Джон Гришам
Камерата (15)

14

Разбира се, на Сам не му донесоха кафе. Той веднага разбра това за разлика от Адам. И така, след като почака няколко минути, Сам каза:

— Изпий го. — Запали поредната цигара и стана от стола, за да се пораздвижи, докато Адам бъркаше захарта с пластмасова пръчица. Наближаваше единайсет и Сам беше пропуснал едночасовата разходка. Не вярваше, че Пакър ще намери друго време, за да го компенсира. Той се поразходи из стаята, няколко пъти клекна и протегна ръце, наведе се към пръстите на краката си, а коленете му пукаха и ставите изхвръкваха, докато се изправяше. През първите няколко месеца от престоя му в Отделението той свикна редовно да прави физически упражнения. Стигна дотам, че правеше по сто коремни преси в килията си всеки ден. Намали теглото си до седемдесет и пет килограма, за което му помогна и нискокалоричното меню. Коремът му бе плосък и стегнат. Беше по-здрав отвсякога.

Не му трябваше много време обаче да осъзнае, че Отделението е последният му дом и че един ден ще го убият. Каква беше ползата от добро здраве и силни мускули, когато човек е затворен двайсет и три часа Дневно в очакване на смъртта? Постепенно спря упражненията. Започна да пуши повече. Сред другарите си Сам бе смятан за късметлия главно защото получаваше нещичко отвън. По-малкият брат на Сам, Дони, който живееше в Северна Каролина, му изпращаше веднъж месечно кашон с цигари „Монклер“. Сам пушеше средно по три-четири пакета дневно. Искаше да изпревари щатските власти и сам да се унищожи.

Предпочиташе това да стане чрез някаква продължителна болест или друго страдание, изискващи скъпо лечение, което според конституцията щатът Мисисипи бе длъжен да му осигури.

Изглежда, щеше да изгуби състезанието.

Федералният съдия, който контролираше Парчман въз основа на решението по дело, водено преди време за правата на затворниците, бе издал категорични заповеди за промяна на основните процедури в затвора. Внимателно беше определил правата на затворниците до най-малките подробности, като размерите на всяка килия в Отделението и точната сума пари, която можеха да притежават. Максимумът беше двайсет долара. Наричаха ги „прах“, тъй като винаги пристигаха отвън. Осъдените на смърт нямаха право да работят и да печелят пари. Щастливците получаваха по няколко долара месечно от роднини и приятели. Можеха да ги похарчат в бюфета — за безалкохолни напитки, сладкиши, закуски и истински цигари, а не свити от тях.

Повечето затворници не получаваха нищо отвън. Те търгуваха, разменяха и събираха монети, с които можеха да си купят тютюн на листа, които свиваха в тънка хартия и пушеха бавно. Сам наистина бе късметлия.

Той седна и запали нова цигара.

— Защо не даде показания на процеса? — попита го адвокатът му през преградата.

— На кой процес?

— Добър въпрос. На първия. И на втория.

— Не се наложи. Брейзълтън избра изцяло бял състав от съдебни заседатели, които проявиха съчувствие и разбиране. Знаех, че тези хора няма да ме осъдят. Нямаше смисъл да давам показания.

— А на последния процес?

— Там беше малко по-сложно. С Кийз го обсъждахме много пъти. Отначало той мислеше, че би било полезно, защото можех да обясня на съдебните заседатели какви са били намеренията ми. Че никой не е трябвало да пострада и прочие. Че бомбата е трябвало да избухне в пет часа. Но знаехме, че кръстосаният разпит ще е безмилостен. Съдията беше разпоредил вече, че могат да се обсъждат и другите бомбени атентати, за да се изяснят някои неща. Щяха да ме принудят да призная, че всъщност аз съм поставил бомбата, всичките петнайсет пръчки динамит, което беше повече от достатъчно, за да бъдат убити много хора.

— И така, защо не даде показания?

— Заради Доугън. Лъжливото копеле каза пред съдебните заседатели, че планът ни бил да убием евреина. Той беше много благодатен свидетел. Ами помисли си, явява се бившият маг на Клана като свидетел на обвинението срещу един от неговите хора. Беше силен ход и съдебните заседатели веднага се хванаха.

— Защо излъга Доугън?

— Джери полудя, Адам. Искам да кажа, че той наистина откачи. Ония от ФБР го дебнаха петнайсет години, подслушваха телефона му, следяха жена му из града, тормозеха роднините му, заплашваха децата му, звъняха на вратата му по всяко време на денонощието. Животът му беше ад. Някой винаги го наблюдаваше и подслушваше. Той загуби бдителността си и тогава се намесиха данъчните. Заедно с ФБР го уведомили, че го чакат трий сет години в кафеза. Доугън се огъна. След процеса научих, че е заминал за известно време. В съответното заведение. Лекували го, върнал се вкъщи и скоро след това умрял.

— Значи Доугън е мъртъв?

Сам се стресна и не можа да дръпне докрай от цигарата си. Димът излизаше от устата му и се къдрете нагоре към носа и очите, а те в този момент гледаха недоверчиво през отвора право в очите на внука.

— Не знаеше ли за Доугън? — попита той.

Адам трескаво прерови в ума си безбройните статии и истории, които бе събрал и картотекирал. После поклати глава.

— Не. Какво е станало с него?

— Мислех, че знаеш — отвърна Сам. — Мислех, че си наизустил всичко, свързано с мен.

— Знам много неща за теб, Сам. Но наистина не знаех за Джеремая Доугън.

— Изгоря по време на пожар у дома си. Той и жена му. Една нощ, както си спели, някаква тръба започнала да пропуска газ. Съседите казали, че било като бомбен взрив.

— Кога се е случило?

— Точно една година след деня, в който той свидетелства срещу мен.

Адам се опита да запише всичко това, но писалката му отказваше. Потърси отговор в изражението на Сам.

— Година ли?

— Да.

— Интересно съвпадение.

— Аз бях тук, разбира се, но научих само откъслечни неща. Ченгетата го нарекоха злополука. Всъщност мисля, че имаше дело срещу газовата компания.

— Значи не мислиш, че е било убийство?

— Напротив, сигурен съм, че е бил убит.

— Добре. Кой го е направил?

— Всъщност ония от ФБР-то идваха тук и ми зададоха няколко въпроса. Представяш ли си? Федералните си пъхат носа тук. Две момчета от Север. Просто нямаха търпение да посетят Отделението на осъдените на смърт, да се перчат със значките си и да се срещнат с истински жив терорист от Клана. Бяха дяволски уплашени — страхуваха се дори от сенките си. Задаваха ми тъни въпроси в продължение на един час и после си отидоха. Оттогава не съм виждал никого.

— Кой може да е убил Доугън?

Сам захапа филтъра и смукна за последен път от цигарата. Угаси я в пепелника, докато изпускаше дима през преградата. Адам размаха ръце, за да разсее дима, но Сам не му обърна внимание.

— Много хора — промълви той.

Адам си записа в полето на бележника, че трябва да говорят за Доугън по-късно. Първо ще направи проучване и в някой бъдещ разговор отново ще се върне на тази тема.

— Само заради самия спор — каза той все още пишейки — май е трябвало да дадеш показания, за да се противопоставиш на Доугън.

— Почти го направих — каза Сам с нотка на съжаление. — Последната вечер преди края на процеса аз, Кийз и помощничката му, забравих й името, стояхме до полунощ и обсъждахме дали да дам показания, или не. Само си помисли, Адам. Щях да бъда принуден да призная, че аз съм поставил бомбата, че е имало часовников механизъм и е трябвало да избухне по-късно, че съм бил замесен и в други бомбени атентати и че съм стоял на отсрещната страна на улицата по време на взрива. Плюс това обвинението бе вече доказало, че Марвин Крамер е бил предварително определена мишена. Имам предвид записите на телефонни разговори, които ония от ФБР пуснаха пред съдебните заседатели. Трябваше да ги чуеш. Поставиха огромни високоговорители в залата и сложиха касетофона на една маса пред заседателите, сякаш беше нещо като жива бомба. Прозвуча гласът на Джери, говореше с Уейн Грейвз, записът стържеше, но се чуваше. Заканваше се да унищожи Марвин Крамер, хвалеше се как щял да изпрати групата си, тоест мен, до Гринвил, за да се погрижа за всичко. Гласовете сякаш бяха на призраци от ада и съдебните заседатели попиваха всяка дума. Имаше голям ефект. Последваха, разбира се, показанията на самия Доугън. Бих изглеждал направо смешен, ако в този момент се опитах да дам показания и да убедя заседателите, че всъщност не съм лош човек. Макалистър щеше да ме изяде с парцалите. Затова решихме да не давам показания. Сега, като се връщам назад, разбирам, че е било погрешен ход. Трябваше да говоря.

— Но по съвет на адвоката си не си го направил, така ли?

— Виж, Адам, ако смяташ да атакуваш Кийз на основание неефективна защита, откажи се. Платих доста на Кийз, ипотекирах цялото си имущество и той свърши добра работа. Гудман и Тайнър също обмисляха как да спипат Кийз, но не можаха да открият нищо нередно в неговата защита. Откажи се.

В делото на Кейхол в „Кравиц и Бейн“ доста голяма част бе отделена на проучвания и бележки по въпроса за защитата в лицето на Бенджамин Кийз.

Неефективната защита беше стандартният аргумент при обжалването на смъртната присъда, но той не бе използван в делото на Сам. Гудман и Тайнър го бяха обсъждали подробно и бяха разнасяли дълги резюмета напред-назад между канцелариите на шейсет и първия и шейсет и шестия етаж в Чикаго. Последното гласеше, че Кийз си е свършил толкова добре работата на процеса, че няма в какво да бъде обвинен.

Делото включваше и три страници писмо на Сам с изричната забрана да се атакува Кийз за каквото и да било. Заявяваше, че няма да подпише никаква петиция по този въпрос.

Последното резюме обаче бе написано седем години по-рано, когато смъртта бе все още далечна възможност. Сега положението беше различно. Трябваше отново да Се извадят наяве различни доводи и дори да се измислят нови. Дошло бе времето да се хванат и за сламка.

— Къде е сега Кийз? — попита Адам.

— Последното, което научих, е, че намерил някаква работа във Вашингтон. Писа ми преди около пет години че се отказва от адвокатската практика. Много тежко понесе загубата на делото. Май никой от нас не очакваше подобен изход.

— Не си очаквал да те осъдят?

— Всъщност не. Нали знаеш, че два пъти се отървах. Съставът от съдебни заседатели при третия процес включваше осем бели или по-скоро англо-американци. Независимо, че процесът тръгна зле, мисля, че изобщо не вярвах, че ще ме осъдят.

— А Кийз?

— О, той не беше спокоен. И приемаше всичко много сериозно. С месеци наред се подготвяхме за процеса. Той изостави другите си клиенти, пренебрегваше дори семейството си седмици наред преди процеса. Макалистър правеше изявления във вестниците май всеки ден и колкото повече говореше, толкова повече работехме. Публикуваха списъка на вероятните съдебни заседатели, четиристотин души. Проучването на всички тях ни отне много дни. Подготовката му преди процеса беше безупречна. Не бяхме наивни.

— Лий ми каза, че си смятал да изчезнеш.

— Значи ти е казала.

— Да, снощи.

Той почука с филтъра но плота на гишето и известно време гледа благоговейно цигарата, сякаш щеше да му бъде последната в живота.

— Да, мислех и за този вариант. Минаха почти четиринайсет години, преди Макалистър да ме подгони. Бях свободен човек, когато вторият процес свърши и се върнах вкъщи. Четирийсет и шест годишен, оправдан от два състава съдебни заседатели. Всичко беше зад гърба ми. Бях щастлив. Животът беше нормален. Занимавах се със земеделие, имах малка дъскорезница, пиех кафето си в града и гласувах във всички избори. Ония от ФБР-то ме следиха няколко месеца, но скоро се увериха, че съм се отказал от бомбите. От време на време някой досаден репортер или журналист се изтърсваше в Клантън със своите въпроси, но никой не искаше да разговаря с тях. Всички бяха от Север, тъпи, груби и невежи, и не се застояваха дълг о. Веднъж един дойде вкъщи и не щеше да си тръгне. Вместо да си взема пушката, аз просто пуснах кучетата и те го сръфаха. Втори път не се върна. — Той се подсмихна и запали цигара. — И в най-ужасните си мисли не съм си представял, че ще стане така. Ако имах и най-малкото подозрение, най-беглата представа, че това може да ми се случи, щях да изчезна преди много години. Бях напълно свободен, разбираш ли, без всякакви ограничения. Щях да отида в Южна Африка, да си променя името, да изчезна за известно време, а после да се заселя някъде, например в Сао Пауло или в Рио де Жанейро.

— Като Менгеле.

— Нещо подобно. Знаеш, че него не можаха да го пипнат. Не можаха да хванат нито един от тях. Сега щях да си живея в хубава къщичка, да говоря португалски и да се присмивам на глупаци като Дейвид Макалистър. — Сам поклати глава, затвори очи и се унесе в мечти.

— Защо не замина, когато Макалистър започна да вдига шум?

— Защото бях глупак. Всичко стана бавно. Като лош сън, който постепенно се превръща в реалност. Първо Макалистър бе избран след всички обещания, които даде. Няколко месеца по-късно Доугън бе притиснат от данъчните власти. Започнах да чувам слухове и да чета разни неща по вестниците. Но просто не исках да повярвам, че това би могло да ми се случи. Преди да се осъзная, ФБР-то вече ме следеше и не можех да бягам.

Адам погледна часовника си и изведнъж се почувства уморен. Говореха повече от два часа и той имаше нужда от свеж въздух и слънце. Болеше го главата от цигарения дим, а и в стаята ставаше все по-горещо. Той затвори писалката и пъхна бележника си в куфарчето.

— По-добре да тръгвам — каза той към преградата. — Вероятно утре ще се върна отново.

— Ще бъда тук.

— Лукас Ман ми даде разрешение да идвам когато поискам.

— Той е голяма работа, нали?

— Добър е. Просто си върши работата.

— Също и Найфе, и Наджънт, а и останалите бели хора.

— Бели хора ли?

— Да, това е жаргонът за властите. Никой всъщност не иска да ме убива, но те просто си вършат работата. Ами вземи онзи малък лумпен с деветте пръста, официалния палач, дето смесва различните видове газ и ги пуска в камерата. Питай го какво прави, когато ме връзва, и той ще ти каже, че просто си върши работата. Свещеникът в затвора, лекарят и психиатърът, както и охраната, която ще ме придружи до камерата, и санитарите, които ще ме изнесат, ами всички те са чудесни хора и нямат нищо особено против мен, просто си вършат работата.

— Едва ли ще се стигне дотам, Сам.

— Това обещание ли е?

— Не. Но бъди оптимист.

— Да. Оптимизмът е наистина популярен тук. Аз и момчетата си падаме по мотивационните програми, както и по програмите за пътувания и хоум шопинг. Африканците предпочитат сериалите.

— Лий се тревожи за теб, Сам. Искаше да ти каже, че мисли за теб и се моли.

Сам прехапа долната си устна и се загледа в пода. Кимна бавно, но не каза нищо.

— Ще живея при нея през следващия месец.

— Все още ли е омъжена за оня?

— Ами така изглежда. Иска да те види.

— Не.

— Защо не?

Сам внимателно стана от стола и почука на вратата зад него. Обърна се и се взря в Адам през преградата. Гледаха се в очите, докато пазачът не отвори вратата, за да изведе Сам.