да, и момчето наистина ми хареса. Отби се на излизане и изглеждаше, сякаш го е бутнал камион. Мисля, че не им е лесно, на него и на дядо му.

— Ще стане още по-лошо за дядото.

— И за всички нас.

— Знаеш ли какво ме попита губернаторът? Искаше да получи копие от нашия правилник за екзекуции. Отговорих му, че не може. Той каза, че като губернатор на този щат смята за редно да има такова копие. Опитах се да му обясня, че това всъщност не е някакво ръководство, а малка брошура от отделни листа, прикрепени в черна папка, което претърпява големи промени всеки път, когато вкараме някой в газовата камера. Искал да знае как все пак го наричаме. Отговорих му, че не го наричаме никак, всъщност няма никакво официално име, защото, слава богу, не се налага да се използва често, но че аз лично го наричам Малката черна книжка. Той продължи да настоява, с което ме ядоса, приключихме разговора, а петнайсет минути по-късно адвокатът му, онзи дребен гърбав смръдльо с очилата…

— Ларамор.

— Ларамор ми позвъни и каза, че според еди-кой си параграф от закона губернаторът има право на копие от правилника. Накарах го да чака на слушалката десет минути, извадих кодекса, после прочетохме заедно закона и, разбира се, както обикновено се оказа, че той лъже и блъфира, смятайки ме за кретен. В моето копие нямаше такъв параграф. Треснах му слушалката. Десет минути по-късно губернаторът отново позвъни, вече съвсем омекнал, каза ми да забравя Малката черна книжка, че той е много загрижен за конституционните права на Сам и прочие и иска от мен само да го държа в течение на нещата. Не е ли готин, а? След половин час позвъни Роксбър, познай защо. Иска да знае дали съм разговарял с губернатора. Знаеш ли, Роксбър си мисли, че с него сме много гъсти, понеже сме стари политически партньори, нали разбираш, значи можем да си вярваме. И така, той ми каза, поверително, разбира се, като на приятел, че според него губернаторът може да се опита да използва екзекуцията за собствени политически цели.

— Глупости! — отсече Лукас.

— Да, а аз викам: „Не мога да повярвам, че мислиш така за нашия губернатор.“ Бях съвсем сериозен и той също и си обещахме, че ще наблюдаваме изкъсо губернатора и щом забележим, че се опитва да използва това положение, незабавно ще се информираме взаимно. Роксбър каза, че има някои неща, с които може да отрезви губернатора, ако излезе от релси. Не посмях да попитам какво точно има предвид, но изглеждаше уверен в себе си.

— Е, кой е по-голям глупак от двамата?

— Трудно е да се каже, вероятно Роксбър. — Найфе внимателно се протегна и се запъти към писалището си. Беше си свалил обувките, а отзад ризата му се бе измъкнала от панталоните. Очевидно изпитваше болка. — И двамата са безгранично алчни за слава. Приличат на две малки момчета, страшно уплашени, че едното ще получи по-голямо парче сладкиш от другото. Мразя ги и двамата.

— Всички ги мразят, освен гласоподавателите.

На вратата се почука силно, три пъти на равни интервали.

— Сигурно е Наджънт — каза Найфе и усети, че болката изведнъж се усили. — Влез.

Вратата се отвори бързо и полковник от запаса Джордж Наджънт влезе с отмерена крачка в стаята, спирайки за миг, за да затвори, и се приближи делово към Лукас Ман, който не стана, но все пак му протегна ръка.

— Привет, мистър Ман — поздрави отривисто Наджънт и пристъпи напред, за да се ръкува през писалището и с Найфе.

— Седни, Джордж — каза Найфе, посочвайки един празен стол до Ман. Найфе искаше да му нареди да зареже военните глупости, но знаеше, че е безполезно.

— Да, сър — отвърна Наджънт и седна, като държеше гърба си изправен.

Въпреки че в Парчман униформи носеха само пазачите и затворниците, Наджънт бе успял да измайстори униформа и за себе си. Ризата и панталоните му бяха тъмнозелени, съвсем по мярка, безупречно изгладени, с ръбове, които като по чудо не се мачкаха. На няколко сантиметра над глезените панталоните изчезваха в кожени черни ботуши, които се лъскаха и бършеха най-малко два пъти дневно, така че винаги блестяха.

Веднъж бе плъзнал слух, че някой бил забелязал залепнала кал върху едната подметка, но слухът не бе потвърден. Горното копче на ризата му бе разкопчано и така се образуваше равностранен триъгълник, който разкриваше сива фланелка. Джобовете и ръкавите бяха обикновени, без всякаква украса, медали и ленти, а Найфе отдавна подозираше, че това е доста унизително за полковника. Прическата бе военна, взета ниско над ушите, с тънък пласт сиви кичури отгоре. Наджънт бе на петдесет и две. Бе служил на страната си трийсет и четири години, отначало като редник в Корея, а по-късно като капитан във Виетнам, където бе воювал зад писалището. Бе пострадал при автомобилна злополука и го бяха върнали вкъщи с още една лента.

Вече две години Наджънт служеше безупречно като помощник главен надзирател и доверен и лоялен подчинен на Найфе. Той обичаше подробностите, правилата и наредбите. Изгълтваше с кориците всички ръководства, непрекъснато пишеше нови процедури, директиви и модификации на съществуващите наредби и ги даваше на директора да ги види. Създаваше доста главоболия, но въпреки това беше необходим. За никого не бе тайна, че о.з. полковникът иска да заеме поста на Найфе след две години.

— Джордж, говорехме с Лукас за положението на Кейхол. Не знам доколко си запознат с обжалването, но вчера Пети областен съд е спрял отлагането на присъдата, така че след четири седмици ще имаме екзекуция.

— Да, сър — отсече Наджънт, попивайки и намествайки в съзнанието си всяка дума. — Прочетох го в днешния вестник.

— Добре. Лукас смята, че този път екзекуцията може и да се състои. Нали, Лукас?

— Шансът е доста голям. Повече от петдесет на сто — каза Лукас, без да гледа Наджънт.

— Откога си тук, Джордж?

— От две години и един месец.

Директорът пресмяташе нещо и разтриваше слепоочията си.

— Изпусна ли екзекуцията на Парне?

— Да, сър. С няколко седмици — отвърна той с леко разочарование.

— Значи не си присъствал досега на екзекуция?

— Не, сър.

— Ами те са ужасни, Джордж. Просто ужасни. Най-лошата част от работата. Честно казано, просто не съм готов за това. Надявах се да се пенсионирам, преди да използваме отново камерата, но сега ми изглежда съмнително. Имам нужда от помощ.

Гърбът на Наджънт сякаш се изпъна още повече. Той кимна бързо, а очите му зашариха във всички посоки. Найфе внимателно седна, смръщвайки се, докато се наместваше в мекия кожен стол.

— Тъй като не се чувствам готов този път, Джордж, с Лукас си помислихме, че може би ти ще се справиш добре.

О.з. полковникът не можа да скрие усмивката си. После тя бързо изчезна от лицето му и бе заменена с най-сериозно изражение.

— Сигурен съм, че мога да се справя, сър.

— И аз смятам така. — Найфе посочи към една черна папка в ъгъла на бюрото си. — Тук имаме нещо като правилник. Ей то там, мъдростта, събрана от двайсетина посещения в газовата камера през последните трийсет години.

Наджънт присви очи и се втренчи в черната книжка. Забеляза, че страниците са с различна големина, събрани и небрежно подредени в папката, която бе изтъркана и вехта. Той бързо реши, че само след няколко часа ръководството ще се превърне в книга, достойна за публикуване. Това щеше да бъде първата му задача. Щеше да я изпълни безупречно.

— Защо не я прочетеш довечера и утре отново да се съберем?

— Да, сър — отвърна полковникът самодоволно.

— И нито дума на никой, докато не поговорим отново, разбра ли?

— Да, сър. — Наджънт кимна стегнато на Лукас Ман и излезе от кабинета, прегърнал черната книжка както дете стиска новата си играчка. Вратата се затвори след него.

— Откачен е — каза Лукас.

— Знам. Ще го наблюдаваме.

— Трябва да го следим. Толкова е щур, че може да пусне малко газ на Сам още този уикенд.

Найфе отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади шишенце с хапчета. Глътна две, без вода.

— Отивам си вкъщи, Лукас. Трябва да си легна. Вероятно ще умра преди Сам.

— Тогава побързай.

 

 

Телефонният разговор с Е. Гарнър Гудман бе кратък. Адам обясни с известна нотка на гордост, че той и Сам са сключили писмено споразумение да поеме защитата му и че вече са прекарали четири часа заедно, въпреки че не са свършили кой знае колко работа. Гудман искаше копие от споразумението и Адам му обясни, че засега няма копия, че оригиналът е на сигурно място в една килия в Отделението за осъдени на смърт и че ще направи копие само ако клиентът му се съгласи.

Гудман обеща да прегледа отново делото и да се залови за работа. Адам му даде телефонния номер на Лий и обеща да го държи в течение. Затвори телефона и отправи поглед към две ужасяващи съобщения, оставени до компютъра. И двете бяха от репортери, единия от вестник в Мемфис, а другия от телевизионен канал в Джаксън, щата Мисисипи.

Бейкър Кули бе разговарял и с двамата. Всъщност телевизионният екип от Джаксън се бе явил на пропуска на фирмата и бе напуснал едва след порой заплахи от страна на Кули. Цялото това внимание бе разстроило еднообразното ежедневие на клона на „Кравиц и Бейн“ в Мемфнс. На Кули никак не му беше приятно. Другите съдружници почти не говореха с Адам. Секретарките бяха любезни, както изискваше длъжността им, но гледаха да стоят далеч от кабинета му.

Репортерите знаят, беше го предупредил мрачно Кули. Знаели, че Сам и Адам са дядо и внук. Нямал представа как са научили, във всеки случай не от него. Той не бил казвал на никого. Но, разбира се, след като вече се разчуло, бил принуден да събере колегите си и да им съобщи новината.

Наближаваше пет. Адам седна зад писалището си. През затворената врата чуваше гласовете на чиновниците, помощниците и другите служители, които се готвеха да си тръгват. Той реши, че няма какво да каже на телевизионния репортер. Набра номера на Тод Маркс от „Мемфис Прес“. Съобщение на телефонния секретар го поведе през лабиринтите на звуковата поща и след две минути мистър Маркс вдигна вътрешния телефон с пет Цифрен номер и каза забързано:

— Тод Маркс. — Гласът му звучеше хлапашки.

— Обажда се Адам Хол от „Кравиц на Бейн“. Намерих съобщение да ви позвъня.

— Да, мистър Хол — изчурулика Маркс вече дружелюбно и не така забързано. — Благодаря ви, че ми се обадихте. Аз, ъъ, е, ние дочухме слух, че ще поемете Делото Кейхол и… ъъ, просто се опитвам да установя дали това е истина.

— Аз представлявам мистър Кейхол — каза Адам като си мереше думите.

— Да, ами точно това научихме. И, ъъ… вие от Чикаго ли сте?

— Да.

— Ясно. Ами как получихте делото?

— Фирмата, в която работя, е представлявала Сам седем години.

— Да, така е. Но той не се ли отказа наскоро от вашите услуги?

— Да. А сега отново наема фирмата. — Адам чуваше тракането на клавиатурата, докато Маркс записваше всичко в компютъра.

— Разбирам. Носи се слух, предполагам наистина е само слух, че Сам Кейхол е ваш дядо.

— Откъде сте научили това?

— Ами нали знаете, че си имаме източници и трябва да ги пазим в тайна. Просто не мога да ви кажа.

— Да, разбирам. — Адам пое дълбоко дъх и накара Маркс да чака от другата страна на жицата. — Къде сте сега?

— В редакцията на вестника.

— А тя къде се намира? Не познавам града.

— Вие къде сте? — попита Маркс.

— В центъра. В кабинета си.

— Аз съм наблизо. Ще дойда след десет минути.

— Не, не тук. Да се срещнем навън. В някое тихо барче.

— Добре. Хотел „Пийбоди“ е на Юниън, съвсем близо до вас. Встрани от фоайето има хубаво барче, казва се „Молардс“.

— Ще бъда там след петнайсет минути. Елате сам, ясно ли е?

— Разбира се.

Адам затвори телефона. В споразумението, написано от Сам, имаше някакви неточни и двусмислени забележки, чрез които той се опитваше да попречи на адвоката си да говори с представители на пресата. Самата клауза даваше възможност за много вратички, които всеки адвокат можеше да използва, но Адам не искаше да насилва нещата. След двете посещения дядо му продължаваше да бъде загадка за него. Той не обичаше адвокатите и лесно щеше да се откаже от още един, пък бил той и собственият му внук.

„Молардс“ се пълнеше бързо с млади служители, които имаха нужда от едно-две силни питиета, преди да поемат към предградията. Всъщност в търговската част на Мемфис живееха малко хора, така че банкерите и брокерите се събираха тук и в безброй други барове, където се наливаха с бира в зелени бутилки и сръбваха шведска водка. Нареждаха се покрай бара или около малките маси, за да обсъдят пазарната конюнктура и да спорят за бъдещето на младежта. Беше шикозно заведение с истински тухлени стени и дъсчен под. На една маса до вратата бяха наредени подноси с пилешки крилца и дробчета, увити в бекон.

Адам зърна младия мъж в джинси, с бележник в ръка. Той се представи и отидоха до една маса в ъгъла. Тод Маркс беше най-много на двайсет и пет. Носеше очила с телени рамки и коса до раменете. Държеше се сърдечно, но изглеждаше малко нервен. Поръчаха си бира „Хайнекен“.

Бележникът беше върху масата, готов за записки, и Адам реши да вземе нещата в свои ръце.

— Първо да изясним няколко основни правила — каза той. — Нищо от това, което ще кажа не може да се публикува. Не можете да ме цитирате за каквото и да е. Разбрахме ли се?

Маркс вдигна рамене, сякаш нямаше нищо против, но не беше точно това, което бе очаквал.

— Добре — каза той.

— Ще отговоря на някои ваши въпроси, но не на много. Дойдох тук, защото искам да получите вярна информация, разбирате ли?

— Напълно. Сам Кейхол ваш дядо ли е?

— Сам Кейхол е мой клиент и иска от мен да не давам информация за пресата. Затова не можете да ме цитирате. Тук съм само за да потвърдя или отрека някои слухове. И това е всичко.

— Добре. Но той дядо ли ви е?

— Да.

Маркс пое дълбоко дъх и преглътна този невероятен Факт, несъмнено прелюдия към някаква сензационна история. Вече си представяше заглавията.

После осъзна, че трябва да зададе още няколко въпроса. Внимателно извади писалка от джоба си.

— Кой е баща ви?

— Баща ми е покойник.

Последва дълга пауза.

— Добре. Значи Сам е баща на майка ви?

— Не. Сам е баща на баща ми.

— Добре. Защо фамилните ви имена са различни?

— Защото баща ми си е сменил името.

— Защо?

— Няма да отговоря на този въпрос. Не искам да навлизам в подробности за семейството ми.

— В Клантън ли сте израснали?

— Не. Роден съм там, но сме заминали, когато съм бил на три години. Родителите ми се преместили в Калифорния. Там съм израснал.

— Значи не сте били близо до Сам Кейхол?

— Не.

— Познавахте ли го?

— Вчера се запознахме.

Маркс се замисли за следващия въпрос, но за щастие донесоха бирата. Отпиха едновременно и замълчаха. Репортерът се загледа в бележника си, надраска нещо и после попита:

— Откога работите за „Кравиц и Бейн“?

— Почти година.

— Откога работите по делото Кейхол?

— От ден и половина.

Маркс отпи голяма глътка и загледа Адам, сякаш очакваше обяснение.

— Вижте, ъъ… мистър Хол…

— Наричайте ме Адам.

— Добре, Адам. Тук нещо не пасва. Бихте ли ми помогнали?

— Не.

— Добре тогава. Четох някъде, че Кейхол наскоро се отказал от услугите на „Кравиц и Бейн“. Работехте ли вече по делото по това време?

— Току-що ви казах, че се занимавам с делото от ден и половина.

— Кога за първи път отидохте в Отделението за осъдени на смърт?

— Вчера.

— Той знаеше ли, че ще отидете?

— Не желая да говоря за това.

— Защо?

— Това е много личен въпрос. Няма да обсъждам посещенията си в Отделението. Ще потвърдя или отрека само онези неща, които вие можете да установите другаде.

— Сам има ли и други деца?

— Няма да обсъждам семейни въпроси. Сигурен съм, че вестникът ви вече е отразил това.

— Но то беше много отдавна.

— Тогава потърсете сам отговора.

Маркс отпи още една голяма глътка, после дълго гледа в бележника си.

— Какви са вероятностите за извършването на екзекуцията на осми август?

— Много трудно е да се каже. Не искам да гадая.

— Но всички възможности за обжалване са изчерпани, нали?

— Може би. Да кажем, че ще имам доста работа.

— Може ли губернаторът да нареди помилване?

— Да.

— Това не е ли един шанс?

— Вероятността е малка. Би трябвало да го попитате.

— Клиентът ви ще даде ли някакви интервюта преди екзекуцията?

— Едва ли.

Адам погледна часовника си, сякаш изпускаше самолет.

— Имате ли други въпроси? — попита той и допи бирата си.

Маркс пъхна писалката в джоба на ризата.

— Можем ли да поговорим друг път?

— Зависи.

— От какво?

— От това как ще използвате тази информация. А ако продължите да се интересувате от семейството, просто откажете се.

— Май има доста тайни, а?

— Няма да ви отговоря. — Адам стана и протегна ръка. — Приятно ми беше да се запознаем.

— Благодаря ви. Ще ви позвъня.

Адам мина бързо покрай тълпата до бара и изчезна във фоайето на хотела.