Джон Гришам
Камерата (14)

13

До девет и трийсет версията за споразумение на Сам бе готова. Той се гордееше с нея, тъй като това бе най-сполучливият плод на усилията му през последните месеци. Захапа филийка препечен хляб и провери документа за последен път. Машинописът бе прегледен, но старомоден, резултат от допотопната машина. Езикът бе прочувствен, с много повторения, цветист и изобилстващ с думи, които не можеха да бъдат, изречени от плах лаик. Сам боравеше почти свободно с правната терминология и можеше да отстоява мнението си пред всеки адвокат.

В края на коридора шумно се тресна врата. Тежки стъпки зачаткаха равномерно и Пакър се появи пред решетките.

— Адвокатът ти дойде, Сам — каза той и свали чифт белезници от колана си.

Сам се изправи и дръпна нагоре гащетата.

— Колко е часът?

— Минава девет и трийсет. Какво значение има?

— Часът ми за разходка е в десет.

— Искаш да излезеш навън или да се срещнеш с адвоката си?

Сам помисли малко, докато намъкваше червения гащеризон и обуваше гумените сандали. Обличането беше бърза процедура в Отделението за осъдени на смърт.

— Не може ли да се срещна с него по-късно?

— Ще проверим.

— Нали знаеш, че искам да изляза за един час навън.

— Знам, Сам. Да вървим.

— Наистина е важно за мен.

— Знам, Сам. За всички е важно. Ще се опитаме да отложим срещата за по-късно, става ли?

Сам се среса много внимателно, после изплакна ръцете си със студена вода. Пакър чакаше търпеливо. Искаше да каже нещо на Дж. Б. Гулит, нещо за настроението му тази сутрин, но Гулит вече спеше. Повечето затворници спяха. Обикновено осъдените на смърт закусваха, после гледаха около час телевизия и отново лягаха за сутрешна дрямка. Въпреки че проучването му по никакъв начин не можеше да се нарече научно, Пакър бе изчислил, че те спят по петнайсет-шестнайсет часа дневно. Можеха да спят в жегата, потънали в пот, в студ и сред шума от телевизор или радио.

Тази сутрин шумът бе много по-слаб от обикновено. Вентилаторите бръмчаха, но не се чуваха никакви викове.

Сам приближи до решетките, обърна се с гръб към Пакър и протегна и двете си ръце през тесния процеп във вратата. Пакър му сложи белезниците, Сам отиде до леглото и взе документа. Пакър кимна към охраната в края на коридора и електронното устройство отвори вратата на килията. После я затвори.

При подобни ситуации веригите за краката не бяха задължителни за всички. Ако беше някой по-млад затворник, силен и буен, Пакър сигурно щеше да му ги сложи. Но не и на Сам. Не и на един старец. До къде можеше да избяга? Какви пакости можеше да направи с краката си?

Пакър леко хвана Сам за костеливото рамо и го поведе по коридора. Спряха пред вратата на етажа, пред още една решетка, почакаха да се отвори и затвори и напуснаха етаж А. Следваше ги още един пазач, докато стигнаха желязна врата, която Пакър отключи с ключ от връзка на колана си. Влязоха и видяха Адам, който седеше сам от другата страна на зелената решетка.

Пакър свали белезниците на Сам и излезе от стаята.

 

 

Първия път Адам чете бавно. Втория път си направи някои бележки и се подсмихна на езика, използван от Сам. Бе виждал и по-лошо изпълнение от дипломирани адвокати. Но бе срещал и много по-прецизни работи. Сам страдаше от същия недостатък, който имаха повечето първокурсници по право. Употребяваше шест думи там, където една бе достатъчна. Латинският му беше ужасен. Цели параграфи бяха неизползваеми. Но като цяло не беше лошо за един лаик.

Двете страници на споразумението бяха станали пет, напечатани прегледно с прецизно поле, само две печатни грешки и една дума с неправилен правопис.

— Доста добре се справяш — каза Адам и остави документа на гишето. Сам пушеше и го гледаше през процепа. — По същество това е същият договор, който ти дадох вчера.

— По същество е дяволски различно — поправи го Сам.

Адам погледна бележките си и каза:

— Изглежда, те тревожат пет неща. Губернаторът, книгите, филмите, прекратяването на договора и кой ще присъства на екзекуцията.

— Тревожат ме много неща. Но те не подлежат на обсъждане.

— Вчера ти обещах, че няма да имам нищо общо с книги и филми.

— Добре. Преминаваме нататък.

— Терминологията за прекратяване на договора е добра. Искаш да имаш правото да се откажеш от моята защита и от услугите на „Кравиц и Бейн“ по всяко време и на основания, които не могат да бъдат оспорвани.

— Отне ми повече от година да се отърва от тия еврейски негодници. Не искам отново да преживея всичко това.

— Звучи ми разумно.

— Не ме е еня дали го смяташ за разумно, разбра ли? Това влиза в споразумението и не подлежи на обсъждане.

— Правилно. И не искаш да имаш работа с никого, освен с мен.

— Точно така. Не искам никой от „Кравиц и Бейн“ да се докосва до делото ми. Там гъмжи от евреи и не желая те да се намесват, ясно ли е? Същото се отнася за негрите и за жените.

— Виж какво Сам, хайде да се откажем от обидите. Защо да не ги наричаме чернокожи?

— О, извинявай. А не е ли по-правилно да ги нарича ме афроамериканци, евреи американци и жени американки? Ти и аз ще бъдем ирландски американци и също така бели мъже американци. Ако се нуждаеш от помощта на фирмата, опитай се да общуваш с германо-америкакци или итало-американци. Тъй като си в Чикаго, можеш да използваш и неколцина полски американци. Ей, това наистина ще бъде хубаво. Ще бъдем достойни, расово и политически коректни, нали?

— Както щеш го наричай.

— Вече се чувствам по-добре.

Адам провери бележките си.

— Ще го приема.

— И няма да сгрешиш, дявол да го вземе, ако искаш да сключим споразумение. Просто не набърквай малцинствата в живота ми.

— Мислиш ли, че те умират от желание да се намесят?

— Не мисля нищо. Остават ми четири седмици и предпочитам да ги прекарам с хора, на които вярвам.

Адам отново прочете един абзац на третата страница. Според него единствено Сам имаше право да избере двамата присъстващи на екзекуцията.

— Не разбирам клаузата за свидетелите — каза Адам.

— Много просто. Ако се стигне дотам, ще има около петнайсет присъстващи. Тъй като аз съм важната личност, избирам двама. Според правилника, ако си имал възможност да го прегледаш, трябва да присъстват няколко. Директорът, който между другото е ливано-американец, има някакво право да избере останалите. Те обикновено разиграват лотария заедно с пресата, за да посочат кои от лешоядите ще имат право да гледат.

— Тогава защо искаш да включиш тази клауза?

— Защото адвокатът винаги е един от двамата избраници на осъдения. Тоест на мен.

— И ти не искаш аз да присъствам на екзекуцията?

— Точно така.

— Но допускаш, че ще искам да присъствам.

— Не допускам нищо. Факт е, че адвокатите умират от желание да видят нещастните си клиенти в газовата камера, щом това стане неизбежно. После нямат търпение да застанат пред телевизионните камери, да плачат и да хленчат за липсата на справедливост.

— И ти смяташ, че аз ще постъпя така?

— Не, едва ли.

— Тогава защо включваш тази клауза?

Сам се облегна напред на лакти. Носът му бе на сантиметри от преградата.

— Защото ти няма да присъстваш на екзекуцията, разбра ли?

— Дадено — каза Адам небрежно и премина към следващата страница. — Няма да се стигне дотам, Сам.

— Браво! Точно това исках да чуя.

— Разбира се, може би ще имаме нужда от губернатора.

Сам изсумтя с отвращение и се отпусна на стола. Кръстоса десния си крак върху лявото коляно и погледна сърдито Адам.

— Споразумението е много ясно.

Така беше наистина. Почти цяла страница бе посветена на злобна атака срещу Дейвид Макалистър. Сам бе забравил юридическия език и бе използвал думи като „циничен“, „егоистичен“ и „нарцистичен“ и често споменаваше неутолимата му страст към рекламата.

— Значи не се имате с губернатора — каза Адам.

Сам изсумтя.

— Това не е много хубаво, Сам.

— Твоето мнение хич не ме интересува.

— Губернаторът би могъл да ти спаси живота.

— Така ли? Та именно заради него съм тук, в Отделението, и чакам да умра в газовата камера. Защо, по дяволите, ще иска да ми спасява живота?

— Не казах, че иска. Казах, че би могъл. Нека не изпускаме възможностите, които имаме.

Сам се ухили и запали цигара. После завъртя очи, сякаш момчето от другата страна на преградата бе най-тъпото същество, което бе виждал от десетилетия, и се облегна на левия си лакът, насочвайки към Адам кривия си десен показалец.

— Ако мислиш, че Дейвид Макалистър ще ми даде оправдателна присъда в последната минута, значи си глупак. Но нека да ти кажа как ще действа той. Ще ни използва и двамата, за да си направи най-голямата възможна реклама. Ще те покани в кабинета си и преди да си стигнал там, вече ще е уведомил журналистите. Ще те изслуша със забележителна искреност. Ще покаже сериозна сдържаност по въпроса дали трябва да умра. Ще насрочи втора среща, по-близо до датата на екзекуцията. А след като си отидеш, ще даде няколко интервюта и ще разгласи всичко, което си му казал. Отново ще разкаже за взривяването на кантората на Крамер. Ще говори за гражданските права и всякакви други радикални глупости за негрите. Вероятно дори ще се разплаче. Колкото повече се доближавам до газовата камера, толкова по-голям ще става циркът с телевизията и пресата. Той ще направи всичко възможно, за да бъде в центъра на вниманието. Ще се среща с теб всеки ден, ако му позволим. С негова помощ ще стигнем до камерата.

— Той може да го направи и без нас.

— И ще го направи. Помни ми думата, Адам. Един час преди да умра, той ще проведе пресконференция някъде, вероятно тук, може би в резиденцията си, ще стои там пред обективите на стотици камери и ще ми откаже снизхождение. И в очите на този негодник ще има сълзи.

— Един разговор с него няма да ни навреди.

— Ти го казваш. Върви и говори. А направиш ли го, ще се позова на втория параграф и ще те изритам обратно в Чикаго.

— Той може да ме хареса. Можем да станем приятели.

— О, и още как. Ти си внук на Сам. Каква страхотна история! Повече репортери, повече камери, повече журналисти, повече интервюта. Ще иска да се запознае с теб, за да може да те влачи със себе си. Ами че ти можеш да му осигуриш втори мандат.

Адам обърна страницата, записа си още нещо и заговори за друго, да се отклони от темата за губернатора.

— Къде си се научил да пишеш така? — попита той.

— На същото място, където и ти. Научихаме същите учени глави, които са ти преподавали. Истински съдии. Почитаеми съдии. Нафукани адвокати. Скучни професори. Чел съм същите глупости, които си учил.

— Не е лошо — каза Адам, докато преглеждаше друг абзац.

— Радвам се, че мислиш така.

— Виждам, че доста си практикувал тук.

— Практика. Какво значи практика? Защо адвокатите практикуват? Защо не могат просто да работят като всички останали? Водопроводчиците практикуват ли? А шофьорите на камиони? Не, те просто работят. Но не и адвокатите. Не, по дяволите. Те са специални и практикуват. При цялата им проклета практика човек мисли, че знаят какво правят. Предполага, че в края на краищата трябва да го правят добре.

— Обичаш ли изобщо някого?

— Това е идиотски въпрос.

— Защо да е идиотски?

— Защото седиш от другата страна на бариерата. И можеш да излезеш от онази врата и да си отидеш. А довечера можеш да вечеряш в хубав ресторант и да спиш в меко легло. От тази страна животът е малко по-различен. Не съм виждал луната от девет години. Държат се с мен като с животно. Имам си клетка. Имам смъртна присъда, която позволява на щата Мисисипи да ме убие след четири седмици. Затова, синко, ми е трудно да обичам и да проявявам съчувствие. Трудно е да харесваш хората в днешно време. Затова въпросът ти е глупав.

— Да не искаш да кажеш, че си обичал и си проявявал съчувствие, преди да дойдеш тук?

Сам се загледа през отвора в преградата и запуши.

— Още един глупав въпрос.

— Защо?

— Защото няма връзка, адвокате. Ти си адвокат, а не психиатър.

— Аз съм твой внук и следователно имам право да задавам въпроси за миналото ти.

— Питай тогава. Може и да не ти отговоря.

— Защо?

— Миналото си е отишло, синко. То е зад гърба ми. Не можем да поправим стореното. Нито можем да обясним всичко.

— Но аз нямам минало.

— Тогава ти наистина си късметлия.

— Не съм толкова сигурен в това.

— Виж какво, ако очакваш аз да запълня празнините, боя се, че не си попаднал на когото трябва.

— Добре. И кой според теб е подходящият събеседник?

— Не знам. И не ме интересува.

— Но може би мен ме интересува.

— Ами да ти кажа честно, точно сега не ме е много грижа за теб. Не знам дали ми вярваш, но в момента се тревожа много повече за себе си. За себе си и за предстоящото. За себе си и за кожата си. Някъде тиктака голям часовник, и то доста силно. Чуваш ли го? Поради някаква странна причина, не ме питай защо, но чувам прокле тото тиктакане и то наистина ме безпокои. Много ми е трудно да се тревожа за проблемите на другите.

— Защо влезе в Клана?

— Защото баща ми беше в него.

— А той защо е влязъл?

— Защото баща му е бил в Клана.

— Страхотно. Три поколения.

— Мисля, че са четири. Полковник Джейкъб Кейхол се е бил с Нейтън Бедфорд Форест във войната и според семейната легенда е бил един от първите членове на Клана. Прадядо ми.

— Гордееш се с този факт.

— Това въпрос ли е?

— Да.

— Не става дума за гордост. — Сам кимна към гишето. — Ще подпишеш ли споразумението?

— Да.

— Хайде тогава.

Адам се подписа на последната страница и я подаде на Сам.

— Въпросите, които задаваш, са от много поверителен характер. Като мой адвокат не трябва да споменаваш нито дума пред никого.

— Много добре си знам задълженията.

Сам се подписа и после разгледа двата подписа.

— Кога стана Хол?

— Един месец преди четвъртия ми рожден ден. Не само аз, а цялото семейство. Разбира се, не помня нищо.

— Защо все пак е оставил част от името — Хол? Защо въобще не се е отказал от него и не е станал Милър, Грийн или нещо от тоя сорт?

— Това въпрос ли е?

— Не.

— Той е бягал, Сам. И е изгарял мостовете след себе си. Струва ми се, че четири поколения в Клана са му дошли твърде много.

Сам остави договора на стола до него и запали нова цигара. Издуха дима към тавана и погледна Адам.

— Слушай, сине — рече той бавно с внезапно омекнал тон, — хайде да оставим засега семейните въпроси настрана. Може би по-късно отново ще се върнем към тях. Сега искам да знам какво ще стане с мен. Какви са ми шансовете, нали разбираш? Ето такива неща. Как ще спреш стрелките на часовника? Какви молби ще подадеш в съда?

— Всичко това зависи от няколко неща. Сам. Зависи от това, което ще ми кажеш за взрива.

— Не те разбирам.

— Ако има някакви нови факти, ще ги представим. Съществуват възможности, повярвай ми. Ще намерим съдия, който ще ни изслуша.

— Какви нови факти?

Адам отгърна следващата страница в бележника си и надраска датата в полето.

— Кой докара зеления понтиак в Кливланд в нощта на взрива?

— Не знам. Някой от хората на Доугън.

— И ти не знаеш името му?

— Не.

— Не ме будалкай, Сам.

— Кълна ти се, че не знам кой е бил. Не съм го виждал. Колата беше оставена на един паркинг. Там я намерих. Трябваше да я върна на същото място. Не съм виждал човека, който я е докарал дотам.

— Защо не го споменаха по време на процесите?

— Откъде да знам? Може би защото е бил дребна риба. Вниманието беше насочено единствено към мен. Защо да си губят времето с него? Нямам представа.

— Крамер е бил бомба номер шест, нали?

— Май че толкова бяха. — Сам отново се приведе напред и лицето му почти докосна преградата. Сниши глас, подбирайки внимателно думите си, сякаш някой ги подслушваше.

— Не си ли сигурен?

— Беше много отдавна. — Той затвори очи и се замисли за миг.

— Да, така беше, номер шест.

— ФБР твърди, че това е бил шестият атентат.

— Това решава спора. Те са винаги прави.

— Веднъж ли е бил използван зеленият понтиак или и при всички останали атентати?

— Доколкото си спомням, два пъти. Гледахме да не използваме една и съща кола.

— Винаги ли Доугън ги доставяше?

— Да. Той беше търговец на коли.

— Знам, Същият човек ли докара понтиака при предишната акция?

— Никога не съм виждал човека, който е докарвал колите. Доугън не действаше по този начин. Беше крайно внимателен и изпипваше всички подробности. Не съм сигурен, но предполагам, че човекът, който е докарвал колите, не е знаел нищо за мен.

— Динамитът в колите ли беше?

— Да. Винаги. Доугън имаше оръжие и експлозиви, които биха стигнали за една малка война. Онези от ФБР не откриха арсенала му.

— Къде се научи да използваш експлозиви?

— В тренировъчния лагер на Клана и от наръчника.

— Вероятно се е предавало по наследство, а?

— Не.

— Сериозно те питам. Как се научи да взривяващ експлозиви?

— Много е просто. Всеки глупак може да се научи за трийсет минути.

— Значи малко практика, и ставаш експерт.

— Практиката е полезна. Не е по-трудно, отколкото да запалиш фойерверк. Драсваш клечка кибрит, независимо каква, и я поставяш в края на дълъг фитил, докато той се запали. После си плюеш на петите. Ако имаш късмет, няма да избухне до петнайсет минути.

— Значи всички в Клана се научават на това?

— Повечето от ония, които познавах, можеха да го правят.

— Познаваш ли все още някои от Клана?

— Не. Те ме изоставиха.

Адам го наблюдаваше внимателно. Пронизващите сини очи бяха спокойни. Бръчките не трепваха. Без признаци на съжаление или гняв. Сам отвърна на погледа му, без да мигне.

Адам се върна отново към бележника си.

— На втори март шейсет и седма е бил вдигнат във въздуха храмът „Хирш“ в Джаксън. Ти ли го направи?

— Преминаваш направо към целта, а?

— Това е лесен въпрос.

Сам мачкаше филтъра на цигарата между устните си.

— Важно ли е?

— Просто отговори на проклетия въпрос — отсече Адам. — Твърде късно е да шикалкавиш.

— Досега не са ми го задавали.

— Ами предполагам, че днес е големият ти ден. Да или не?

— Да.

— Зеленият понтиак ли използва?

— Май така беше.

— Кой беше с теб?

— Защо мислиш, че е имало още някой?

— Защото един свидетел каза, че е видял зеленият понтиак да профучава край мястото няколко минути преди експлозията. Каза също, че в колата е имало двама. В предварителното припознаване дори те е определил като шофьора на колата.

— О, да. Онова приятелче Баскар. Четох за него във вестниците.

— Бил е на ъгъла, когато ти и съучастникът ти сте профучали покрай него.

— Разбира се, че е бил там. Първо той току-що е бил излязъл от бара в три сутринта, пиян като свиня и безчувствен като пън. Сигурно знаеш, че Баскар никога не е припарвал до съдебна зала, никога не е слагал ръка върху Библията и не се е клел да говори истината, никога не е бил на кръстосан разпит и се появи едва след като вече бях в ареста в Гринвил. Тогава сума ти хора вече бяха видели снимки на зеления понтиак. Предварителното припознаване бе направено едва след като снимката ми се появи във всички вестници.

— Значи той лъже?

— Не, просто не е знаел. Имай предвид, Адам, че никога не са ми предявявали обвинение за тази бомба. Никога не са оказвали натиск върху Баскар. Той не е давал показания под клетва. Мисля, че неговата история се появи, след като един репортер от вестник в Мемфис беше обиколил бардаците, докато намери такъв като Баскар.

— Хайде да опитаме по друг начин. Имало ли е с теб някой друг, когато си взривил синагогата на втори март шейсет и седма?

Сам сведе очи към пода, отдръпна се малко от преградата и се отпусна на стола. Както се очакваше, той извади синия пакет от предния си джоб, взе една цигара, чукна филтъра и я стисна с влажните си устни. Драсването на клечката беше следващата кратка церемония, след която към тавана отново се издигна струя плътен дим.

Адам гледаше и чакаше, докато не стана ясно, че скоро няма да има отговор. Забавянето само по себе си беше признание. Той нервно почукваше с писалката си по бележника. Дишането му се учести, получи сърцебиене. Празният стомах започна да го присвива. Не беше ли това лъч светлина? Ако тогава е имало съучастник, може и са действали като екип, но не Сам е поставил динамита, който е убил близнаците на Крамер. Вероятно биха могли да представят този факт на някой благоразположен съдия, който ще ги изслуша и ще нареди спиране на изпълнението на присъдата. Може би. Вероятно. Беше ли възможно?

— Не — бе тихият, но твърд отговор на Сам, погледна Адам през отвора.

— Не ти вярвам.

— Не съм имал съучастник.

— Не ти вярвам, Сам.

Старецът вдигна небрежно рамене, сякаш това изобщо не го интересуваше. Кръстоса крака и обви с ръце едното си коляно.

Адам си пое дълбоко въздух, надраска нещо, сякаш бе очаквал този отговор, и обърна нова страница.

— В колко часа пристигна в Кливланд в нощта на двайсети април шейсет и седма?

— Кога?

— Първия път.

— Напуснах Клантън около шест. Карах два часа до Кливланд. Значи ще да е било около осем.

— Къде отиде?

— До един търговски център.

— Защо отиде там?

— За да взема колата.

— Зеленият понтиак ли?

— Да. Но той не беше там. Затова отидох до Гринвил, да поогледам малко.

— Беше ли ходил там преди?

— Да. Две седмици преди това, за да разузная. Дори бях минал покрай кантората на евреина, че да я огледам.

— Постъпил си доста глупаво, нали? Защото на процеса секретарката му е познала в теб мъжа, който е влизал в кантората и я е питал за някаква улица, после е искал да ползва тоалетната.

— Много глупаво, наистина. Но пък не съм и помислял, че ще ме хванат. Иначе тя нямаше да види втори път лицето ми. — Той захапа филтъра и дръпна силно.

— Много лош ход. Разбира се, сега е лесно да седиш тук и да премисляш отново всичко.

— Колко време стоя в Гринвил?

— Около час. После се върнах в Кливланд, за да взема колата. Доугън винаги разработваше подробни планове с няколко възможности. Колата беше оставена на място Б, близо до паркинг на камиони.

— Къде намери ключовете?

— Под постелката.

— Какво направи?

— Качих се да покарам. Излязох от града и стигнах до някакво памуково поле. Намерих едно усамотено място и паркирах колата. Отворих багажника, за да проверя динамита.

— Колко бяха пръчките?

— Мисля, че петнайсет. Обикновено използвах между дванайсет и двайсет в зависимост от сградата. Двайсет за синагогата, защото беше нова и модерна, от бетон и камък. Но кантората на евреина беше стара дървена постройка, така че петнайсет пръчки динамит щяха да я изравнят със земята.

— Какво още имаше в багажника?

— Обикновени неща. Картонена кутия с динамит. Два капсул-детонатора и петнайсетминутен фитил.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Ами часовниковият механизъм? Детонаторът?

— О, да. Забравих го. Беше в друга, по-малка кутия.

— Опиши я.

— Защо? Чел си протоколите от процесите. Експертът от ФБР майсторски възстанови малката ми бомба. Чел си го, нали?

— Много пъти.

— И си виждал снимките, които представиха на процеса. Онези с парчетата и остатъците от часовниковия механизъм. Виждал си всичко това, нали?

— Виждал съм го. Доугън откъде е взел часовника?

— Никога не съм питал. Такъв може да се купи във всяка дрогерия. Беше евтин, механичен будилник. Нищо особено.

— За първи път ли използва часовников механизъм?

— Знаеш, че е така. Другите бомби се взривяваха с фитили. Защо ми задаваш тия въпроси?

— Защото искам да чуя отговорите ти. Чел съм всичко, но желая да го чуя и от теб. Защо си искал да взривиш със закъснение бомбата в кантората на Крамер?

— Защото ми беше омръзнало да паля фитили и да бягам като луд. Исках да има повече време между поставянето на бомбата и взрива.

— В колко часа я постави?

— Наближаваше четири сутринта.

— В колко часа трябваше да избухне?

— Около пет.

— Къде сбърка?

— Не избухна в пет, а няколко минути преди осем. Тогава в сградата вече имаше хора и някои от тях бяха убити. Затова сега съм тук в червената униформа и се питам какъв ли е мирисът на оня газ.

— Доугън е дал показания, че двамата заедно сте избрали Марвин Крамер за жертва; че Крамер е фигурирал в списъка на Клана от три години; че ти си предложил да се използва часовников механизъм за убийството на Крамер, защото сте познавали навиците му; че си действал сам.

Сам слушаше търпеливо и си пушеше цигарата. Присви очи и кимна. После почти се усмихна.

— Ами боя се, че Доугън превъртя. Ония от ФБР го дебнеха от години и накрая той отстъпи. Знаеш ли, не беше силен човек. — Той пое дълбоко въздух и погледна Адам. — Но част от това, което е казал, е истина. Не всичко, а само някои неща.

— Имал ли си намерение да убиеш Крамер?

— Не. Ние не убивахме хора. Просто вдигахме сгради във въздуха.

— Ами къщата на Пиндър във Виксбърг? Твоя работа ли беше?

Сам кимна бавно.

— Бомбата е избухнала в четири сутринта, докато цялото семейство Пиндър е спяло дълбоко. Шест души. Като по чудо е имало само едно незначително наранява не.

— Не беше чудо. Поставих бомбата в гаража. Ако съм искал да убия някого, щях да я сложа до прозореца на спалнята.

— Половината къща се е срутила.

— Да, а можех да използвам часовник и да изтрепя няколко евреи, докато си ядат гевречетата или каквото е там.

— Защо не го направи?

— Казах ти вече, че не сме имали за цел да убиваме хора.

— А какво сте искали да направите?

— Да сплашваме. Да отмъщаваме. Да попречим на проклетите евреи да финансират движението за граждански права. Опитвахме се да заставим африканците да си кротуват там където им беше мястото — в собствените им училища и църкви, квартали и тоалетни, далеч от нашите жени и деца. Евреи като Марвин Крамер се обявяваха за общество на смесени раси и бунтуваха африканците. Трябваше да вкараме в пътя кучия му син.

— И го вкарахте, нали?

— Получи това, което заслужаваше. Но ми е жал за момчетата.

— Толкова си състрадателен, че ще ме разплачеш.

— Слушай, Адам, и ме чуй добре. Не съм искал да нараня никого. Бомбата бе нагласена да избухне в пет сутринта — три часа преди обичайното време, когато той идваше на работа. Децата са били с него единствено заради грипа на жена му.

— Но не изпитваш угризения за ампутираните крака на Марвин?

— Всъщност не.

— И никакви угризения, че той се самоуби една година след това?

— Не аз, а той е натиснал спусъка.

— Ти си болен, Сам.

— Да, и ще ми стане още по-зле, когато помириша оня газ.

Адам поклати глава с отвращение, но се сдържа и не каза нищо повече. Можеха да спорят по-късно за расизма и омразата, въпреки че той не очакваше в сегашния момент да постигне някакъв напредък със Сам по тези въпроси. Но бе твърдо решен да опита. Сега обаче трябваше да обсъдят фактите.

— След като провери динамита, какво направи?

— Върнах се обратно на паркинга за камиони. Пих кафе.

— Защо?

— Може би съм бил жаден.

— Не ме будалкай, Сам. Просто се постарай да отговориш на въпросите.

— Чаках.

— Какво по-точно?

— Трябваше да убия няколко часа. Наближавате полунощ и исках да прекарам колкото се може по-малко време в Гринвил. Затова убивах времето в Кливланд.

— Говори ли с някого в кафенето?

— Не.

— Имаше ли много хора?

— Наистина не помня.

— Сам ли седеше?

— Да.

— На маса ли?

— Да. — Старецът се ухили, тъй като знаеше какво ще последва.

— Един шофьор на камион, някой си Томи казал, че е видял мъж, който много прилича на теб паркинга за камиони през онази нощ да пие кафе с някакъв младеж.

— Никога не съм виждал мистър Фарис, но смятам че след три години спомените му са поизбледнели. Доколкото знам, не е казал дума на никого, преди да го изнамери някакъв репортер и името му да се появи във вестниците. Чудно как тия мистериозни свидетели изникват години след процесите.

— Защо Фарис не е дал показания на последния процес?

— Не питай мен. Предполагам, защото не е имал какво да каже. Фактът, че съм пил кафе сам или с някой друг седем часа преди взрива, нямаше връзка с делото. Плюс това кафето пих в Кливланд и това няма нищо общо с престъплението.

— Значи Фарис е лъгал?

— Не знам какво е правил Фарис и не ме интересува. Бях сам. Единствено това има значение.

— В колко часа напусна Кливланд?

— Мисля, че наближаваше три.

— И потегли направо към Гринвил?

— Да. Карах до къщата на Крамер, видях, че пазачът седи на верандата, поех към кантората, към четири паркирах зад нея, вмъкнах се през задния вход, поставих бомбата в един килер в коридора, върнах се при колата и изчезнах.

— В колко часа напусна Гринвил?

— Смятах да си тръгна след взрива. Но както знаеш, напуснах града едва след няколко месеца.

— Къде отиде, след като излезе от кантората на Крамер?

— Намерих едно малко кафене на магистралата, на около половин миля от кантората на Крамер.

— Защо отиде там?

— Да пия кафе.

— Колко беше часът?

— Не знам. Май четири и половина. Имаше ли много хора? — Само няколко. Беше най-обикновена денонощна закусвалня с дебел готвач в мръсна фланелка и келнерка, която мляскаше дъвка.

— Говори ли с някого?

— Говорих с келнерката, когато й поръчах кафето. Май ядох и поничка.

— Значи изпи чаша силно кафе на спокойствие, докато чакаше бомбата да избухне.

— Обичах да слушам как избухват бомбите и да наблюдавам реакциите на хората.

— Значи си го правил и преди това?

— Няколко пъти. През февруари същата година поставих бомба в кантората за недвижими имоти в Джаксън — евреите бяха продали на няколко чернилки къща в бял квартал — и точно бях седнал в една закусвалня през три къщи, когато бомбата гръмна. Тогава използвах фитил и трябваше да изчезна бързо, да оставя колата и да седна някъде. Момичето току-що ми донесе кафето, когато земята се разтърси и всички се вцепениха. Много обичах това. Беше четири сутринта и заведението беше претъпкано с шофьори и пласьори, дори имаше няколко ченгета в един ъгъл, които, естествено, се втурнаха към колите си и изчезнаха сред воя на сирените. Масата ми се разклати толкова силно, че кафето се разля.

— И това те забавляваше, така ли?

— Да, така. Но другите акции бяха доста рисковани. Нямах време да намеря кафене или закусвалня, затова просто обикалях с колата наоколо и чаках върховния момент. Непрекъснато си гледах часовника и винаги знаех кога ще избухне. Ако се случеше да съм в колата, гледах да съм в края на града. — Сам замълча и силно дръпна от цигарата. Произнасяше думите бавно и внимателно. Очите му шареха наоколо, докато говореше за приключенията си, но изразите му бяха премерени. — Наблюдавах и експлозията у Пиндърови — добави той.

— И как го направи?

— Те живееха в голяма къща в предградията, с много Дървета. Паркирах в подножието на един хълм на около миля от къщата и бях седнал под едно дърво, когато се случи.

— Какво спокойствие.

— Наистина така беше. Пълнолуние, прохладна нощ. Виждах добре улицата и почти целия покрив. Беше толкова спокойно и тихо, всички спяха и изведнъж, бум, покривът хвръкна във въздуха.

— Какъв беше грехът на мистър Пиндър?

— Ами беше евреин. И обичаше черните. Винаги прегръщаше радикалните африканци, когато идваха от Север и агитираха всички. Обичаше да демонстрира и бойкотира заедно с тях. Подозирахме, че финансира много от дейностите им.

Адам си водеше бележки и се опитваше да възприеме всичко това. Беше му трудно, тъй като не бе за вярване Може би в края на краищата смъртната присъда не беше толкова лоша идея.

— Да се върнем към Гринвил. Къде се намираше кафенето?

— Не помня.

— Как се казваше?

— Беше преди двайсет и три години. А и не беше място, което ти се ще да запомниш.

— На шосе осемдесет и две ли се намираше?

— Май да. Какво смяташ да правиш? Ще си губиш времето да търсиш дебелия готвач и мърлявата келнерка? Съмняваш ли се в това, което ти разказах?

— Да. Съмнявам се.

— Защо?

— Защото не можеш да ми кажеш къде си се научил да правиш бомби с часовников детонатор.

— В гаража зад къщата ми.

— В Клантън ли?

— Извън Клантън. Не е толкова трудно.

— Кой те научи?

— Сам се научих. Имах чертеж, малка брошура с диаграми и други подобни. Фаза едно, фаза две, фаза три. Проста работа.

— Колко пъти пробва подобно устройство преди Крамер?

— Веднъж.

— Къде? Кога?

— В гората недалеч от къщата. Взех две пръчки динамит и другите необходими неща и отидох до едно поточе. Действаше безотказно.

— Разбира се, И всичко това си научил в гаража?

— Казах ти вече.

— В твоята собствена малка лаборатория?

— Наричай го както искаш.

— Ами ония от ФБР претърсиха всеки сантиметър от гаража и другите постройки, докато си бил в предварителния арест. Не откриха нито следа от експлозиви.

— Може би са били некадърни. А може би съм бил доста предпазлив и не съм искал да оставя никакви следи.

— А може би бомбата е била поставена от някой, който е имал опит с експлозивите.

— Не. Съжалявам.

— Колко време стоя в кафенето в Гринвил?

— Доста дълго. Мина пет, после наближи шест. Излязох няколко минути преди шест и подкарах към кантората на Крамер. Всичко изглеждаше нормално. Неколцина ранобудници вече щъкаха навън, а аз не исках да ме видят. Пресякох реката и поех към Лейк Вилидж, Арканзас, после се върнах в Гринвил. Вече беше седем часът, слънцето беше изгряло и по улиците имаше хора. Взрив нямаше. Паркирах колата в една пресечка и пообиколих наоколо. Проклетата бомба не избухваше. А не можех да вляза вътре, нали разбираш? Продължих да обикалям, вслушвах се напрегнато и се надявах земята да се разтърси. Но нищо не се случи.

— Видя ли Марвин Крамер и синовете му да влизат в сградата?

— Не. Завих зад един ъгъл и видях колата му. Дяволска работа. Главата ми беше празна. Не можех да мисля, После обаче си рекох, какво толкова, той е само един евреин и е сторил толкова злини. Помислих си и за секретарките, и за другите хора, които работят вътре, и отново завих покрай сградата. Помня, че си погледнах часовника в осем без двайсет и ми хрумна, че може би трябва да позвъня анонимно в кантората и да кажа на Крамер, че в килера има бомба. В случай че не ми повярва, можеше да отиде да види и после да си спасява кожата.

— Защо не го направи?

— Нямах монети за телефон. Бях ги дал всичките за бакшиш на келнерката, а не исках да влизам никъде и да развалям пари. Казах ти, че бях страшно нервен. Ръцете ми трепереха, а не исках да будя подозрение. Никой не ме познаваше. А и моята бомба беше вътре в сградата, нали? Намирах се в малък град, където всички се знаят и много добре си спомнят непознатите, когато става въпрос за извършено престъпление. Вървях по тротоара на улицата на Крамер. Пред една бръснарница имаше щанд за вестници и един човек търсеше дребни из джобовете си. Едва не го помолих за десет цента, за да позвъня, но бях ужасно нервен.

— Защо си бил нервен, Сам? Току-що каза, че не те е било грижа дали Крамер ще пострада. Това е била шестата ти бомба, нали?

— Да, но при другите беше лесно. Запалваш фитила, затваряш вратата и чакаш няколко минути. Продължавах да мисля за хубавичката секретарка, която ме упъти за тоалетната. Същата, която по-късно даде показания на процеса. Мислех и за другите, които работеха в него вата кантора, защото, когато ходих там преди, вътре беше пълно с народ. Наближаваше осем и знаех, че работното време започва след няколко минути. Знаех, че ще бъдат убити много хора. Мозъкът ми отказваше да работи. Помня, че стоях до една телефонна кабина, гледах си часовника, после поглеждах към телефона, казвайки си, че трябва да позвъня. Най-накрая влязох вътре, намерих номера, но когато затворих указателя, вече го бях забравил. Затова го намерих отново и започнах да набирам, но се сетих, че нямам десет цента. Реших да вляза в бръснарницата и да поискам. Краката ми тежаха като олово и бях потънал в пот, Приближих се до бръснарницата, спрях пред витрината и погледнах вътре. Беше претъпкано. Мъжете се бяха наредили покрай стена та, говореха и четяха вестници, а редицата столове беше заета с клиенти, които говореха едновременно. Помня, че двама ме погледнаха, после и други започнаха да се заглеждат и аз отминах.

— Къде отиде?

— Не се сещам точно. Спомням си, че видях една кола да спира пред съседната сграда. Помислих си, че е може би секретарка или някой друг, който се готви да влезе в кантората на Крамер, и май се бях запътил към колата, когато бомбата избухна.

— Значи си бил на отсрещната страна на улицата?

— Така мисля. Помня, че паднах на колене, а отгоре ми се изсипаха парчета стъкла и отломки. Но после почти нищо не си спомням.

На вратата леко се почука и сержант Пакър се появи с голяма пластмасова чаша в ръка, хартиена салфетка и сметана.

— Мислех, че може би ще искате кафе. Извинявайте, че ви прекъсвам. — Той сложи чашата и всичко останало на гишето.

— Благодаря — каза Адам.

Пакър бързо се обърна и се отправи към вратата.

— За мен две пакетчета захар и една сметана — каза Сам от другата страна.

— Да, сър — отсече Пакър, без да спира.

— Обслужването тук е добро — рече Адам.

— Направо е чудесно.